Джонатан Келерман
Докато убивам, се надявам (9)

9

В сряда сутринта бях обратно в Бевърли Хилс, в мансардния офис на „Трентън, Уърти и Ла Роса“. Седях в заседателната зала, облицована с розово дърво, с множество абстрактни картини по стените, с млечнобели кожени кресла и маса с формата на футболно игрище, покрита с опушено стъкло. Трябваше да дам показания под клетва.

Мал бе седнал до мен, съвсем преднамерено изтупан в костюм от сребърна коприна, брада на пет дни и коса до раменете. Зад нас върху триножник също от розово дърво бе поставена черна дъска и ракла за багаж, върху която имаше куфарче за документи от телешки бокс. Мал си падаше много по модерните куфарчета. Срещу нас бе седнала юридическата репортерка със стенографска машина. Заобиколена бе от осем — не седем — адвокати.

— Застрахователната компания изпрати три броя. Онези първите трима — прошепна Мал.

Погледнах триото. Млади, гладко избръснати, с погребален вид.

Говорителят им беше едър, рано олисял приятел, в началото на тридесетте, на име Морети. Имаше месеста брада с трапчинка по средата, широки рамене и чар на казармен строевак. Една от секретарките на Мал поднесе кафе и сладки и докато похапвахме Морети ми даде да разбера, че е завършил висш курс по психология в Станфорд. Небрежно процеди имената на високоуважавани професори, като безуспешно се опита да ме въвлече в служебен разговор на професионален жаргон. Гледаше ме изпитателно с кафявите си очи над ръба на чашката за кафе.

Когато представих доклада си, той се премести до ръба на стола си. Щом свърших, той пръв заговори. Другите адвокати бяха в негово подчинение. Като глутница стадо те бяха избрали своя водач убиец и бяха доволни да седят настрани и му разрешаваха сам да отвори първите рани.

Той ми напомни, че съм задължен пред закона да казвам истината, все едно съм в съда и че давам показания под клетва, т.е. мога да бъда подведен под съдебна отговорност за измама. След това извади купчина фотокопия с дебелината на телефонен указател от куфарчето си и направи показно подреждане върху масата, като ги сортираше, пъхаше на място и изправяше ъгълчетата им. Като вдигна най-горната статия, той каза:

— Бих искал да ви прочета нещо, докторе.

— Разбира се.

— Всъщност, не ви исках разрешение.

— Нито пък аз ви го дадох. — Усмивката от лицето му изчезна. Мал ме сръга под масата. Някой се покашля. Морети ме убиваше с поглед. После си сложи чифт осмоъгълни очила без рамка, прочисти гърло и започна да чете. Свърши един цял параграф, преди да се обърне към мен.

— Познато ли е, докторе?

— Да.

— Помните ли източника?

— Това е въведение към статия, която публикувах в „Джърнал ъф Педиатрик“ през 1981-ва. Лятото на 81-ва, мисля. През август.

Проучи датата, но не направи коментар.

— А спомняте ли си същината на статията, докторе?

— Да.

— Можете ли да ни я изложите накратко?

— В статията е описано изследване, извършено от мен в периода 1977 — 80-та, когато бях в „Уестърн Педиатрик Хоспитал“. Изследването бе спонсорирано от Националния институт за душевно здраве и бе предназначено да проучи последиците от хроничната болест върху психологическата адаптация на децата.

— Добре обмислено изследване ли бе, докторе?

— Убеден съм.

— Вие сте убеден. Разкажете ни какво правихте по време на това добре обмислено изследване и по-специално обяснете методологията си.

— Проведох няколко теста за психологическа адаптация на примерна група от болни деца и контролна група от здрави деца. Децата имаха еднакъв социален произход, положение на родителите и брой на членовете на семействата им. Нямаше съществена разлика между групите.

— Никаква съществена разлика, според всички измерения на психологическата адаптация?

— Правилно.

Морети погледна към юридическата репортерка:

— Той говори бързо, успявате ли всичко да запишете?

