Ан Райс
Интервю с вампир (4)

Четвърта част

Това е всъщност краят на историята.

Разбира се, ти сигурно се чудиш какво стана след това. Какво се случи с Арманд. Къде съм отишъл. Какво съм направил. Но повярвай ми, не се случи нищо. Нищо, което да не е било неизбежно. Онова посещение в Лувъра последната нощ в Париж се оказа пророческо.

Повече не се промених. Вече не търсех нищо в света на човеците. Въпреки любовта ми към красотата на света, не можех да дам нищо в замяна. Отпивах от красотата, както вампирите се насищат с кръв. И бях доволен. Бях преситен. Но бях мъртъв. Бях непроменим. Историята свършва в Париж, както вече ти казах.

Дълго мислих, че смъртта на Клодия е причина за този финал. Мислех си, че ако Клодия и Мадлен бяха напуснали Париж, нещата за мен и Арманд щяха да са по-различни. Тогава пак щях да съм способен да обичам, да желая, да се стремя към някакво подобие на смъртен живот, който щеше да е също така пълен и разнообразен, макар и противоестествен. Но вече разбирам, че това е било напразна надежда. Дори Клодия да не беше умряла, дори да не презирах Арманд, задето бе допуснал смъртта й, всичко пак щеше да е същото. Дали щях да осъзная злото малко по малко, или пък внезапно ще се потопя в него… каква е разликата. Накрая вече не исках нищо. И знаех, че не заслужавам нищо. Бях като паяк, очарован от светлината на пламъка. Дори моят постоянен и единствен спътник, Арманд, беше безкрайно далеч от мен, някъде отвъд воала, който ме разделяше от всички живи същества, воала, който всъщност беше погребален саван.

Но все пак знам, че нямаш търпение да разбереш какво се случи с Арманд. Пък и нощта почти свършва. Аз също искам да ти разкажа това, защото е много важно и разказът ми би бил незавършен без него.

Обиколихме света. Първо бяхме в Египет, после в Гърция, Италия, Мала Азия — навсякъде, където пожелаех, накъдето ме водеше жаждата ми за изкуство. Времето беше спряло да тече за нас през тези години. Често изпадах в захлас от нещо съвсем обикновено — от картина в музей, от прозорец на катедрала, от красива статуя — и то задълго.

И все пак през всички тези години изпитвах смътния, но постоянен копнеж да се върна в Ню Орлиънс. Така и не забравих Ню Орлиънс. Когато попаднех на някое тропическо място, където цъфтяха познатите цветя и дървета на Луизиана, аз мислех много за този град и той, моят дом, събуждаше в мен единствения копнеж, на който вече бях способен, извън ненаситната ми жажда за изкуство. От време на време Арманд ме молеше да го заведа там. А аз, тъй като осъзнавах колко малко старания полагам да го зарадвам и често дори не говорех с него и не го забелязвах, реших да изпълня желанието му. Имах чувството, че ако ида там заради него, ще успея да преодолея смътния страх от болката при срещата със спомена за миналото ми нещастие и копнеж. Но все отлагах. Вероятно все пак страхът ми е бил по-голям, отколкото съм си представял. Отидохме в Америка, но живяхме дълго в Ню Йорк. Продължих да отлагам пътуването до Ню Орлиънс. Накрая Арманд ме принуди по друг начин. Каза ми нещо, което беше крил от мен.

Лестат не бе умрял в „Театъра на вампирите“. Смятах, че е мъртъв, и когато попитах Арманд за онези вампири, той винаги ми казваше, че с тях е свършено. Но сега разбрах, че не е така. Лестат напуснал театъра в нощта, когато аз избягах от Арманд и се скрил в гробището на Монмартър. Двама от вампирите, които били превърнати от вампира, превърнал и Лестат, му помогнали да се върне в Ню Орлиънс.

Не мога да ти опиша какво изпитах, когато чух това. Разбира се, Арманд твърдеше, че нарочно ми го е спестил, за да не тръгна след Лестат с желанието да отмъстя и така да си докарам само още болка и скръб. Но всъщност аз нямах такова намерение. В нощта, когато подпалих театъра, изобщо не бях и помислял за Лестат. Мислех за Сантяго и Селесте и за останалите, които бяха унищожили Клодия. Лестат събуждаше у мен чувства, които не исках да споделя с никого, чувства, които исках да забравя, въпреки смъртта на Клодия. И омразата не беше сред тях.

Когато Арманд най-сетне ми призна това, сякаш булото, което ме отделяше от света, изтъня и стана прозрачно, и макар че не се вдигна съвсем, усещах през него Лестат и пожелах да го видя отново. Затова се върнах в Ню Орлиънс.

Беше късна пролет. Още щом излязох от гарата, усетих, че съм се завърнал у дома. Сякаш самият въздух имаше свой собствен аромат, беше ми изумително леко да вървя по топлия паваж, под познатите дъбове и да слушам звуците на нощта.

