Серия
Алекс Делауер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Bough Breaks [= Shrunken Heads], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джонатан Келерман

Жестоки игри

 

Редактор: Петя Дочева

Художествено оформление: Димитър Стоянов — Димо

 

ИК „Ера“, София, 1997 


На Фей, Джеси и Рейчъл

1.

Очертаваше се прекрасна утрин и последното, за което исках да чувам, бе убийство.

Вече втори ден прохладен океански ветрец галеше крайбрежието, прогонвайки замърсения въздух от Пасадина. Моята къща е сгушена сред хълмовете северно от Бел Еър, в самия край на черен път, заобикалящ Бевърли Глен, където разкошните сгради отстъпват място на къщи с причудлива архитектура. Този квартал на Лос Анджелис гъмжи от поршета и койоти и е известна с лошата си канализация и с изкуствено отклонените планински потоци.

Бях прекарал последната нощ сам, на отворени прозорци — майната им на крадците и серийните убийци — и се бях събудил в десет, гол, със завивки, изритани на пода, насред някакъв сън, който вече не си спомнях. Чувствах се размекнат и отнесен. Надигнах се на лакти, придърпах завивките и се загледах в струйките слънчева светлина с цвят на карамел, които се процеждаха през френския прозорец. Беше десет и двайсет сутринта и нямах никакви спешни задачи. О, благословен упадък!

Беше изминала почти година от преждевременното ми пенсиониране, но продължавах да се чудя колко лесен се оказа преходът от натрапчив работохолизъм към самоугодническо безделие. Очевидно второто ми бе вродено.

Звънецът на вратата прекъсна ленивите ми размишления. Загърнах се с хавлия и отидох до предния вход точно когато Майло влезе без покана в къщата ми.

— Не беше заключено — каза той, тресна вратата, хвърли сутрешния брой на „Таймс“ на близкото канапе и ме изгледа от глава до пети.

Пристегнах още по-плътно хавлията.

— Добро утро, Тарзан. Съветвам те да си заключваш вратата, друже. В участъка съм затрупан с доказателства какво се случва на непредпазливите люде.

— Добро утро, Майло.

Залитайки, отидох в кухнята и налях две чаши кафе. Майло ме последва като сянка, отвори хладилника и извади студена пица, която не си спомнях да съм поръчвал.

— Радвам се, че идваш точно за закуска.

Майло унищожи пицата до последната трохичка и каза:

— Е, как я караш, братле?

— Добре я карах, преди да нахълташ в дома ми. Какво мога да направя за теб, Майло?

— Кой казва, че трябва да правиш нещо? — Той изтръска трохите от скута си върху килима. — Може пък да съм дошъл само да ти засвидетелствам уважението си.

— Нахлуваш тук, без да си се обадил, с изражение на хрътка, подушила кръв, и искаш да ти повярвам, че си дошъл ей така?

— Каква интуиция. — Той прекара длани по лицето си, сякаш за да го наплиска с вода и после добави: — Искам една услуга.

— Вземи колата. До довечера не ми е необходима.

— Не, тоя път не е това. Става дума за професионална услуга.

Извинението му ме накара да се позамисля.

— Не си мой тип — казах. — Освен това вече зарязах занаята.

— Не се шегувам, Алекс. В моргата лежи труп на твой колега. Някой си Мортън Хендлър.

Името ми бе познато, но не можех да го свържа с физиономия.

— Хендлър е психиатър, не психолог.

— Психиатър, психолог, на този етап подобно смислово отклонение едва ли е от особено значение. Мъртвец, ето това е той в момента. Гърлото му е прерязано, а в процепа са напъхани част от вътрешностите му. И приятелката му е била обработена по същия начин, като прибавим сексуалните гаври и отрязан нос. Същинска кървава баня.

Кървава баня. Личеше си, че е завършил литература.

Оставих чашата с кафе.

— Добре, Майло. Вече загубих апетит. Сега ми кажи какво общо има всичко това с мен.

Той продължи, все едно че не ме е чул.

— Обадиха ми се в пет сутринта. Оттогава газя в кръв и карантии до глезена. Как вонеше само там — хората миришат кофти, когато умрат. Не става въпрос за разложението, тази воня предхожда разложението. Мислех си, че съм свикнал с нея. Но от време на време ме срязва ей тук. — Той заби показалец в корема си. — Пет сутринта. Вдигнаха ме от леглото. Главата ме цепеше до полуда. Кръв и карантия в пет сутринта. Господи!

