Антъни Галиано
Ченге на плажа (3)

3.

Събудих се малко преди зазоряване и се облякох в тъмното. Още бях уморен, но вече се чувствах донякъде във форма. После събудих Вивиан. Тя се обърна по гръб, примигна с очи и си припомних, че като повечето нощни птици, не беше особено лесна сутрин. Седна в леглото и се огледа наоколо.

— Къде сме? — попита тя.

— В Холивуд. Холидей Ин. Брат ти е надолу по коридора.

— Колко е часът?

— Към пет и половина.

Тогава забеляза, че съм облечен.

— Къде отиваш?

— Не само аз. Ти също. Отиваме в къщата на баща ти да вземем диска.

— Не е диск — отвърна тя, след като се прозина. — А от онези малки преносими харддискове.

— Добре. Отиваме да го намерим. Обличай се.

— Много е рано. Върни се обратно в леглото.

— Ставай.

— Ами Ник? — попита тя.

— Остави го да спи. Ще го вземем на връщане.

— Имам нужда от душ — рече тя. — Мириша на секс.

— По-късно. Побързай.

— По-лош си и от Уилямс.

— Трябва да бъда. Ти си по-лоша и от двама ни.

Седнах на края на леглото и я наблюдавах как се облича, което беше горе-долу толкова забавно, колкото и да гледаш обратното. Не й отне много време; не носеше много багаж: чифт черни прашки, без сутиен и черна вечерна рокля, толкова неуместна на невинната утринна светлина. Вивиан видя, че я наблюдавам, и се усмихна като зъл дух, който се съвкупява с различни мъже, какъвто всъщност беше. Наслаждаваше се на тялото си така, както богаташът на златото си. Гладката кожа, гърдите като минарета на джамия, набраздените ребра, очертани сега със сенки, плоският корем с едва очертани мускули. Черната рокля мина през главата й и тя разкърши бедра, за да се плъзне над задника й. Може би беше права, помислих си. Може би бе прекалено рано.

Беше неделя сутрин и движението на юг нямаше да е натоварено. Слънцето, забулено от перести облаци, се издигаше със зачервени очи бавно и мързеливо от изток, сякаш се чудеше дали дневната светлина си струва усилието. Вивиан ме помоли да се отбием за кафе, затова отклоних на същата бензиностанция, където бях спрял и снощи, и взех огромна чаша, пълна с кафе, докато тя придремваше на предната седалка на колата до една от колонките.

Стигнахме до Сънсет Бийч за двайсет минути. Недоспал млад пазач с униформа със златни ширити излезе от кабинката, в която малко телевизорче примигваше на плота до термоса. Приближи се от страната на шофьора с бележник пред гърдите си, наведе се с химикалка в ръка.

— Здрасти, Реджи! — рече Вивиан. — Дълга нощ, а?

— За мен няма други, госпожице Патерсън.

— Знаеш ли случайно дали Уилямс си е у дома? — попита тя.

— Не съм виждал господин Уилямс от два-три дни, не и след като баща ви замина.

— Благодаря, Реджи — каза Вивиан, а в очите й искреше обещание за време, което никога нямаше да дойде. — Ще ми направиш ли една услуга? Ако господин Уилямс се появи, докато сме тук, обади ми се по телефона в къщата, става ли?

— Разбира се.

— Ще ти бъда много благодарна наистина.

Точно се канех да натисна газта, когато Реджи се присети за нещо.

— Хей, забравих да ви кажа. Трима мъже идваха снощи.

— Кои бяха? — обадих се аз.

Той се подразни. Говореше на Вивиан. Въпреки това ми отвърна:

— Не казаха, но изглеждаха доста официално, ако ме разбирате какво имам предвид. Съобщих им, че няма никого вкъщи.

— На ченгета ли приличаха? — попитах.

Пазачът ме огледа скептично. Чудеше се кой, по дяволите, бях аз, за да му задавам въпроси. Вивиан го осветли веднага:

— Това е бодигардът ми.

— Може и да бяха — рече Реджиналд. — Приличаха на такива. О, и оставиха визитна картичка. Чакайте.

Върна се обратно в кабинката. С Вивиан се спогледахме. Слънцето вече изглеждаше по-весело, беше отхвърлило бялото си наметало от облаци. Отпих глътка кафе. Реджи излезе, пресегна се през мен и връчи на Вивиан визитката. По здраво стиснатите му устни можех да позная, че е прочел името върху нея и се мъчи да не изглежда впечатлен.

Вивиан прочете написаното върху картичката, докато се отдалечавахме от портала. Наблюдавах пазача в огледалото за обратно виждане и се чудех дали няма да хукне към телефона. Вивиан сложи визитката на таблото.

— Агент Хакбарт — каза тя. — ФБР. По дяволите. Сега какво?

— Същото като преди — отвърнах, — само че по-бързо. Искам да сме влезли и излезли за десет минути. Приготви си ключа.

— Не искам да ходя в затвора, Джак.

— Защо не? Мислех, че си падаш по момичета.

Тя не отвърна нищо. Беше се привела и гледаше право напред, сякаш се бяхме качили на увеселително влакче, което се спускаше с пълна скорост надолу.

Стъкленият дворец вече бе уловил слънчевата светлина и стоеше притихнал на възвишението с искрящия си гръб към морето. На пръта все още нямаше знаме и бентлито, паркирано отново пред гаража, беше покрито с капчици роса. Погледнах към малката къща за гости, където живееше Домингес, шофьорът на Полковника. Малката му бяла тойота я нямаше и прозорците бяха със спуснати метални щори.

Паркирах колата зад масивния гараж и загасих двигателя. Вивиан ме гледаше напрегнато, докато вадех 45-калибровия пистолет на Спейс изпод седалката. За всеки случай проверих пълнителя и го заредих отново. Въпреки пистолета се чувствах невъоръжен и за миг ми се отщя да излизам от колата.

— Да минем през задния вход — казах. — Откъм басейна.

Тя ме последва, тънките й токчета чаткаха по паважа. Заобиколихме бързо къщата, минахме по пътеката, обградена с розови храсти, и се озовахме пред задния вход. Спрях рязко.

— Какво има? — попита Вивиан.

Очаквах да ме посрещне искрящата синя вода на басейна, както преди няколко дни, но той беше празен. Беше източен.

— Вероятно баща ти няма намерение да плува тук скоро — рекох.

Сърцето ми биеше в ритъма на фанданго, когато минахме през френския прозорец и влязохме в къщата. Сграбчих Вивиан за китката и сложих пръст на устните си, докато се ослушвах, въпреки че не се чуваше нищо. После много тихо, като двама крадци, се спуснахме бързо по коридора, който водеше към всекидневната и главното стълбище, и не можех да не си спомня последния път, когато бях тичал нагоре по стълбите с пистолет в ръка. Сега беше много по-осветено, но погледнато в друг смисъл, мракът си беше същият. Хрумна ми, че нищо в мен не се е променило.

Пропъдих мисълта от главата си и се обърнах назад към Вивиан. В тъмните й очи просветваше страх. Звукът от чаткането на токчетата й по мрамора започваше да ме влудява.

— Събуй си обувките — рекох. — Вдигаш прекалено много шум.

— Пистолетът ти ме изнервя — отвърна ми тя с притеснен шепот. — Не можеш ли да го прибереш? Вкъщи няма никого.

— Съжалявам, не вярвам в скрити оръжия. Пращат грешно послание.

Лицата от картините ни зяпаха, докато приближавахме спалнята й в дъното на коридора. Стъклената къща сякаш бе празна, но беше прекалено голяма, за да е сигурен човек. Вивиан отключи вратата, докато аз стоях с лице към коридора.

Влязохме вътре. Тя заключи вратата зад себе си, докато аз оглеждах стаята с очи и пистолет. Вратата на гардероба беше отворена, както и повечето чекмеджета. По пода имаше купища дрехи, където и да погледнеше човек. Стаята беше претърсена, без съмнение — от Уилямс. Иначе всичко изглеждаше по същия начин, както преди няколко дни: плюшеното мече още стоеше царствено отгоре върху купчината сатенени възглавници на водното легло и месинговият Буда с голямо шкембе продължаваше да пуши цигарата си сред публика от изсъхнали цветя.

— Побързай — подканих Вивиан. — Това място ми навява лошо усещане.

Тя още държеше обувките си за тънките каишки, но се втурна към леглото, сграбчи мечето, сякаш беше непослушно дете, и започна да развива малката му кафява, изумена глава. Гледах невярващо как я разви и я хвърли на пода до обувките си. После хвана обезглавената мечка за крака и я изтръска върху белия юрган.

Нещо подобно на сива шушулка падна и подскочи върху леглото. Беше един от онези изключително компактни преносими мини харддискове с USB порт накрая. Вивиан се пресегна да го вземе, но аз бях по-бърз и успях да го сграбча преди нея. Огледах го за миг и го прибрах в джоба си.

— Ще го задържа, ако нямаш нищо против. Готин номер. Мечето имам предвид.

— Подарък от майка ми е. Държах си тревата там като малка.

— Сложи му главата обратно и да се махаме оттук. Няма нужда никой да знае, че сме идвали.

Бяхме по средата на стълбите, когато чух шум от гуми по белия чакъл, с който беше покрита алеята. Миг по-късно последва тряскане на врата. Вивиан замръзна на стълбите зад мен. Обърнах се да я погледна. Очите й блестяха от страх.

— Кой? — попита тя. — Уилямс…?

— Може би. Ела. Ще минем отзад.

Звънецът иззвъня тъкмо когато слязохме на първия етаж. Затичахме се по коридора, който водеше към басейна, босите крака на Вивиан шляпаха по мраморните плочи. Хукнахме през несполучливата японска градина на Полковника и се отправихме към гърба на гаража, където бях паркирал. Между къщата и него имаше разстояние, което гледаше към алеята. Надникнах зад ъгъла. Виждаше се само част от алеята, но пространството беше достатъчно голямо, за да забележа задницата на черен седан. В известен смисъл си отдъхнах.

— Не е Уилямс. Ченгетата са.

— Сега какво? — попита отчаяно Вивиан.

— Не можем да вземем колата. Ще ни хванат, преди да сме стигнали до крайбрежната магистрала. — Погледнах през рамо към гладката водна шир на океана зад нас. Тогава видях бента. Минаваше зад къщата и изчезваше от поглед зад живия плет.

— Докъде стига бентът? — попитах.

— Не много далече. Делим си го със съседите, минава през три парцела.

— Добре. Това е значи.

Затичахме се натам, където бентът се издигаше като вярна стража пред океана. Един големичък ураган, и стъклената къща на Полковника щеше да се превърне в аквариум. Циментовата стена, четири стъпки висока и две широка, имаше горе-долу толкова смисъл, колкото и осакатените японски бонзаи, но в момента тя беше единственият ни изход.

Помогнах на Вивиан да се качи и се покатерих след нея. Живият плет по края на имението на Полковника се подкрепяше от желязна ограда, която се простираше до края на бента. Беше прекалено широк и не можеше да се заобиколи. Единственият начин да се прехвърля при съседите, бе да се хвана за някоя от железните пръчки с лявата си ръка. Аз лесно можех да го направя, но не бях сигурен за Вивиан. Казах й да стои колкото може по-близо до мен, после с лявата страна на тялото си натиснах с все сила плета. Протегнах се и сграбчих една ръждясала метална пръчка. С дясната ръка хванах Вивиан през кръста. Планът беше да се засиля и да се прехвърля на празното място от другата страна при съседите.