Тя кимна.

Обратно към мен:

— Заради онези от нас, които не са запознати с психологическия жаргон, пояснете какво означава без съществена разлика?

— Групите бяха статистически неотличими. Средните резултати на тези показатели бяха много подобни.

— Средни ли?

— Медианата — петдесетпроцентовата граница. Математически това е най-точното измерение за еднаквост.

— Да, разбира се, но какво означава всичко това?

— Хроничноболните деца може да развият същите проблеми, но това че са болни не ги прави непременно невротични или психически разстроени.

— Задръжте за момент — каза Морети, като тупкаше по масата купчината листове. — Тук не виждам да се споменава за каквито и да е проблеми, докторе. Вашето основно откритие е, че болните деца са били нормални.

— Това е истина. Въпреки това…

— Твърдите го точно тук, докторе — той вдигна статията и заби пръст в една от страниците, — цитирам дума по дума: „в нормалните граници“. Казано с прости думи, тези деца не са по-нервни, или несигурни, или предразположени към заболяване от техните здрави връстници, нали, докторе?

— Започва да звучи аргументирано. Тук сме да докажем фактите — каза Мал.

— В най-добрия случай лъже факти — отсече Морети. — Това е психология, не е наука.

— Вие цитирахте статията, господин съветник — рече Мал.

— Докладът на вашия свидетел май започва да противоречи на собствените му публикации.

— Бихте ли желали аз да отговоря на въпроса ви? — попитах Морети.

Той прибра очилата, седна и ни дари с четвърт усмивка.

— Ако сте в състояние.

— Прочетете в дискусионната част и по-точно последните три параграфа. Споменал съм няколко области от проблеми, с които хронично болните деца трябва да се справят през целия си живот — болка и дискомфорт, скъсване с училищната среда поради лечение и хоспитализация, телесни промени, получени както от болестта, така и от лечението, неприемането им в обществото, прекалените грижи от страна на родителите. Най-общо децата добре се справят, но проблемите все още си съществуват.

— Дискусионната част ли, аха — рече Морети. — Мястото, където изследователите натъпкват своите догадки. Но собствените ви данни, вашата статистика сочи нещо друго. Така ли е, докторе…

— С други думи — прекъсна го Мал, обръщайки се към мен, — онова, което твърдите, доктор Делауер, е, че и болните и травматизираните деца се сблъскват с постоянен поток предизвикателства — за тях животът е агонизиращ — но някои успяват и да се справят.

— Да.

Мал преброди с очи по цялата маса, съзнателно отбягвайки Морети, като влезе в безсловесен контакт с останалите адвокати.

— Няма причина да наказваме едно дете, че успява да се справи добре, нали, господа?

— Кой е свидетелят тук? — изстреля Морети, размахвайки фотокопията.

— Няма причина да наказваме едно дете, затова че се справя със своята травма — каза Мал.

— Травма ли? — попита Морети. — В тази статия нищо не пише за травматизирани деца. Това са хронично болни деца — хронически, погледнато в дългосрочна перспектива. Дерън Бъркхалтър е единствен случай. Той няма болка като последица или физическа промяна, с която да се справя. Дори е бил по-малко уязвим откъм проблеми в сравнение с някои хронични инвалиди.

Той си позволи пълна усмивка.

За него всичко това си бе просто една игричка. Сетих се за момченцата, които бяха ангажирани в състезание по дълго пишкане в задния двор и казах:

— Чудесно подчертано, господин Морети. Хронично болните и травматизираните деца много се различават. Затова се чудех защо цитирате от статията най-напред.

Някои от останалите адвокати се разсмяха.

— Туш — прошепна в ухото ми Мал.

Един от другите застрахователни адвокати шепнеше нещо в ухото на Морети. Лидерът не се зарадва от чутото, но слушаше безучастно. После сложи настрана копията.

