Дончо Цончев
Прогнозата (21)

XX

Совалката на Крис се виждаше от прозореца, край нея нещо светна извънредно силно и двамата с Ван се втурнаха към прозореца.

На борда й — на мястото, където се бяха появили кутиите в Югоевропа — блестеше нещо като малко огнено кълбо.

— Отивам — каза Крис и тръгна към вратата.

Ван го хвана за рамото.

— Никъде няма да ходиш — каза той.

— Защо? Те не са врагове, та да се страхуваме от тях.

— Може да не са врагове, но дали знаят какво точно сме ние? Светлината на това нещо там, на борда на совалката, е непоносима за нашите очи. Ясно е, че те не знаят това, щом не са врагове, а ни го изпращат.

Крис се поколеба. После каза:

— Ще сложа филтрови очила и ще ида. Един от нас все пак трябва да види това нещо там. Те ни го изпратиха. Вероятно в него се крие следващата възможност за връзка с тях. Следващата фраза, която ще си разменим.

— Не ми се ще така бързо да тръгваш. Нещо ме тревожи, Крис. И щом трябва, ще ида аз. — Ван погледна жената, която все тъй си гледаше през прозореца. — Ти трябва да оцелееш, а Боди и тази мълчалива дама да ти народят много деца. Колкото може. Не ми възразявай, знаеш, че съм прав.

Той издърпа филтровите очила от ръцете на Крис, постави ги на главата си и отвори вратата. В същия миг Ван бързо дръпна вратата да я затвори и лицето му се изкриви в ужасна гримаса. Миризмата отвън влезе в помещението нетърпима — дори само от мигновеното отваряне и затваряне на вратата.

— Не е възможно да се диша — каза той, като клатеше главата си бързо. — Трябват противогази.

— Тук няма — рече Крис. — Аз търсих.

— Зная къде има — Ван си пое дълбоко дъх. — За половин минута ще ги открия. Вие ме чакайте тук.

Той изхвърча през вратата, Крис веднага я затвори след него. Но от второто отваряне миризмата стана непоносима.

Ванина най-сетне се отлепи от прозореца и си стисна носа с пръсти. Погледна уплашено към Крис и с другата си ръка замаха енергично пред лицето си.

— Това е положението, мадам — въздъхна Крис. — Мисля, че трябва веднага да изчезваме. Нека дойде Ван.

В същия миг вратата се отвори за трети път и Ван влезе с противогаз на лицето си. Крис помогна на жената да си сложи противогаза, сложи своя и даде знак с ръка да тръгват.

Той се отправи към совалката с огненото кълбо на борда, а Ван и Ванина влязоха в другата совалка, с която бяха летели.

— Старт — каза Крис по радиото.

— Аз съм след теб — отвърна Ван. — Готов съм.

Той пусна в ход двигателите.

Но Крис се бавеше.

— Какво става, Крис?

— Нищо. Не работи.

— Кое?

— Стартерът. Не мога да включа двигателите.

— Вземи другата совалка — каза Ван. — Тази зад теб. Тя е много добра, почти не се различава от твоята.

Крис излезе и се качи в другата совалка.

В същия миг огненото кълбо се отдели от първата совалка и се лепна на борда на тази, в която бе седнал Крис. По пътя си то остави светеща бледоцикламена дъга.

— И тази не ще, Ван — рече Крис. — Тия не ме пускат, нашите приятели отгоре. Залюбихме се нещо с тях, изглежда.

— Те искат нещо да ни кажат, Крис.

— Виждам, но това не ме утешава в момента — каза Крис и излезе от совалката.

Той се върна в първата совалка, с която беше летял до Югоевропа и обратно. Щом се настани в нея, огненото кълбо се върна на старото си място.

— Ела при нас, Крис — каза Ван.

Крис веднага излезе и отиде в совалката на Ван.

Огненото кълбо остана на мястото си.

— Тръгвай в същия миг — каза Крис бързо. — Ако искат, да дойдат там. Ако не искат, ние после ще се върнем пак тука.

— Кога? — Ван включи главните двигатели.