Протегнах левия си крак, колкото можах, и казах на Вивиан да ме хване здраво за врата. Усетих как ръцете й треперят върху гърдите ми.

— Сигурен ли си, че можеш да го направиш? — попита тя.

— Дръж се.

Напрегнах се, преценявайки силите си. Вивиан тежеше около 55 килограма и трябваше да издържа тежестта й, докато се завъртахме над океана.

— Защо просто не се предадем? — прошепна тя умолително.

— Не още.

Напрегнах мускулите на левия си крак и се оттласнах с десния, който беше протегнат на четирийсет и пет градуса като молив в края на пергел, докато се завъртах над водата. Тежестта на Вивиан усили момента на въртене. Направихме пълно завъртане на 180 градуса около живия плет с такава засилка, че за малко щях да изпусна пръчката. Десният ми крак се завъртя и се приземи, зажаднял за опора върху бента от другата страна на оградата. Вивиан изкрещя, когато краката й увиснаха във въздуха. Извих тялото си с всичка сила и тя прелетя с такъв замах, че ускорението ни запрати и двамата в съседния двор. Приземих се по гръб в прахта и тя се стовари върху мен.

След миг на предпазливо мълчание се изправи и започна да чисти мръсотията и пясъка от босите си крака. Не станах веднага. Падането и тежестта й ми бяха изкарали въздуха и си бях извадил ръката от рамото. Седнах и я завъртях. Чу се леко изпукване и всичко отново беше наред.

Вивиан, колкото и да беше странно, се усмихваше с явна наслада.

— Беше диво — рече тя. — Мислех, че ще ме изпуснеш.

Изправих се бавно и се намръщих от болката в кръста.

— Може би трябваше.

Парцелът, в който се бяхме приземили, също беше собственост на Полковника, но тук той не беше направил кой знае какво, освен че не бе дал на никого да го купи, докато не реши какво да прави с него. На около стотина метра самотен кран се издигаше над баластрата, подобно на динозавър, който търси нещо за ядене. Отляво, близо до улицата, телена ограда се простираше към съседната къща на около 150 метра надолу по брега. Вивиан нямаше как да тича с боси крака, а за токчетата и дума не можеше да става, затова ни отне известно време, докато стигнем до оградата. Когато най-накрая успяхме, се наложи да вървим покрай нея почти до следващия парцел, преди да открием дупка, която някой беше изрязал в телта.

Движението по магистралата беше рехаво, но понеже нямаше други пешеходци, които да ни правят компания, изглеждахме доста подозрително. Беше само въпрос на време, преди тези, които бяха дошли да търсят Полковника, да поемат обратно към сушата и да ни забележат. Трябваше да се разкараме от магистралата, и то бързо. Насочихме се на изток към крайбрежието, постоянно се обръщах, молейки се за таксиметрова кола, но не виждах нито една. Бях започнал да губя надежда, когато забелязах едно жълто такси да се отправя към нас. Не беше разрешено да се взимат пътници от магистралата, но за наш късмет шофьорът хаитянин се спусна към нас като ястреб, направи точно това, което беше забранено, и потегли преди още да съм успял да затворя вратата.

Огледа ни в огледалото за обратно виждане и очите му се задържаха върху Вивиан с явно одобрение.

— Откъде идвате? — попита той.

— Уест Хел^[1], Ню Джърси — отвърнах. — Трябва да стигнем до Холидей Ин, горе в Холивуд. Знаеш ли къде е?

— Уест Хел истинско място ли е?

— Да.

— Дяволът. Там ли живее?

— Не — отговорих, — премести се в Маями.

— Кога се премести? — попита шофьорът.

— Горе-долу по едно и също време с мен.

Хаитянинът се разсмя. На него му беше по-смешно, отколкото на мен.

Вивиан отпусна глава на рамото ми, докато зяпах през прозореца. Слънцето напичаше през сутрешната мараня, а един туристически кораб се плъзгаше към пристанището. Пътниците стояха пред каютите си и наблюдаваха движението по крайморската магистрала. Ако изключех от картинката ченгетата, ФБР и Уилямс, който искаше да ме убие, всичко щеше да изглежда като началото на един прекрасен ден. Отпуснах глава назад и си позволих да заспя.

Дойдох обратно на себе си, когато таксито зави по алеята към хотела. Докато дремех, петнайсетте километра се бяха изнизали като копринен шал от врата на стриптийзьорка. Сръчках Вивиан, за да я събудя. Платих на шофьора и той се изнесе от паркинга, сля се с потока от коли, без дори да погледне обратно към мен.

Фоайето на хотела беше тихо, но когато влязохме, малката маса за закуска вече бе подредена. Вивиан настоя за едно еспресо, така че се обслужихме с две чаши и кубинско препечено хлебче, намазано със солено масло, после излязохме при басейна и седнахме на една маса под зелено-бял чадър, докато небето си слагаше грима.

— Как мислиш, че ще свърши всичко това, Джак? — попита Вивиан. — Не мога да продължавам повече така. Не мога непрекъснато да бягам.

— Много зависи от баща ти и Уилямс — отвърнах. — И от това колко знаят ченгетата или колко си мислят, че знаят. Обзалагам се, че на този етап от играта единственото, което ги интересува, е бизнесът с лекарства на баща ти. Бъди сигурна, че го наблюдават от много време. Доколкото знам, федералните нямат никаква представа какво се е случило с Метсън или Дънкан. Да се надяваме, че така ще си остане. Ще е най-добре за всички.

— Ами ти? — попита Вивиан.

— Ако хванат Уилямс и го попитат за яхтата… добре, ще ти го кажа така: или той ще им каже истината — в такъв случай аз заминавам, или ще се направи, че нищо не знае. Ако трябва да заложа пари, бих избрал втория вариант. Но не мисли, че ще излъже, за да ме предпази. На Уилямс не му пука за никого, освен за Полковника. Просто ще му е по-лесно да каже, че не знае какво се е случило с „Карусел“. Поне аз така бих постъпил.

Извадих харддиска от джоба си и го показах на Вивиан.

— Какво ще стане сега, зависи от това — продължих. — Сигурен съм, че щом Уилямс веднъж се добере до него, двамата с баща ти — където и да е той — ще изчезнат, ще се изпарят, ще заминат някъде и ще открият приятелска страна от Третия свят, която ще им помогне да произвеждат „Морфитрекс“ и каквото там друго измислят. Аз лично бих заложил на Куба.

— Защо Куба? — попита Вивиан.

Погледнах през басейна на изток към океана точно когато един пеликан се гмурна във водата.

— Няколко неща. Първо, близо е. Второ, Дънкан, дружката на Метсън от яхтата, е бил кубински шпионин. Трето, най-пикантното от всички, Куба има първокласна биотехнологична индустрия — толкова добра, колкото нашата, или поне почти. Парти наркотик като „Морфитрекс“ означава много пари за Кастро. Разбира се, той не би се замесил в това директно. Прекалено умен е, но можеш да се обзаложиш, че ще държи в ръцете си цялата работа като кукловод, от дистанция.

Допих кафето си. Захарта на дъното на картонената чашка се плъзна в устата ми бавно като кленов сироп и изгълтах цяла чаша вода, за да отмия прекалено сладкия вкус в устата си.

— Върви да извикаш брат си.

— Мислех, че ще правим бизнес тримата: аз, ти и Ник.

— Ти не си единствената, която може да лъже.

— Би изглеждал толкова добре с пари, скъпи. А сега ще трябва да работиш.

От нейната уста прозвуча така, като че ли бях обречен да се бъхтя цял живот в мините на Боливия.

— Защо толкова те интересуват парите? — попитах. — Нали ти остава сметката на Кайманите?

— Как мога да стигна до нея сега, когато Метсън е мъртъв? Депозирани са, а освен това той така и не ни даде номера й.

— Качи се и доведи брат си. Забрави парите. Ще имаме късмет, ако се измъкнем живи от всичко това.

Вивиан се изправи, мушна палци под тънките презрамки на роклята си и ги оправи, после дръпна късата си пола достатъчно надолу, за да не изглежда като колан. Всеки път, когато я погледнех, разбирах отново защо адът вечно щеше да е претъпкан.

— Не съм сигурна, че вече ти имам доверие — заяви тя.

— Значи сме квит.

Когато вратата на асансьора се затвори, излязох набързо от фоайето и пресякох отсреща до интернет кафето на ъгъла. Току-що бяха отворили и съненото хлапе зад бюрото се раздвижи на забавен каданс, за да ме настани на един компютър близо до витрината. Не бях достатъчно „на ти“ с компютрите, за да знам точно как да направя това, което исках. Трябваше да помоля хлапето да ми помогне да сваля информацията от преносимата памет, която бяхме взели от стаята на Вивиан, и да я изпратя като прикачен файл на имейла на Сюзан заедно с кратко обяснение на съдържанието. Всичко това беше нужно, за да си осигуря известни активи пред федералните, когато работата удареше вентилатора.

След десет минути бях отново във фоайето на Холидей Ин. Минах покрай рецепцията към масата за закуска, очаквайки, че Ник и Вивиан ще ме чакат там. Планът ми беше прост: щях да намеря Уилямс, да му дам информацията и да се опитам да го убедя, че двамата с полковника са свободни да си вървят по веселия път, без никой да им попречи. Нямах никакво намерение да се правя на герой или да предавам някого на ченгетата. Доколкото виждах, щях да имам известни неприятности заради приключението ми в „Кроум“. Накрая Хакбарт вероятно щеше да се досети, че имам някаква връзка с Полковника, но нямаше да може да направи почти нищо. Щяха да ме притискат известно време, но това щеше да е всичко. Вивиан и Ник можеха да се разминат само с по един разпит. Важното за мен сега беше Уилямс и Полковника да заминат колкото се може по-надалеч и да си останат там.

Масата, на която бях седял заедно с Вивиан, беше празна, затова продължих, натиснах копчето на асансьора и се качих на шестия етаж. На вратата на Ник вече не висеше табелката „Не ме безпокойте“, затова продължих надолу по коридора, очаквайки да ги заваря в стаята, която бяхме делили с Вивиан. Не си направих труда да чукам, направо пъхнах ключа в ключалката. Зелената лампичка светна, влязох и минах покрай затворената врата на банята, зад която се чуваше шуртенето на душа. Видях краката на Вивиан да висят отстрани на леглото. Първата ми мисъл беше, че е заспала отново, но когато се наведох да я разтърся, забелязах тънка струйка кръв в ъгълчето на устата й.

Чух как душът се усили зад мен. Извърнах се, очаквайки да видя Ник. Дори не помислих да посегна към пистолета под ризата си. Но не беше Ник, а Уилямс. Усмихна се щастливо и насочи револвера в гърдите ми. Не можех да направя нищо друго, освен да стоя и да се слушам как дишам.

— Хвърли пистолета си на леглото. Ник ми каза, че имаш, така че недей отрича.

Хвърлих оръжието на леглото и Уилямс го вдигна.

— Добър плувец си, Джак — рече той, все така усмихнат. — По-добър, отколкото си мислех. А сега стой там и не мърдай.

Погледнах към Вивиан.