— Добре, докторе, да поговорим за понятието травма в ранна детска възраст. Вашето заключение, доколкото разбирам, е, че Дерън Бъркхалтър ще бъде емоционално уплашен за цял живот, поради участието си в автомобилна катастрофа.

— Погрешно сте разбрали — казах аз, а Морети почервеня.

Мал повдигна вежди и тихичко подсвирна.

— Сега, докторе…

— Онова, което наистина казвам, господин Морети, е, че по време на изследването ми Дерън Бъркхалтър прояви класическите симптоми на травма за дете на неговата възраст. Безсъние, кошмари, агресивност, хиперактивност, раздразнителност, периоди на нарастваща привързаност. Според неговата майка и учителката му, той не е проявявал нито един от тези симптоми преди катастрофата, макар че не мога да го докажа. Дали тези проблеми ще се развият в хронични недъзи, не е ясно. Рискът обаче е голям, ако психотерапията не продължи. В допълнение — Дерън има забавяне в говора и езиковото развитие — изостанал е няколко месеца от връстниците си. Каква част се дължи на травмата, не е възможно да се отсъди, но си струва да се помисли, когато се решава бъдещето на това дете.

— Със сигурност не е възможно да се отсъди — рече Морети. — От четенето на литература във вашата област съм разбрал, че интелектът на първо място е генетически определен. Най-добрият предшественик на детския коефициент за интелигентност е бащиният му коефициент.

— Катц, Даш и Елинбърг от 1981-ва година.

— Коефициентът на баща му не може да бъде измерен — каза Мал.

— Вместо него настоях госпожа Бъркхалтър да се подложи на теста, но вие отхвърлихте искането ми, господин Уърти.

— Тя и без това си има достатъчно поводи за стрес, господин съветник.

— Няма значение, пак могат да се направят някои изводи от онова, което знаем за тези хора. Нито госпожа, нито господин Бъркхалтър са завършили университет. И двамата са се провалили на изпитите. Работили са тежък физически труд. Това показва по-малко от средното ниво на генетично унаследяване за конкретното семейство. Не бих очаквал Дерън да бъде дори средно интелигентен. А вие, доктор Делауер?

— Съвсем не е така елементарно. Родителският коефициент за интелигентност предопределя детския по-добре от някои други фактори и все пак не това е най-добрата отправна точка, тъй като се отчитат не повече от двайсет процента от възможностите. Катц, Даш и Елинбърг го подчертават в продължението на изследванията през 1983-та година. Един към пет, г-н Морети. Не е достатъчно, за да заложите.

— Вие комарджия ли сте, докторе?

— Не. И точно затова се заех с този случай.

Репортерката се усмихна.

Морети се обърна към Мал.

— Моля, препоръчайте на свидетеля да се държи както следва.

— Смятайте се за предупреден, доктор Делауер — каза Мал, като едва сдържаше усмивката си. После разгледа копчетата на ръкавелите и проучи собствения си „Ролекс“. — Може ли да продължим по същество?

Морети отново постави очилата си и се взря в някакви бумаги.

— Хайде сега, доктор Делауер. Нали не твърдите, че ако не беше станала катастрофата, от Дерън Бъркхалтър щеше да се пръкне някой атомен физик?

— Никой не знае какъв би станал, или какъв ще стане Дерън. Точно сега фактите сочат, че вследствие на необичайно тежка психологическа травма, езикът му е под средното ниво и че се намира в тежко стресово състояние.

— На какво е приличал езикът му преди катастрофата?

— Майка му твърди, че е започнал да говори. Въпреки това след травмата…

— Майка му — каза Морети. — И вие основавате заключенията си на онова, което тя ви казва.

— Заедно с другите доказателства.

— Като например интервюто ви с неговата учителка детегледачка.

— Точно така.

— Неговата учителка е вашия свидетел експерт, така ли?

— Изглежда напълно надеждна и много добре разбира Дерън. Тя твърди, че родителите са били доста грижовни и любвеобилни. Неговият баща в частност се е интересувал от…

— Да, нека поговорим за баща му Грегъри Джо Бъркхалтър, който има криминално досие. Знаете ли това, докторе?

