Антъни Галиано
Ченге на плажа (2)

2.

След час седях на ръба на леглото си напълно облечен и гледах как Вивиан, която току-що беше излязла от душа, се бърше с една от карираните ми плажни кърпи. Ако белята има тяло, то това беше нейното. После вдигнах ципа на роклята й и тя си обу високите токчета. Шоуто беше страхотно, но започвах да ставам нетърпелив. Част от мен вече беше във водата и правеше онова, което трябваше да се направи, и аз бързах да тръгна. Проверих си нещата и се помъчих да се сетя дали не съм забравил нещо. Чувствах се като изпънат лък, насочен, готов за стрелба.

Време беше. Вивиан усети, че съм напрегнат, и беше много тиха. Вдигнах каяка и уравновесих тежестта му на лявото си рамо. Тя взе спасителната ми жилетка и ми държа вратата, докато провра дългата два метра и половина лодка през вратата колкото се може по-безшумно. Както обикновено, имах проблеми по стълбите и се наложи да обръщам и въртя ту каяка, ту себе си няколко пъти, но това беше единствената спънка при изкарването му. Улицата беше тиха, пуста и Стърнфелд не провря глава, когато минах покрай вратата му. По това време на нощта изключваше слуховия си апарат и оставяше тишината и хапчетата за сън да го приспят.

Колкото се може по-тихо качих каяка на покрива на тъндърбърда, който бях купил следобед от Пол Марч, и го вързах здраво за стойката за велосипеди с въже за скокове с бънджи.

— От кое гето взе тази лимузина? — попита Вивиан.

— От един приятел.

— Не съм сигурна, че бих го нарекла така.

— По-добре се моли да изкара още една нощ. Ще трябва да дойдеш да ме вземеш с него. Каякът няма да може да се качи на поршето.

— Никога не съм карала толкова стара кола — отвърна тя неуверено.

— Не е стара, антикварна е.

— Антиките обикновено си качват цената.

Пътувахме мълчаливо. Опитвах се да постигна реалистично, спокойно и уверено, стегнато и сухо състояние на духа, без място за противоречиви чувства по отношение на предстоящата задача. Фактът, че от погребение се нуждаеше Метсън, ме улесняваше. Все още можех да видя похотливата наслада в очите му и фееричната белота на кожата му, белия му член, извит като бивна, но отхвърлих тези представи още със самата им поява. Имах нужда от ясна мисъл, а не от конфликт. Трябваше да съм нащрек, а не параноичен, което беше доста трудно предвид обстоятелствата и хората, за които работех.

— Така и не ти благодарих, че не каза на баща ми за Уилямс и Ник — каза Вивиан съвсем ненадейно. — Макар че никога не съм мислила, че ще му кажеш.

Говореше за нещо, което беше станало на едно парти в къщата на баща й преди много време, преди Метсън, когато още бях доста в картинката и прекрачвах бързо изтъняващата линия между наемна ръка и ново гадже. Навън, зад къщата, на дървения кей с Атлантическия океан за фон, триста души в официални дрехи започваха да се държат неофициално, голи мъже и жени в басейна, задръжките на добрите обноски се разхлабваха все повече с всяка чаша шампанско.

Качих се горе, завих в погрешна посока и отворих врата, като си мислех, че е на банята. Не беше. Ако от дансинга долу не гърмеше музика, вероятно щях да чуя издайническите стенания, които винаги означават едно и също. Запалих лампата и видях Уилямс излегнат по гръб на леглото. Ник беше на колене, а главата му се движеше нагоре-надолу като на молещ се монах. Миг на изненада и затворих вратата, но не достатъчно бързо: и двамата ме бяха видели. Продължих нататък, без да ме е грижа особено, но оттогава насетне Уилямс се отнасяше с мен като с враг, а Ник, който никога не ме беше харесвал, засилваше преднамерено войнствения си вид винаги когато бях наоколо.

— Уилямс беше унижен — каза Вивиан. — Знаеш колко обича да се прави на мачо. Толкова се беше разтревожил да не кажеш на Полковника, че сериозно мислеше да те убие. Можеш ли да повярваш?

— Какво го накара да промени решението си?

— Ник го разубеди.

— Не ми звучи в стила на този Ник, когото познавам. Никога не ме е харесвал, знаеш, особено след като станахме гаджета.

— Мислеше, че вероятно ще ги изнудваш. Смяташе, че може да те купи.

— Защо ти го е разказал? — попитах аз.

— Не знам. Предполагам, мислел си е, че ще му свърша работа при преговорите, когато дойде моментът.

Разсмях се.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Вие. Не сте семейство Партридж^[1], нали?

— Нямаше да се задържиш толкова дълго при семейство Партридж — отвърна ми тя. — Както и да е, Ник и Уилямс никога не са имали нещо сериозно. Станало е случайно, както става по партитата, когато хората се напият. Уилямс просто не е искал Полковника да научи. Можеш да го разбереш, нали?

— Мислиш ли честно, че баща ти не знае за Уилямс? — попитах я. — Толкова много години? Стига. Не го е грижа. Вероятно така дори е по-добре, поне що се отнася до баща ти. Уилямс няма семейство, жена и деца, на разположение е двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата — какво го интересува Полковника дали е гей, или не? А съм сигурен, че знае за Ник. Хлапето се е проявило още на дванайсет. Баща ти не го е грижа, защото не му пука за Ник — нито пък за теб. Що се отнася до мен, кого го е еня? Това е Саут Бийч, скъпа. Уилямс е просто параноик, това е. И вярвай ми, че стероидите не помагат много на настроението му.

Спрях на малък паркинг южно от Сънсет Бийч и намерих място зад един боров шубрак, което не се виждаше от улицата. Угасих фаровете в движение. Исках да тръгна колкото се може по-бързо. Веднага щом я паркирах, излязох от колата и развързах каяка. Мястото беше усамотено, от онези местенца, където някой полицай би се скатал за цигара, докато попълва един-два рапорта, и не ми се щеше да обяснявам какво правя там по това време на нощта с едноместен каяк и красиво момиче за прощален купон.

Свалих каяка от покрива на тъндърбърда, метнах го отново на рамо и се запътих към океана през ситния бял пясък. Вивиан вървеше нетипично смълчана зад мен. Докато прекосявахме дюните, пясъкът стана мек и за малко да се препъна, но тя ме сграбчи за ръката, за да запазя равновесие. На брега, малко преди вълните, оставих каяка на пясъка и се поразтегнах, за да намаля схващането в рамото. После си сложих спасителната жилетка и подадох греблото на Вивиан.

— Мисля, че ще ми трябват четири часа, може по-малко, може и повече — казах й. — По някое време ще се обадя да ти кажа къде съм. Течението се спуска на север. В зависимост от това къде ще потопя лодката, най-вероятно ще изляза на сушата близо до Форд Лодърдейл. Ще ти се обадя, щом наближа. Така няма да се наложи да ме чакаш дълго. Само гледай мобилния да ти е под ръка, става ли?

Вивиан ме гледаше с изражение на объркана почуда, сякаш се бе примирила с някакъв неприятен и неочакван завършек. Като че ли беше някъде много далеч. Хванах я за ръката и леко я разтърсих.

— Чу ли ме? — попитах.

Бързах да тръгна. Мускулите на гърба и раменете ме теглеха към водата през гънките светлина. Усещах как каякът се плъзга по водата като странна и безшумна амфибия от фибростъкло.

Вивиан сложи ръка върху бузата ми. Една сълза се отрони и се спусна по нейната.

— Защо, когато съм с теб, имам чувството, че винаги съм била и винаги трябва да бъда с теб? — попита тя.

— Нямам никаква представа.

— Но разбираш какво имам предвид. Не се ли чувстваш и ти по същия начин? Или само аз звуча като луда?

Погледнах над главата й през пясъка към боровете. Самотни в нощта, те махаха към звездите. Знаех точно какво иска да каже. Спомних си всички предишни моменти, когато бях изучавал лицето й, мъчейки се да си спомня къде съм го виждал преди, сякаш в тъмните й очи можех да видя някаква следа. Във всеки случай така и не я открих, каквато и да беше тя.

— Знам точно какво имаш предвид — отвърнах й аз. — Зверски ме тормозеше.

— Но вече не те тормози?

— Не, вече не. По-добре върви в колата.

— Ще вляза с теб във водата.

Канех се да възразя, но не можах. Обзе ме друго настроение и изведнъж вече не бързах толкова да тръгна. Исках да остана и да изучавам странно красивото лице с всичките му тайни. Още няколко секунди и нещо можеше да ми хрумне, но не му беше сега времето.

— Ще си намокриш роклята — предупредих я.

— Не ме е грижа.

Тя изрита обувките си на пясъка.

Заедно вкарахме каяка във вълните, докато водата покри коленете ми. Седнах в него и Вивиан ми подаде греблото. Стоеше до мен, държеше каяка, тъмното сияние на водата се сливаше с още по-тъмния блясък на роклята й. Погледнах към небето и видях слабата светлина на луната, скрита зад облаците. Нямаше вятър и едва ли щеше да вали.

— Защо не се бори за мен? — попита внезапно тя. — Изобщо не опита.

Усмихнах се.

— Вероятно не съм могъл да си позволя риска да спечеля.

— Знаеш ли — каза тя, — понякога те ненавиждам.

Запазих равновесие, загребах няколко пъти и потеглих, но се обърнах навреме, за да я видя как върви през морската пяна към брега. Изчаках да погледне назад. Вдигнах греблото над главата си. Помаха ми с едната ръка, а с другата отметна косата си назад. Извика нещо, но вълните заглушиха гласа й.

Направих завой с каяка и го насочих на североизток към течението. Развълнуваната кръв пееше в главата ми с безразсъдната радост на освобождението, нестихващата възбуда, че най-сетне вършех нещо. Мускулите ми се напрягаха и свиваха като покорни роби. Точно както исках. На стотина метра обърнах каяка успоредно на брега и видях как фаровете на колата ми пронизват мрака. Наблюдавах я как прави десен завой, за да излезе от паркинга, и щом си отиде, отново се завъртях и се отправих навътре в морето.

То беше спокойно. Докато се носех във водата с бавни равни загребвания, вълните лениво се спускаха към брега. Не бях влизал нощем в океана от доста време и бях забравил колко тих може да бъде. Благодарен бях за далечната компания на един круизър, който се плъзгаше на хоризонта далече на юг. Имаше и други, по-малки съдове, но не бяха много. Повечето бяха рибари, които се отправяха навътре към дълбокото, към голямата риба, но бях сигурен, че поне един беше морски патрул. Няколко пъти трябваше да чакам на място, докато прекосят пътя ми, за да не ме забележат. Усещах как вълните им ме повдигаха; чувах двигателите им и подушвах мириса на дизелово гориво. Нито една от лодките не се приближи достатъчно, за да се разтревожа, но въпреки това бях нащрек.

Двеста метра навътре обърнах на север и се отправих към яхтата. Бях се отказал да тръгна направо от имението на Полковника, макар че със сигурност щеше да стане по-бързо. Нямаше конкретна причина за решението ми. По принцип нямаше смисъл — най-краткото разстояние между две точки е права линия, но това е вярно само в геометрията и не е задължително в сферата на човешките дела.

Действах по интуиция и не бих могъл да обясня защо потеглих от толкова далеч, освен че не исках никой да знае точно къде съм бил или точното време, когато съм излязъл. Вивиан, разбира се, щеше да знае откъде съм тръгнал, но дори и тя нямаше да разбере колко време ми е трябвало да стигна до яхтата. Никой още не си беше показал картите в тази игра и нямаше причина аз да разкривам моите.

Светлините от високите жилищни сгради ми бяха отляво, докато гребях на север по течението. Полупълната луна излезе от облаците и остана отдясно. Не блестеше силно. Водата беше матова, съживена от минутни проблясъци. На около осемстотин метра от имението започнах да греба към брега, насочих носа на каяка към мястото, където по моя преценка би трябвало да се намира яхтата, макар че още беше прекалено далече и не се виждаше. После редицата от сгради рязко свърши и от брега не проблясваше никаква светлинка, само тъмно пространство, изпълнено с очертания на дървета и техните огромни сенки. Прекосих го и скоро отвъд, сгушени в залива, видях приглушените светлини на къщата на Полковника да пулсират на фона на тъмното небе, а после, на ръба на светлината — и широката сянка на яхтата, моята притихнала, застрашителна жертва.

Сложих греблото на колене и проучих внимателно наоколо. Изпънах ръце над главата си, после напред. Пийнах малко вода и сдъвках протеиново въглехидратното блокче, което имаше вкус на брашно с ванилия, прокарах го с още малко вода, голяма част от която изплюх. Тъкмо се канех да тръгна към яхтата, когато чух бръмчене на мотор, но не беше двигател на лодка. Приглушеният рев идваше над главата ми.