— Какво си й сторил? — попитах.

— Инжектирах й успокоително — отговори той. — Разбира се, първо трябваше да напляскам малката уличница. И ти трябваше да го правиш по-честичко. Но забрави за това. Мисля, че имаш нещо, което е мое.

— Имаш предвид, на Полковника.

— Все едно и също.

— Къде е Ник? — попитах аз.

— Дай ми го.

Извадих флаш паметта от джоба на ризата си и му я хвърлих, но малко встрани, та да трябва да протегне лявата си ръка, за да я хване. Докато се пресягаше, се хвърлих върху него. Сграбчих китката му с едната ръка, а мускулестия му дебел врат с другата. Тежестта ми ни повлече назад и той се удари в стената, от което огледалото над скрина падна и се счупи на парчета върху плота. Задържах го така за миг. После бавно и неумолимо той започна да ме избутва обратно. Пуснах врата му и го цапардосах с долната част на дланта си под носа, достатъчно силно, та да ме опръска целия в кръв.

Задната част на черепа му се удари в стената и той използва засилката и ми заби една глава. Болката ме накара да пусна китката му. Уилямс се отскубна и със същото движение ме цапардоса в слепоочието с цевта на пистолета. Не ме заболя много, но инстинктивно се опитах да се наведа, а през това време той се сви и заби огромния си юмрук в слънчевия ми сплит.

Всички нерви в тялото ми се възбудиха едновременно, докато падах на колене, държейки се за корема. Все пак успях да запазя достатъчно самообладание и да се пресегна към пистолета си, но ръката ми беше като слепец без бастун. Уилямс ме удари още веднъж под брадичката и се строполих по гръб на мокета. Опитах да се изправя, но преди да понеча да се надигна на лакът, той ме сграбчи за гърлото с една ръка и ме стисна достатъчно силно, за да ми спре дъха. Инстинктивно го хванах за китките, но бързо ги пуснах, когато опря дулото на пистолета в слепоочието ми.

Чух как вратата на банята се отваря и затваря с изщракване. Ник влезе в стаята и се намръщи на сцената. Погледна към мястото, където Вивиан още лежеше просната на леглото, и се намръщи още по-силно.

Все още с ръка на гърлото ми, Уилямс почти ме изправи на крака. Усуканата синя вена на врата му пулсираше като придошла река, пълна с кръв. Нямах представа какви стероиди гълта, но явно му вършеха работа. Щом станах, ме блъсна с все сила и ме прати обратно на леглото при Вивиан. Насочи пистолета към чатала ми и попита Ник, без да го поглежда:

— Докара ли вана?

— На паркинга е, на най-горния етаж на гаража, точно както нареди — отвърна нетърпеливо Ник също като някой бойскаут, който иска да спечели отличителна значка.

Разтърках гърлото си и успях да съживя гласните си струни, докато Уилямс бършеше кръвта от носа си с края на чаршафа.

— Значи пак отиде от другата страна — рекох на Ник. — Жалко. Бях започнал да те харесвам.

Той ме огледа от главата до петите и се усмихна самодоволно:

— Какво очакваше да направя? — попита. — Да остана със загубеняк като теб? Събуди се, ако обичаш.

— Да вървим — нареди Уилямс и бързо погледна часовника си, без обаче да помръдне пистолета от точката между краката ми, в която беше насочен. После се обърна към мен: — Знам какво си мислиш. Че този пистолет е без заглушител и няма да рискувам да вдигна толкова шум тук, но пак си помисли. Изправи се. Бавно!

Изправих се и Уилямс отново насочи пистолета към челото ми.

— Къде е Полковника? — попитах. — Искам да говоря с него. Дължи ми пари.

— Странно е, че го казваш — отвърна Уилямс. — И той няма търпение да те види. Вдигай сега курвата. Махаме се оттук.

Ник погледна към сестра си.

— Тя добре ли е?

— Какво те е грижа, леке такова? — изрева Уилямс. — Затваряй си устата и отваряй проклетата врата. Двамата вече създадохте достатъчно неприятности.

— Боже! — възкликна Ник. — Няма нужда да крещиш.

Наведох се и вдигнах Вивиан на ръце. Още ме болеше от боя и краката ми бяха загубили голяма част от гъвкавостта си, но успях да се изправя. Тя тежеше едва петдесет и пет килограма, но се почувствах като човек, който се бори с гравитацията на Юпитер.

Уилямс се усмихна, щом ме видя как се мъча.

— Какво става, Вон? — попита той. — Прекалено слаб си, за да я носиш ли?

Минах едвам покрай Ник и излязох в коридора, надявайки се, че някоя камериерка ще ни види и ще се обади на регистратурата, но къде ти такъв късмет. Уилямс вървеше след нас, докато Ник отваряше вратата към стълбите, която водеше надолу към гаража. Вивиан лежеше като мъртва в ръцете ми, а и аз самият не бях в кой знае колко добра форма. Трябваше да спирам, за да си почивам. Всеки път Уилямс ме сръчкваше с пистолета в гърба.

Ник беше паркирал вана близо до изхода, за което му бях благодарен, тъй като гръбнакът ми щеше да се скърши от усилието да сваля Вивиан три етажа надолу по стълбите. Той дръпна страничната врата и се дръпна встрани, докато настаня сестра му на задната седалка. През целия си живот не съм бил по-щастлив да оставя красива жена.

После Уилямс ми каза да застана с гръб към него и с ръце върху вана.

Не знам кой ми заби спринцовката, но подскочих, когато усетих иглата да прониква през кожата на лявото ми рамо. Не знам кой от двамата държеше пистолета, но това нямаше значение. Ритнах назад с левия си крак и усетих, че улучи човек. Извърнах се навреме, за да видя как Уилямс се олюлява назад и размахва ръце във въздуха, за да не падне. Ник изглеждаше ужасен, когато хукнах да бягам.

Изминах десет метра, преди да почувствам, че отново съм на Юпитер. Само че този път бягах през блато. Краката ми започнаха да изчезват под мен, сякаш бяха изтрити, докато бягах. Залитнах, паднах, изправих се отново, стъпки се приближаваха към мен. Някой ме сграбчи и ме извъртя с все сила. Уилямс. Замахнах към главата му с всичко, което беше останало в банката, но ръце ми също бяха изчезнали и усетих, че падам, както ми се стори, цяла вечност, без да стигам до земята.

 

 

Когато отворих очи, беше нощ. Небето бе ясно и звездите блестяха над главата ми като кротки ангели, далечни, но добри, на светлинни години разстояние, прекалено далече, за да направят нещо друго, освен да свидетелстват пред света. Усмихнах им се. Радвах се да ги видя. Съзвездията започнаха да добиват смисъл. Марс ли беше това с леката розова светлина? Съзвездието Овен ли се издигаше на изток?

Лежах по гръб и не чувствах тялото си, но това сякаш нямаше голямо значение, не и щом можех да витая така. След малко някой започна да ми разказва история, не с думи, а с картинки. Видях красива жена с черна коса. Устните й се движеха, но от устата й не излизаше нищо. Трима мъже се бяха надвесили над мен, докато чернокосата жена разтриваше бузите ми с дланта на ръката си. Всички ми изглеждаха страшно познати. Усмихнах им се. Не бяха толкова красиви като звездите, но се намираха много по-близко.

Тогава един от мъжете — най-едрият от тримата — се наведе и усетих пареща болка по лицето си. Изведнъж си спомних кой бях и разбрах, че странният сън, в който се бях събудил, е реалност.

— Събуди се, Джак — каза Вивиан. Беше коленичила до мен като милосърдна сестра.

Погледнах нагоре към нея, после към тримата, които стояха над нас.

Единият беше млад. Сигурно моят приятел Ник. Отметнат.

Вторият беше на стероиди. Това трябваше да е Уилямс. Отметнат.

Третият мъж беше Полковника. Отметнат.

Момичето беше Вивиан. Огледах я. Не е зле, помислих си.

Оставах аз. Аз бях Джак. Джак Вон, личен треньор на психопати и убийци. Бивше ченге и убиец на ченге. Хобито ми беше да потапям яхти, да намирам трупове и да бягам от другите ченгета. Страхотен начин да се поддържаш във форма. Много по-вълнуващ от йога или тай дзи, да знаете. Макар и объркано, всичко започваше да добива смисъл.

Открих краката си и бавно се изправих. Вивиан ми помагаше. Огледах се наоколо. Беше нощ, да. Стояхме на брега, на около десет метра от океана, близо до дълъг дървен кей, който се простираше навътре в морето. Наоколо нямаше къщи, но предположих, че сме близо до Еджуотър. Изтръсках пясъка от дрехите си и се усмихнах на Полковника. Той носеше черен спортен екип от две части и приличаше на пенсионер в добра форма, излязъл за вечерен крос. Мило ми се усмихна, сякаш случайно ме беше открил да лежа на пясъка.

— Започнахме да се тревожим за теб — рече той. В гласа му имаше истинско състрадание, което изглеждаше странно предвид факта, че Уилямс държеше пистолета си насочен към мен. — Страхувах се Рудолф да не ти е дал свръхдоза.

— Да — отвърнах, — това щеше да е незаконно.

По лицето ми имаше пясък, изчистих и него. Уилямс направи крачка назад, но нямаше от какво да се притеснява. Все още бях прекалено замаян, за да опитам нещо дори и смътно героично.

Ник дръпна за последно от цигарата си и запрати фаса покрай ухото ми.

— Глупав до самия край — обади се той.

— Млъкни — сряза го Вивиан. — Той ни спаси всичките. Не е ли така, тате?

— Е, май семейството отново е заедно — обадих се аз.

— В колко часа ще дойде лодката? — попита Ник. — Няма да стоя тук цяла нощ и да слушам тъпите забележки на този идиот.

Погледнах към Уилямс.

— Не оставаш често без пистолет в ръката, а? — попитах аз.

— Ти пък не можеш да задържиш твоя в своята — отвърна ми Уилямс. — Доказах ти го в хотела.

— Каква е сделката сега? — попитах. — Мога ли да си вървя у дома?

— Тримата с Вивиан и Ник стигнахме до споразумение — каза Полковника.

— Изобщо не съм съгласен с него — ядосано отвърна Ник, оглеждайки океана.

И аз се загледах в него. В далечината с бърза скорост от изток се приближаваше някаква лодка. Уилямс също я видя. Бързо погледна часовника си.

— Какво споразумение? — попитах аз.

— Дъщеря ми се съгласи да дойде с нас, в резултат на което, щом тръгнем, Уилямс ще те пусне да си вървиш. След няколко седмици, след като се увери, че сме в безопасност, ще дойде при нас в новия ни дом.

— И къде е той, Анди? В Хавана?

Полковника се усмихна.

— Аз съм гражданин на света, Джак. Всяко място е добро — стига да имаш пари да си го позволиш. Що се отнася до теб, нещата са съвсем прости. Дръж си устата затворена. На печалба с петдесет хиляди си. Нека си остане така.

— Хей, направи ми една услуга — отвърнах, — докато си там, виж дали Фидел няма нужда от личен треньор. Според мен се е поналял.

— Не мога да го понасям повече — изсъска Ник и извъртя очи. — Отивам долу да чакам лодката. — Бавно се запъти към края на кея. Проследих го с поглед за миг и видях светлините на катера да се насочват насам.