Разбира се, градът се беше променил. Но аз не роптаех срещу това, бях благодарен за онова, което си беше останало същото. В Гардън Дистрикт, който по мое време се наричаше предградие Сен Мари, открих едно старо имение от онези години. Беше така изолирано от тихата улица, че когато се разхождах под магнолиите на лунната светлина, познавах същата сладост и покой, които си спомнях от старите дни не само из тесните улички на Френския квартал, но и в пустошта на Поант дю Лак. Там цъфтяха орлови нокти и рози, коринтските колони се издигаха към небето; портата извеждаше към сънливи улички и други имения… това беше крепост на изяществото.

Заведох Арманд на Рю Роял. Вървяхме заедно с туристите покрай антикварните магазини и ярко осветените входове на модните ресторанти. С изумление открих къщата, в която живеех заедно с Лестат и Клодия. Фасадата не се беше променила много след ремонта. Двата й френски прозореца още се отваряха към малки балкончета над магазина на долния етаж. Вътре светеха електрически полилеи и аз видях елегантни тапети, модерни по онова време, преди войната. Къщата събуди спомена за Лестат много по-силно, отколкото спомена за Клодия, и аз реших, че със сигурност ще го открия в Ню Орлиънс.

Почувствах и още нещо. Когато Арманд продължи по улицата, ме заля огромна тъга. Но не беше болезнена, нито пък страстна. Беше някак сладка, като аромата на жасмин и рози, идващ от градината зад железните порти. Тази тъга ми донесе леко облекчение и ме задържа дълго там. Тя не ме напусна, дори когато си тръгнах. Сега се чудя какво ли се е родило от тази тъга, какво е събудила тя в мен — нещо по-силно от нея самата. Но нека не избързвам.

Скоро след това видях вампир в Ню Орлиънс — слаб бледолик младеж, който бродеше сам по широкия тротоар на Сейнт Чарлз авеню в ранните предутринни часове. Бях твърдо убеден, че ако Лестат е още в града, този вампир ще знае къде е и дори може да ме заведе при него. Разбира се, той не ме видя. Отдавна се бях научил да съзирам своите в големите градове, без те да могат да ме видят. Арманд се беше срещнал с вампири в Лондон и Рим и бе разбрал, че из целия свят се е разчуло за пожара в „Театъра на вампирите“, а ние вече сме смятани за изгнаници. Това изобщо не ме вълнуваше и аз избягвах подобни срещи. Но ето че започнах да наблюдавам и да следя този вампир в Ню Орлиънс, макар че той често ме водеше единствено до театри и други развлекателни заведения, към които нямах никакъв интерес. Една нощ обаче нещата се промениха.

Беше много топла вечер и още щом забелязах младежа на Сейнт Чарлз авеню, разбрах, че се е запътил нанякъде. Вървеше бързо и изглеждаше притеснен. Когато свърна от булеварда в една тясна и тъмна уличка, вече бях напълно убеден, че целта му ще се окаже интересна и за мен.

Той обаче влезе в някаква дървена двуетажна къща и уби една жена вътре. Направи го много бързо, без никакво удоволствие. След като приключи, взе детето й от люлката, уви го внимателно със синьо вълнено одеяло и излезе на улицата.

След една-две пресечки спря пред обрасла с бръшлян желязна ограда на запустял двор. Зад дърветата видях стара къща с лющеща се боя, перилата от ковано желязо по долната и горната веранда бяха покрити с ръжда. Къщата изглеждаше обречена сред малките дървени постройки. Високите й прозорци гледаха към мрачно множество от ниски покриви, към малка бакалия и един бар наблизо. Големият запустял двор обаче сякаш защитаваше къщата от всичко наоколо. Продължих малко покрай оградата, преди най-сетне да забележа, че в един от прозорците на долния етаж блещука светлина. Вампирът беше влязъл през портата. Чувах плача на бебето, но скоро и той затихна. Лесно прескочих старата ограда, влязох в градината и тръгнах тихо към дългата предна веранда. Приближих се до един от френските прозорци и видях нещо изумително. Въпреки жегата на задушната вечер, в която всеки, човек или вампир, би излязъл на верандата, в салона гореше огън и всички прозорци бяха затворени. Младият вампир седеше до камината и говореше с друг вампир, който се беше надвесил съвсем близо до огъня. Беше вдигнал обутите си с чехли крака на самата решетка, а треперещите му пръсти не спираха да подръпват реверите на износения му син халат. От гипсовите рози на тавана висеше електрическа жица, но в стаята светеше само една газена лампа, поставена на близката масичка, до ревящото бебе.

Очите ми се разшириха от изумление, когато разгледах този приведен и треперещ вампир, чиято руса коса висеше над лицето. Прииска ми се да избърша праха от прозореца, за да се убедя в това, което виждам.

— Всички ме напускате! — изстена вампирът с тънък и писклив глас.