От дълбоката тишина на небето, точно над мен, откъм север се чуваше глухо бръмчене. Вдигнах поглед нагоре и в същия миг видях как понтоните на един бял хидроплан се спускат върху синьо-черната повърхност на морето и вдигат пръски от пяна, преди да се плъзнат гладко по водата. Почти незабавно самолетът се понесе в моята посока, двете му перки продължаваха да се въртят, но ревът от двигателя беше по-слаб. Тъкмо се канех да насоча каяка към брега, за да не му препречвам пътя, когато звукът от друг двигател ме спря насред загребването и една червена светлина се изстреля към морето от дока в далечния край на залива, в който се беше сгушило имението. Беше моторна лодка, клинообразна и абаносовочерна, летеше към хидроплана, подскачаше през океана, колкото във водата, толкова и извън нея.

Самолетът беше забавил ход и сега правеше широк кръг, така че вече не идваше в посока към мен, а влизаше обратно навътре в морето. Една от светлините му закачи яхтата и освети за миг корпуса й, преди да продължи нататък. Моторницата направи широк завой и пресрещна хидроплана. Той спря напълно и двете сенки се сляха. Ревът на моторите им се смеси в приглушено ръмжене, което бързо стихна, но само след миг отекна отново. Хидропланът набра скорост и се вдигна бавно в небето. Летеше много ниско над повърхността, на не повече от три-четири метра над водата, като чайка, която си търси храна. После и двигателят на моторницата избоботи. Дългата сянка на лодката подскачаше яростно над вълните. Пулсиращата червена светлина на румпела набра скорост и бързо се отдалечи от мен, после изчезна в най-северния край на залива.

Каякът се надигна леко под мен, после кротна. Водата се успокои, но не и мислите ми. Мъчех се да разбера на какво бях станал свидетел току-що и каква връзка имаше с това, което трябваше да направя. Имаше един важен въпрос: откъде беше дошъл самолетът в тази необикновена нощ? Самолетът не беше кола; не можеш просто да скочиш в него, да го вдигнеш във въздуха и да прелетиш докъдето пожелаеш — не и без летателен план, освен ако не пръскаш пестициди насред пущинака, където на никого не му дреме.

Разбира се, можеше да фалшифицираш летателния план, после да летиш ниско, но не много далече. Трябваше да се издигнеш и да се спуснеш бързо, преди радарът да те е хванал и бреговата охрана да изпрати хеликоптерите за борба с дрогата да те приберат. Наркодилърите го правеха непрекъснато, но си беше рисковано. Трябваше да си отчаян, дързък или голям късметлия. Можеше да се направи — при наличието на основателна причина, но основателна причина самолет да избере точно тази вечер за подобна маневра нямаше.

Помислих си дали да не се върна; помислих си за парите. Помислих си за Вивиан и яхтата, и за Метсън, който щеше да си лежи мъртъв на нея до сутринта. Не ми хареса нито хидропланът, нито моторницата. Те бяха усложнение, две високоскоростни променливи величини, които не биваше да са тук. Знаех само, че малък участък от много голям океан за няколко много напрегнати минути се бе пренаселил прекалено в сбитата драма с участието на двама мъже, единият мъртъв, а другият, моя милост, и яхта, която трябваше да изчезне от погледа. В сценария, който бях написал, нямаше хидроплан, нито черна лодка, но ето че те се бяха появили, двама шумни актьори без роли, двигателите им ревяха и настояваха да бъдат включени.

Реших да продължа с надеждата, че нито моторницата, нито хидропланът ще се появят след падането на завесата. Влизаш и излизаш в първо действие, това е. Вече виждах яхтата, масивен силует на около сто и петдесет метра вдясно от мен. Започнах да греба към нея, спирах от време на време, за да се ослушам, но нямаше нищо за чуване, затова се вслушвах в тишината.

Колкото повече се приближавах до лодката, толкова по-нервно ми ставаше, всичките ми сетива бяха нащрек, пулсът ми се ускоряваше с всяко загребване. И изведнъж се озовах до нея, като самотна птица до огромно морско чудовище. Заобиколих откъм кърмата. Исках яхтата да е между мен и имението, защото подозирах, че или Уилямс, или Полковника може да ме наблюдават през бинокъл за нощно виждане, и не ми се щеше да разберат, че съм на борда, докато не станеше време да я подкарам навътре.

Грабнах фенерчето си и прокарах лъча по корпуса. „Карусел“ беше изписано със златни ръкописни букви, всяка една оградена с черен контур. Докоснах белия корпус така, както се докосва заспал непознат.

Върнах се с гребане до платформата за гмуркане и използвах две въжета, за да вържа каяка към алуминиевата стълба. Когато се уверих, че е здраво вързан, сложих фенерчето в джоба на спасителната си жилетка и се подготвих да се издърпам навън и нагоре. Сграбчих средната пръчка на стълбата и извъртях бедрата и таза си, за да си освободя краката. По време на плаването краката ми бяха доста изтръпнали. В момента, в който вдигнах дясното си коляно, ахилесовото ми сухожилие се схвана толкова лошо, че се наложи няколко минути да свивам и опъвам крака си, докато кръвта се раздвижи достатъчно, за да мога да се изкатеря по стълбата.

Щом се качих на палубата, веднага приклекнах и погледнах към къщата на Полковника, прикрит от вратата, която водеше към каютите. Задната страна, както обикновено, беше добре осветена. Двата високи прожектора отстрани грееха като миниатюрни луни, но самата къща беше тъмна.

Ослушах се в мрака за миг, после отворих вратата на каютите. Беше прекалено тъмно, нямаше начин да не използвам фенерчето, но държах лъча далеч от прозорците. Светлината разкри голяма приемна, обзаведена с черни кожени дивани, сякаш прегърнали стените, и удобно на вид червено кожено кресло, което лежеше преобърнато на една страна върху розов килим. До централния диван имаше ниска масичка за кафе с неправилна форма, изработена от полирани дървени отломки, които изглеждаха така, сякаш от тях още можеше да ти се забие треска. Върху нея имаше три чаши. Едната, оставена встрани от другите две, имаше червен отпечатък от червило по ръба.

В дъното, срещу прозореца, който гледаше към тъмното небе, стоеше добре зареден, покрит с мед бар. Изглеждаше така, сякаш бе изкован от един милиард набити пенита и след това полиран с ярък лак. На бара имаше чаши, пепелници, пълни с угарки, и половин бутилка скоч, която някой беше забравил да запуши. Зад бара — обичайното снаряжение от бутилки, а над тях, на по-горната полица — старомоден астролаб и секстант, които изглеждаха толкова автентични, колкото тези, които виждате във военните музеи.

Заобиколих бара и видях трупа на мъж, проснат на пода. Метсън. Загасих светлината и застанах мълчалив и самотен в мрака, заслушан в собственото си дишане. Нещата вече станаха реални; няма нищо по-реално от един труп, особено когато принадлежи на човек, когото познаваш. Поех си дълбоко въздух и отново го осветих с фенера. Опитах се да бъда ченге за последно, преди да се превърна в престъпник. Нищо ново, казах си, поредното убийство. Време беше да съм обективен, но треперещите ми ръце не бяха от особена полза.

Прокарах лъча нагоре по краката му към торса. Лежеше по очи и под главата му имаше много кръв, но не се виждаше никаква следа от рана, което означаваше, че е бил прострелян отпред. Лявата му ръка бе протегната над главата, сякаш се е пресягал за нещо. Преместих светлината напред и видях на пода посребрен пистолет 38-и калибър. Кутията от пури, където явно го бе държал, беше върху шкафа под бара. Усетил се беше, но не достатъчно бързо, за да се спаси.

Имаше нещо тъжно и пусто в тялото на Метсън, някакъв отчаян, безполезен белег на неговата човешка същност все още се долавяше във финалната му поза на безсилие. Волята за живот личеше в протегнатата ръка и празните пръсти, които се бяха опитали, но не бяха успели, сигнален жест, прекъснат от куршум. Поклатих глава, докато го гледах, и си помислих: Вивиан, тъпа, тъпа кучко.

Бях престанал да харесвам Метсън много отдавна, но в приятелството ни беше имало и светли проблясъци. Моменти, в които бях сигурен, че между нас има нещо достатъчно силно, за да предотврати предателството. Тогава още вярвах, че Ранди Метсън е мъж, който би ти платил гаранцията и би те изкарал от затвора с едно потупване по гърба или би те изслушал на чаша бира, когато си изгубил всяка надежда. И известно време беше точно така. Гледайки го сега, осъзнах, че бях загубил нещо повече от Вивиан в нощта, когато ги хванах заедно. Бях загубил и приятел.

Седнах на високото столче зад бара и си налях един скоч. Бях в особено настроение и ми се прииска едно питие, удоволствие, което дори и при така стеклите се обстоятелства не можех да не си позволя. Погледнах часовника си за гмуркане, показваше три. Имах достатъчно време за едно последно питие с бивш приятел, нищо че се беше държал като мерзавец накрая.

Мъже предават жени и жени предават мъже, но когато един мъж предаде друг мъж, се губи още нещо. Кой знае какво точно? Вероятно илюзията, че първичната, неотменна самота на хората може да се окаже просто фикция, поредица от миражи в пустиня, повече въображаема, отколкото истинска; че може би, само може би, има ръкостискания, които означават нещо. Когато това бъде загубено, пустинята се връща обратно и трябва отново да тръгнеш през нея, този път с товара на съмнението дали илюзията за самота, която преди си смятал за разбита, в крайна сметка не е реална. Метсън, помислих си аз, ах, ти, тъпо копеле.

Продължавах да си мисля за вечерта в онзи затънтен бар и изражението върху лицето на Метсън, когато го сграбчих за рамото. В него се четеше шок, съчетан с внезапно осъзнатото съжаление, че нищо не може да се опровергае, отмени или оправи отново. Нещо хубаво беше безвъзвратно загубено. Ранди, кучи сине, казах си без злоба, виж докъде те доведе това.

Довърших питието си, изправих се и отново заобиколих зад бара. Не ми беше приятно да го правя, но трябваше да видя лицето му. Нямаше нищо гадно или злобно в това, вярна беше приказката: веднъж ченге, винаги ченге. Просто не можех да започна това, което щях да правя, без да видя лицето му.

Използвах двата си пръста като пинцети и вдигнах главата му за косата. Кръвта я беше залепила за килима и се наложи да дърпам здраво. Лявото око представляваше гадна червена пихтия, оттам беше влязъл куршумът. Няма нищо по-тежко от главата на мъртвец и аз усетих всеки грам от нея. Останалото от лицето му беше ужасно разкривено от прекалено дългото лежане върху плоската повърхност. Трупното вкочаняване беше настъпило и отминало и постоянният натиск на пода бе видоизменил кожата на лявата му буза, която сега изглеждаше като разтопен восък.

Смъртта така беше вдървила дългия му, изгорял на слънцето врат, че ако я пуснех, главата му щеше да се удари в пода като камък, изстрелян от катапулт. Прецених, че е мъртъв от повече от ден и половина. Не след дълго щеше да се развони, но тогава вече щеше да е дълбоко на дъното. Ако всичко вървеше според плана. Поставих главата на Метсън на пода колкото се може по-внимателно. Но не се изправих веднага. Останах да клеча до него, осветявайки тила му с фенерчето известно време, докато се опитвах да се съсредоточа отново, и мислех за времето, когато двамата бяхме приятели. Не след дълго се изправих.

Излязох от каютата и се качих по стълбите на мостика. Седнах на стола пред командното табло. Ключовете, както ми беше казано, все още си бяха там. Но около пет минути се запознавах с уредите, защото беше минало много време, откакто за последно бях карал лодка с такива размери и трябваше да си размърдам паметта, за да не правя грешки. Първоначално използвах фенерчето, но само докато се уверя кое къде се намира. Когато бях готов, хвърлих един последен поглед към морето наоколо и не видях нищо. Мрак цареше навсякъде, с изключение на приглушеното сияние на звездите и белия блясък на новата луна, който падаше меко и без особен ефект върху водата.

Запалих двигателя и натиснах копчето за вдигане на котвата. Издаде тих стържещ звук, докато се навиваше. Когато червената светлина върху таблото престана да мига, дадох пълен напред и голямата яхта се устреми навътре, а водата завря около кърмата. Движех се бързо и без светлини, но по-навътре щяха да ми потрябват. Бях се съсредоточил максимално, както винаги, за да отворя коридор в мрака, който изключваше всичко, освен мен и „Карусел“. В този свят дори и рибата не беше добре дошла. Бях в затворена система, без развято знаме. Катерите на бреговата охрана бяха някъде тук, но нищо не можех да направя. Играех самотна ръка срещу здравия разум, да не споменаваме закона, и беше прекалено късно да пасувам.