— Ами ако искам да дойда с вас? — попитах аз.

— Трябва да замина — обади се Вивиан. — Всичко е наред. Когато уредим нещата, ще се върна и ще можем да бъдем отново заедно.

— Ще те чакам с нетърпение — отвърнах. — Беше толкова забавно последните два дни.

Моторницата направи широк завой, изгаси двигателя и се плъзна към кея. Не беше голяма, но можеше да стигне до Куба.

— Бива си го — рече Уилямс и отново си погледна часовника. — Точно навреме.

В този момент непозната за мен кола се появи над нас по рампата, която се спускаше надолу към брега. Полковника и Уилямс явно я очакваха, защото нито един от двамата не изглеждаше учуден от пристигането й. Беше черен шевролет „Импала“ от 1968 година, с бели гуми, затъмнени прозорци и бичи рога, изрисувани върху капака. От нея излязоха двама мъже. Единият беше Домингес, шофьорът на Полковника. Другият бе дългокос младеж, около двайсетинагодишен, с мръсен бял потник, който разкриваше рамене, целите нашарени с татуировки. Младокът отвори багажника и извади два очукани куфара. После двамата се прегърнаха продължително, младежът влезе обратно в колата и си замина.

Домингес наблюдаваше как импалата криволичи обратно нагоре по рампата, после вдигна куфарите и бавно се приближи към нас. Явно нямаше сили и изглеждаше дори по-зле, отколкото преди няколко дни.

— Накъде си тръгнал, Рафаел? — попитах аз. — Да не би случайно за провинция Сантяго?

— Говориш прекалено много — рече Уилямс.

Домингес ме изгледа с тъжни, болни очи.

— Сбогом, Джак. Не мисля, че ще се видим повече — рече той. — Желая ти всичко най-хубаво.

Благодарих му. Домингес кимна мрачно и бавно се запъти към лодката с по един куфар във всяка ръка, като старец, който ходи по опънато въже. Отиваше да умре у дома.

— По-добре тръгвайте вече към лодката, полковник — рече Уилямс. — Не бива да се бавим прекалено тук.

— Задръж го, докато тръгнем — нареди Полковника. — После го закарай у тях.

Уилямс се усмихна едвам.

— Разбира се — отвърна той. — Също като шофьор.

— Ами останалите петдесет хиляди, които ми дължиш? — попитах аз.

— Подарявам ти живота — рече той. — Така би трябвало да сме квит.

Вятърът се усили. Погледнах през рамото на Полковника и видях как Ник се качва в лодката на края на кея. Вивиан ме прегърна, целуна ме по бузата, но аз не й отвърнах. Бях прекалено зает с мисълта за начина, по който Уилямс се беше усмихнал, когато шефът му нареди да ме закара у дома, щом потеглят. Потърсих в очите на Вивиан някакъв признак, че знае за това, което щеше да последва, но те не ми говореха нищо. Може би подозираше какво щеше да стане, а може и да не подозираше. После изведнъж се разплака.

— Трябва да вървим, скъпа — подкани я нежно Полковника.

Тя изтри очите си с опакото на китката и се приближи до мястото, на което беше застанал баща й. Той я прегърна през раменете, двамата се обърнаха и се запътиха към кея. Бяха изминали само няколко метра, когато Вивиан се откъсна от баща си и се затича обратно към мен. Хвърли се на врата ми и ме целуна силно по устните.

Уилямс наблюдаваше безучастно.

— Обичам те — каза тя. — Знаеш това, нали?

— Разбира се — отвърнах. — Върви сега. Обади ми се, когато можеш. Ще се оправя. С Уилямс даже може да пийнем по една-две бири. Нали така, Уилямс?

Вивиан се обърна да го погледне.

— Много ясно — отвърна той, но този път не се усмихна. Сините му очи бяха твърди като диамантени накрайници на бургия.

Вивиан се обърна отново към мен. Протегна ръка и прокара показалеца си по белега на бузата ми. Познат жест. Спомних си първия път, когато го направи — много отдавна, още след стрелбата в Ню Йорк. Винаги бях приемал жеста й за своеобразен начин, по който ми казваше, че разбира угризенията ми, защо не бях махнал белега и защо никога нямаше да го махна. Тогава й бях казал, че някои белези си струва да бъдат запазени.

Погледнах към края на кея. Баща й беше просто силует, почти невидим в сянката на лодката. От това разстояние едва различавах високите въдици за океански риболов, подредени покрай кърмата.

— Доскоро, хлапе — казах и се опитах да се усмихна.

Вивиан ми хвърли още един отчаян поглед, после се обърна и се затича към лодката. След няколко секунди и тя вече беше само сянка. Миг по-късно с приглушен рев на двигателите катерът направи широк завой и се отправи в морето. Виждах как се смалява на фона на нощното небе. Уилямс дори не си направи труда да погледне, беше прекалено зает да гледа мен.

— Да вървим да пийнем по бира — рекох му аз. — Не знам за теб, но аз взех да ожаднявам.

— Да, добра идея — отвърна той. Махна с пистолета на север. — Дай да се поразходим първо до онези дюни там.

— Защо не ме застреляш тук? — попитах.

Той се усмихна.

— Кой е казал, че ще те застрелям? Върви сега.

Дюните бяха на около петдесетина метра разстояние. Стъблата на дивия овес, с който бяха покрити, се развяваха като коси на русалки във водата. Пясъкът беше сбит. Уилямс стоеше зад мен, докато вървяхме.

— Спри и се обърни — нареди ми той.

Обърнах се навреме, за да ми забие юмрук в лицето. Паднах назад върху пясъка и се плъзнах на няколко крачки. Полежах и позяпах още малко звездите, преди да се извъртя по корем. Съдейки по кръвта, която изпълваше устата ми, разбрах, че носът ми е счупен.

— Ставай — каза Уилямс зад гърба ми. — Тъкмо започнахме.

Изправих се постепенно в седнало положение. За миг видях двама Уилямсовци, еднакво облечени, всеки огромен и грозен като близнака си. Втренчих се в тях, докато не се сляха. Тогава забелязах, че вече не държи пистолета и изведнъж разбрах какво беше намислил. Щеше да ме убие с голи ръце.

— Ставай! — повтори той. — Давам ти шанс. Ако спечелиш, си тръгваш. Ако изгубиш, умираш.

Обърсах уста с опакото на ръката си, която стана червена като при бой за пари в последния рунд.

— Имам по-добра идея — отвърнах. — Защо просто не си тръгнеш?

Уилямс не ми отговори. Стоеше и гледаше към мястото, където лежах, сякаш вече виждаше труп. Бавно се изправих на крака. Знаех, че не мога да го победя дори и в най-добрия си ден, и то не само заради стероидите. Той беше трениран от най-добрите и освен това беше луд. Аз, от друга страна, бях смазан, полудрогиран и ужасно обезводнен. Въпреки това, да те смажат от бой до смърт беше по-добре, отколкото да те застрелят като ранено животно — по-добре, но много по-болезнено.

Изправих се и се обърнах с лице към него. Кръвта от носа ми се стичаше по брадичката. Солената сладост ме разгневи — гневен, но не и глупав. Направих крачка напред, престорих се, че залитам и точно в този момент Уилямс се хвърли върху мен от три метра разстояние.

Когато замахна с дясната си ръка, аз се завъртях наляво като пиян матадор и я отметнах с моята лява, сякаш беше клон на дърво. За малко не паднах, но когато се разминахме, го ритнах отзад зад коляното. Ритникът не беше силен, никак дори, но го накара да залитне и да изгуби равновесие. Предполагам, че се е изправил доста бързо, но това нямаше значение, защото докато го направи, вече тичах с всички сили надолу по брега.

Очаквах да чуя изстрел, но чух само как Уилямс бързо ме настига. Пръстите му бръснаха рамото ми отзад, но не можа да ме улови. Знаех, че дори и само да се спъна, това щеше да е краят. Ако пясъкът не беше толкова сбит, щеше да ме хване.

Хората не знаят колко бързо може да тича човек с такива размери на кратки разстояния. Същите мускулни влакна, които позволяват на един вдигач на тежести да задържи четвърт тон над главата си, могат да го изстрелят на трийсет-четирийсет метра със скорост, почти равна на скоростта на спринтьор, по-лек с петдесет килограма. Чувах го как ме настига, приближаваше се бързо и дишаше тежко. Отново усетих как пръстите му закачат раменете ми и в този момент свърнах вдясно и продължих по мекия мокър пясък по-близо до прибоя. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да разбера къде е. Чувах го как се приближава отляво.

Изоставаше, но още беше близо, прекалено близо. Една погрешна стъпка и щеше да се нахвърли върху мен. Достигаш максимална скорост на трийсет метра и после въпросът е кой ще намали пръв. В кръвообращението се събира повече млечна киселина, отколкото тялото може да изчисти, и мускулите губят своята ефективност. Започват да се уморяват, да правят крампи и от този момент насетне въпросът опира до химия. Имаше още един факт, на който разчитах: колкото по-силен и мощен е един човек, толкова повече страда издръжливостта му. За нас двамата с Уилямс това се свеждаше до уравнението между живота и смъртта.

Продължаваше да ме настига. Сигурно беше заради „Морфитрекс“-а. Дори стероидите не можеха да позволят на мъж с размерите и възрастта на Уилямс да тича толкова бързо толкова дълго. Но аз притежавах собствен запас от естествена енергия, която да ме тласка напред. Нарича се адреналин и в моменти на изключителна възбуда е най-добрият стимулант на света. Малките жлези, яхнали бъбреците, работеха извънредно, за да го произведат, и усещах как крачката ми се изравнява, а гръдният кош се увеличава, подготвяйки се за неизбежното превключване на енергийните системи, което щеше да позволи използването на кислорода като гориво. Това е системата, която използват маратонците. Много е ефикасна. Можеш да тичаш около два часа, преди захарта в мускулите да се изчерпи и силите ти да свършат. Проблемът е, че тогава вече не спринтираш, и аз започнах да усещам как намалявам темпото.

Сто метра с колесницата на Вишну все още по петите ми, но не толкова бърза. Още по-добре, вече не чувах дишането му. Огледах напред за гладка отсечка в пясъка, после хвърлих бърз поглед назад. Разстоянието между мен и Уилямс сега беше шейсет-седемдесет метра. Той продължаваше да тича, но вдигаше много пясък с крака и му беше трудно да държи права линия. Носеше се с наведена глава, като пиян, който търси къде да падне. Пробягах още двайсет метра, после забавих малко, докато дишането ми се успокои. Трябваше да спестя малко сили за накрая.

Спрях и го изчаках. Когато ме видя да стоя, той удвои усилията си. Взех парче корал и го метнах по него. Главата му отскочи назад, но тялото му се напъваше напред. Почти се беше сварил. Уилямс бе зъл, Уилямс бе луд и имаше огромна воля, но законите на изтощението бяха безмилостни. Вече изпитваше кислороден глад и въпреки силата си тялото му не можеше да го задоволява достатъчно бързо. Оставих го да се приближи на двайсетина метра, после отново побягнах. Забавих, колкото да не губи надежда, че ще ме убие с голи ръце. Когато се уверих, че продължава да ме гони, заприпках отново по-бързо.