— Когато тази смрад се разкара. Стартирай, докато това чудо не се е лепнало на твоя борд.

Ван излетя. Риока бързо остана далеч и надолу. Небесните дискове бяха изчезнали.

— Взе ли кутиите им? — попита Вай.

— Не. Те свършиха своята работа. Ако имат още задачи, да ни ги изпратят отново.

— Мислиш ли, че те влизат в помещенията, където действаме ние.

Крис сви рамене.

— Не знам — каза той. — Може и да влизат. А може и изобщо да не излизат.

— Откъде?

— Отвсякъде, Ван. Защо ме питаш, след като и двамата знаем еднакво?

— Питам те с надеждата, че ще се сетиш нещо умно.

— Сещам се, че в бързината забравихме да вземем провизии.

Вече бяха високо над бражентинските джунгли.

— Ще отскочим до друг град, в който още няма гниене. Това не е проблем. Нека първо нагледаме твоите хора, да ги успокоим и да им представим нашата дама.

— Мислиш ли, че Боди ще бъде във възторг от това?

— От кое?

— От дамата, която й водим.

— О, съвсем не знам. Както не знам и това, дали тази нова дама трябва да ражда деца.

— Защо да не ражда? Какво говориш?

— Защото може да е луда. Или без мозък, с промит мозък. С кретени ли мислиш да започваме следващото издание на човечеството?

Те помълчаха малко, Ван се вгледа в жената и каза полека:

— Какво пък ти струва толкова да опиташ? То ще си проличи по детето.

Сега Крис мълча твърде дълго, преди да каже:

— Чувствам се като идиот, Ван. Ама аз наистина се чувствам като пълен идиот в тази роля. Щом видя жена, и скачам да й правя деца. Какво ще кажеш, а?

Вместо отговор Ван се засмя с глас и прекалено продължително.

 

Когато совалката се приземи край колибата на Крис и тримата слязоха от нея, Евънс с истерични крясъци на радост се затича към тях. Той се хвърли на врата на баща си и като продължаваше да крещи, го стисна с животинска сила. Всъщност единствената дума, която момчето повтаряше непрекъснато и с цяло гърло, бе: „Майко, майко!“

Боди стоеше изправена край лехата в градината, дясната й ръка върху дръжката на мотиката. Така изчака Крис и гостите да отидат при нея.

— Ван — рече просто Крис, като посочи мъжа. — И Ванина — сега той посочи дългокосата.

— Добре дошли всички — каза Боди с несвойствена, прекалено светска усмивка. — Почти бях сигурна, че Крис няма да се върне сам. — Очите й се вгледаха в неговите съсредоточено и тя додаде с въздишка. — Ако се връща изобщо.

— Какво говориш, Боди? Защо да не се върна? Няма нищо, нищичко.

— И значи няма нищо страшно — добави Ван.

— Същото ли е? — Боди се обърна с любезна гримаса към Ванина. — Вие как оцеляхте?

— Тя е няма — каза Крис. — Нито звук не е издала, откакто Ван я доведе от Индустралия. Той самият е бил в една галерия, много време. Тука, на нашия континент. Ние се знаем с него, Боди, как не се сещам да ти кажа първо това. Ние работихме заедно с Ван.

— О! — каза Боди с истински интерес.

— А тя — Крис посочи Ванина — е била в някакви мини.

Боди доближи жената, вгледа се в очите й изпитателно, разпери пръсти пред лицето си и рязко разклати ръката си.

Дългокосата жена повтори същите движения.

Тогава Боди се усмихна широко и най-естествено.

Ванина се усмихна по същия начин.

— Нищо й няма — заключи домакинята. — Още една майка на новия свят си имаме.

Докато произнасяше последните думи Боди бе обърнала погледа си към Ван. Той отвори уста, погледна кратко Крис, но не каза нищо. Само сведе очи към краката си.

— Много ли сте изморени? — смени темата Боди.

— Не, никак — рече Крис. — И можем да започнем една или две нови колиби.

— Толчето! Толчето! — повтори Евънс настойчиво, като дърпаше баща си за крачола.