Трябваше да се отдалеча на около шест мили от брега, в по-дълбоките води на течението Гълфстрийм, в които потънала лодка никога не можеше да бъде намерена. Там според легендите почиваха древни кораби и изгубени континенти и паметта беше безсилна да ги ексхумира. При добра скорост придвижването щеше да ми отнеме около час. Открих бинокъл под контролното табло и огледах хоризонта. Обърнах се и погледнах към сушата. Светлините на имението намаляваха в мрака зад мен, докато гледано отдалече, то не стана голямо колкото праг на врата и продължи бързо да се свива. Пред мен нямаше нищо. Включих лодката на автопилот и слязох долу да пийна още едно.

Налях си скоч и погледнах към морето. Единственият звук, който се чуваше, бе приглушеният рев на двигателите. Опитах се да не мисля за мъртвия Метсън зад бара. Погледнах часовника си. Нямаше много време и това ме зарадва. Ако е вярно, че духът на наскоро убития витае ужасен над местопрестъплението, то това, което усетих в кабината, беше мъката и удивлението на Ранди, последното му предателство. Ранди — смъртта отново ни беше накарала да минем на малки имена — не беше очаквал, че ще умре.

Той беше сметнал, че козовете са у него, същата грешка бе направил и Голиат. После се беше появил пистолетът. Дори и тогава вероятно не е повярвал, че е вече мъртвец. Трябва време, за да приемеш смъртта, особено когато си мислиш, че си хванал света за топките и че безсмъртието ти се полага по рождение, защото си млад, богат и красив и никога преди не са те гръмвали в главата. Това е преживяване, от което много трудно може да бъде извлечен полезен урок. Довърших питието и отново си погледнах часовника. Време беше да потопя „Бисмарк“^[2].

Напуснах кабината и се качих на мостика. Вече беше толкова тъмно, че нямах друг избор, освен да включа светлините на яхтата. Взирах се за други лодки, но изглежда целият океан беше на мое разположение. След около час, когато се уверих, че съм влязъл достатъчно навътре, загасих двигателя и натиснах копчето, което пускаше котвата. После се запътих към машинното.

Бях имал много добри учители в миналото и някои от тях ме бяха научили на неща, които мислех, че никога няма да ми потрябват. Един от тези учители беше капитан Тони, чийто опасен и несигурен занаят беше да връща яхти на собствениците им. В зависимост от клиентелата това можеше да бъде дори още по-опасно от връщането на коли. От време на време обаче му се налагаше и да потапя лодки, понякога заради парите от застраховката, а веднъж и за един наркодилър, който се опитваше да инсценира собствената си смърт, понеже половината ченгета в Северна и Южна Америка го търсеха. Не съм бил с Тони конкретно в тези случаи, но ми беше обяснил как се прави.

Методът му беше доста прост. Всяка яхта има тръбопроводи за изхвърляне на отходните води в морето. Те от своя страна имат кранове, които пречат на океана да наводни кораба. Развиеш ли ги едновременно, корабът се пълни с вода и потъва.

Отворих вратата, която водеше към машинното, и в носа ме удари миризма на дизел. Извадих фенера, слязох по стълбата в трюма и открих ключа на осветлението.

Огледах се наоколо из миниатюрния град от помпи и тръби, извити като черва, очите ми шареха наляво-надясно, докато не попаднаха на трупа на мъж, облегнат с гръб на една трюмна помпа. Отскочих назад толкова бързо, че си ударих лакътя в ръба на стълбата и сигналът за болка се изстреля нагоре по нерва. Фенерът ми изхвърча във въздуха и се търкулна по пода, но не понечих да го вдигна. Стоях приклекнал, разтривах си лакътя и гледах мъртвеца, като целият адреналин от тялото ми сега беше отишъл в сърцето.

Поех си няколко пъти много дълбоко въздух и се изправих, без да свалям очи от трупа. Когато пулсът ми падна под двеста, се приближих и се надвесих над него. Беше облечен с чифт бели бермуди и бяла гуявера, която вече не беше бяла от кръвта по гърдите. Краката и ръцете му бяха разперени, сякаш беше издухан от ураган. Разгледах лицето му. Наближаваше четирийсет, с тъмен загар, красив като куклата Кен, с черни, идеално оформени мустаци, прошарени тук-таме от бели косъмчета. Сивеещата му коса беше късо подстригана. Кафявите му очи гледаха, без да виждат, в ниския таван. Познах го. Вторият мъж във филма. Също както при Метсън, и неговите дни на актьор бяха приключили.

Мамка му, казах си. Никой не беше споменал за сделка две в едно.

Сега вече със сигурност знаех, че ме бяха изиграли. Възможно беше Вивиан да е убила Метсън, престъпления в изблик на афект ставаха непрекъснато. Но тя не беше толкова зла и луда да преследва и да застреля и другия мъж. Познавах обаче човек, който беше и зъл, и луд. За него това би било лесно.

Знаех и как вероятно е станало. Вивиан бе дошла да се срещне с Метсън, за да вземе филма и каквото там друго, с което ги беше изнудвал. Ако приемех за миг, че баща й не лъжеше, че е дошла до яхтата с джета, тогава единственият начин Уилямс да стигне до нея, без да го видят и чуят, беше с плуване. Не беше толкова далече, само няколкостотин метра. Може даже да беше използвал екипировка за гмуркане. Качил се беше на борда и си беше намерил място, откъдето да може да гледа или поне да подслушва преговорите за касетата. Дали е знаел за втория мъж на борда, тепърва щеше да се разбере.

Да кажем тогава, че Вивиан е побесняла и в яда си е изстреляла тапата в ухилената физиономия на Метсън. Ако предположим, че изобщо е била въоръжена. Неочакваният гост е побягнал към машинното и Уилямс е тръгнал след него, понеже е знаел, че не може да го остави да се измъкне или да вземе оръжие. Това беше единият възможен сценарий, но имаше и друг, който ми харесваше повече не защото оправдаваше Вивиан, а защото ми се струваше по-реален.

Напълно възможно беше Полковника, без да казва на дъщеря си, да е стигнал до заключението, че Метсън трябва да бъде убит. Беше оставил Вивиан да си мисли, че отива на срещата сама, без да знае, че Уилямс я следва по петите, или по-вероятно — че вече е във водата близо до яхтата и я чака да се появи. По този начин изпълнението й пред Метсън щеше да е по-естествено. Нямаше да има издайническа нервност, която да го направи подозрителен. После Уилямс е направил крачката, изненадвайки както Метсън, така и Вивиан.

Вторият мъж е бил на бара, когато пистолетът е гръмнал, и е хукнал да се спасява. Или пък може би, след като е чул изстрела, е дотичал отнякъде — най-вероятно от някоя от кабините долу. Свидетели не е трябвало да има. Той вероятно е видял Уилямс и е искал да избяга. И във втория сценарий не беше успял.

Случилото се после беше въпрос на предположение. Вивиан може да е истеризирала и Уилямс е трябвало да я върне с джета. Възможно беше. После идвах аз. Вече виждах защо бяха вкарали и мен. Поне що се отнася до това, Полковника беше казал истината.

С две убийства в актива си Уилямс не можеше да рискува да потопи лодката сам, защото евентуалното му залавяне щеше да разкрие мотива за убийствата — да се освободи от един изнудвач. Доколкото познавах Уилямс, той сигурно беше настоявал да го направи, беше умолявал, но на полковник Патерсън му бе хрумнала друга идея: нека Вон да го направи. Макар че и тук нещо не се връзваше. Ами ако хванеха мен? Всичко пак щеше да излезе наяве. Едва ли си мислеха, че ако ме спипат да потапям телата, щях да вляза в затвора, нито заради Вивиан, нито и за сто хиляди долара. Може да бях глупав, но те знаеха, че не съм чак толкова глупав.

Истината беше, че Полковника се нуждаеше от Уилямс за нещо друго тази вечер. Но дали за да го защитава от приятелчетата на Метсън или за нещо друго, още не можех да кажа.

Огледах се, но не видях нито една гилза по пода. Вивиан едва ли щеше да тръгне да ги събира. Отбелязах си наум да проверя на горната палуба при Метсън, но се съмнявах, че и там щях да намеря нещо. Макар че нямаше голямо значение, без гилза от машинното нямаше да има как да ги сравня. Обаче щеше да е хубаво да знам, че двамата са убити с едно и също оръжие. Така щеше да е ясно, че е Уилямс: едно оръжие, един убиец.

Пъхнах крак под мъртвеца и го обърнах. Наведох се и потупах джобовете му с надежда да намеря портфейл. Нямаше. Мъжете не излизат често, без да вземат поне шофьорската си книжка, явно някой го беше прибрал. Убиецът не беше искал да се разбере самоличността на жертвата. Не че сега имаше някакво значение. Така и така щях да потопя лодката, а заради допълнителния мъртвец още повече се налагаше да го направя бързо.

Не ми оставаше нищо друго, освен да намеря отходните тръбопроводи. Трябваха ми по-малко от трийсет секунди, за да ги открия, и още две минути, за да отворя всички кранове. Изведнъж водата нахлу през десетина отвора по пода. Докато стигна до стълбата, вече стигаше до глезените ми и се покачваше бързо. Въпреки това щяха да минат два или три часа, докато яхтата потъне. Щеше да се размине на косъм, но до зазоряване „Карусел“ щеше да е на път към морското дъно, а аз — на път към вкъщи с цял куп въпроси и лош вкус в устата.

Върнах се обратно в кабината и обиколих с фенерчето, не знаех какво точно търся, но ме водеше неясното чувство, че бях пропуснал нещо. Прокарах тесния лъч по бара и зад него. Минах по телевизионния екран и видеото над бара. После спрях и върнах лъча назад. Видеото беше включено. Усетих странно и не особено приятно чувство.

Приближих се, пуснах телевизора и натиснах копчето на видеото.

Изгледах десет-петнайсет секунди от касетата, само за да съм сигурен. Стигаше. Вече я бях гледал по-рано през деня в къщата на Полковника, в стъклената къща, в която отвън не можеше да се види нищо. Беше касетата на Вивиан, точно така: последният филм на Ранди Метсън.

Загасих фенерчето и останах за малко в тъмното, заслушан в мислите си. Малко вероятно беше да убиеш двама души заради порнофилм; още по-малко вероятно беше да оставиш касетата, ако си го направил. Вивиан може и да се беше паникьосала и забравила за нея, но не и Уилямс, не и мъжът, който някога беше използвал човешки уши вместо разписки за осребряване. Щом като не беше за прочутото видео, тогава за какво беше всичко това? Нещо липсваше. После си спомних съвсем смътно, че Полковника беше споменал за някакво свое изследване, което било откраднато. И това не се връзваше, но може би щеше да стане ясно по-късно, когато се върнех на брега.

Тогава си помислих за Вивиан със смесица от гняв, тъга и любопитство. Сигурно много го беше закъсала, за да ме въвлече в подобна игра. Но разбира се, беше се оставила да я използват като стръв, за да свърша мръсната работа на баща й и Уилямс. Гениалният план беше на Полковника, а не неин, но каква беше играта? Двама мъже бяха мъртви, но за какво?

А що се отнася до мен, единственото, заради което не изглеждах като пълен глупак, бяха петдесетте хилядарки у дома под мивката и обещанието за още толкова. Точно тогава и на това място си обещах, че ще си взема останалите пари дори и да се наложи да разбия с чук стъклената къща на парчета. После четиримата — аз, Полковника, Уилямс и Вивиан — щяхме да седнем и да си поговорим. Нямах търпение. Трябваше само да успея да се върна обратно.

Време беше да вървя. Всички отговори, от които се нуждаех, бяха на брега. Излязох на платформата за гмуркане и се огледах наоколо, но не видях нищо, освен безкрайната водна шир, която се простираше във всички посоки. Единствената светлина идваше от четвъртинката луна и звездите над главата ми. Тънки перести облаци се плъзгаха като дълги бели канута на запад заедно с нощта и лекия солен бриз, който духаше от изток.

Развързах каяка и се плъзнах вътре. Гребях здраво, докато не се озовах на стотина метра от яхтата. Изядох едно протеиново блокче и го прокарах с вода от манерката. После глътнах две капсули, съдържащи смес от ефедрин, кофеин и женшен. На протеиновото блокче му трябваха два часа, за да бъде смляно, и когато това станеше, капсулите бързо щяха да бъдат абсорбирани в кръвта, осигурявайки прилив на енергия точно когато кръвната ми захар щеше да падне. Не обичах да ги взимам и със сигурност щях да се върна и без тях, но нощта беше пълна с изненади и в случай че ми предстояха нови, не исках силите ми да се изчерпят.