Пак погледнах назад. Добре че го направих, защото той беше само на двайсет метра зад мен. Напрегна за последно всички сили, но беше свършил, изчерпан. Докато го гледах, падна напред на колене, сякаш коленичеше за молитва. Спрях и го извиках. Той вдигна поглед и се помъчи да се изправи на крака, залитна и отново падна. Извърнах се с лице към него. Беше на шейсет метра от мен, сянка на руина, която се издига от пясъка. Каквото и да казвате за Уилямс, голата му като куршум глава беше пълна с бушидо^[2].

Затичах се към него с всички сили, или по-точно, с колкото ми бяха останали. Светът от двете ми страни се размаза в мацаница от накъсани светлини като палитра от водни бои, размити от проливен дъжд. Не усещах краката си по пясъка, но се движех бързо. Устата ми беше пълна с кръв, моята кръв, и тя ме влудяваше.

Уилямс вдигна глава, но беше прекалено късно, защото вече бях във въздуха с колене, прибрани до гърдите, след което изпънах крака с петите навън. Нямаше как да го предвидя, но той извърна брадичката си встрани точно когато го ударих. Вратът му издаде звук, от който ми се догади, като мачта на кораб, която се сцепва на две. Завъртя се и се просна по гръб. Приземих се тежко на ръце и корем встрани от него, изкарах си въздуха. Сигурно бях засегнал някой нерв при приземяването, защото лявата ми ръка изтръпна чак до рамото. Изправих се на крака колкото можах по-бързо, като се подпрях на здравата си ръка, и отидох до мястото, където лежеше Уилямс.

Забелязах револвера да лежи в пясъка до краката му. Сигурно го беше държал в кобур на глезена и се бе изхлузил при падането. Бог знае защо не се беше опитал да ме застреля с него. 38-и калибър няма много широк обсег. Щеше да му е трудно да се прицели в тъмното, докато и двамата тичахме, но можеше поне да опита, особено в началото, когато все още беше достатъчно близо, за да ме улучи. Но тогава нямаше да е Уилямс. Беше избрал да бъде лъв чак до края и вероятно затова аз още бях жив, а той — почти мъртъв. Взех оръжието и проверих пълнителя. Златните патрони ми намигнаха в сумрака.

Уилямс все още дишаше. Застанах над него с револвера, насочен към главата му. Той погледна нагоре, но не към мен. Сините му очи надничаха в безкрайната шир на звездите, но не виждаха нищо. Устата и носът му бяха целите в кръв. Огромният му гръден кош се повдигна веднъж, два пъти, после се отпусна и толкова. Звучи твърде студено, но предвид обстоятелствата, това ми изглеждаше като съвсем естествена смърт, мрачен факт, който може да ви подскаже нещо за територията, в която беше навлязъл животът ми. Имах зареден пистолет, мъртъв човек лежеше в краката ми и всичко, което усещах, беше, че това не ме шокираше. Не чувствах никакво задоволство. Не чувствах нищо, изобщо.

Поседях пет минути на пясъка до тялото на Уилямс с насочен към него револвер, за да се уверя, че не се преструва. После проверих за пулс сънната артерия на якия му като ствол врат. Беше мъртъв наистина. Пребърках джобовете, намерих портфейла му и го зарових в дюните под една туфа морска трева. Това, от което се нуждаех, освен храна и почивка, беше време и колкото повече се забавеха ченгетата с разпознаването на трупа, толкова по-добре щеше да е за мен.

Нямаше какво друго да направя за тялото на Уилямс, освен да се махна далеч от него, затова тръгнах да си вървя. Бях почти напълно изтощен, но трябваше да се махна оттук колкото се може по-бързо. На сутринта някой, който се разхождаше или тичаше по брега, щеше да го забележи и да извика ченгетата. Щяха да закарат Уилямс в моргата, но без документи за самоличност щяха да минат няколко дни, докато го разпознаят. Вероятно щеше да се наложи да му вземат отпечатъци. Уилямс не беше криминално проявен, поне доколкото аз знаех, но отпечатъците щяха да отведат властите до военното му досие. В крайна сметка щяха да го свържат с Полковника, но не и — да се надяваме — с мен.

Спуснах се към океана и се постарах да измия кръвта от лицето си. Не се съмнявах, че изглеждам като самата смърт, и никак нямаше да е хубаво, ако някой си спомни, че е видял мъж с окървавено лице близо до мястото, където на другата сутрин е бил открит труп. Трудно се спира кръв от носа, особено когато вървиш, така че нямах друг избор, освен да остана на брега, докато видът ми не се пооправи.

Вървях на юг близо километър и половина, силите ми потрепваха и примигваха в мен като флуоресцентна крушка, готова всеки момент да изгори. Бях прекалено пребит, за да продължа нататък, но се насилих да извървя още километър, километър и нещо, докато стигнах до малък терен за пикник зад дюните, оборудван с барбекю и половин дузина очукани дървени маси. Намерих тъмно ъгълче и се изтегнах под едно дърво с намерението да си почина няколко минути и да дам шанс на носа си да спре да кърви. Това беше планът, но не останах достатъчно дълго буден, за да го обмисля добре.

Събудих се осем часа по-късно, слънцето блестеше в очите ми, а Сахара беше превзела устата ми, но поне носът ми вече не кървеше. За да съм съвсем сигурен, слязох долу до брега и отново си измих лицето. Опипах носа си внимателно с пръст. Имах усещането, че е по-плосък от обикновено и страшно ме болеше, но според мен не беше счупен. Погледнах надолу по плажа и видях един старец да се приближава към мен. Размахваше детектор за метал пред себе си и бе забил глава в пясъка, все едно търсеше ключовете от колата си. Свалих си ризата и го изчаках да мине, но той не ми обърна никакво внимание. Всичките му надежди бяха зарити в пясъка.

По жегата и височината на слънцето прецених, че вероятно е някъде към седем или осем часа. Сигурно някой вече беше забелязал тялото на Уилямс досега, а това означаваше, че е време да вървя. Въпросът беше къде? Хрумна ми, че нямам къде другаде да отида, освен у дома. Само това имаше смисъл, дори и ченгетата да ме потърсеха там. Нямаше значение, прекалено изтощен бях и не ми пукаше.

Качих се до улицата покрай брега и проверих за някакви табели, които да ми помогнат да се ориентирам. Оказа се, че се намирам малко по̀ на север от градче, наречено Даня Бийч. Влязох в една закусвалня и си поръчах шунка, яйца, кафе и кана с вода. В сепарето в дъното на ресторанта две ченгета на средна възраст закусваха, без да ми обърнат никакво внимание. Сервитьорката, която ме обслужи, се държеше с мен така, сякаш изглеждах съвсем нормално, и дори ме нарече „скъпи“, когато ми доля кафе в чашата. Закуската ми върна част от силите, макар че ме болеше, докато се хранех, особено когато се опитах да сдъвча дебелото парче шунка, което вървеше с яйцата. Когато допих третата си чаша кафе, започнах да си мисля, че може и да успея да се прибера у дома, без да припадна по пътя.

След половин час бях на щатската магистрала, вървях на юг, чувствах се донякъде човек и се оглеждах за телефон с монети, за да си извикам такси. Накрая, на една бензиностанция открих един работещ и десет минути по-късно се носех към Маями Бийч. Бях добре нахранен, недоспал и готов да ида в затвора. Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което си спомням, беше как шофьорът ме буди.

— Тежка нощ, а? — попита той. Руският му акцент беше толкова явен, колкото херинга в сметанов сос.

— Много тежка — отвърнах му. Лицето пак ме болеше и реших да го ампутирам, когато имам време. Подадох на шофьора двайсетдоларова банкнота и му казах да задържи рестото.

— Надявам се, че си е заслужавало — рече ми той. — Приятелю мой, изглеждаш ужасно.

— Хората непрекъснато ми го повтарят. Вече започвам да се обиждам. Дали си струваше? Попитай ме след месец. Тогава ще ти кажа.

 

 

Стърнфелд, хазяинът, стоеше отпред на стълбите, когато измъкнах тялото си от таксито. Както обикновено, беше заклещен в хромирания пристан на проходилката си. Късоглед беше, така че трябваше да застана почти пред него, докато разбере кой съм. Той примижа към мен и се намръщи.

— Изглеждаш като ходещ мъртвец — каза ми.

— От теб звучи като истинска обида.

— Къде, по дяволите, беше? Онази вечер те даваха по телевизията. Някакви хора те търсят, момче.

Сложих крак на първото стъпало и погледнах през рамо.

— Станало е голямо недоразумение. Вече всичко е наред — чух се да казвам, но ми беше трудно да повярвам, че е истина. Сякаш някой божи закон беше нарушен, закон, който гласеше, че действията ни пораждат неизбежни последици, които рано или късно се стоварват върху главите ни. Погледнах към напуканата фасада на „Ланкастър Армс“, сякаш беше Стената на плача. Нужна беше дълга и тежка нощ, за да започне това място да ми изглежда добре, но както казах и преди, всеки рай е относителен.

— Пак закъсняваш с наема — обади се Стърнфелд. — Нищо ново.

— Някой да е идвал да ме търси? — попитах го аз.

— Ченгетата, преди няколко дни. Костюми със значки. Казах им, че си изчезнал. Не изглеждаха кой знае колко разочаровани.

— Претърсиха ли апартамента ми? — попитах. Мислех си за петдесетте хиляди под кухненската мивка. Трудно щях да им обясня откъде са.

— Претърсиха този, който им показах — 204 — лукаво се усмихна Стърнфелд. — Точно до твоя. Празен обаче. — Повдигна рамене. — Какво да ти кажа. Май имам алцхаймер.

— Защо го направи? Може да си навлечеш неприятности.

— Защото ги харесвам дори по-малко, отколкото теб.

— Някой друг, освен ченгетата да се е отбивал? — попитах.

Стърнфелд бутна напред проходилката си така, че задните й крака се вдигнаха от земята като на кон, който се кани да свали ездача си.

— Да ти приличам на шибан портиер или на нещо подобно? И нищо не ми отговори, когато ти казах, че си закъснял с наема. Не мисли, че не го забелязах, господин Умнико.

— Стига де, Стърнфелд — отговорих аз. — Ние, нюйоркчаните трябва да се поддържаме, нали? Кажи. Ще си получиш парите.

— Добре, тъпако. Преди два дни дойде да те търси един здравеняк, но не ми хареса как изглежда и затова му казах, че си се изнесъл. Приличаше на шибан нацист. Приятел ли ти е?

— Ни най-малко.

Изгледах Стърнфелд. Беше две години по-стар от океана, страдаше от всички болести, освен от проказа, но на времето все още му беше трудно да го прикове към земята. Работил беше като таксиджия в Ню Йорк и бе спестил достатъчно пари, за да си купи първо едно такси, а после още девет. Купил „Ланкастър Армс“ и след смъртта на жена си преди десет години се преместил да си кара пенсията във Флорида. Сражавал се беше в Северна Африка по време на Втората световна война, имаше шрапнел в дясното рамо за доказателство и ако си мислите, че беше груб с мен, трябваше да го чуете как говори с хора, които не харесва.

— Какво си ме зяпнал, по дяволите?

— Как я караш напоследък?

Той се изплю в храстите отдясно.

— Отврат. Най-малката ми дъщеря току-що се обади да ми каже, че е лесбийка, но на моята възраст вече хич не ми пука. И без това имам достатъчно внуци — всичките до един малоумни. Като изключим това, всичко друго е на шест.