— Да, известно ми е. Обвинение в дребна кражба преди няколко години.

— Дребна кражба, докторе, но е лежал в затвора.

— И какво от това? — попита Мал.

— Ами, господин Уърти, това, че вашият експерт, базиращ заключенията си върху мнението на индивид, който не би бил квалифициран като експерт в съда, иска да докаже, че този баща е бил главен източник на интелектуална стимулация за своето дете, а оттам и главна материална и емоционална загуба, дължаща се на смъртта на бащата. Този баща е бил криминален престъпник, с възможно най-ниското образование.

— Господин Морети — казах аз. — Да не би да твърдите, че си струва да се скърби само за загубата на високообразованите родители?

Той не ми обърна внимание.

— … докато фактически данните, имащи връзка със случая, показват социална и емоционална нищета…

Той продължи още известно време, като повиши тона и скоростта, ярко искрящ от блясъка на победата. Мал също се бе увлякъл в двубоя и само очакваше мига на контраудара.

Още глупотевини. А истината — да върви по дяволите. Наистина започна да ми писва и го прекъснах, като повиших глас, за да бъда чут от цялата адвокатура.

— Господин Морети, вие сте класически пример за твърдението, че „ниско образованият винаги може да бъде опасен“.

Морети почти се изправи на място, закашля се и после пак се настани в стола, като стисна зъби.

— Ставате опасен, докторе.

— Срещата трябваше да е за уточняване на фактите. Ако искате да чуете онова, което съм длъжен да кажа, добре. Ако пък искате да ни играете егоцентрични пиески, няма да си губя времето.

Морети цъкна с език.

— Ако това е предзнаменование за поведението му в съда, вие сте на ръба на опасността, господин Уърти.

Мал не отговори. Но записа в тефтера си: „Дали не съм създал чудовище?“. После го прикри с ръка.

Морети не пропусна нищо:

— Нещо, което ще ни трябва за протокола, г-н съветник?

— Просто си драскам — рече Мал и започна да рисува гола жена.

— Говорехме за травмата в детска възраст — обърнах се към Морети. — Ако искате мога да ви го пратя по пощата?

Морети се опита да се направи на удивен.

— Можете да го изпратите, ако има нещо за добавяне в доклада ви.

— Тъй като вие извадихте погрешни заключения от доклада ми, имам много за добавяне. Дерън Бъркхалтър страда от посттравматична стресова реакция, която може да се превърне в дълготрайни психологични проблеми. Само бързата терапия и консултиране на майката намалиха до известна степен симптомите, но е необходимо допълнително лечение.

Към другите адвокати:

— Не казвам, че дълготрайните психологически проблеми са неизбежни, но не мога и да отрека, че те са вероятни. Никой разумен експерт не би го направил.

— О, за бога! — рече Морети. — Та детето е едва на две годинки.

— Двайсет и шест месеца.

— Все същото. По време на катастрофата е бил на осемнайсет месеца. И вие ми казвате, че ще се явите в съда и ще свидетелствате под клетва, че когато стане на двайсет и шест, би бил психологически разстроен от катастрофа, случила се докато е бил бебе?

— Точно това ви казвам. Травмираща сцена — жива и кървава, се забива в подсъзнанието…

Морети изхърка:

— Подсъзнанието на какво прилича, докторе. Никога не съм виждал такова нещо.

— И въпреки това вие също притежавате такова, господин Морети. Както аз и всички останали в тази зала. Казано простичко, подсъзнанието е хамбар. Тази част от нашия мозък, където слагаме преживявания и чувства, с които не желаем да се занимаваме. Когато защитните ни сили намалеят, хамбарът се появява на повърхността и някои от складираните материали се изплъзват оттам — сънища, фантазии — очевидно ирационални, та дори и саморазрушително поведение, което наричаме симптоми. Подсъзнанието е истинско, г-н Морети. То ви кара да сънувате, че побеждавате. Голяма част от онова, което ви е накарало да станете адвокат.