— Ти не можеш да ни задържиш! — каза рязко младият вампир. Седеше с кръстосани крака и скръстени на тесните гърди ръце и се взираше с отвращение в прашната празна стая. — О, я тихо! — сопна се той на бебето. — Спри, стига.

— Дърва, дай дърва — каза вяло русият вампир и направи знак на другия да му подаде дърва. Тогава съвсем ясно видях профила на Лестат, по гладката му кожа не личеше и един белег.

— Поне веднъж да беше излязъл навън — ядоса се другият вампир и запрати една тежка цепеница в огъня. — Ако си беше направил труда да убиеш нещо друго, освен тези нещастни животни… — И той се огледа с отвращение.

Тогава видях в сенките малките космати тела на няколко котки. Лежаха разхвърляни в прахта. Това беше много странно, защото никой вампир не би стоял близо до мъртвите си жертви, както и никой бозайник не би останал близо до изпражненията си. — Знаеш ли, че навън е лято? — попита младият, а Лестат само потри ръце. Бебето спря да плаче и младият вампир добави: — Нахрани се с него, за да се сгрееш.

— Можеше да ми донесеш нещо друго! — отвърна Лестат с горчивина. Погледна към бебето и очите му се присвиха от слабата светлина на опушената лампа. Видях познатите очи, познато ми беше дори изражението на лицето му в сянката на кичурите руса коса. Но този виещ глас, превитият треперещ гръб! Без да се замисля, почуках силно по стъклото. Младият вампир веднага скочи от мястото си, но аз само му махнах да отвори резето. Лестат придърпа реверите на халата си и стана от креслото.

— Това е Луи! Луи! — каза той. — Пусни го. — И започна да маха трескаво, като инвалид, който иска сестрата да го обслужи веднага.

Прозорецът се отвори и аз усетих вонята в стаята и непоносимата жега. Рояци насекоми плъзнаха от изгнилите животни и аз се отдръпнах неволно въпреки отчаяните молби на Лестат да вляза при него. В ъгъла на стаята видях ковчега му, полузакрит от пожълтели вестници и с олющен лак. Там имаше и кости, по които бяха останали късчета козина. Лестат хвана ръцете ми и ме задърпа към себе си, към горещата стая. В очите му имаше сълзи. Когато устата му се изви в странна, болезнена усмивка на отчаяно щастие, видях леки следи от старите белези. Колко ужасен и объркващ беше този треперещ безсмъртен мъж с гладко лице, прегърбен и скимтящ като старица.

— Да, Лестат — казах тихо. — Дойдох да те видя. Отблъснах леко и бавно ръката му и тръгнах към бебето, което плачеше отчаяно от страх и от глад. Вдигнах го, разтворих одеялцето и то се поуспокои, после го потупах леко и го залюлях. Лестат ми шепнеше нещо бързо и неразбираемо и по бузите му се стичаха сълзи. Младият вампир се взираше с отвращение в лицето му, без да сваля ръка от резето, сякаш бе готов всеки миг да го затвори.

— Значи ти си Луи — каза той.

Тези думи сякаш засилиха вълнението на Лестат и той трескаво избърса сълзите си с края на халата си.

Една муха кацна на челото на бебето и аз бързо я стиснах с два пръста и я пуснах на пода. То беше спряло да плаче. Гледаше ме с необикновените си тъмносини очи, кръглото му личице лъщеше от жегата, а на устните му играеше усмивка, която се разгаряше все повече, като пламък. Никога не бях убивал толкова младо, толкова невинно създание. Държах детето и изпитвах някаква странна тъга. Тя беше по-силна от тъгата, която Рю Роял събуди в сърцето ми. Залюлях нежно бебето и придърпах стола на младия вампир до камината, за да седна.

— Не се опитвай да говориш… всичко е наред — казах на Лестат, който се свлече с благодарност в стола си и посегна да докосне реверите на сакото ми.

— Толкова се радвам да те видя — изломоти той през сълзи. — Мечтаех си, че ще дойдеш… — Изкриви лице от болка и бледите белези отново се появиха. Той погледна настрани, притиснал ръка към едното си ухо, сякаш се опитваше да се защити от ужасен звук. — Аз не… — започна отново, поклати глава и очите му се замъглиха, неспособни да се фокусират. — Не исках да им сторят това, Луи… Онзи Сантяго не ми каза какво смятат да правят.

— Това е минало, Лестат — отвърнах аз.

— Да, да — закима той яростно. — Минало е. Тя не биваше… нали знаеш, Луи… — Той клатеше глава, а гласът му набираше сила. — Тя не биваше да става една от нас, Луи. — Той потупа по хлътналите си гърди с юмрук.

Имах чувството, че тя никога не е съществувала, че е била само някакъв странен, фантастичен сън, така интимен и съкровен, че не можех да го споделя с никого. Стар, отдавнашен сън. Вгледах се в него и се опитах да си спомня времето, когато бяхме тримата заедно.