Стана, отиде до прозореца и се загледа над върховете на боровете и евкалиптите. От мястото, където седях, виждах тънката струйка дим, проточваща се от нечий комин.

— Тука наистина е супер, Алекс. Не ти ли става скучно от време на време да си седиш ей така, в рая, без никаква работа?

— Ни най-малко.

— Да. Сигурно си прав. И сега не ти се слуша повече за Хендлър и момичето.

— Престани да ме работиш с трика на фурнаджийската лопата, Майло, и изплюй камъчето.

Той се обърна и сведе поглед към мен. Умората бе очертала няколко нови бръчки по едрото му грозновато лице.

— Уморен съм до смърт, Алекс. — Държеше чашата си с две ръце като застарял грубоват Оливър Туист. — Което е единствената причина да си поискам още от твоята кафеподобна помия.

Взех чашата и я напълних отново. Той шумно отпи няколко глътки.

— Имаме евентуален свидетел. Едно хлапе, което живее в същата сграда. Доста е объркано, не е съвсем сигурно какво точно е видяло. Само го погледнах и веднага се сетих за теб. Ти можеш да поговориш с него, можеш дори да пробваш хипноза, за да подпомогнеш паметта му.

— Нямате ли си психолози за подобни случаи?

Майло бръкна в джоба на палтото си и измъкна оттам купчина снимки, направени с „Полароид“.

— Хвърли един поглед.

Прегледах набързо снимките. Онова, което видях, накара стомаха ми да се преобърне. Побързах да му ги върна.

— За бога, не ми показвай такива неща!

— Каква кланица, а? Кръв и карантия. — Той пресуши чашата си. — Съкратиха щата на психолозите до един човек, който в момента и без друго е достатъчно зает със задачата да разкара откачалките, които се натискат да работят при нас. Другият му сериозен проблем са откачалките, които вече са на работа в участъка. Ако река да се обърна към него, първо ще трябва да напиша съответната молба и да се наредя на опашката. Освен това там понятие си нямат от деца. А ти ги разбираш.

— Но не разбирам нищо от убийства.

— Зарежи убийството. То е мой проблем. Поговори с хлапето, което е едва седемгодишно.

Замислих се. Той протегна към мен ръце с обърнати нагоре длани.

— Виж, не искам да те муфтя. После ще те черпя един обяд. Има едно италианско ресторантче, не е супер луксозно, но става. Спагетите им са безупречни, а и е недалеч от…

— От „кървавата баня“ ли? — Направих кисела гримаса. — Не, благодаря. Не можеш да ме подкупиш с порция спагети.

— Добре де, с какво да те съблазня? Имаш си всичко — къща сред хълмовете, баровско возило, даже анцугът и кецовете ти за джогинг са „Ралф Лорън“. На трийсет и три вече можеш да си позволиш да мързелуваш и да поддържаш здравословен загар. При мисълта за всичко това се озлобявам.

— Да, но дали съм щастлив?

— Подозирам, че си.

— Позна. — Спомних си за зловещите снимки. — Освен това определено не обичам да се возя на влакчето на ужасите.

— Знаеш ли — каза той, — обзалагам се, че си придаваш важност, за да прикриеш скуката.

— Глупости.

— Глупости, друг път. Колко месеца минаха, шест ли?

— Пет и половина.

— Така да е. Когато се запознах с теб, грешка, малко след като се запознах с теб, ти беше толкова жизнен, енергичен, пълен с идеи. Мозъкът ти работеше. Сега слушам само за горещи вани, за колко време пробягваш скапаната миля, колко различни чешита залези можеш да видиш от верандата си. Ако използвам една от твоите думички, това си е регресия. Тенис гащета, ролкови кънки, плуване. И ти като половината хора в този град си на умственото равнище на шестгодишно хлапе.

Засмях се.

— Може би затова ми предлагаш да се заровя до шия в кръв и карантия като своеобразна терапия срещу скуката от безделничеството?

— Алекс, мързеливата нирвана, към която се стремиш, не води до нищо добро. Точно както се казваше в оня филм на Уди Алън — като презрееш, започваш да гниеш.

Плеснах се по голите гърди.