Насоченото на север течение се носеше гладко и силно и от мен не се изискваше нищо повече от това да се спусна по него. Това означаваше, че щях да изляза на брега малко по̀ на юг от Форт Лодърдейл. Бях се съсредоточил дотолкова в гребането, че доста време забравих да погледна назад към „Карусел“, сякаш водата зад мен вече беше част от миналото. После изведнъж се сетих, спрях и завъртях каяка. Сега яхтата беше само сянка, но дори на мъглявата звездна светлина можех да видя, че кърмата започва да се накланя съвсем слабо към мен, като огромно издъхващо морско чудовище, което още се бори за живота си. Наблюдавах я в продължение на няколко секунди, после се отправих към къщи.

Точно тогава го чух. Първоначално помислих, че е звукът на друг самолет, но двигателят звучеше повече като лодка, вероятно моторница, идваше отляво, и то от много близо. Изрева, после замлъкна отново, сякаш чакаше нещо. Точно бях започнал да се отдалечавам с гребане далеч от шума, когато вълната, образувана от моторницата, ме удари отстрани и ме преобърна. Озовах се във водата с главата надолу, преди да успея да си поема въздух. Събрах сили и извъртях тялото си силно надясно, надявайки се да набера достатъчно инерция, за да изпълня така нареченото „ескимоско завъртане“, но водата беше прекалено бурна и се превъртях. Отново бях с главата надолу и се опитвах да се закрепя, за да направя нов опит. Моторницата беше точно над мен. Ярка светлина огряваше кипящата вода, докато се борех. Дробовете ми бяха празни. Погълнал бях половината океан.

Направих с тялото си яростно, но пресметнато извъртане и изведнъж се озовах отново в правилното положение, клатех се, въртях се и кашлях вода, борейки се с всички сили да не се обърна отново, защото, ако го направех, можеше и да не оцелея. Опитах се да надвикам рева на мотора, за да накарам хората на борда да спрат проклетото нещо. Знаех, че ме виждат. Светлината блестеше право в лицето ми. Усещах топлината й, сякаш се бях приземил върху слънцето. Океанът танцуваше около мен, докато мижах с очи, притулвах ги с едната ръка и държах греблото с другата. Готов бях да се измъкна от каяка и да удуша някого.

— Разкарай шибаната светлина от очите ми! — изкрещях. — Проклетата ти лодка за малко не ме уби!

Отговор не последна. После изведнъж светлината угасна.

— Кой е там? — извиках. Започнах да търся опипом глока, но завъртането вероятно го беше извадило от торбичката му. Проверих на дъното на каяка, но не успях да го намеря. Уплаших се, че може да е паднал в морето. Тогава до дясното си бедро, точно над коляното, усетих нещо твърдо, което не трябваше да е там. Протегнах се и усетих познатото очертание на пистолета в найлоновата торба. Извадих го колкото се може по-бързо с треперещи пръсти, облегнах се назад, стиснах го здраво в скута си и се опитах да изглеждам невъоръжен. Светлината блесна отново и ме заслепи. Досещах се кой беше и ако се окажех прав, значи здравата бях загазил.

— Бреговата охрана ли е, или е просто някой кретен с прекалено много свободно време на разположение? — изкрещях аз. — Загаси проклетата светлина!

— Не е бреговата охрана, Джак — провикна се познат глас. — А твоят стар приятел Уилямс. Предполагам, че не очакваше да се натъкнеш на мен точно тук, нали?

— Защо не? — провикнах се. — Лайната плуват, нали така?

— Добре се справи, Джак. Много добре даже, но както вероятно си се досетил, има драматична промяна в плановете.

— Полковника знае ли какво правиш?

— Кой мислиш, че ме прати?

Отново прислоних очи с ръка, за да не ми блести прожекторът. Уилямс го завъртя малко наляво, за да видя силуета му. Широко се усмихваше. Съвсем небрежно, сякаш разполагаше с всичкото време на света, той се пресегна, вдигна пушката и спокойно опря приклада й на дясното си рамо. После, все още усмихвайки се, бавно наведе око към мерника.

— О, Джаки — каза той с фалшивия шотландски акцент, който понякога използваше, — толкова ще ми липсваш.

Вдигнах пистолета и стрелях в прожектора. Щях да се прицеля в Уилямс, но каякът се клатеше прекалено силно, а прожекторът представляваше по-голяма и по-добра мишена. Избухна с мощен трясък и изведнъж отново настъпи мрак. Стрелях още веднъж към мястото, където беше стоял Уилямс, пъхнах пистолета в жилетката си, отдалечих се на няколко метра с гребане, после спрях, извадих глока и отново стрелях по лодката. Не мислех, че ще уцеля нещо, но исках Уилямс да се разтревожи достатъчно, за да ме остави на мира. Реално погледнато, беше почти невъзможно да улуча в тези условия, освен случайно. Единственото ми преимущество беше, че Уилямс не можеше да си позволи да стои мирно достатъчно дълго, за да му проработи късметът.

Тогава се чу внезапен рев и двигателите на моторницата оживяха. Бяла разпенена вода изригна изпод носа и за малко не ме преобърна. Лодката се издигна от водата като летящ клин и се изстреля на изток, бялата пяна разцъфна като изгорели газове от ракета. Изчаках дирята и се спуснах по нея, докато водата се успокои.

Тогава първият куршум мина покрай бузата ми, улучи каяка и отнесе парче от предния край. Ударът ме завъртя на сто и осемдесет градуса.

Прицелих се над дясното си рамо и отвърнах на изстрела в мрака, надявайки се на чудо. Тогава го чух как се приближава към мен, двигателите едва се чуваха, работеха бавно и неумолимо, като издаваха не повече шум от миксер с метната отгоре му хавлиена кърпа. Стрелях отново. Двигателите на лодката лумнаха, моторницата мина покрай мен и излетя в нощта, отмятайки задницата си на завоя.

Светлината беше достатъчно, за да мога да я видя, а после лицето ми стана цялото в пяна и пръски. Вълната дойде като огромна лапа и ме преобърна. Изпуснах греблото и глокът излетя във въздуха. Океанът ме погълна и отново се озовах под водата. Единствената разлика този път беше, че бях успял да запазя самообладание и да си поема дъх, докато все още имах тази възможност. Вече нямаше смисъл да оставам в каяка, така че измъкнах краката си, докато още бях с главата надолу. Мислех си, това е самоубийство. Щом краката ми се освободиха, се извъртях и свалих спасителната жилетка, изпънах ръце и се гмурнах надолу в пълния мрак, знаех, че вече съм мъртъв, но още не можех да го повярвам. Значи така щях да умра, помислих си без паника.

Спуснах се може би три метра надолу, после се изравних успоредно на повърхността и заплувах натам, накъдето си мислех, че е юг. Отчаяно се нуждаех да изляза отгоре. Беше ми свършил въздухът. При нормални обстоятелства можех да го задържам минута и половина, но вълнението бе изгорило и последната молекула кислород в дробовете ми. Сключих сделка със себе си за още десет секунди и се оттласнах с все сила. Когато преброих до десет, сключих отново същата сделка. Удържах до дванайсет, след което извих гръб и се насочих към повърхността.

Излязох задъхан близо до светло петно на не повече от три метра пред мен. Още един прожектор — не толкова мощен, колкото онзи, който бях гръмнал, но достатъчно силен да ме хване, ако не ми провървеше. Поех си глътка въздух и се гмурнах отново, този път не толкова дълбоко. Отново се изравних с повърхността, но вместо да се отдалечавам от лодката, заплувах към нея, надявайки се да мина от другата й страна. Водата над мен стана жълто-зеленикава и се задържа такава. Знаех, че ако изляза прекалено бързо, прожекторът ще ме засече и с мен ще е свършено.

Лодката мина над мен. Усетих как ме засмуква нагоре. Ритах и се мъчех да се отскубна, но успях само да се задържа в същото положение. После светлината изчезна и водата стихна. Поиграх си отново на „Не дишай още десет секунди“, но с максимални усилия издържах само до осем. Появих се в погрешната посока. Видях как светлините се простират на север и на юг по все така далечния бряг. Извърнах се и видях сянката на моторницата на около петдесетина метра. Приближаваше се бързо. Светлината претърсваше водата в посоката, в която първоначално бях тръгнал. Ако не бях минал от другата страна, със сигурност щеше да ме намери.

Наблюдавах лъча на лодката няколко секунди и отбелязах местоположението му, без да знам накъде да тръгна. Ако Уилямс откриеше спасителната жилетка, щеше да разбере, че съм я свалил, защото съм искал да се гмурна, и че все още съм някъде наблизо. Или пък можеше да реши, че съм умрял и вероятно се нося на повърхността на водата. И в двата случая щеше да продължи да търси. Щеше да започне от мястото, където ме беше блъснал, и известно време да се ограничи в доста тесен периметър около него. Когато не откриеше нищо, щеше да започне да претърсва по-систематично.

Видях как светлината се насочва на юг, обърнах се и заплувах на север по течението, не че имах голям избор. Плувах спокойно, с гладки загребвания над главата. Бях абсолютно убеден, че Уилямс има очила за нощно виждане, но дори и с тях трябваше да извади голям късмет, за да ме забележи. Океанът леко се беше размърдал и можех да се скрия зад малките вълнички. Но дори и така се задържах под вода колкото се може по-дълго и се показвах само когато беше наложително. Радвах се, че бях решил да взема ефедрина; щеше да ми потрябва.

Следващия път, когато изплувах, още можех да видя светлината. Уилямс продължаваше да търси, все още беше близо до началната точка и на около двеста метра от мен. От време на време светлината кривваше неочаквано в друга посока, сякаш знаеше, че съм наблизо, и се надяваше да ме хване изневиделица. Но нито веднъж не се насочи към мен, така че продължих да плувам. Не мислех, че имам голям шанс, но не ми оставаше нищо друго.

Бяхме единствените две човешки същества наблизо и при тези обстоятелства кой може да каже какви странни канали се отварят между хищника и жертвата? В един момент въпреки плясъка на вълните и разстоянието помежду ни бях сигурен, че долавям мислите на Уилямс и усещам тревогата, с която претърсва водата, за да ме открие. Чувах го как се ослушва и тогава се задържах под повърхността на водата и се молех да престане да ме търси.

Продължавах да плувам. Страхът ми вдъхваше допълнителни сили, удължаваше издръжливостта ми. Ефедринът най-сетне беше подействал, но въпреки това бях много уморен. После изведнъж чух как моторницата се приближава от юг. Уилямс ставаше по-методичен, точно както си бях и помислил, и беше започнал да прави концентрични кръгове около мястото. Щеше да направи един широк, допускайки, че съм оцелял от обръщането на каяка и съм в достатъчно добра форма, за да мога да плувам. Кръговете щяха да се стесняват все повече и повече, докато накрая не се озовях в средата като буболечка в канал.

Прожекторът за малко да ме хване, но бялата арка изтъня на няколко метра от мен. Гмурнах се и се отдалечих колкото се може по-далеч от лодката. Нещо се опря в крака ми в тъмното, но продължих. Всичко зависеше от това откъде щеше да започне да търси Уилямс. Ако бях извън периметъра, той щеше да се отдалечава от мен, намалявайки кръговете, и може би щях да имам време да се измъкна. Ръцете ми разделяха мрака така, сякаш слепец се движи през завеса от вода, която се отваря и затваря около него без начало и край.

Лодката стигна на сто и петдесет метра източно от мен, после започна да се връща. Показах се навреме, за да видя как изви обратно към брега, което означаваше, че ме е подценил и е завършил най-големия кръг. Намирах се извън него, но само засега. На Уилямс нямаше да му отнеме много време да стесни кръга и накрая да стигне до заключението, че или съм мъртъв, или някак си съм му се изплъзнал. Тогава щеше да започне отначало и да стигне още по-близо до брега. Можеше да си позволи да бъде методичен. Все още бях на километри от сушата, а той имаше моторницата и още цели два часа до зазоряване.

Обърнах се по гръб и заритах с крака, мъчейки се да запазя силата в ръцете си. Веднъж се бях състезавал в триатлон и тогава бях решил, че съм стигнал до края на човешкото изтощение. Но грешах. В човешкото тяло има сили, които се отприщват само в момент на изключителна опасност и вълнение. Не се съмнявах, че сега черпех именно от тях. Във всеки случай вече трябваше да съм прекалено уморен, за да се движа, но нещо ме караше да продължавам. Започнах да усещам тялото си не подгизнало, ами свръхестествено леко, сякаш не плуваше във вода, а самото то беше водата.

После тежестта щеше да се върне и отново щях да се бъхтя към единствения ред от светлини на брега, който, кълна се, сякаш изобщо не се приближаваше. След малко престанах да мисля, сякаш кръвоснабдяването в мозъка ми беше спряло и тялото ми се напрягаше с всички сили и ме дърпаше напред като кон, чийто ездач или е полумъртъв на седлото, или пък прекалено изтощен, за да го е грижа.