— Виж — рекох му, — качвам се да поспя една-две седмици. След това може двамата с теб да го ударим на живот в Лас Вегас при студения бюфет и масите за блек джек. Сигурно вече ти е омръзнало да играеш бинго.

Стърнфелд се изпъчи:

— Много добре звучи, хей — ухили се той, — няма ли да е чудо, ако има още живи от познатите ми във Вегас? И между другото, копеле, още ми дължиш парите за наема.

— Чух те. Утре става ли? Трябва да поспя.

— Върви да спиш. Хич не ме е грижа. Само не умирай, преди да ми платиш — и подкара проходилката си напред, тракайки.

Намерих резервния ключ, който държах под климатика, и отворих вратата до номер 206. Изглеждаше си нормално и се зарадвах, че съм се прибрал, радвах се, че изобщо имаше къде да се прибера. Книгите по полиците гледаха надолу към мен като стари приятели, каквито всъщност и бяха: Монтен, Данте, Шекспир и Мики Спилейн — цялата класика. Влязох в малката кухня и видях с умиление мръсните чинии в мивката. Бяха приветлив знак поради някаква странна причина, знак за недовършена човешка работа, която все още можеше да се свърши. Открих кашонче с шест бири в хладилника и ми се стори, че наистина съм стигнал до моята собствена земя, нищо че щях да остана съвсем за кратко в този оазис.

Върнах се обратно във всекидневната, изключих телефона и затворих щорите. Пуснах климатика и нагласих вентилатора на тавана на бавна скорост, леко въртене, което разбъркваше въздуха наоколо, както сламката разбърква чаша студена лимонада. Седнах на дивана, отворих една бира и изчаках в стаята да настъпи прохлада. Почувствах се добре. Целият номер беше да не мислиш много. Сложих пистолета на Уилямс под възглавницата на дивана, облегнах се и зачаках нещо да наруши покоя ми. Нека дойдат, помислих си, изобщо не ми пукаше дали щяха да дойдат, или не, но все пак се надявах, че няма да е днес или утре, че ще мога да си довърша бирата, а може би и следващата. Още не бях готов за нови неприятности, но да вървят по дяволите. Дългото щуро лято беше свършило и бях прекалено изтощен, за да се тревожа. Да идват.

 

 

Не изтрезнях ден и половина и си поръчвах храна по телефона. Вероятно още имах леко налудничав вид, защото никой от доставчиците не пожела да ме погледне в очите, а единият дори избяга без бакшиш. Така става, когато изостанеш с бръсненето. В четвъртък вечер получих силен пристъп на клаустрофобия и осъзнах, че трябва да изляза, така че си сложих найковете, обух едни шорти и отворих задната врата. Въздухът беше изсъхнал и от север духаше неочаквано студен вятър. Наближаваше девет часа и движението в южна посока беше рехаво. Излязох от вратата и зачаках някой да ме застреля. Никой не го направи и отидох да потичам. Обикновено тичах по брега, но бях бягал достатъчно по пясък засега. Освен това долу до водата беше доста тъмно и нямаше смисъл да си насилвам късмета.

Сюзан ми се обади в седем часа на другата сутрин. Нямаше за какво да се хвана в гласа й, само думи, свързани помежду си, без чувство или вълнение. Каза, че щяла да дойде да ме вземе в осем и половина, и толкова. Не бихте повярвали, че изобщо ме познава. Може би не ме познаваше. Взех си душ и извадих единствения си костюм от гардероба. Каки на цвят, бях го обличал само веднъж и изглеждаше малко смачкан, но не отивах на интервю за работа, така че го облякох върху една светлосиня риза и довърших тоалета си с черна вратовръзка, която открих след много перипетии.

Колата на Сюзан вече ме чакаше, когато излязох. Беше облачно и улицата бе мокра. Тя не каза нищо, когато седнах до нея, и това ми беше достатъчно да разбера, че сутринта нямаше да е много весела. Не че бях недоволен от тишината, докато в главата ми се въртяха черни мисли за това как отивам в панделата, нещо, което бях обещал на майка ми винаги да избягвам. Това не беше единствената област, в която я бях разочаровал. Веднъж ми бе казала, че трябва да се старая да си създавам по един нов приятел всеки ден, но резултатите от близкото минало показваха, че бях изостанал доста от графика и на тази мисия.

— Какво според теб е на дневен ред днес? — попитах.

— Задникът ти, какво друго?

След няколко минути вече се намирахме в заседателната зала на шестия етаж в сградата на федералните. Вътре имаше кръгла маса в стил крал Артур, високи до тавана прозорци, износен сив мокет и около десетина ченгета от всички националности, като нито едно от тях не изглеждаше особено радостно, че ме вижда. Хакбарт също беше тук. Стоеше до прозореца и пиеше кафе от картонена чаша. Видя ме да влизам и ме дари с най-хубавото си намръщване, вероятно първото му за деня. Зад гърба му видях как цял ескадрон лешояди се вие мързеливо около Фрийдъм Тауър на север от нас. Силно се надявах това да не е лоша поличба.

Хакбарт се усмихна на Сюзан и й подаде чаша кафе. Аз се самообслужих. После всички седнахме около масата. Атмосферата в стаята бе натежала от сериозност, а от моя страна — и от страх. Представиха ни. Тук бяха ЦРУ, ФБР, Агенцията по храни и лекарства, митниците, бреговата охрана, ченгета от полицията в Маями и от Маями Бийч. Имаше ченгета от всякакъв вид и модел и в този момент без всякакво съмнение аз бях човекът в най-голяма безопасност на света. Не видях никого от Лигата на справедливостта обаче, но доколкото знаех Батман се беше скрил под масата с диктофон.

Жуженето от гласове секна изведнъж и всички погледи се насочиха към челния край на масата, където седеше областният прокурор. Той беше висок и строен чернокож в средата на петдесетте, с прошарена коса. Казваше се Лойд Калдуел и сериозното му лице бе застинало в заученото изражение на човек, който цял живот е пращал хора в затвора. Калдуел се изкашля в юмрука си и бутна очилата с телени рамки, които носеше, към горния край на носа си. Изгледа ме продължително и кимна. Пред него имаше алена папка, а до нея жълт плик. Той отвори папката и бързо прегледа съдържанието й, като през цялото време барабанеше тихо по масата с най-дългия набор пръсти, които някога бях виждал. Пръсти на Шопен. След няколко секунди затвори папката и се облегна на стола.

— За тези от вас, които не ме познават — започна той, — казвам се Лойд Калдуел и съм областен прокурор. Помолиха ме да председателствам срещата. Искам да припомня на всички присъстващи, че казаното в тази стая днес сутринта не бива да излиза от вратата. — Погледна първо към мен, после към Сюзан. — Господин Вон наясно ли е с това, госпожо Андрюс?

— Наясно е.

— Добре — продължи Калдуел. — Яснотата е много важна, особено при подобни деликатни обстоятелства. Защото ако станат обществено достояние, те биха компрометирали допълнително вече и без това сериозно компрометираното разследване.

— Разбирам напълно — уверих го аз.

Калдуел вдигна един от онези бели пликове, които се използват като обложки на сидита.

— Адвокатът ви беше достатъчно любезен да ни предостави известна информация, която сте й изпратили преди няколко дни. Информацията идва от компютърните файлове на човек, срещу когото в момента се води разследване, бивш ваш клиент, полковник Андрю Патерсън.

Калдуел не сваляше очи от мен, но аз го гледах със студения празен поглед на освидетелстван идиот и не продумвах нито дума. Най-доброто, което можеш да направиш, когато ченгетата те разпитват и залозите са високи, е да не им даваш нищо, което те вече да не знаят, освен ако не си сигурен, че това, което им казваш, няма да ти навреди.

— Наблюдаваме къщата на Полковника от известно време. Миналата седмица сте били забелязан там. Какво беше естеството на посещението ви?

— Помоли ме да отида да го видя — отвърнах. — Търсеше дъщеря си. Името й е Вивиан. Имахме връзка преди около година. Искаше да му помогна да я открие.

— Имаше една бяла яхта, пуснала котва на около стотина метра навътре в морето пред имението на Полковника. Спомена ли ви нещо за нея? — попита Калдуел.

— Доколкото си спомням, не — отвърнах.

— Но си спомняте, че сте я видели?

— Да, видях я. Това важно ли е?

Плъзна ми една снимка.

— Направена е от самолет в нощта, преди да посетите полковника — каза Калдуел.

Взех снимката и я разгледах по-внимателно, отколкото беше необходимо. Беше въздушна снимка на „Карусел“.

— За тази яхта ли говорехте? — попитах аз достатъчно невинно.

Плъзна ми втора снимка, разгледах и нея. Нямаше много за гледане, просто снимка над водата.

— Тази е направена на същото място две вечери по-късно. Както може би забелязвате — каза Калдуел, — яхтата не се вижда никаква.

— Къде е отишла? — попитах аз. Пулсът ми се бе ускорил значително и усещах как Хакбарт ме гледа изпитателно от неговия край на масата.

— Надявахме се вие да хвърлите малко светлина върху това, господин Вон — рече Калдуел.

— Наричайте ме Джак — отговорих. — Съжалявам. Нямам никаква представа какво е станало с нея. Чия е била?

Калдуел явно започваше да става нетърпелив.

— Принадлежеше на Ранди Метсън, друг ваш клиент. Странното обаче е, че е регистрирана на името на фалшива корпорация на Каймановите острови.

— Познавам Ранди — рекох аз. — Правеше порнофилми. Изобщо нямаше пари за такава яхта.

— Някой негов познат е имал. Кажете ми следното: познавате ли човек на име Хари Дънкан?

— Никога не съм чувал за него — отвърнах. — О, чакайте малко. Агент Хакбарт го спомена онази вечер, когато бях у госпожа Андрюс. Нали това беше името, агент Хакбарт?

— Стига глупости, Вон — изръмжа Хакбарт. — Всичко води към теб. Какво, по дяволите, си направил с тази яхта?

— Продадох я по eBay, какво друго? Изслушайте ме сега. Ако не можете да намерите яхтата, която търсите, много съжалявам, но нямам никаква представа какво е станало с нея.

— Глупости! — изръмжа Хакбарт.

— Моля ви, господа — намеси се Сюзан, — да запазим добрия тон.

— Бреговата охрана ви е извадила от Атлантическия океан преди няколко дни, след като са забелязали мъж с моторница да стреля по вас с пушка — каза Калдуел. — Твърдите, че нямате представа кой е стрелял. Така ли е, господин Вон?

— Точно така — отвърнах аз. — Поредният психар. Непрекъснато залавяте такива.

— И продължавате да твърдите същото и сега? — попита Калдуел.

— Точно така.

— Ами това? Полицията в Еджуотър е открила трупа на сержант Рудолф Уилямс на брега преди няколко дни. Бил е помощник на полковник Патерсън. Предполагам, че го познавате.

— Руди? Разбира се, че го познавам. Приятен човек, кротък тип. Не говореше много. Какво се е случило с него?

— Бил е със счупен врат — сопна ми се Хакбарт. — Като че ли не знаеш.

— Клиентът ми е готов да ви сътрудничи, господин Хакбарт. Няма нужда да се опитвате да го сплашвате.