Това лично го засегна. С голямо усилие запази самообладание, но очите му хвърляха мълнии, ноздрите се разшириха, стисна устни толкова силно, че се набръчкаха.

— Благодаря ви за това проникновение, докторе. Изпратете ми сметката, макар че като гледам как товарите господин Уърти, едва ли ще мога да си платя. Нека в този момент да се концентрираме върху катастрофата…

— „Катастрофа“ въобще не би могла да опише преживяното от Дерън Бъркхалтър. По-точно би било да кажем „злополука“. Момчето е задрямало в колата, до мига на удара. Първото нещо, което вижда, когато се събужда, е отделената от тялото глава на баща му, която лети от предната седалка и тупва точно до него, чертите му все още са имали живот.

Няколко от адвокатите потръпнаха.

— Не са достигнали няколко сантиметра, за да падне направо в скута му. Вероятно Дерън е помислил, че това е някаква кукла, защото се опитал да я вдигне. Когато дръпнал ръката си и видял, че е обляна в кръв, разбрал точно какво се намира на седалката до него и изпаднал в истерия. Цели пет дни не излязъл от това състояние, господин Морети, стенейки „Тата!“.

Направих пауза и дадох възможност сцената да бъде осмислена.

— Той знае какво се е случило, господин Морети. Всеки път в кабинета ми възстановява сцената. Достатъчно е голям, за да формира дълготраен спомен. Ще ви предложа статистика по този въпрос, ако желаете. А споменът не може да изчезне, просто защото вие искате това.

— Спомен, който вие запазвате жив, карайки детето да преживява непрекъснато случая — каза Морети.

— Значи вие твърдите, че психотерапията влошава състоянието му. В такъв случай просто трябва да забравим за нея или да се правим, че такова нещо не се е случвало.

— Двоен туш — прошепна Мал.

Очите на Морети станаха като топки за пинг-понг.

— Вашата позиция, докторе, е, че се намира под строго наблюдение. Бих искал да подкрепите всички тези приказки за ранната травма с данни.

— Ще бъда щастлив да го направя.

И аз си имах купчина статии, извадих ги, разгледах препратките, издърпах някои от номерата и изнесох лекция за развитието на паметта на децата и тяхната реакция към травмата и нещастието. Използвах черната дъска да обобщя откритията си.

— Обобщения — процеди Морети. — Клинични импресии.

— Бихте предпочели нещо по-обективно, нали?

Усмихна се.

— Би било прекрасно.

— Страхотно.

Секретарката внесе видео и телевизор, пъхна касетата, загаси лампите и натисна бутона.

Когато записът свърши, настъпи мъртва тишина. Накрая Морети подсмръкна и рече:

— Сигурно планирате втора кариера във филмовия бизнес, докторе?

— Видях и чух достатъчно — каза един от останалите адвокати. Затвори куфарчето и отмести стола от масата. Няколко други постъпиха по същия начин.

— Има ли още въпроси? — попита Мал.

— Не — изстреля Морети.

Имаше обаче вид на човек, който не се е предал. Усетих спазъм от самосъмнение. Той намигна и ме поздрави.

— Ще ви видя в съда, докторе.

Когато всички те си бяха отишли, Мал се плесна по коленете и затанцува.

— Право през кокалчетата, прекрасно. Не бих приемал офертите им този следобед.

— Нямах намерение чак толкова да пресилвам нещата — казах. — Но това копеле ме принуди.

— Знам. Ти бе страхотен.

Започна да си събира листовете.

— Ами прощалният изстрел на Морети? Сякаш бе щастлив, че ще се яви в съда.

— Малко театър. Трябваше да го направи пред партньорите си. Сигурно е последният, който би се примирил, но повярвай ми, ще го направи. Каква гадост, а? Такъв развратник за ищец, но ти добре го смачка. Малката ти пиеска за подсъзнанието попадна точно в целта, Алекс.