Когато отново се опомних, беше сутрин. Явно бях отворил очи в мига, в който ръката ми се беше вдигнала за поредния безкраен замах, и изведнъж си дадох сметка за топлината на слънцето върху гърба ми и ярките му сребристи отблясъци върху повърхността на морето. Езикът ми беше подут от жажда и нямах капка сила. Виждах брега, само четиристотин метра ме деляха от него. Но у мен нямаше нищо, нищо. Успях да се обърна по гръб, но така, като че ли си бях в леглото, и за малко да се отдам на фаталното удоволствие да заспя. Видях оранжева шамандура на половината разстояние до брега и заплувах към нея. Знаех, че ако успея да я достигна, имам шанс.

До брега оставаха само триста метра, но колкото и да плувах, той все не се доближаваше. Продължаваше да развява обещанието за спасение и ми се присмиваше като мираж. Виждах хора да си играят сред вълните близо до брега. Чувах гласовете им. Опитах се да им извикам, но устата ми издаде само някакъв странен, нечовешки дрезгав звук. Още малко и отливът щеше да ме вдигне и да ме повлече навътре. Изглеждаше глупаво, едва ли не греховно да умра толкова близо до брега, но именно това щеше да стане, и то изведнъж. Вече не се движех. Ръцете и краката ме бяха изоставили и започнах да потъвам почти с благодарност. Исках да си почина, дори и ако това означаваше да умра. По дяволите, сдържах дъха си. Замайването го правеше прекалено лесно. Потънах на около три метра и пръстите ми докоснаха пясък.

Усещането за нещо твърдо под краката след толкова много време, прекарано във водата, ми вдъхна нови сили и точно тогава разбрах със сигурност, че с мен изобщо не е свършено. Изскочих на повърхността и погледнах към брега. Нищо работа. Най-много стотина метра.

Лесно беше. Можех да го направя. Насилих изпразнените си ръце и крака да се размърдат, сякаш бяха група своенравни мулета в подножието на Андите. Крайниците ми вече не ми принадлежаха. Бях ги взел под наем, но изглежда и те бяха усетили близкия бряг, защото започнаха да ми се подчиняват. Точно така, момчета, казах им. Не ме проваляйте.

Чух моторницата да се приближава, сякаш от кошмар, от който мислиш, че вече си се събудил. Идваше бързо отляво. Загребах бясно към брега. Сигурен бях, че е Уилямс. Обърнах глава настрани и го видях да стои на мостика, бърз и неумолим, голата му глава лъщеше на яркото слънце като шлем на конквистадор. Спомних си ушите, които беше рязал за пари във Виетнам. Нямаше защо да се изненадвам, че цяла нощ ме беше търсил.

Страхът ме беше спасил тогава, страхът изстиска и последната капка адреналин от мен и сега. Изведнъж непоносимата умора изчезна и отново бях свеж. Нямаше да продължи дълго. Но можеше да бъде достатъчно.

Чух първия изстрел, но не усетих нищо. Поех си колкото се може по-дълбоко въздух, гмурнах се към дъното и продължих да плувам под вода. Лодката мина над мен, закривайки слънцето, витлата й диво се въртяха. Бях преминал пясъчния насип, но морето все пак беше около пет метра дълбоко. Още малко и Уилямс трябваше да вкара моторницата навътре, ако не искаше да излезе на брега. Но аз не бях Аквамен. Той знаеше къде съм. Трябваше само да изчака да се покажа.

Дробовете ми щяха да се пръснат, молеха за милост. Единственият ми шанс беше Уилямс да гледа в обратната посока, когато главата ми изскочи на повърхността на водата. Нямах друга възможност. Насочих се нагоре, като знаех, че се устремявам или към нова глътка въздух, или към куршум в главата. Бях в същото гадно положение, както и снощи, само че този път Уилямс имаше повече светлина, за да ме види.

Реших да се покажа близо до кърмата, където извивката на корпуса можеше да ме прикрие малко, но когато започнах да се издигам към тъмния търбух на моторницата, тя рязко изви и отпраши с пълна газ. Главата ми изскочи на повърхността тъкмо навреме, за да я видя как се отдалечава на север, пръски бяла пяна се носеха от вълната зад нея.

Зад мен се чу рев на двигатели. Извърнах се и видях катер на бреговата охрана да пори вълните и да се приближава от изток, от открито море. Тъкмо се канеше да завие след Уилямс, когато ме забеляза и тръгна към мен. Виждах как моряците ме гледат през биноклите си. Махнах им и след миг те изпратиха една от онези малки надуваеми двуместни лодки да ме прибере. Повдигнах ръце и двама моряци с ведри лица ме издърпаха в нея.

Поисках вода и пих като бедуин в оазис. Една жена от екипажа ми помогна да легна и подложи спасителна жилетка под главата ми. Помъчих се да седна, но изведнъж тялото ми, изтерзано до краен предел, ме изостави. Опитах се да говоря, но устните ми не работеха, така че се отпуснах назад и задишах тежко, а далечното слънце падна от небето и се разби в лицето ми като метеор. После имаше само мрак и аз доволно си позволих да потъна в него.

 

 

Събудих се в болницата на центъра за нелегални имигранти „Кроум“. Табелката на стената ми каза толкова. Стаята беше голяма, със светлозелени стени, решетки на прозорците и дузина легла, повечето от които заети. Навън слънцето все още беше достатъчно високо, за да хвърля сенки по белите чаршафи, с които бях покрит от кръста надолу. Имах система на лявата си ръка, която пулсираше там, където бяха забили иглата, но освен сухотата в устата и главоболието не се чувствах кой знае колко зле, особено ако се има предвид нощта, която бях преживял.

Опитах се да се изправя в седнало положение, когато вратата се отвори и една сестра, придружена от двама мъже в униформи, се насочи право към мен. Мъжете бяха от граничния патрул и съдейки по израженията на лицата им, можех да кажа, че не са дошли да ми носят цветя. Единият наближаваше шейсет, тялото му бе натежало и деформирано като на автобусен шофьор. Имаше малки сини очи, които дълго време бяха тренирали да изглеждат строги. Другият беше прекалено висок за килограмите си, сякаш беше изкуствено разтегнат от машина. Около трийсетинагодишен, с уста, пълна с дъвка, и коса с цвят на мокра слама. Дясното му око беше кривогледо, от което човекът изглеждаше така, сякаш се мъчи да погледне зад гърба си. Изражението му имитираше това на партньора му, но не беше толкова убедително. Изглеждаше колкото зъл, толкова и уплашен.

И двамата имаха колани на кръста, натоварени със стандартните инструменти на органите на реда: пистолети, белезници, спрейове и гумени палки. Бяха готови за всичко, освен за гонитба, но това нямаше значение, защото и четирите ми крайника бяха вързани за леглото.

На табелката на по-възрастния агент пишеше „Купър“. Хвърли ми пресметнато заплашителен поглед, който трябваше да всее страх в сърцето на всеки незаконен чужденец, изпречил се случайно на пътя му. Повдигна колана си и разкрачи крака като човек, който тръгва да се бие с лост. Партньорът му го последва. Не се съмнявах кой води, когато танцуваха танго заедно.

— Питай го как се казва — нареди дъртият на сестрата.

Партньорът му стоеше мълчаливо зад него с ръка на дръжката на пистолета и жвакаше, сякаш това влизаше в задълженията му.

— Не говоря испански — отвърна сестрата.

Разтри ръката ми със спирт и извади иглата.

— Кого будалкаш? Чух те как говориш. Фамилията ти е Родригес, веднага те издава.

— Комо се яма? — попита по-младото ченге.

Реших да се правя на испаноговорещ, докато се ориентирам в обстановката, затова му отвърнах, че се казвам Хуан. Сестрата ме погледна и се усмихна съвсем леко, после отмести очи встрани. Сложи ми термометър в устата, бях й признателен, защото това ми даваше извинение да не говоря. По-младият полицай, на чиято табелка пишеше „Елис“, седна на края на леглото и ме потупа по крака.

— Ще се оправиш — каза ми. — Ще си идеш, бай-бай!

Развързаха ми глезените и китките и ми дадоха оранжев гащеризон, пран толкова пъти, че платът беше безкрайно избледнял. Закопчаха ръцете ми зад гърба и ме поведоха по тесен коридор, обграден от двете страни с дървени пейки, подредени през няколко метра като тирета по светлозелените стени. Тръгнахме нагоре по стълбището и останах без сили, докато се качим и влезем в друг коридор, този път с офиси от двете страни. Направихме няколко завоя и спряхме пред една врата, на която върху стъклена табела със златни букви с черен контур по края пишеше „Инспектор Рубен Кортес“. Купър отвори вратата и с едно здраво бутане по гърба ме вкара право в стаята.

Офисът беше малък, с едно бюро и зад него — мъж. Беше на четирийсет или четирийсет и пет, с тъмнокафява коса, леко прошарена по слепоочията, и мустаци, които бяха съвсем посивели и се нуждаеха от подстригване. Очите му бяха искрящи и тъмни, проблясваха развеселено, сякаш току-що си беше спомнил нещо смешно. Той се облегна на въртящия се стол, когато влязох.

— Кой е този кучи син? — попита.

— Това е оня, когото бреговата охрана прибра сутринта — отвърна Купър.

Елис ме бутна да седна на стола срещу Кортес. Той ме изгледа продължително, после ме попита на испански дали съм кубинец.

— Си — отвърнах му аз.

Той се разсмя.

— Си? — повтори. — Сериозно? И от коя точно част на Куба си?

— Омаха, Небраска.

Той кимна и се усмихна.

— Както и подозирах, господа — рече той и ме посочи с пръст, — този човек е американец. Намирам го за доста забавно, а вие?

Елис се обади:

— От бреговата охрана казаха, че някакъв мъж с моторница стрелял по него.

— Така ли? — попита Кортес удивено. — Това е адски вълнуващо. Точно като в „Маями Вайс“.

— Ти си шибан американец — рече Купър възмутено. Имаше тънък гласец като на рисуван герой и нямаше работа в органите на реда. — Говориш английски.

— Това е Америка — отвърнах. — Английският е доста разпространен тук.

Кортес се ухили и насочи вниманието си обратно към мен.

— Как се казваш?

— Джак Вон.

Очите на инспектора се присвиха и цигарата замръзна в пространството между устните му и пълния с фасове пепелник върху затрупаното с хартия бюро.

— Не си личен треньор, нали?

— Съм.

— За бога — отвърна Кортес. Още няколко секунди се взира в лицето ми и след това се изправи. — Свалете му белезниците и ни оставете сами. — Изгаси цигарата си и отново седна на стола.

Елис и Купър не помръднаха. Явно бяха шокирани, но след миг ми свалиха белезниците и си тръгнаха с провесени носове.

Когато останахме сами, Кортес се завъртя на стола си и отвори вратата на малък хладилник зад бюрото си. Използвах паузата, за да прочета плакета на стената отляво. Преди десет години, докато служил в граничния патрул в Тексас, беше спасил мексиканец от удавяне в Рио Гранде. Почудих се дали затова го бяха преместили. Когато се завъртя обратно, държеше две кутийки диетична кола в ръце. Постави едната пред мен.

Отвори своята и отпи голяма глътка, после вдигна кутийката, преди да я сложи обратно на бюрото.

— Спомняш ли си „Таб“^[3]? — попита ме той.

— Да, но мисля, че вече не я произвеждат.

— Произвеждат я, но трудно се намира. Можеш да си купиш от Мексико обаче.

— В Мексико всичко можеш да си купиш.

— Да — отвърна той, — най-вече гонорея.

Разсмяхме се, но после изведнъж стана тихо, сякаш мачът бе прекратен, и двамата с Кортес само се гледахме над кутийките с кола.

— Тренираше жена ми — рече Кортес.

— Шегуваш се.

— Не, сериозно говоря. Преди близо година.

— Може. Не помня. В моя занаят хората идват и си отиват.

— Да — отвърна Кортес. — Тук всичко е така.

— Как се казва жена ти?

— Сюзън Андрюс. Руса, къса коса. Доста висока. Само не ми казвай, че не си я спомняш.

— О, да. Разбира се, че си я спомням.

— На бас, че си спомняш задника й, нали?

— И него също.

— Няма начин. Не се прави на любезен, Джаки. Няма защо. Разделихме се много отдавна.

— Съжалявам да го чуя.

Кортес се наведе от стола и сплете ръце. Загледа се продължително в преплетените си пръсти и реших, че ще почне да се моли. После внезапно вдигна глава, тъмните му очи блестяха подозрително.

— Кажи ми истината — тихо промълви той. — Оправяше ли я?

— Какво те кара да мислиш така?

— Защо не?

Замислих се за миг.

— Беше женена за ченге. За колко глупав ме мислиш?

— Имайки предвид къде се намираш в момента — отвърна Кортес и се огледа, — доста си глупав.

— Благодаря.

— Няма за какво — запали нова цигара. — Между другото, докато си още тук, Джак, нека ти задам един личен въпрос. Какво правеше във водата тази сутрин и защо някой ще стреля по теб? Знаеш ли кой е бил?

