Джеймс Сийгъл
Извън релси (60)

Извън релси — край

Прибрах се вкъщи.

Ким се втурна от кухнята, спря и впери очи в мен.

Сякаш бях привидение.

Кимнах й и прошепнах:

— Да.

Тя бавно ме доближи и обви тялото си около мен като одеяло.

Всичко свърши, казваше ми тя. Вече можеш да си починеш.

Алекс се затича надолу по стълбите. Викаше: „Тати си дойде!“ и ме задърпа за ризата, докато не го взех на ръце. Бузите му бяха омазани с шоколад.

— Къде е Джейми? — попитах Ким.

— Прави си диализа — отвърна тя.

Целунах я по главата. Пуснах Алекс на земята. Качих се горе в спалнята.

Джейми се бе включила към преносимия апарат за диализа. Седнах на леглото до нея.

— Скоро ще се връщаме в Оукдейл — казах й. — При приятелите ти. Става ли?

Тя кимна.

Вече е на диализа три пъти седмично.

Обсъждахме идеята да я включим в списъка за чакащите трансплантация на панкреас — най-новата надежда за диабетици в нейното положение. Но това означава да се тревожи за лекарства против отхвърляне до края на живота си, затова бе трудно да преценим дали наистина това е най-добрият вариант за нея. Засега закача вените си към тази ужасна машина три дни в седмицата, а аз седя до леглото й и слушам нейното бръмчене и бълбукане, докато кръвта й минава през нея и се връща в болното й тяло.

Понякога звукът ме унася и изведнъж Ана отново става на четири годинки и двамата отново стоим в зоопарка през онзи отдавна отминал съботен следобед. Храним слоновете. Вдигам я на ръце и усещам как мъничкото й сърчице бие под дланите ми и сякаш ме поздравява. Във въздуха се усеща лек хлад и листата бавно се отронват от клатещия се над нас жълто-кафяв балдахин. Просто Ана и татко й, хванати за ръце и търсещи спомени.

И зная, че ще стоя тук завинаги.

Ще стоя, докогато е нужно.