— Добре, столчето — рече Крис на момчето. — Вие си починете, Боди ще ви поднесе едно питие, което не сме и сънували. А аз ще разходя моя син малко и ще се върнем скоро.

Той поведе момчето към совалката, откачи летящото столче и след малко двамата се изгубиха в небето.

— Боже, колко се страхувах — прошепна Боди, докато ги изпращаше с очи.

— Наистина няма нищо страшно — каза Ван. — Техниката е изключителна, совалките са съвършени. И няма нищо по света. Никакво движение, никаква жива душа. От какво можем да се страхуваме?

Боди го изгледа, като че ли отмерваше колко е висок. Каза:

— От всичко. И всеки миг. Това е животът, бели човеко.

 

Тук, в джунглата, нещата с гниенето бяха далеч по-приятни, отколкото в милионната Риока. Труповете на животните се бяха разложили, мухите ги бяха довършили и старата, естествена хигиена в природата отново бе започнала да си действа. Край останките на огромен крокодил Крис намери два червея. Наистина неголеми, но живи.

— Великата машинка — прошепна Крис на себе си. — Чуваш ли, Евънс? Великата машинка на нищожните живи твари, заради която пра-правнуците на твоите пра-правнуци може би ще видят и други живи същества. Или пра-правнуците на техните пра-правнуци. Все някога. Стига да не бързат да стават безкрайно цивилизовани.

 

Двамата завариха Боди, Ван и Ванина под сянката на голямата палма — пред всеки от тях чаша с питие и сламка. Те се смееха. Ванина се държеше като същинска графиня. Гледаше този, който говореше, и участваше с усмивки. Беше невероятно хубава, когато раздвижи устните си и покаже зъбите си.

— Изглеждате като екскурзианти от хайлайфа, които са избягали в джунглата за уикенда — каза Крис.

— Точно така се и чувстваме — въодушевено се засмя Боди. — А аз все си повтарям в ума: „Боже, колко сме много! Боже, колко е хубаво това!“

Крис и детето получиха своите чаши и сламки — настроението на всички беше превъзходно.

То си остана такова до късно вечерта, когато Ванина вече спеше в колибата, Ван бе отишъл на дълга разходка към реката под бялата светлина на луната и Боди можеше да поговори с Крис насаме.

— Хубаво е, че има още една двойка мъж и жена — бе първата й реплика. — Наистина е толкова хубаво, Крис. Просто двойно по-хубаво, отколкото беше, нали?

Той мълчеше и си играеше с една клечка от огъня.

— Ти не се ли радваш? А, Крис?

— Би трябвало да се радвам.

— Какво значи „би трябвало“? Защо мълчиш? Крис, какво има?

— Не „има“, а „няма“, мила моя. Така е по-точно.

— Какво няма?

— Ван няма възможност да има деца.

Сега Боди млъкна за дълго. После попита тихо:

— Той ли ти го каза?

— Да.

— Защо е така?

— Бил е военен. Продал е тази своя жлеза, за да стане висш офицер.

— Това ли било цената да станеш висш убиец?

— Да, скъпа. И има логика, ако се размислиш.

Боди си взе също клечка от огъня и млъкна. Така стояха дълго.

— Какво си мислиш сега? — пръв се обади Крис.

— Питам се при това положение дали тя ще има деца от теб, Крис.

— И какво си отговаряш?

— Не знам. Все пак тя негова ли е или… вече е твоя, Крис?

— Ничия е сега.

— Една жена трябва да е нечия. Иначе тя не е жена.

Отново млъкнаха за дълго. Беше голяма, голяма игра с клечки от огъня.

И в мъртвата тишина на нощната джунгла, чийто невероятен бивш оркестър и двамата щяха да помнят до края на живота си, а може би и по-дълго, Боди каза ясно:

— Иди при нея, Крис. Влез в колибата. Още сега.

Той я погледна бързо, с отворена уста. Но тя не отмести очи от пламъците пред себе си. Само повтори тихо:

— Още сега, Крис. Заклевам те във всичко, иди.