— Нямам представа — отвърнах.

— Чакай да се изясним. Значи някакъв тип просто се появява изневиделица и решава да постреля по теб. Така ли?

— Не виждам никакво друго обяснение — отвърнах.

— Аз виждам — каза Кортес. — Да кажем, че номерът с личния треньор не вади мегакинтите, на които си се надявал. Затова си намираш партньор с хубава бърза лодка и отиваш, прибираш няколко хаитяни или кубинци, взимаш им парите и ги зарязваш някъде. Добри пари се изкарват от контрабанда. Ако имаше по-добри зъболекарски планове, и аз като нищо бих се захванал.

— Мислиш, че съм контрабандист?

— Мисля, че си шибан лъжец. Това мисля. Мисля, че партньорът ти е решил да продължи соло, да прибере парите. Затова си се озовал зад борда като торба с лайна, каквато си всъщност, и той е гръмнал няколко пъти към главата ти, само че тогава сме се появили ние и човекът се е подплашил. Така ли е?

— Ако е така — попитах, — къде са хората, които сме прекарвали? О, чакай, сега разбрах. С партньора ми сме забравили, че и двамата сме американци, и сме се редували да се вкарваме един друг нелегално в Маями. Тази сутрин беше мой ред. Да, точно така. Знаеш ли, Кортес, Сюзън ми казваше, че си луд. Радвам се да видя, че е сбъркала.

— Казвала ти е, че съм луд? — попита Кортес.

— Спомена, че си от ревнивите.

— Искаш да ми кажеш, че не ти се е натискала ли?

— Не и в лицето ми, не.

— Какво, по дяволите, значи това „не и в лицето ми“? Да не си някое шибано джудже?

Погледнах го за миг, бях объркан. От много отдавна никой не ме беше наричал джудже.

— Мисля, че искам да говоря с адвокат — отвърнах.

— Какво правеше във водата?

— Плувах. Аз съм личен треньор. Трябва да се поддържам във форма.

— Ами мъжът с пушката и моторницата? Трябва ли да го забравим? Да те измъкнем от кашата и да те пуснем да си ходиш?

— Понякога просто трябва да забравим лошото — отвърнах му. — Пък и в Маями сме — тук застрелват хора всеки ден. Може да се е припознал.

Той се усмихна леко, взе старомодния черен телефон и го постави пред мен като предложение.

— Набирай, боклук такъв.

Набрах един номер и заслушах сигнала.

Кортес ме гледаше ухилено.

— На кой адвокат се обаждаш? — попита той. — Ако бях на твое място, фамилията му щеше да е Дершовиц.

— Не мога да си го позволя — отвърнах. — Обаждам се на бившата ти жена.

Кортес примигна и после очите му се ококориха. Усмихна се широко, докато дърпаше дълго от цигарата. После изпусна дима.

— Ще бъде по-хубаво, отколкото си мислех — рече той. — Кучката няма ли да се изненада?

Сюзан Андрюс, бивша Сюзан Кортес, беше усърден, скромно платен прокурор, когато ми беше препоръчана от съдия Драйър, мой клиент, който според клюката бе изпратен в затвора, задето взимал подкупи в Маями Бийч. Сюзан и Рубен — инспектор Кортес — се развеждаха и аз бях основният стожер на личната й съпротива, на превръщането й от нещастна и неоценена съпруга в необвързана жена. Явно беше хванала Рубен да излиза от Стардъст Мотел на Бискейн Булевард с най-добрата си приятелка, доста кръшна колежка адвокатка, и тогава Сюзан беше решила не само да се отърве от Рубен, но и да си наеме личен треньор, за да влезе обратно във форма. Тренирах я по пет дни седмично, което си е доста време да прекараш с жена, която се развежда и поради тази причина е склонна да вижда лицето на неверния си съпруг изтипосано върху това на всеки мъж, достатъчно глупав да се приближи до нея.

Но за петдесет кинта на час човек трябва да е готов да минава през минно поле от време на време и да вярва, че чарът ще му позволи да живее достатъчно дълго, за да припечели нещо. Но аз харесвах Сюзан. Беше зла и луда и излъчваше хронично гадни вибрации, които водеха до необосновани покупки на огнестрелно оръжие, но въпреки това ми харесваше. Беше ми дала ясно да разбера, че мрази мъжете и че ме търпи единствено заради професионализма ми и препоръката на съдия Драйър. Аз на свой ред дадох ясно да се разбере, че хич не ме е еня за личните й проблеми и ме интересуват само парите, което, разбира се, като адвокат, тя явно оцени, поне от гледната точка на колега професионалист.

През по-голямата част от шестте месеца тичах със Сюзан, карах колело със Сюзан и показвах на Сюзан как се вдигат тежести. Но тя най-много обичаше да си слага боксовите ръкавици и да изкара няколко рунда с мен в парка, близо до къщата й в Гроув. В основни линии й харесваше да ме смазва от бой по три пъти в седмицата, ако времето позволява. Забравяйки агресивната й нагласа, бях настоял да носи каска и протектори, докато аз, понеже бях Джак Вон, Мотиватора (така пишеше на визитката ми), бях само по усмивка. До края на втората седмица Сюзан ми беше счупила две ребра и разклатила преден зъб с широк ритник. Изглежда беше забравила да спомене кафявия си колан по таекуондо. След инцидента със зъба ми дойде акълът в главата и започнах да се обличам малко повече като рекламния човек на „Мишлен“. Носех дори метална чашка в бандажа си — аксесоар, от който не бях имал нужда с никого другиго от клиентите ми, дори и с Шейха.

Понеже бях глупак, направих грешка и запознах Сюзан с Вивиан, за да разпръсна подозрението, което усещах, че се заформя в ревнивото съзнание на последната, че между мен и клиентката ми става нещо. Вивиан беше започнала да се появява в парка, където двамата със Сюзан провеждахме мачовете си по кикбокс, и макар вечно да се преструвах, че не съм я видял, реших, че ще е добра идея да предприема нещо, преди ревността да се развие до грозни размери. Уредих да се видим в един бар близо до службата на Сюзан. Срещнахме се по време на „щастливия час“, който обаче не можа да оправдае името си. Сюзан дойде с някакъв красавец на име Джейсън, нищожество в делови костюм, което изглеждаше изненадано, че е живо. Не ми беше нужно много време, за да осъзная, че съм направил фатална грешка.

Сюзан и Вивиан се бяха харесали толкова, колкото ФБР харесва мафията, дори може би и по-малко. Нямаха нищо общо, освен анатомията и факта, че всяка беше красива посвоему. Седяхме на малка маса с покривка на червени и бели квадратчета и свещ по средата. Спомням си тази подробност от декора не защото съм романтичен, а заради начина, по който очите им гледаха към потрепващия пламък. Почти веднага стана ясно, че търсят за какво да се заядат, и няма нужда да казвам, че скоро откриха подходяща тема: чилийското вино. Аз се опитвах да ги усмиря, докато Джейсън се правеше на Невидимия. Толкова исках да се махна оттам, че платих сметката пет минути преди храната да се появи от кухнята.

След прекрасната вечер нещата между мен и Сюзан започнаха да се вкисват и тя намали сеансите от пет на три, после на два, докато накрая се появяваше само от време на време. Уведоми ме, че ходи с Джейсън и е започнала да играе тенис. Тренировките ставаха все по-неприятни и чашката, която пазеше топките ми, все по-необходима. Може и да загрявам бавно, но никой никога не ми беше казвал, че съм глупав, та все пак разбрах, че всичко това има нещо общо с Вивиан.

Вероятно по някакъв странен женски начин Сюзан се беше почувствала предадена от факта, че имам красива приятелка, макар често да й бях споменавал за нея — особено в началото, когато се бях опитал да убедя моята нова, емоционално нестабилна клиентка, че с мен е в сравнителна безопасност. При тези обстоятелства, дори и Вивиан да не съществуваше, щях да я измисля единствено с делова цел. Наречете го макиавелизъм, ако щете; аз му викам връзки с обществеността. Това беше начин да се кастрирам, без действително да се подлагам под ножа, и беше действал добре — поне докато двете жени не седнаха и не започнаха война заради нещо на пръв поглед толкова безумно, колкото чилийското вино.

После, както често се случва в моя занаят, Сюзан изчезна изведнъж от календара ми, превърна се в име, останало върху хартиените криле на оръфаната ми картотека с визитки. Последния път, когато се чухме, беше напуснала старата си работа, бе постъпила в правна фирма и сега защитаваше същите перящи пари наркодилъри, които преди беше пращала в затвора. Както се оказва в шарадата, която представлява войната с наркотиците, дилърите са тези, които имат повече пари, и никой от предишната служба на Сюзан не я обвини, че е „дефектирала“. Инспектор Рубен вече не беше нищо повече от глупаво лице, което бързо избледняваше в огледалото за обратно виждане на живота. И Джейсън бе избледнял. Сега тя имаше нов мъж и нещата, както се казва, бяха станали сериозни. Нямаше време за Джак и ми беше дадено ясно да разбера, че и аз съм част от миналото. Сбогом и благодаря за лицевите опори.

И ето ме сега, седнал срещу бившия й съпруг, звънях в офиса на една от най-големите правни фирми в Маями — „Балтазар, Епстейн и Блейк“, със случайната надежда, че Сюзан може да реши да ме измъкне. От централата ме прехвърлиха на секретарка, която ме прехвърли на асистентка, която ме държа да чакам толкова дълго, че ме заболя ухото да притискам слушалката. През това време Кортес седеше и ме гледаше с налудничава усмивка на лицето, като алигатор, който си е затворил челюстите точно когато нещастна лястовичка е прелетяла покрай тях. За него не бях нищо повече от малка закуска, пратена му от дявола, за да му помогне да преживее безкрайната скука на този ден.

Накрая Сюзан се обади. Гласът й беше рязък, заповеднически, глас на жена с много малко свободно време. Настъпи дълга пауза, когато разбра, че й се обажда нейният стар приятел и бивш личен треньор, озадачена тишина, която ми подсказа, че е изненадана, но не точно приятно, да ме чуе. Подкарах направо, казах какво беше станало и къде съм. Остави ме да говоря. Тишината се задълбочи, когато разбра, че съм седнал срещу бившия й съпруг. В следващия момент ми каза да й дам Кортес.

Инспекторът се ухили, когато му подадох слушалката. Първите му думи бяха: „Здравей, скъпа“, и веднага разбрах, че използва погрешните думи с новата и усъвършенствана Сюзан Андрюс. Усмивката му изчезна и той се размърда неловко на стола си, сякаш в задника му се беше забила треска. Физиономията му се стегна и самоувереността му намаля със степени, докато лицето му не се превърна в маска — първо на съмнение, а после на тих гняв. Не можех да чуя думите й, но се догаждах за тона: студен и професионален, изпълнен с твърд отказ за всякаква близост. Изучавах лицето му, докато слушаше. Видях как увереността първо отстъпва място на неверието, а после на приемането. Той вече не значеше нищо за нея, просто глас на нисш служител с много малко карти в ръцете. След края на разговора ми подаде слушалката обратно. Не ми хареса това, което го чух да казва. И вариантът на Сюзън не беше по-добър. Щях да остана в „Кроум“ известно време.

— Чуй ме, Джак — рече тя. — Ще те задържат в „Кроум“ събота и неделя. После ще те преместят във федералния съд. Искат да те обвинят, че си превозвал нелегални имигранти. Обвинението е глупаво и няма да издържи, но Рубен трябва да си покрие задника. Въпреки това при нормални обстоятелства бих могла да те измъкна под гаранция, но не и докато не те пратят в съда. Не бързат да го сторят. Мога да врътна няколко телефона, но това ще стане най-рано в понеделник. Което означава, че трябва да седиш и да чакаш.

— Не мога да остана тук толкова дълго — отвърнах.

— Нямаш избор. Не мога да направя нищо преди понеделник, но дори и тогава ще трябва известно маневриране. Между другото, имаш ли представа колко взимам?

— Предполагам, че не приемаш купони за храна, но не се тревожи. Имам малко пари.

— Добре — отвърна тя. — Защото хонорарът ми е триста на час. Слушай, Джак, трябва да затварям. Можеш ли да се държиш прилично няколко дни?

— Съмнявам се. Стават големи гадории.

— Ще се видим в понеделник сутринта.

Не отвърнах нищо. Умът ми беше другаде.

— Казах, че ще се видим в понеделник — повтори Сюзан.

— Добре. До понеделник.

Сюзан затвори. Подадох телефона на Кортес, който започна да говори нещо в него, преди да осъзнае, че нея я няма. Изглеждаше разочарован, после постави слушалката обратно на вилката.

— Май ще поостанеш известно време тук — рече той.

— Така изглежда.

— Виждам, че кучката още ми има зъб.