— Не се страхувай от мен, Лестат — казах му. — Няма да те нараня.

— Ти се връщаш при мен, нали, Луи — прошепна той с тънък и писклив глас. — Връщаш се у дома, при мен, нали? — Прехапа устна и ме погледна с отчаяние.

— Не, Лестат. — Поклатих глава. Той като че обезумя за момент, направи няколко объркани, трескави жеста, а после седна и закри с длани лицето си. Другият вампир, който се взираше студено в мен, попита:

— Така ли е… връщаш ли се при него?

— Не, разбира се — отвърнах аз.

Той се ухили криво, сякаш да покаже, че е очаквал това и всичко отново се стоварва на неговите плещи. Излезе на верандата, но остана наблизо.

— Исках само да те видя, Лестат — продължих аз, но той като че ли не ме чуваше. Нещо друго беше привлякло вниманието му. Взираше се с широко отворени очи в пространството и притискаше ръце към ушите си. Тогава и аз го чух. Беше сирена. Звукът се засилваше, а неговите очи се присвиваха болезнено и пръстите му се впиваха все повече в ушите му. Сирената виеше оглушително.

— Лестат! — надвиках аз плача на бебето, което също се беше изплашило от сирената. Но той не ме чу. Устните му се бяха изопнали и разкриваха зъбите в отвратителна гримаса на болка. — Лестат, това е само сирена! — Той се наведе напред и ме стисна здраво, а аз, кой знае защо, също хванах ръката му. Лестат се наведе и зарови глава в гърдите ми, като стискаше ръката ми така, че ми причиняваше болка. Стаята се изпълни с червени светлини за миг и сирената отмина нататък.

— Луи, не мога да издържам повече, не мога — изрева той през сълзи. — Помогни ми, остани с мен.

— Но от какво се страхуваш? — попитах. — Не знаеш ли какво представляват тези неща? — Русата му глава се притискаше към палтото ми и аз си го спомних какъвто беше преди — висок джентълмен с широко черно наметало, с отметната назад глава, който пее с плътен и прекрасен глас ария от операта, която сме гледали току-що, бастунът му потропва по паважа в такт с музиката, огромните му сияещи очи омагьосват някоя млада дама и песента замръзва на устните му, които се извиват в усмивка. Изведнъж всичкото зло се стопява в прилива на удоволствие от факта, че си жив.

Значи това беше цената? Страхът от промените, непоносими за сетивата? Замислих се какво да му кажа, как да му припомня, че е безсмъртен, че нищо не го задържа в това убежище, че няма от какво да се защитава, че е заобиколен от знаците на неизбежна смърт. Но не му казах нищо такова, знаех, че никога няма да го кажа.

Тишината отново се спусна над нас, като мрачно море, което сирената беше отблъснала за миг. Мухите кацаха по тялото на един плъх, а детето ме гледаше кротко, сякаш очите ми бяха интересни шарени топчета. Малката му ръчичка хвана пръста ми.

Лестат стана и изправи гръб, но само след миг се приведе отново и потъна в стола си.

— Ти няма да останеш с мен — въздъхна той, извърна поглед и потъна в мисли. — Исках да ти кажа толкова много неща. Онази нощ, когато дойдох в Рю Роял, исках само да говоря с теб! — Потрепери силно, затвори очи и гърлото му се сви, сякаш ударът, който му бях нанесъл тогава, го повали едва сега. Взря се с празен поглед пред себе си и облиза устни. Гласът му беше съвсем тих, почти като на смъртен: — Тръгнах към Париж, за да те намеря…

— И какво искаше да ми кажеш? — попитах.

Добре си спомнях дивата му настойчивост в „Театъра на вампирите“. Не бях мислил за това от години. Не, никога не бях мислил за това и се усетих, че сега го правя с огромно нежелание.

Той само ми се усмихна някак извинително. Поклати глава, а в очите му се четеше крайно отчаяние.

Изпитах огромно, неописуемо облекчение.

— Но ти ще останеш, нали! — настоя той.

— Не — отвърнах аз.

— Аз също! — заяви младият вампир от мрака навън. Застана за миг до отворения прозорец и ни погледна.

Лестат вдигна очи към него и бързо ги извърна, долната му устна затрепери.

— Затвори прозореца, затвори го — нареди той и посочи с пръст прозореца. След това се разтърси от ридание, покри устата си с ръка, сведе глава и се разплака.

Младият вампир си отиде. Чувах бързите му стъпки по пътеката и тежкото дрънчене на желязната порта. Останах сам с Лестат, а той плачеше. Мина доста време, преди да се успокои. Аз го гледах и мислех за всичко, което се беше случило между нас. Спомнях си неща, които смятах за забравени. Завладя ме същата огромна тъга, както когато видях старата ни къща на Рю Роял. И все пак не тъгувах за онзи Лестат, за умния, игрив вампир, който живееше там. Тъгувах за нещо друго, за нещо повече от него. Това беше тъга по всичко, което си обичал, познавал и загубил. Изведнъж попаднах в друго време и на друго място, в стая, пълна с жужащи насекоми, с въздух, който мирише на смърт и на пролет. Бях на ръба да разпозная това място, но предусещах ужасната болка, затова се отдръпнах от него и се озовах отново с Лестат.