Той поклати глава от радост.

— Само един господ знае колко ли затворено трябва да си държи дебелото черво, за да не пръска лайна, където не трябва. „И голяма част от което ви е мотивирало да станете адвокат.“ Не ти бях казал, но бащата на Морети бе психиатър от голяма класа в Милуоки, специалист по съдебна медицина. Морети сигурно го е ненавиждал, защото бащата наистина е имал материали, уличаващи адвокатите мошеници. Затова именно Морети натовариха с делото.

Мал вдигна театрално ръка, сякаш се предпазваше от удар:

— Приятел, ти май се превърна в гадно копеле, нали?

— Просто се уморих от простотии. — Тръгнах към вратата. — Не ми се обаждай за известно време, окей?

— Хей, не ме разбирай погрешно, Алекс. Не те будалкам. Хареса ми, искам да кажа, наистина съм доволен.

— Поласкан съм. — Оставих го да триумфира и да пресмята.

 

 

Щом се прибрах вкъщи, телефонът звънеше. Вдигнах слушалката едновременно с дежурната в централата и чух гласа на Дел Харди, който питаше за доктор Делауер. Намесих се и съобщих, че поемам разговора.

— Открих нещичко — каза той. — В Холивуд не помогнаха особено, но разговарях с един следовател. В настроение ли си да ме изслушаш?

— Давай.

— Ами първото нещо — не е уточнен моментът на смъртта — някъде между осем вечерта в събота и три сутринта в неделя. Второ — причината за смъртта. Куршум двайсет и втори калибър в мозъка. Забил се е някъде в мозъчната кора. Причинил е много разрушения, каквито само малокалибрен куршум може да сътвори. Трето — намерени са огромни количества алкохол и барбитурати в организма й — гранични смъртоносни дози. Следователят е открил и някакви белези между пръстите на краката й, които приличали на бразди. Знаел ли си въобще, че тази дама употребява силни наркотици?

— Не. Но това бе отдавна.

— Да. Хората се променят. Това именно ни създава работа.

— Свръхдоза наркотици и куршум — повторих.

— Намерението е било сериозно, особено за жена. Макар че, ако е искала да бъде напълно сигурно, трябвало е само да налапа пистолета и право в гръбначния мозък. Разбива автономната система и прекратява дишането. Но повечето не знаят това. Гледат телевизия, мислят, че изстрел в слепоочието… — Спря се. — Прощавай.

— Няма нищо. С толкова много опиати в организма, би трябвало да е много сънлива, за да стреля?

— Не е точно така. Ето и интересната част. Следователят ми каза, че отделът им бързо се е справил със случая по заповед на шефа. Обикновено следствието продължава от шест до осем седмици по това време на годината. Получили са също и заповеди да не обсъждат случая с никого.

— Защо е цялата тази секретност?

— Патологът е останал с впечатление, че е работа на богаташи. Максимално замазване на уликите и запазване на пълно мълчание.

— Полицейският участък даде информация на пресата.

— Цензурирана информация. Стратегическо мислене. Ако не кажеш нищо, а някой разбере, че криеш, веднага започват да мислят, че има заговор. Да им кажеш онова, което ти желаеш, е много по-безопасно. Преструваш се на прям и искрен. Не че има много за казване в този случай — явно самоубийство — няма доказателство за прикриване на следи. По отношение на изстрела в дрогирано състояние патологът има две версии. Първо — приготвила си е коктейл от алкохол и наркотици, после премислила и за да приключи по-бързо и може би по-драматично, потърсила пистолета. Има смисъл според мен — самоубийството е някакво послание, нали? Вие, приятели, сте ни учили на това — последно обвинение към света. Хората наистина имат голям избор как да изразят недоволството си, вярно ли е?

— Правилно. Какво е второто?

— Използвала е наркотика и алкохола, за да потисне задръжките си, събира достатъчно кураж и се застрелва. Когато се е почувствала достатъчно размекната, дръпнала спусъка. Независимо кой от двата варианта разгледаш, краят е един и същ.