— Да го сплашвам ли? Госпожо, вие още нищо не сте видели.

— Господин Калдуел — каза Сюзан, — обвинението за трафик на хора срещу моя клиент няма да издържи в съда. Той е толкова трафикант, колкото сме и ние с вас. Освен това обвинение готови ли сте да предявите и някакво друго към господин Вон?

Калдуел не й отговори директно. Той погледна отново към мен и от изражението му беше видно, че не е очарован от това, което вижда. След известно сериозно взиране отново вдигна плика със сидито.

— Как се натъкнахте на тази информация, господин Вон? — попита той.

— Вивиан ми я даде.

— Дъщерята на полковника?

— Точно така.

— Защо ще ви я дава?

— Нямам представа.

— Знаете ли къде се намира сега момичето? — попита Калдуел.

— Не. — Лъжите се редяха като къщичка от карти и едно погрешно движение можеше да ги пръсне всичките по огромния махагонов плот.

Хакбарт се надвеси от стола си като човек, който се кани да скочи от отворен прозорец.

— За колко глупави ни мислиш? — попита той.

Имах отговор, но ледът беше прекалено тънък за шегички.

— Господин Калдуел — намеси се Сюзан, — от това, което чух тук тази сутрин, не разполагате с достатъчно доказателства, които да намесват клиента ми по някакъв начин във вашето разследване. От друга страна, той ви предоставя, с ваше позволение, много ценно доказателство по случая „Патерсън“, което е много по-важно за всекиго в тази стая от бягството на моя клиент от центъра за задържане на нелегални имигранти „Кроум“ онзи ден. Никой тук не се интересува от господин Вон и фактът, че има връзки с няколко от играчите, се дължи на естеството на работата му, която му създава контакти с най-различни хора, включително, ако може да добавя, и с мен.

— Блазе ви — обади се Хакбарт.

Калдуел мълча доста дълго време. Виждах как везните в ума му се поклащат, на едното блюдо беше заложен задникът ми, а на другото — неговото разследване. Най-сетне вдигна поглед. Втренчи се в мен и почти ми се усмихна. После се обърна към Сюзан:

— Много добре — рече той. — Тогава ще продължим. Намираме се в много странна ситуация, господин Вон, но с колегите ми, както и с останалите правителствени представители, вярваме, че тази ситуация може да бъде разрешена с минимум усилие, в зависимост от това какво ще ни кажете днес. Във всеки случай, господин Вон, сега би трябвало да стоите в затворническа килия заради няколко сериозни престъпления, включително възпрепятстване на справедливостта, и това е само началото. Всички обвинения са сериозни и при нормални обстоятелства със сигурност щяхте да бъдете подведен под отговорност. Както без съмнение осъзнавате, господин Вон, можете да прекарате по-голяма част от следващите десет години в затвора. Наясно ли сте с това, господин Вон?

— Съвсем наясно — отвърнах. Случайно погледнах навън през дългия до пода прозорец. Лешоядите с назъбени криле, които обикаляха около съдебната палата, все още кръжаха под яркото утринно слънце, но вече не бях сигурен, че търсят мен.

Калдуел ми хвърли още един сериозен поглед, вдигна алената папка и ми я показа, после отново я сложи на масата.

— Събрахме ви малко досие, господин Вон. Заради останалите бих искал да разгледам някои моменти от биографията ви. Имате ли нещо против?

— Животът ми е отворена книга, сър — отвърнах аз.

Сюзан ме срита достатъчно силно, за да се намръщя. Калдуел видя това и си позволи да се усмихне съвсем леко.

— Роден сте в Итака, Ню Йорк, след което семейството ви се мести в Манхатън. Женен веднъж, разведен веднъж. Учили сте в университета Сейнт Джон с частична футболна стипендия и сте специализирали, колкото и да е странно, сравнителна литература. По-големият ви брат Мат е бил убит в Лаос през 1972-ра. Известно време сте преподавали английски в частно училище в Манхатън. През 1995 година сте станали полицай. Имате цял куп похвали, общо взето, началниците са ви харесвали, но сте били склонен към самоволни действия. Освен това сте били на път да станете детектив, когато сте застреляли друг полицай на стълба в жилищен блок. Той пръв е стрелял. Било е тъмно и той е работел под прикритие. Трагичен инцидент. Снети са ви всички обвинения, минали сте задължителните сесии с психолог и са ви върнали на активна служба. След шест седмици сте напуснали. Къде отидохте след това?

— Никъде конкретно — отвърнах, — купих си кола и карах. Обиколих цялата страна. Стигнах дори до Аляска. После ми додея от студа и дойдох на юг. Така се озовах в Маями.

— И сега работите като професионален треньор? — попита Калдуел.

— Точно така, сър.

— Били сте добро ченге.

— Благодаря ви.

— Можете отново да бъдете. Дори и с всичко това — рече той и потупа червената папка. — Не е извън рамките на възможното.

— Не мисля така — отвърнах.

— Защо не?

— Прекалено опасно е.

Дори и Хакбарт трябваше да се засмее на това. Сюзан ме ритна под масата, но не толкова силно, колкото първия път.

— Двамата с госпожа Андрюс — започна Калдуел — стигнахме до споразумение. Споразумение, трябва да добавя, в което досието ви на бивш служител на закона играе не малка роля. — Взе плика и ми го показа. — Това е запечатан обвинителен акт с името ви отгоре, господин Вон. Дали ще остане запечатан, зависи изцяло от вас. Всичко се свежда до това: можете ли да държите устата си затворена?

— Сър — отвърнах му аз, — имам най-тежкия случай на амнезия, който някога сте виждали, и става все по-зле с всеки изминал ден. Докато сляза по стълбите, дори няма да си спомням за тази среща. Това устройва ли ви?

— Започвате да ми харесвате, господин Вон. Двамата се разбираме много добре. Жалко, че не сме се срещнали преди този случай. Сега, преди да си тръгнете, имаме няколко документа, които трябва да подпишете — и, да, едно последно нещо. Ще бъде по-добре за вас, ако никой от нас повече никога не ви види. Надявам се, че няма да го приемете като обида.

— Не, изобщо. И аз се надявам да не ви виждам повече. Нагледах се на ченгета, стигат ми за цял живот.

— Чувал съм да го казват и преди — каза Хакбарт. — Но никога не се получава.

 

 

След час двамата със Сюзан бяхме в „Бейфронт Маркетплейс“. Седяхме в кафене, наречено „Изгубената лагуна“, и наблюдавахме редицата от туристи, която се проточваше по борда на измислен пиратски кораб, увит с гирлянди от плуващи боклуци. Бяхме свършили с яденето и аз пиех ранен скоч, а Сюзан се наслаждаваше на капучиното си. Полумесец от пяна си беше намерил пристан върху горната й устна, но не й казах. Реших, че е чуден аксесоар към ушития по поръчка раиран костюм, с който беше облечена.

— Нека ти задам един въпрос — рече тя.

— Давай, адвокате.

— Да оставим Вивиан и Кортес, но как така нито веднъж не се опита да ме свалиш, докато тренирахме заедно?

Въпросът ме хвана неподготвен, знаех, че трябва да внимавам какво ще отговоря. Беше ми открила отново хубавата си страна и исках да я запазя такава.

— Този е лесен — отвърнах й аз. — Казвал съм ти и преди. Аз съм професионалист. Всички лични треньори трябва да положат клетва, когато им издават разрешителното, и сближаването с клиентите е строго забранено. Освен това по една жена наведнъж ми стига.

— Това ли е истината? Нямам предвид клетвата, а другото.

— Почти. Но има и още нещо. Не съм сигурен, че искаш да го чуеш.

— Хайде, кажи ми. Няма да нараниш чувствата ми. Адвокатите нямат чувства. Знаеш това.

— Може би отчасти това е причината. Малко трудно достъпна си, Сюзан. Около теб има такова шибано силово поле, че дори и носорог не може да го премине.

— Какви ги говориш? Какво силово поле?

— Не знам. Все едно носиш невидима броня. Харесваш мъжете — поне от кръста надолу ги харесваш — и обичаш да те гледат, само че в мига, в който те погледнат, сякаш са ти разкрили картите си и ти се отвращаваш.

— Не е вярно — възмутено отрече тя.

— Добре тогава. Връщам си думите назад. Освен това нямаше да мога да се оправя с двете ви едновременно, дори ако се беше стигнало дотам.

— Съмнявам се, че изобщо би могъл да се оправиш с мен.

— Единственото нещо, с което мога да се оправя в момента, е още една чаша скоч.

— Е — рече Сюзан, — погледни го от хубавата страна. Поне се отърва от малката кучка.

— Да — отвърнах. — Едната си замина, остана другата.

Толкова за хубавата страна.

 

 

Седмица по-късно се прибрах у дома от салона и открих плик под вратата. Нямаше адрес на подател, но ароматът на парфюма ми каза от кого е. Писмото имаше пощенска марка от Бимини и бе изпратено три дни след като Вивиан и Полковника ни оставиха двамата с Уилямс на брега при Еджуотър. Погледнах през рамо, за да видя дали Хакбарт не се прокрадва към мен с ласо в ръка, но нямаше никого, затова заключих вратата зад гърба си и отворих писмото. Беше написано върху лист от бележник от хотел на име „Бийчкоумър“.

Скъпи Джак,

Моля те отговори ми веднага щом получиш това писмо. Толкова се тревожа за теб. Знам, че не ми вярваш, но наистина те обичам. Надявам се, че ще можеш да дойдеш да ме видиш някой ден. Какво стана с Уилямс? Баща ми много се тревожи да не са го хванали от полицията. Моля те пиши ми колкото се може по-бързо.

С любов завинаги,

Вивиан

Препрочетох бележката няколко пъти просто за ефект, после я накъсах на малки парченца и я пуснах в тоалетната. След което седнах на малката маса в кухнята и написах отговор.

Скъпа Вивиан,

Добре съм и работата ми е супер. Дори тренирам отново Сюзан. Спомняш си я, нали? Предай на баща си много поздрави от мен и го питай как виси старият му чук? Уилямс? Страхувам се, че здравето му съвсем се влоши. Кажи на баща си по-добре да му търси заместник. Да пробва в клетките на маймуните в зоопарка в Хавана. Сигурно ще откриете някого там с подходяща квалификация. Обаждай се, но не по телефона — ченгетата може още да не са свършили с мен.

С любов,

Джак

 

 

След като нещата се уталожиха и никой не дойде да ме убива или арестува, реших да направя едно пътуване до Ню Йорк, просто да се измъкна от Маями за малко, преди работата да ме е затрупала отново. Предпочетох да пътувам с кола. Можех да прелетя, разбира се, но исках да усетя разстоянието. Бяха минали пет години и макар че едва ли някой смята Ню Йорк за свещен град, всяко селище е свещено, щом си се родил в него, и то ще е първото място, към което духът ти ще отлети след твоята смърт. Имах чувството, че когато ми дойдеше времето, моят щеше да отлети право в Ню Йорк, но сега отивах по работа там. Връщах се у дома и исках пътуването да трае по-дълго. Както се оказа, то продължи повече, отколкото си мислех, защото някъде по средата на Джорджия тъндърбърдът скъса ремък. Това ме забави с един ден, но не ми пукаше. Беше началото на септември и повечето от клиентите ми — богати пътуващи копелета — още не се бяха прибрали.