Изумих се, когато видях моя сълза да капва на лицето на бебето. Заблещука на бузката му, която се изду от усмивката на детето. Избърсах мокрите си страни и се загледах смаян в ръцете си.

— Луи… — каза тихо Лестат. — Как успя да се съхраниш, как издържаш? — Погледна ме и устата му се разкриви в гримаса, лицето му беше мокро от сълзите. — Кажи ми, Луи, помогни ми да разбера! Как успяваш да проумееш всичко това, как издържаш?

По отчаянието в очите му и по дълбокия му глас разбрах, че той също се тласка към нещо много болезнено за него, към място, където не е стъпвал от много време. Изведнъж очите му се замъглиха и станаха някак объркани. Той придърпа халата си, поклати глава и се загледа в огъня. Потрепери целият, после изстена.

— Трябва да вървя, Лестат — казах аз. Бях много изморен, от него и от тази тъга. Копнеех да се потопя в тишината навън, в покоя, с който вече бях свикнал напълно. Станах и осъзнах, че съм понесъл детето със себе си.

Лестат ме погледна с огромни, изпълнени с болка очи.

— Но ще се върнеш, нали… ще дойдеш да ме видиш, нали, Луи?

Извърнах се от него и излязох от къщата, докато той викаше името ми. Щом стигнах на улицата, погледнах назад и го видях на прозореца, сякаш се страхуваше да излезе. Осъзнах, че не е излизал от много, много време и вероятно няма да излезе никога повече.

Върнах се до малката къща, откъдето вампирът беше взел детето, и го оставих на тротоара отпред.

Не след дълго разказах на Арманд, че съм видял Лестат. Може би след месец, не помня точно. Тогава времето нямаше никакво значение за мен, както и сега. Но се оказа, че има голямо значение за Арманд. Той беше изумен защо не съм му казал по-рано.

Вървяхме една нощ из горната част на града, където започва Одюбон парк и по кея нямаше никой. Тревистият склон се спускаше към калния бряг, осеян с по някой и друг плавей и облизван от водите на реката. На другия бряг блещукаха светлините на фабрики — зелени и червени точици в далечината. Озарената от луната река бързаше в коритото си и дори лятната жега се беше вдигнала. Хладен бриз откъм водата разлюляваше мъха, увиснал от разкривения дъб, под който седяхме. Аз късах трева и я опитвах на вкус — беше горчива и странна. Имах чувството, че никога няма да напусна Ню Орлиънс отново. Но пък какво значат подобни мисли, когато ще живееш вечно? Какво значи „отново“, това е чисто човешка дума.

— Не изпита ли никакво желание за отмъщение? — попита ме Арманд. Лежеше до мен на тревата, облегнат на лакът, и ме гледаше.

— Защо? — попитах спокойно. Както често се случваше, и сега ми се искаше да го няма, да бъда сам с тази мощна и хладна река, под сиянието на луната. — Той е получил най-доброто отмъщение. Умира от страх, от неспособност да се промени. Умът му не приема това време. Но неговото състояние с нищо не напомня елегантната и печална смърт, за която ти ми говореше в Париж. Той умира някак тромаво и гротескно, както често умират хората в днешно време… от старост.

— А ти… какво почувства? — настоя той. Бях учуден от този въпрос, отдавна не бяхме разговаряли така. Изведнъж почувствах присъствието му много ясно и отчетливо — спокойно, овладяно същество с права кестенява коса и големи, понякога меланхолични очи, които често виждат единствено собствените му мисли. Тази нощ те бяха озарени от някакъв мътен огън и изглеждаха необикновено.

— Нищо не почувствах — отвърнах.

— Съвсем нищо?

Казах, че не съм, но съвсем ясно си спомних сполетялата ме тъга, сякаш изобщо не беше отминавала, а бе кръжала близо до мен, готова да ме връхлети. Не можех да разкрия това на Арманд. Все пак усещах, че иска да му кажа нещо, жадуваше за отговора ми.

— И той не ти каза нищо, което да разпали старата омраза… — промърмори накрая. Чак сега осъзнах колко притеснен е всъщност.

— Какво има, Арманд? Защо ме разпитваш за това?

Той легна назад и дълго се взира в звездите. Те ми напомняха за нещо съвсем конкретно, за кораба, който бе отвел мен и Клодия в Европа, за нощите в морето, когато имах чувството, че звездите се спускат, за да докоснат вълните.

— Просто си помислих, че може да ти е казал нещо за Париж… — обади се Арманд.

— И какво да ми каже за Париж? Че не е искал Клодия да умре? — попитах аз.