— Все още не забелязвам никакви признаци на разложение.

— То става вътре в теб и ще те пречупи, когато най-малко очакваш.

— Благодаря ви, доктор Стърджис.

Майло ми хвърли изпълнен с отвращение поглед и се затътри към кухнята. След малко се появи, захапал круша.

— Бива си я.

— Не се притеснявай, почерпи се.

— Добре, Алекс, забрави предложението ми. Аз пък ще си остана с разфасования психиатър и обезобразеното му гадже, май че Гутиерес й беше името. Ще си остана и с онова седемгодишно момиченце, което предполага, че е видяло или чуло нещо, само дето е твърде изплашено, за да го осмисли. Искам само два часа от времето ти — нещо, с което в момента разполагаш в неограничени количества — а ти се стискаш като гимназистка.

— Почакай. Не съм казал, че няма да го направя. Просто ми дай време да размисля. Тъкмо се събуждам, а ти се изтърсваш изневиделица и ми съобщаваш за двойно убийство.

Майло подръпна ръкава на ризата си и хвърли поглед към таймекса си.

— Десет и трийсет и седем. Мамин сладък, свикнал е да нанка до пладне.

Впери отново поглед в мен и захапа крушата така стръвно, че по брадичката му потече сок.

— Между другото, сигурно не си забравил, че последния път, когато трябваше да се занимавам с полицейски дела, преживяването не беше никак приятно.

— Имахме лош късмет и ти стана случайна жертва. Този път нямам намерение да те замесвам. Просто поговори с хлапето за час-два. Както вече казах, хипнозата сигурно ще свърши добра работа. После ще ядем спагети. След което ще се отида у дома, а ти ще се върнеш в абаносовата си кула. Точка. След седмица ще се срещнем като приятели — може би ще хапнем сашими в японския квартал? Какво ще кажеш?

— Какво точно е видяло детето? — попитах аз и мярнах почивния си ден да се изнизва през отворения прозорец.

— Сенки, гласове, двама души, може би трима. Кой би могъл да разбере? Малката е изплашена до смърт. Майката също си е изкарала акъла, пък и не блести с особен интелект. Нямам никаква представа как да се държа с детето, Алекс. Опитах по-кротко, бях добър. Щеше да ми е далеч по-лесно, ако си имахме някоя полицейска служителка за случаи с деца, но такива вече почти не се намират. В управлението предпочитат да раздуват началническия щат до пръсване.

Той изгриза крушата чак до семките.

— Сенки, гласове. Това е всичко. Нали ти си езиковият специалист? Знаеш как да общуваш с малките. Ако успееш да я накараш да се отпусне — чудесно. Ако измъкнеш някакво бегло описание — фантастично. Ако ли пък не, ще знаем поне, че сме опитали.

Огледах внимателно Майло, който тъкмо сдъвкваше остатъците от крушата с необичайно дребните си, остри зъби.

— Два часа, значи? — попитах.

— В най-лошия случай.

— Дай ми само около час, за да се приготвя и да свърша няколко дребни задачи.

Не изглеждаше особено щастлив, че ме е убедил. Въздъхна уморено и промълви:

— Добре, ще отскоча до участъка и ще се заема с моите си дела. — Майло отново погледна таймекса и добави: — По обяд удобно ли ти е?

— Става.

Отиде до вратата, отвори я, излезе на верандата и захвърли огризката от крушата през перилата. Заслиза по стълбите, внезапно спря и се обърна. Ярък слънчев лъч превърна изтормозеното му лице в бледа каменна маска. За миг се уплаших, че ще последва сантиментален изблик.

Притеснението ми се оказа напразно.

— Слушай, Алекс, тъй и тъй ще излезеш по-късно, защо не ми заемеш пак кадилака? Това тук — той посочи презрително раздрънкания си фиат, — пак сдаде багажа. Този път е стартерът.

— Разбирам, моята кола е твоята голяма любов.

Влязох вкъщи, взех резервните ключове и му ги хвърлих.

Майло ловко сграбчи връзката, отключи моята севиля, вмъкна се вътре и тутакси издърпа назад седалката, за да изпъне спокойно дългите си крака. Двигателят запали безотказно и замърка като дремещ тигър. Майло настъпи газта и се понесе надолу по хълма с доволната физиономия на тийнейджър, който за първи път сяда зад волана на бащината си кола.