— Ти какво очакваш? Чукал си приятелката й. Жените са склонни да приемат подобни неща доста лично.

— Прав си. Бях кретен. Признавам. — Загледа се в бюрото за миг, сякаш търсеше или собственото си отражение върху надраскания махагон, или някакво откровение, което му убягваше. Поклати глава и вдигна поглед към мен. — Гласът й — забеляза ли? Не знам. Не звучеше както трябва. Сякаш криеше нещо. Разбираш ли ме? Бил си ченге, нали? В Ню Йорк. Кажи ми.

— Не й беше приятно да ни чуе и двамата. Това е сигурно — отвърнах му.

— Не става дума за това. Имаше нещо друго.

— Знам. И аз го долових. Звучи ми като стрес. Разбира се, тя е адвокат. Няма друг начин.

— Какво може да е по-стресиращо от сто и петдесет дела едновременно като прокурор, и то за трийсет и две и петстотин на година?

— Развод.

— Вече го е преживяла. Вече дори не съм светла точка на екрана на радара. Чу я как говореше. Знаех си, че е свършило, но човек никога не е сигурен, докато не го чуе по телефона. Кремирах нещата много добре, нали?

Кимнах.

— Звучеше така, сякаш дори пепелта е отвяна от вятъра.

Той ме погледна за миг.

— Да се върнем на теб. Какво правеше толкова далече от брега и не ми казвай, че си плувал, не чак толкова навътре.

Разказах му за каяка, но пропуснах потопяването на „Карусел“. Пропускът беше по-силен, отколкото щеше да бъде истината. И двамата го чухме.

— В колко часа излезе? С каяка, имам предвид — попита ме той.

— Към пет сутринта.

— Не е ли малко раничко за каяк? Има още нещо. Винаги има още нещо. Не си трафикант. Но си замесен в нещо. В какво? Наркотици?

— Колко кока можеш да побереш в един каяк? Стига. И откъде съм я взел? Сигурно си мислиш, че съм гребал до Колумбия, натоварил съм две кила и после съм се върнал обратно, така ли? Бая път е, Рубен.

— Бивше ченге си. Ако още беше ченге, щеше ли да повярваш на тази история?

— Вероятно не.

— Няма какво повече да кажа. Каквото и да е било, може да излезе наяве, а може и да не излезе. Но го има и ти знаеш за какво говоря. Лично на мен изобщо не ми пука. Не е в моята сфера. Просто ти казвам като мъж на мъж, ченге на ченге.

Седях мълчаливо. Ударихме му една канадска борба с погледи, но на Кортес му писна и се изправи. Обърна ми гръб и сякаш се зачете в собствените си похвали на стената зад бюрото. Протегна ръце над главата си и отново се извърна към мен.

— Казваш, че си излязъл в океана в пет. Прибрахме те в седем. Спасяваме доста хора от водата, и аз ходя да патрулирам с бреговата охрана. След известно време можеш вече да прецениш колко дълго е стоял някой в океана, а ти си бил във водата много по-дълго, отколкото твърдиш. Просто искам да го знаеш.

— Добре. Вече го знам. Има ли шанс да се обадя по телефона?

— Вече се обади веднъж.

— Ще направиш ли малко изключение за колега ченге?

— Бивше ченге. — Изглежда се ядоса за миг. — Добре, мамка му! — Плъзна телефона по бюрото.

— А да ме оставиш насаме?

— Не си насилвай късмета.

Набрах телефонният номер на Вивиан. Всичко се беше прецакало, включително, разбира се, и нашата среща. Но тя беше там някъде и вероятно се чудеше какво се е случило с мен. Все пак беше възможно и да е знаела, двамата с баща й да са били част от плана. Не ми харесваше да мисля за това, но въпреки всичко се налагаше да го направя. Не можех да задавам много въпроси с Кортес, седнал срещу мен, но поне това щях да успея да разбера по тона й, или поне така си мислех.

Уилямс се обади.

Понечих да кажа нещо, но после реших, че е по-добре да не го правя, и затворих. Кортес ме наблюдаваше.

— Какво има? — попита той. — Изглеждаш малко блед — дори за човек от Небраска.

Нищо не отвърнах.

— Време е да се махнеш оттук — рече Кортес. — Върви да се запознаеш с новите си приятели. Храната е отврат и времето е горещо, но ти си за малко. Не мога да кажа същото за повечето там, долу. Стани. Жалко, че не те харесвам. Иначе двамата с теб можехме да бъдем приятели.

Отвори вратата и повика Хекъл и Джекъл^[4]. Влязоха, настроени скептично, като нервни бащи в родилното. Представа нямаха какво ставаше.

Кортес сложи ръка на рамото ми.

— Дръжте се както трябва с него — рече той. — Вон е бивше ченге от Ню Йорк. Цялата работа е просто едно шибано недоразумение. Ще остане тук няколко дни, така че го дръжте под око.

Хекъл и Джекъл бяха доста по-дружелюбни с мен, докато ме водеха към панделата.

— Защо вече не си ченге? — попита ме Елис.

— Уморих се да пиша фишове — отвърнах му.

— Не звучи като много добра причина да напуснеш работата си — рече той.

— Прав си. Май прибързах.

Външната клетка, в която ме пуснаха, можеше да мине за училищен двор, ако не беше бодливата тел по края на телената ограда, с която мястото бе заобиколено. Слънцето беше напекло бетона и влажният въздух потрепваше от горещината, но от изток бяха започнали да се струпват облаци и да набират сили за следобедните бури, които идваха с летните месеци. По това време на годината над бреговете на Западна Африка се зараждаха урагани и се спускаха през океана като демони, съставени от ветрове. В тях нямаше злоба, но носеха унищожение. Повечето умираха веднага щом ги кръстеха, или пък се разнасяха и изчезваха. Други, като Андрю, стигаха до брега, където променяха историята. Поставяй по хиляда метра тротоар дневно, ако щеш, но тропическите дъждове отново щяха да дойдат някой ден и да се опитат да си ги отвоюват.

Но аз имах по-лична буря, за която да се тревожа.

Как Уилямс се беше добрал до мобилния телефон на Вивиан?

Влязох през портата, огледах се наоколо и ми се прииска изведнъж да се надигне буря и да пръсне всичко, което виждах в четирите посоки, включително и мен самия. На тази земя имаше места, пълни с толкова много страдание и инерция, че единствено хаосът можеше да ги освободи. Не беше тайна, че всички подобни места бяха дело на човека и бяха поддържани от човека. Такова място в този ден в края на август беше и Центърът за нелегални имигранти „Кроум“. Чух вратата да се затваря зад мен и в същия миг усетих как жегата ме стегна за врата.

Няма начин да остана тук до понеделник, помислих си. Трябваше да разбера какво се е случило с Вивиан.

Какво правеше той с нейния мобилен телефон и защо се беше опитал да ме убие? Тези мисли се блъскаха в главата ми като прашни вихрушки по време на пясъчна буря и единственият начин да спра неспирното им въртене беше ясен, макар и малко вероятен. Трябваше да се измъкна от „Кроум“. Не можех да чакам два дни за отговор.

Прекосих двора и се запътих към навес, който обещаваше сянка. Асфалтът заплашваше да прогори тънките подметки на износените кецове, които ми бяха дали. Дългият очукан навес от нагъната ламарина се простираше покрай оградата и стигаше до бетонна сграда, която приличаше на кутия за обувки. Под навеса имаше дървени пейки и маси за пикник с метални туби с вода. Трийсет или четирийсет души седяха под сянката, някои играеха домино, други кротко си четяха на лошата светлина. Няколко просто зяпаха огромния двор и ме гледаха как се приближавам. Бях поредният непознат, който прекосява пустинята към тях, без да носи нито подаръци, нито добри новини.

В западния край на двора, където облаците се събираха бързо, трима мъже играеха баскетбол под прилично направен от верига кош. Топката отказваше да отскочи повече от една стъпка над земята. Мъжът, който дриблираше, бе принуден да тича превит на две като гърбав, за да не я изпусне. На шест метра от коша той се изправи и рязко изстреля топката към ръждясалата верига. Тя мина през клупа и се приземи в една локва, без да отскочи. Мъжете се приближиха и я огледаха, както се гледа мъртво куче, което принадлежи на някого другиго. Последва кратко съвещание, след което те се извърнаха и се отдалечиха, зарязвайки топката върху напукания от слънцето бетон.

Хаитяните седяха при хаитяните, кубинците — при кубинците. Имаше един рус мъж, който приличаше на слънчасал германец, и малка група хора от Централна Америка с прави черни коси и лица на маи. Все едно се намирах в ООН, само дето всичките бяхме в затвора, факт, който до голяма степен убиваше радостта от мултикултурното общуване. Всички говореха или на креолски, или на испански. Дезориентираният мъж с русата коса стоеше до оградата и си говореше сам. С елегантния си бежов, добре ушит, макар и намачкан ленен костюм и синя папийонка, той беше най-добре облеченият човек в целия двор. Никой не му обръщаше внимание. Неговото си беше като в частен клуб, поне докато не го заведяха в изолатора.

Двама мъже, които сметнах за китайци, седяха встрани. Бяха седнали толкова близо един до друг, че сякаш щяха да се слеят. Не можех да си представя колко дълго бяха пътували, а мрачното настроение върху лицата им подхождаше на бурята, която се вихреше над мочурищата на запад. Пътят назад към Хаити е дълъг, когато едва не си умрял, опитвайки се да избягаш оттам, но не беше толкова далече, че да не можеш да опиташ пак. Кубинците в голямата си част бяха облагодетелствани. Но Китай беше друга планета. Сигурно им бяха трябвали месеци, за да стигнат дотук, а сега щяха да се върнат обратно. Имаха изнурените лица на мъже без надежда, чийто единствен късмет е да издържат. Въпреки всичко това, когато им се усмихнах, те също ми се усмихнаха. Очите им бяха неочаквано мили. Вдигнах двата си палеца нагоре и минах покрай тях към сянката.

Явно нямаше американска част, затова седнах с гръб към стената от нагъната ламарина на навеса. Един мъж с мускули като ковано желязо, покрито с тъмен емайл, се приближи и ме помоли за цигара, като направи знака за мир с показалеца и средния пръст и го размаха напред-назад пред устните си. Потупах празните си джобове и той ме остави, изглеждаше съвсем леко разочарован. В крайна сметка, намираше се на място, където разочарованието беше хронично като слънцето. Седях и гледах как шестима мъже излязоха на слънце и започнаха да ритат футбол със спадналата баскетболна топка.

Трябва да се махна оттук, по дяволите, помислих си. Ще полудея, ако се наложи да остана още дълго.

Огледах се наоколо, но видях единствено бодлива тел, надвиснали облаци и нещастни хора. После съвсем ненадейно умората, която бях сдържал със страх и адреналин, се стовари върху мен и реших да не й се съпротивлявам повече, затова облегнах глава назад, затворих очи и се опитах да не мисля.

Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което си спомням, беше как един пазач ме разтърсва по рамото и ми казва, че адвокатът ми е дошъл да ме види. От запад се чу гръмотевица и вятърът се беше усилил. Изправих се бързо на крака и последвах пазача, който тръгна към главната сграда. Точно бяхме сигнали до портала, когато първите тежки капки започнаха да падат по земята.

Заведоха ме в голяма правоъгълна стая с редици пейки и маси и решетки по прозорците, за да напомнят как стоят нещата. Пазачът на вратата ме претърси, преди да вляза, и каза, че ще ме претърси още веднъж на излизане. Гласът му беше лишен от интонация, глас на автомат, повтарял тези думи толкова много пъти, че вече не беше в състояние да чуе собственото си отегчение. Не бих заменил живота си за неговия, даже и да имах такава възможност. Дори затворниците бяха по-добре от него. Поне можеха да си идат у дома, а там, независимо какъв ад беше, все още да ги очакват някакви потенциални възможности. Пазачът просто чакаше пенсията да го освободи; неговото беше доживотна присъда, а времето му — поточна линия, която придвижваше дните един по един към ямата.

Помещението, в което миришеше на цигари и пот, бе полупразно и видях Сюзан Андрюс още от вратата. Седеше на една маса с наведена глава и четеше, както изглежда, някакво досие. На масата до нея подобно на талисман стоеше издуто кожено куфарче, а в ръката си тя разсеяно държеше кутийка със сода. Приближих се и седнах на скамейката срещу нея.

Не ме погледна веднага, както биха направили повечето хора на място като „Кроум“, и си припомних колко жестоко можеше да се съсредоточава. Задраска отривисто нещо с химикалката, после вдигна глава и ми се усмихна. Имаше красиво лице, но усмивката го загрози, поне временно. Беше абсолютно безлична, заучен жест, проява на възпитание, лъскава монета без всякакво значение, хвърлена на просяците на света. Нямаше нищо за Джак Вон в тази усмивка, но може би предвид обстоятелствата се надявах на прекалено много.