Пак Клодия, името й ми звучеше толкова странно. Клодия нарежда пасианс на масата, която се люлее заедно с кораба, газената лампа проскърцва на куката си, черният илюминатор е пълен със звезди. Клодия е склонила глава, посяга с пръсти към ушите си, за да разпусне кичури от косата си. После вдига очи от пасианса и аз виждам, че всъщност тя няма очи, само празни очни ями.

— Можеш да ми кажеш всичко за Париж, Арманд казах аз. — Вече няма значение.

— Дори ако аз съм бил този, който…

Обърнах се към него, а той не помръдна, все така се взираше в небето. На лицето му обаче беше изписана необичайна болка. Очите му бяха станали огромни.

— Ти ли я уби? Ти ли я затвори в онази дупка? — попитах аз и се усмихнах. — Само не ми казвай, че се измъчваш за това след толкова много години, не и ти.

Той затвори очи, извърна лице и сложи ръка на гърдите си, сякаш го бях ударил.

— Не можеш да ме убедиш, че ти пука за това — казах му аз студено. Загледах се във водата и отново изпитах познатото усещане… че искам да бъда сам. Знаех, че след малко ще стана и ще си тръгна. Освен ако той не си тръгнеше пръв, защото всъщност мястото ми харесваше. Беше тихо и усамотено.

— Ти не се вълнуваш от нищо… — добави той, стана бавно и се обърна към мен. Видях тъмния огън в очите му. — Мислех си, че поне това ще те интересува, че ще изпиташ старата страст, стария гняв, ако видиш Лестат отново. Мислех си, че нещо в теб ще се съживи, когато го видиш… когато се върнеш тук, в този град.

— Че ще се съживя, така ли? — попитах тихо и усетих колко студено прозвучаха думите ми. Сякаш целият бях от метал, а той бе станал съвсем, съвсем крехък, и то от доста време насам.

— Да! — извика Арманд. — Че ще се съживиш!

Изглеждаше напълно объркан. Направи нещо много странно: сведе глава, сякаш признаваше поражението си. Нещо в този жест, нещо в изражението на гладкото му бяло лице ми напомни за някого. Странно, но ми трябваше доста време да си припомня лицето на Клодия с това изражение; Клодия стои до леглото в апартамента в „Сен Габриел“ и ме умолява да превърна Мадлен във вампир. Имаше същото безпомощно, пораженческо изражение, така искрено, че всичко останало беше забравено. След малко Арманд, също като Клодия, се съвзе, намери отнякъде сили и каза тихо:

— Аз умирам!

Гледах го и го чувах — единственото същество на света, което го чуваше и знаеше, че казва истината. Но не отвърнах нищо.

Той въздъхна и сведе глава. Дясната му ръка се отпусна на тревата.

— Омразата също е страст — каза той. — Отмъщението е страст…

— Не и за мен… — продумах тихо. — Вече не.

Той ме погледна, изражението му беше много спокойно.

— Мислех, че ще го надмогнеш и когато болката отмине, ще се съживиш отново, изпълнен с любов, ще се завърне онова неукротимо, ненаситно любопитство, с което дойде при мен, ще се завърне упоритата жажда за знание, която те доведе чак в Париж, в моята килия. Мислех си, че това е част от теб, която не може да умре. Мислех си, че когато болката отмине, ще ми простиш за моята роля в нейната смърт. Тя никога не те е обичала, знаеш го. Не и както те обичам аз, както ти обичаше и двама ни. Да, разбирах това! И вярвах, че ще мога да те имам и да те задържа до себе си. Ще живеем вечно и ще бъдем учители един на друг. Всичко, което те правеше щастлив, щеше да ощастливява и мен. Аз щях да те защитавам от болката. Моята сила щеше да бъде твоя. Но ти си вече мъртъв, студен и недостижим за мен! Сякаш не съм тук, до теб. А когато не съм с теб, имам ужасното чувство, че не съществувам изобщо. Ти си така отдалечен и безразличен към мен, като странните модерни картини от линии и ръбати форми, които не мога нито да обикна, нито да разбера, като механичните скулптури на този век, чужди на всякаква човешка форма. Когато съм до теб, ме обзема страх, защото поглеждам в очите ти и не виждам там отражението си…

— Ти искаш от мен невъзможното! — казах му бързо. — Нима не разбираш? Аз също исках невъзможното от самото начало.

Той понечи да възрази и вдигна ръка, сякаш да отблъсне думите ми.