— Да е оставила някаква бележка?

— Не. Много хора не оставят. Така ли е?

— Така е.

— Както казва онова канадче, господин Какмубешеимето, самият медиум си е едно съобщение.

— Кой детектив се занимава със случая?

— Името му е Пинкли. Точно вчера си е взел отпуската и е заминал на Хаваите.

— Много удобно.

— Не бих дигал много пара заради това. Отпуските се планират предварително. Пинкли е запален сърфист — дори се състезава в национален мащаб. Всяка година по това време ходи там, за да уцели големите вълни край Уиамеа. Обадих се в Холивуд и те го потвърдиха. Дежурствата също се определят месеци по-рано.

— Кой е поел разследването от Пинкли?

— Няма нищо за поемане, докторе. Делото е приключено.

— Ами Трап, който обикаляше около къщата й?

Той понижи глас.

— Нали ти казах, че съм открил малко. Това не включваше втурване в кабинета на моя капитан и обвинение в престъпление от трета степен.

— Добре, извинявай.

— Няма нужда от извинения. Просто трябва да бъда внимателен.

— Още нещо, Дел?

Пауза.

— Колко добре каза, че си я познавал?

— Минаха шест години, откакто не съм я срещал.

— Достатъчно добре ли я познаваше, за да ти е известно, че не е била монахиня?

— Достатъчно добре.

— Хубаво. Ако беше близък роднина или съпруг, не бих ти съобщил следното: има нещо абсолютно забранено за изнасяне пред публика. Източникът ми от Холивуд твърди, че из участъка се носят слухове. Когато отишли горе в къщата й, един от техническия персонал открил порнофилм, напъхан под дюшека — нищо изискано. С нейно участие. Може и да е била лекарка, но е притежавала и други таланти.

Дъхът ми спря.

— Докторе?

— Този филм все още ли е сред доказателствата, Дел?

— Не всичко се предава в склада за доказателства.

— Ясно.

— Случаи като този са по-добри за дамите. Какво е за предпочитане, това проклето нещо да се съхранява в чекмеджето за бельо на някое ченге, извадено само веднъж тайно, за частна употреба, или пък да даде информация на пресата, за да се отърве — „Лекарят е имал таен живот“. Знаеш ли какво са направили с туй нещо? Искам да каже, че въобще не е от филмчетата на Уолт Дисни.

— Какво е имало на него?

— Ти какво си представяш?

— Не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен, Дел?

— Наистина ли искаш да чуеш?

— Хайде, давай!

Той въздъхна тежко.

— Онова, което ми бе разказано бе, че това е една история между доктор и пациентка. Нали знаеш, прегледът се превръща в полов акт. Тя е била пациентката, някакъв приятел доктора. — Пауза. — Това е всичко, което знам. Не съм гледал филма.

— Нещо друго оставила ли е, например досиета на пациенти?

— Не съм питал.

— Ами какво ще кажеш за бързата продажба на нейната къща?

— С така бързо приключеното дело, няма никаква причина да не се продава.

— Тя притежавала ли е къщата?

— Не съм проверявал.

— Ами близначката й? Някой успял ли е да я открие?

— В никое от нашите досиета не съществува Шърлий Ренсъм, което нищо не означава. Тя не е била криминално проявена. Но и в архивите на Управлението за контрол по транспорта няма следи от нея.

— Това е нормално. Тя не е била в състояние да управлява автомобил.

— Както и да е. Търсенето на наследници не е наша работа, докторе. Който и да е адвокатът по завещанието, ще трябва да си наеме частен детектив за търсене на наследници. А, за да отговоря и на следващия ти въпрос, казвам, че не знам кой е адвоката.

— Добре. Благодаря ти, че ми отдели време.

— Няма защо. Радвам се да го споделя с теб, когато го имам.

Което бе учтив начин да ми каже: „Повече не ме занимавай“.