Въпреки непрекъснатите протести на тъндърбърда успях да стигна до Ню Йорк към осем часа в петък вечер, насред гръмотевична буря, която щеше да е оправдана в Маями, така че се отбих в един мотел извън Куинс, вечерях в денонощната гръцка закусвалня, която си спомнях от едно време, и после заспах, докато гледах как „Джетс“ смазват от бой „Долфинс“. Някои неща никога не се променят.

На следващия ден посетих няколко стари приятели, някои от колежа, а други от полицията. Отидох в една кръчма на име „Чонсис“ в Уест Вилидж, където се събираха полицаи и пожарникари, седнах на бара и прекалих с пиенето. Всички момчета от някогашния ми живот си бяха тук и се държаха с мен като с блудния син. Барманът още ме помнеше и това винаги е добър знак. Въпреки това, когато си тръгнах от бара вечерта и минах през това, което беше останало от Малката Италия, разбрах със сигурност, че не ми е мястото тук. Ясно е, че винаги можеш да си идеш у дома. Но просто не можеш да останеш там много дълго.

Пошлях се из Манхатън за малко, като търсех онзи Ню Йорк, когото познавах, но така и не успях да го открия. Изглеждаше на една ръка разстояние, все още възможен, запомнен аромат, който се носи зад съседния ъгъл. Повечето от местата още си бяха там. Шумът беше същият, и тълпите, и гълъбите бяха там, но аз се чувствах като призрак. Вървях много. Крачех, търсейки чувство на носталгия, което не можах да открия, и накрая, когато се отказах, се почувствах малко като предател. Качих се по Петдесет и девета до началото на Сентръл Парк, после завих на изток и се разходих до Плаза Хотел. Седнах на ръба на фонтана и позяпах минувачите. След известно време стигнах до заключението, че са прекалено много. Скоро щяха да останат с един по-малко.

На следващия ден си облякох костюма, сложих единствената си вратовръзка и подкарах право нагоре по Куинс Булевард към квартала, наречен Джамайка. Оставаше ми да направя едно последно нещо. Бях притеснен и малко уплашен и част от мен със сигурност смяташе, че това е глупаво. Да не разлайваме кучето, така казваха хората, но може би има кучета, които трябва да бъдат разлаяни, когато им дойде времето. Не бях съвсем сигурен, но продължих да карам.

Ченгето, което бях застрелял, се казваше Едуард Стюарт. Хубаво английско име с кралско звучене, но Стюарт бе чернокож, само на двайсет и девет години, когато го застрелях, и бе израснал в същия квартал, в който беше умрял. Бяха ме предупредили да не ходя на погребението, но понеже аз съм си аз, отидох и една дузина негови роднини ме спукаха от бой заедно с едно бяло ченге, което реши, че не ме харесва особено. Беше смесен побой, което означаваше, че хората могат да работят заедно. Аз дори не се отбранявах особено. Само толкова, колкото да не ме пребият прекалено лошо. Не си спомням напълно как мина вечерта, но мисля, че накрая един от братята на Ед Стюарт ме закара у дома.

След няколко седмици напуснах града.

Взех телефона и адреса на семейството на Стюарт от справки и се обадих от един уличен телефон пред бензиностанцията на „Шел“ на Джамайка авеню, като донякъде се надявах, че няма да има никого вкъщи и ще мога да се върна у дома с успокоението на страхливеца, че поне е опитал. Имаше доста основателни причини да не се свързвам с вдовицата на мъжа, когото бях застрелял. Две години не бяха много време и нямах представа доколко беше успяла да продължи напред, но независимо от отговора на този въпрос винаги щях да бъда тъжно напомняне за ужасен момент. Имаше и още един въпрос, който ме тревожеше: заради Бет Стюарт и сина й ли бях изминал целия този дълъг, упорит, катастрофален път, или заради Джак Вон?

Телефона вдигна момче и за малко щях да затворя, но после чух един глас, който не звучеше като моя, да пита дали госпожа Стюарт си е у дома. Момчето извика майка си, чух как разтревожен женски глас попита кой е, то се върна и повтори въпроса. Отговорих му и то изкрещя името ми толкова високо, че чак ми стана неловко, че съм Джак Вон. После се простря мълчание, толкова широко, че реших, че никога няма да стигна до другия му край, но тогава чух стъпки.

— Ало? Кой е? — попита Бет Стюарт.

— Джак Вон — каза гласът.

— Какво мога да направя за вас, господин Вон?

— В града съм за няколко дни. Чудех се дали мога да се отбия за няколко минути.

— За какво?

— Вижте, изминах дълъг път, за да отнема няколко минути от времето ви. Няма да ви забавя.

— За какво? За да ми се извините пак ли? Господин Вон, чуйте ме. Току-що сложих цветя на гроба на мъжа си. Какво можете да ми кажете за това?

— Знам — отвърнах аз. — Видях ги: жълти рози. Сложих моите до тях.

Тя въздъхна.

— Добре, господин Вон — отвърна уморено. — Заповядайте.

 

 

Бет Стюарт ме посрещна на вратата на малката си къща на трилентовата улица с изражение, което криеше повече подозрение, отколкото снизхождение. Беше хубава жена, прехвърлила трийсетте, с високо чело и искрящи интелигентни очи и бе облечена за църква. Покани ме в малка всекидневна, претъпкана с мебели. Върху черното кресло срещу телевизора имаше футболна топка. Взех я, седнах и се огледах наоколо. По стената имаше много снимки, но не исках да ги гледам. Вместо това впих поглед в топката само за да има какво да правят очите ми.

— На сина ми е.

— Робърт, нали? — попитах.

Бет Стюарт ме погледна така, сякаш бях казал нещо на странен език. Беше много мила предвид обстоятелствата, но имах чувството, че стената на добре овладяната любезност възпира някаква огромна сила. Тя отиде до кухнята и се върна с кана студен чай. Наблюдаваше ме съсредоточено, докато налях първо нейната, а после моята чаша.

— Какво мога да направя за вас, господин Вон? — попита накрая.

Никой от нас не докосна чая. Чашите бяха просто двама свидетели. Сложих топката до креслото, извадих чека за четирийсет хиляди и го сложих на масата.

— Щях да ги внеса в доверителния фонд, но жената в банката ми каза, че е прехвърлен на друго място. Не знаеше къде. Реших, че може да са от полза за колежа на момчето или за нещо друго.

Тя вдигна чека, разгледа го за миг, после го плъзна обратно към мен по полирания плот от тиково дърво на масичката за кафе. Изражението й беше твърдо, но не бях и очаквал друго. И все пак не беше чак толкова твърдо, колкото капака на ковчега.

— Няма нужда, господин Вон. Справяме се отлично. Не се нуждаем от парите ви. Вече съм ви простила. Както казва Господ, трябва да прощаваме. Ако вие не можете да си простите, аз не съм в състояние да направя нищо.

Пийнах глътка от студения чай и поставих чашата на масата. Загледах се в килима и се помъчих да измисля какво да кажа. Когато вдигнах очи, Бет Стюарт ме гледаше предизвикателно.

— Права сте, госпожо Стюарт. Ще си вървя. Съжалявам, че съсипах деня ви. Благодаря за чая.

— Няма защо.

Тя се изправи. Посланието беше ясно: върви си по пътя, Джак.

Понечих да взема чека, но вместо това седнах обратно.

— Вижте — казах й, — вероятно можете да ми помогнете да се справя. Не знам. Опитвам се да направя нещо. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Тя срещна погледа ми и устните й потрепериха, но тъй дълго се беше упражнявала да бъде силна, че треперенето изчезна без следа. Не знаех какво вижда. Може би мъж на края на въжето си, защото нещо в изражението й се промени. И тогава, сякаш под напора на природна стихия, входната врата се отвори със замах и едно момче на около десетина години с баскетболна топка в ръката влетя във всекидневната. Понечи да хукне нагоре по стълбите, но спря, щом ме видя. Изправих се.

— Ти кой си? — попита нахакано то.

Беше високо за възрастта си. Носеше торбестите сатенени шорти на баскетболен играч. Видях баща му в него.

Погледнах към майка му. Погледите ни се срещнаха.

— Това е господин Вон — рече Бет Стюарт. Поколеба се за миг, после добави: — Познавал е баща ти.

Очите на момчето се разшириха и то бавно слезе по стълбите и ме огледа съсредоточено, сякаш бях неочаквана статуя в чужд град. Погледнах смутено към майка му. Тя кимна. Двамата с момчето си стиснахме ръцете. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да направя.

— Познавал си баща ми? — попита то невярващо, сякаш баща му бе някакъв древен герой, някой Херкулес, толкова могъщ и далечен, че всеки, който го беше познавал, автоматично се издигаше до нивото на мит, на легенда.

Напрегнах всичките си сили, за да запазя присъствие на духа.

— Разбира се, че го познавах — отвърнах. — Просто се отбих да ви поздравя.

— Полицай ли си? — попита момчето. Това също беше невероятно.

— Бях. Вече се пенсионирах.

— Прекалено млад си, за да се пенсионираш.

— Може и да си прав.

— По-добре иди да се измиеш за църква, господин Робърт — рече майка му. — Господин Вон ще дойде с нас. Нали така, господин Вон?

Очите ни отново се срещнаха и аз кимнах.

— Както кажете, госпожо Стюарт.

 

 

Два часа по-късно, след службата, Бет Стюарт и синът й ме изпратиха до мястото, където седеше тъндърбърдът и ме чакаше под лекия дъждец. Робърт вече беше разхлабил вратовръзката си и явно нямаше търпение да хвърли костюма и да стане отново баскетболен играч. Сбогува се и се затича към къщата, като свали сакото си, преди да стигне до вратата. Наблюдавах го как се отдалечава със смесица от облекчение и тъга. Не мислех, че някога ще го видя отново. Разбира се, всеки ден срещаш хора, които никога повече няма да видиш, но е различно, когато го знаеш.

— Предполагам, че вече ще поемете към дома, господин Вон — каза Бет Стюарт с ръка на главата, за да се предпази от дъжда. — Мислите ли, че тази стара ръждясала ламарина ще изкара чак до Флорида?

— Не знам — отвърнах. — Може би трябва да се помолите за нея.

— Не се моля за коли, господин Вон, само за хора.

Кимнах. Дъждът ме пришпорваше да тръгвам.

— Благодаря за църквата — рекох. — Благодаря за всичко.

Поех към колата. Когато се обърнах, госпожа Стюарт още стоеше и ме гледаше.

— Ще трябва да му кажете истината някой ден — казах й. — За това, което се случи.

— Знам — отвърна ми тя. — Но не още, не тук и не днес. Остават му още няколко години, преди да узнае всичко. В детството трябва да има малко милост. — Очите й блестяха, но може би беше от дъжда.

— Добре — казах.

— Пазете се, Джак Вон. — Косата ми се намокри. — Никога не съм смятала, че сте лош човек. Сега го знам със сигурност, но въпреки това малко ходене на църква от време на време няма да ви навреди.

— Това е сигурно — отговорих аз, като си мислех за Уилямс, Метсън и всичко останало. — Това е сигурно.

После поех с колата на юг и дъждът ме ескортира до покрайнините на града, докато се кача по магистралата към дома — или поне към Маями. Все още беше трудно да се каже дали двете бяха едно и също.