— Исках любов и доброта в този живот сред смъртта — казах аз. — Но това наистина беше невъзможно, защото не можеш да съхраниш любов и доброта, когато вършиш онова, което смяташ за зло, което смяташ за грешно. Можеш само да тънеш в отчаяние и объркване и да копнееш за призрака на добротата в нейната човешка форма. Знаех как ще завърши търсенето ми още преди да стигна до Париж. Знаех го, когато за първи път отнех човешки живот. Знаех, че то ще завърши със смърт. И все пак не можех и не исках да приема това, защото, като всички създания, не исках да умра! Затова търсех други вампири, за да науча за Бога, за Дявола, за стотици други неща. Но винаги стигах до едно и също — до злото. Бях твърдо уверен, че съм прокълнат от собствената си душа и разум. Когато дойдох в Париж, реших, че си силен, красив и спокоен и страстно закопнях за това. Но ти си същият като мен, разрушител, дори по-безмилостен и по-коварен. Ти ми показа единственото, в което съм способен да се превърна, показа ми до каква степен на злото трябва да стигна, за да заглуша собствената си болка. И аз го приех. Ето как страстта и любовта, които си видял в мен, загинаха. Сега съм просто отражение на теб самия.

Мина доста време, преди Арманд да заговори. Изправи се и застана с гръб към мен, загледан в реката. Главата му пак беше сведена, а ръцете отпуснати до тялото. Аз също гледах реката и си мислех, че няма какво повече да му кажа, няма какво повече да направя.

— Луи — каза ми той и вдигна глава, гласът му звучеше глухо.

— Да, Арманд.

— Има ли нещо друго, което искаш от мен, което мога да ти дам?

— Не, какво имаш предвид?

Той не отговори, а бавно се отдалечи. Първо реших, че иска само да се разходи по калния бряг. Но постепенно осъзнах, че си тръгва от мен. Скоро се превърна само в точица във водата, озарена от лунната светлина. Не го видях повече.

Разбира се, минаха няколко нощи, преди да се уверя напълно, че си е отишъл. Ковчегът му остана, но той не се върна за него. Минаха няколко месеца, преди да отнеса този ковчег на гробището „Сейнт Луис“ и да го поставя в криптата до моя. Гробът беше доста занемарен, защото всички от семейството ми бяха измрели. В него положих единственото, което ми остана от Арманд. Но след това започна да ми става тягостно. Мислех за ковчега, щом отворех очи вечер, и сутрин, преди да заспя. Отидох една нощ в гробището и го извадих, строших го на трески и ги оставих насред високата трева на тясната пътека.

Младият вампир, последното дете на Лестат, ме посети една нощ. Умоляваше ме да му разкажа за света, да стана негов учител и спътник. Казах му само, че ще го унищожа, ако го видя отново.

— Нали разбираш, трябва да убивам по някого всяка нощ, докато не събера кураж да сложа край на всичко това — обясних му аз. — А ти си идеален избор за жертва, защото си убиец като мен самия.

Напуснах Ню Орлиънс на следващата нощ, защото мъката не ме напускаше. Не исках да мисля за онази стара къща, в която умира Лестат, нито за дръзкия модерен вампир, който ме преследваше. Нито за Арманд.

Исках да ида на напълно непознато място, където нищо няма значение за мен.

Това е краят. Няма друго.

* * *

Момчето стоеше безмълвно и се взираше във вампира. Той стоеше спокойно, скръстил ръце на масата, присвитите му зачервени очи се взираха във въртящата се касета. Лицето му беше така изопнато, че се виждаха вените по слепоочията — като издялани от камък. Стоеше съвсем неподвижно, единствено зелените му очи изглеждаха живи и сякаш запленени от въртенето на касетата. Момчето се дръпна назад и прокара дясната си ръка през косата.

— Не — каза то и си пое рязко дъх. После повтори по-силно: — Не!

Вампирът сякаш не го чу. Откъсна поглед от касетата и се извърна към прозореца, към мрачно сивото небе.

— Не може да свърши така! — заяви момчето и се наведе напред. Вампирът се изсмя рязко и сухо, без да откъсва очи от небето.

— А всичко, което сте изпитали в Париж! — надигна глас момчето. — Любовта към Клодия, чувствата ви дори към Лестат! Това не може да свърши така, не и в такова отчаяние! Защото вие сте отчаян, нали?

— Престани! — каза рязко вампирът и вдигна дясната си ръка. Очите му се извърнаха почти механично към лицето на момчето. — Казах ти каквото имах за казване, не можеше да свърши иначе.

— Не, не мога да го приема — заяви момчето и скръсти ръце на гърдите си, като клатеше решително глава. — Не мога!

То беше така развълнувано, че неволно блъсна стола си назад, стана и закрачи из стаята. Когато се обърна към вампира, думите, които смяташе да изрече, замръзнаха в гърлото му. Вампирът се взираше в него и на лицето му се четеше гняв и горчива насмешка.

— Нима не разбирате? Та вие ми разказахте приключение, което няма да преживея никога! Говорихте за страст, за копнеж! Говорихте за неща, които милиони хора няма никога да вкусят, нито да разберат. А после искате да ме убедите, че всичко е свършило така. Ето… — Застана пред вампира и протегна ръце към него. — Дарете ме с тази сила, силата да виждам, да чувствам и да живея вечно!

Очите на вампира бавно започнаха да се разширяват, устата му се отвори леко.

— Какво? — попита той тихо. — Какво?

— Дайте ми тази сила! — извика момчето, сви дясната си ръка в юмрук и се удари по гърдите. — Направете ме вампир!

Вампирът го гледаше слисан. Скочи бързо, хвана го за раменете и момчето разкриви лице от страх. Вампирът се взираше гневно в него.

— Това ли искаш? — прошепна той, а бледите му устни почти не помръднаха. — Това… след всичко, което ти разказах… ти искаш това?

Момчето изскимтя и се разтресе от страх, пот изби по челото му и над горната му устна. Стисна предпазливо вампира за ръката и каза почти през сълзи:

— Не знаете какъв е животът на хората! Вече сте забравили. Дори не разбирате значението на собствената си история, не разбирате какво означава тя за човек като мен. — Сподавен стон прекъсна думите му и той заби пръсти в ръката на вампира.

— Господи! — изпъшка вампирът и се извърна от момчето, като го запрати към стената. Застана гърбом към него, загледан в сивеещия прозорец.

— Моля ви… дайте още един шанс на всичко това. Само един шанс, превърнете мен! — каза момчето.

Вампирът се извърна към него с разкривено от гняв лице, което бавно започна да се отпуска. Очите му се притвориха и устните му се извиха в усмивка.

— Провалих се — въздъхна той, все още усмихнат. — Провалих се напълно…

— Не! — извика момчето.

— Не говори повече — каза вампирът. — Имам само още един шанс. Виждаш ли тази лента? Още се върти. Имам само един начин да разбереш онова, което ти разказах. — После посегна така бързо към момчето, че то понечи да се задържи за нещо и размята ръце във въздуха. Вампирът го притисна към себе си и сведе лице към врата му.

— Ето, гледай — прошепна той, меките му устни се отдръпнаха и дългите зъби се забиха в плътта.

Момчето заскимтя гърлено, ръката му посегна да се задържи за нещо, очите му се разшириха и погледът му помътня. Вампирът пиеше кръвта му и изглеждаше като заспал. Тесните му гърди се надигаха едва забележимо, той сякаш се откъсваше от пода и се спускаше отново като в полусън. Момчето изстена и след малко вампирът се откъсна от него, отдръпна го от себе си и се вгледа в мокрото му бяло лице, в безжизнените ръце и притворените очи. Момчето пак изстена, горната му устна трепереше. Стоновете му станаха по-силни, а главата му клюмна назад и очите се извъртяха нагоре. Вампирът го постави внимателно в креслото. Момчето се опита да каже нещо, сълзи течаха от очите му, заради усилието да заговори и заради нещо друго. Главата му клюмна тежко напред, като на пияница, и ръката му легна на масата. Вампирът стоеше и го гледаше, бялата му кожа бе порозовяла, сякаш бе озарен от розово сияние, отразявано от цялото му същество. Устните му бяха добили цвят, вените на слепоочията му и на ръцете му почти не се виждаха под кожата, лицето му беше младо и съвсем гладко.

— Ще… ще умра ли? — прошепна момчето и бавно вдигна поглед, устата му беше влажна и отпусната. — Ще умра ли? — изстена пак то, горната му устна трепереше.

— Не зная — каза вампирът с усмивка. Момчето понечи да каже нещо, но ръката му се плъзна по масата и той падна върху нея, сякаш загуби съзнание.

* * *

Когато отвори очи, видя слънцето. То озаряваше прашния гол прозорец и топлеше лицето и ръката му. Остана известно време така, с долепена към масата буза, после се изправи с огромно усилие, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Притисна ръка към раната на врата си. Докосна неволно металния капак на касетофона и извика от болка, защото беше горещ. После стана и с тромави несигурни крачки успя да стигне до белия умивалник.

Завъртя кранчето, наплиска лицето си със студена вода и се избърса с мръсната кърпа, която висеше на гвоздей на стената. Вече дишаше по-равномерно. Изправи се и се погледна в огледалото, а после погледна и часовника си. Той като че ли успя да го върне по-лесно към живота, отколкото слънцето или студената вода.

Момчето бързо обиколи стаята и коридора, но не откри никого. Седна в креслото и извади от джоба си малък бял бележник и химикалка. Сложи ги на масата и включи касетофона. Лентата бързо се превъртя и той я спря. Облегна се назад и заслуша гласа на вампира, като на няколко пъти спираше лентата, за да чуе отново част от разказа. Лицето му се проясни, когато гласът каза с равен тон: „Беше много топла вечер и още щом забелязах младежа на Сейнт Чарлз авеню, разбрах, че се е запътил нанякъде…“

Бързо си записа в бележника: „Лестат… близо до Сейнт Чарлз авеню. Стара порутена къща… беден квартал. Ръждясали перила.“

Прибра бележника в джоба си, сложи касетите и касетофона в куфарчето си и забърза по дългия коридор. Слезе по стълбището към улицата, колата му беше паркирана зад ъгъла.