После усмивката изчезна и в изражението на Сюзан се появи нещо човешко. Помислих си, че изглежда тъмна и изцедена, макар че красотата й все още беше достатъчно ярка, за да го скрие, освен ако не я познавахте както мен отпреди. Този път ми се усмихна наистина и поклати глава, докато ме оглеждаше.

— Изглеждаш ужасно — рече.

— Не очаквах, че ще дойдеш преди понеделник.

— За малко да не успея. Прокурорът поиска отлагане на делото, което водя. Явно някой в склада е объркал няколко кила с веществени доказателства. Така че дойдох. — Вдигна куфарчето от масата и го постави до себе си.

— Как вървят нещата при теб? — обадих се аз.

— Ти питаш мен.

Огледах я. Видът й беше на човек с пари. Беше загърбила дните си на прокурор и с всеки скъпарски час забогатяваше с парите от дрога на някогашните си противници.

— Как се чувства човек, когато започне да изкарва прилични пари? — попитах я аз.

Тя се замисли за миг.

— Може и да не ми повярваш, но в много отношения прокурорската работа ми харесваше повече.

— Не, не съм изненадан. Ти си от хората, които обичат да си цапат ръцете. Парите не могат да променят това, макар че костюмът, с който си облечена, е много хубав.

— Започвам вече да си спомням — каза тя и се намръщи.

— Какво?

— Какво ми харесваше у теб. Сега, преди да ни е станало прекалено приятно, кажи ми пак как се озова във водата тази сутрин с мъж, който стреля по теб от моторница.

Разказах й почти всичко, пропуснах обаче пикантните моменти. Бяхме просто аз, каякът и смесицата от лош и добър късмет. Що се отнася до Уилямс, казах й, че представа си нямам кой е той. Може да ме е сбъркал с някого. Да лъжеш адвоката си беше задънена улица, но не можех да й кажа истината. Щеше да иска да чуе цялата история, а още не можех да си позволя да й я разкажа — особено след като и аз не бях наясно с по-голямата част от нея.

— Малко подозрително, поне от гледна точка на ченгетата, но що се отнася до правото, не звучи чак толкова зле. Както ти казах по телефона обаче, не мога да направя нищо, докато не те свалят в съда, за да ти предявят обвинение.

— За трафик на хора?

— Знам, че са глупости, но трябва да минат по съдебния ред.

— Колко дълго трябва да седя тук, докато разберат, че не съм направил нищо?

— Може да помогне, ако им кажеш защо онзи с моторницата е стрелял по теб. На тях всъщност това им трябва.

Преди да успея да отговоря, изражението й се смени и тя рязко се изправи, така както се изправяш в някой бар, когато времето за приказки е свършило. Извърнах се и видях инспектор Кортес да се приближава към нас. Ръцете му бяха в джобовете и той предпазливо се усмихваше.

Погледнах обратно към Сюзан. Тя изглеждаше като томахавка, готова да се хвърли през помещението.

— Гледай ти каква изненада! — каза Кортес. — Не можеш да стоиш далече от мен, нали, мила?

Никога не позволявайте да ви убеждават, че времето лекува всички рани. Който го е казал, сигурно е страдал от остра амнезия. Клепачите на Сюзан се присвиха съвсем леко и ъгълчето на устата й потрепна. Тя се наведе, сложи куфарчето на масата, пъхна делото, което четеше, вътре, след което с много премерени движения го затвори. Погледна ме. Аз се изправих.

— Ще се видим във федералния съд, господин Вон. Дотогава, приятна събота и неделя!

Сюзан се измъкна от пейката и мина покрай нас като студен вятър от Северния полюс. Пазачът на вратата понечи да й каже нещо, но му беше достатъчно мил животът, за да я пусне, без да я опипва. Много хубаво, че реши да постъпи така, понеже много малко от нас се чувстват добре от бърз удар с коляно в скротума.

След като тя излезе, Кортес се извърна към мен.

— Забелязвал ли си как някои поли правят задника на жената да изглежда по-голям, отколкото е в действителност? — попита ме той заговорнически.

— Вероятно зависи от кройката.

— Тя те харесва. Стана ми ясно от начина, по който замръзна, щом ме видя. За какво си говорихте двамата?

— За това как да изляза оттук, за какво друго?

— Не виждам как ще стане, но не се тревожи, ще се грижим добре за теб.

Нищо не отвърнах.

Дадоха ми сандвич със салам и чаша зеленчуков бульон, след което същият пазач ме върна обратно в двора. Обикалях покрай оградата близо половин час, оглеждайки бодливата тел, но не видях начин да се измъкна. Положението ми не беше от най-розовите. Уилямс още беше на свобода и без съмнение търсеше Вивиан и брат й, ако вече не ги беше намерил. Защо ги преследваше, не знаех. После идваше въпросът за останалите петдесет хиляди, които Полковника ми дължеше. Ако Уилямс казваше истината и той му беше наредил да ме убие, тогава двамата с Полковника трябваше да си поговорим.

Бях замесен в някаква измама и се нуждаех от отговори, а в „Кроум“ нямаше да намеря нито един. Най-умното нещо, което можех да направя, беше да изчакам няколко дни и да се надявам на ниска гаранция. Това бих препоръчал на всеки друг. Проблемът беше, че то изискваше търпението, което липсваше в ДНК-то ми. Трябваше да има и друга възможност.

Изведнъж от другия край на оградата завиха сирени. Обърнах се и видях тълпата, която беше започнала да се събира около един мъж, проснат на земята близо до навеса, където бях седял. Лудият германец. Лежеше по гръб, дългото му ръбато тяло явно се тресеше от спазми, които караха краката му да се мятат в противоположни посоки. Пазачите надуваха свирките си и се опитваха да отблъснат задържаните. Други пазачи се мъчеха да удържат мъжа на земята.

Портите от отсрещния край на двора се отвориха и една линейка с примигваща лампа и виеща сирена влезе вътре. Огледах се наоколо. Пазачите и останалите задържани бяха ошашавени. Разбрах, че по-добър шанс да се измъкна от това място едва ли щях да получа. После щях да си имам проблеми, но после можеше да почака. Запътих се колкото се може по-равнодушно към линейката, поредният кибик в избелял оранжев гащеризон.

Парамедиците бяха много добри, много бързи. Хората не ги ценят достатъчно. Качиха германеца на носилка минутка след като бяха изскочили от линейката. Никой не ми обръщаше внимание, когато бавно свърнах към далечния край на колата. Всички погледи бяха фокусирани върху лудия германец. Мъчеха се да го вържат за носилката. Той крещеше на родния си език и се мяташе като луд.

Хвърлих бърз поглед наоколо, първо коленичих, после се проснах целия върху горещия паваж и се претърколих колкото можах по-бързо под линейката.

Както вече казах, парамедиците бяха много добри, много бързи. Линейката подскочи, когато вдигнаха и плъзнаха носилката вътре. Хванах се отдолу за колата и се вдигнах колкото се може по-високо от земята, като заклещих крака отстрани на скоростната кутия и се набрах с ръце, за да отлепя гърба си. Иначе някой, застанал малко по-встрани, можеше да ме види, ако случайно се наведеше да погледне. Но за мой късмет ванът се движеше доста ниско до земята и хвърляше значителна сянка.

До вратата имаше сто метра неравен горещ асфалт с дупки по него и знаех, че ще изгубя малко кожа. Ако ванът улучеше някоя бабуна, можеше и да се изпусна, но не ми оставаше нищо друго, освен да опитам. Чух как вратата от страната на шофьора се отваря и затваря, после същото стана и от другата страна. Линейката леко потъна и подскочи. Приготвих се. Протегнах се и се хванах за шасито, като извих максимално гърба си над земята. Проклетията изгори ръцете ми, но я стиснах. Линейката включи на скорост и потегли напред.

Вече набирахме скорост. Долната част на ръцете започна да ме боли от набирането и увиснах по средата. За частица от секундата раменете ми докоснаха земята и ако не бях намерил сила да се издърпам отново, гърбът ми щеше да бъде одран целият чак до гръбнака.

Минахме през портала. Мускулите на ръцете и краката ми бяха изчерпали силите си и щеше да се наложи да се пусна, независимо дали ми се искаше или не — но не и при сто километра в час. Нуждаех се от знак „Стоп“, червен светофар или остър завой. Усетих как линейката намали и се наклони леко наляво, разбрах, че сега е моментът преди да излязат от завоя. Оставих краката си да опрат в земята. Ръцете ми бяха над главата и ме влачеха. Може би се движехме с петдесет. Затворих очи, пуснах се, претърколих се настрани, като се молех нещо от шасито да не ме закачи по лицето. Изведнъж се озовах по гръб насред пътя. Седнах навреме, за да видя огромния камион, който се приближаваше към мен. Може би ме видя, а може би — не, но не намали. Нямаше време да се изправя.

Претърколих се наляво и камионът профуча покрай мен като огромен бик.

Изправих се бавно на крака и се огледах наоколо. Намирах се на двупосочно шосе, от двете ми страни нямаше нищо друго, освен блата с мангрови горички. Не видях улични знаци, но имах много добра представа къде се намирам — насред нищото. Дългият ден, най-дългият, който бях имал от доста време насам, се отправяше на запад, където тъмносиви буреносни облаци се трупаха и набираха сили. Все още беше горещо, но неочакван бриз се въртеше из въздуха. Щеше да се изсипе порой, и то скоро.

Толкова на юг по пътищата имаше малко движение. Главно камиони, които превозваха продукцията от фермите в южните части на област Маями-Дейд и тук-таме по някой ван, пълен с работници на път към дома. Нямаше голямо значение. С оранжевия си гащеризон, официалната униформа на нелегалните чужденци, не можех да си позволя да пътувам на стоп. Това означаваше, че трябва да вървя — но не покрай пътя.

Ченгетата скоро щяха да почнат да ме търсят, това беше сигурно. Трябваше да имам предвид и шофьора на камиона, който за малко не ме размаза. Вероятно ме беше видял да се претъркулвам в последния момент, в такъв случай сигурно просто беше благодарен, че не ме е блъснал. Или пък бе решил да се обади по радиото си и да съобщи. И в двата случая трябваше да се разкарам от пътя.

Влязох куцукайки в мангровата горичка и се отправих на изток. Започна да вали. Нямах пари, нямах кола, нямах ни най-малка представа какво да правя.

Напредвах бавно и след около час започнах да се чудя дали не съм сбъркал, че се измъкнах от „Кроум“. Но нямаше начин да стоя там и да бездействам с дни, без да полудея. Поне сега имах шанса да получа някои отговори. После щях да се тревожа за белята, която си бях навлякъл.

Бях уморен, жаден и въпреки супата и сандвича, все още малко премалял от глад, но поне се движех. След още една миля през блатата излязох на страничен път, отсреща имаше търговски център. С неоновите си светлини и паркинга, пълен с коли, той ми се видя като оазис. Никога през целия си живот не съм се радвал толкова да видя и помириша „Бъргър Кинг“. От всичко на света най-много ми се искаше един двоен бургер, кока-кола и огромна порция пържени картофи, но нямах пукната пара и все още бях облечен в оранжево. Това трябваше да се промени.

Притичах през улицата и застанах между една барака от нагъната ламарина и товарната рампа на магазин от веригата „Кмарт“, където шест или седем работници товареха кашони в ремаркето на един камион. На края на рампата се появи пазач от охраната и погледна безцелно в моята посока. Почти замръзнах. Почудих се дали може да ме види от мястото, на което стоеше. Изкушавах се да се обърна и да погледна, когато той изчезна навътре в склада.

Следващата ми грижа бяха дрехите. Оранжевият гащеризон, с който бях облечен, беше магнит за полицията и трябваше да се освободя от него колкото се може по-бързо. Тогава от другата страна на паркинга, близо до оградата, забелязах един от онези огромни зелени метални контейнери, поставени от Полицейската спортна лига, в които хората даряваха старите си дрехи. Запътих се към него през дъжда, който вече намаляваше.

В далечния край на паркинга имаше само няколко коли, най-вече защото беше точно от онези места, на които ви предупреждават да не паркирате, ако не искате да ви ударят по главата и оберат. Бях почти убеден, че мястото се охранява с наблюдателни камери, но също така и че мъжете, които ги следят, не са кой знае колко наблюдателни.

Стигнах до контейнера и пъхнах наслука ръка в отвора като човек, който се опитва да открие сапун във вана, пълна с пяна. Не можех да си позволя да избирам много, но все пак трябваше да е нещо по мярка. Дрехите просто бяха наблъскани вътре и ми отне известно време, докато открия риза, която мога да облека. Беше една от онези светлосини полиестерни блузи от седемдесетте, които изглеждаха така, сякаш са направени от неон. В допълнение имаше адски широка яка като на сводник и две липсващи копчета. Погледнах я за миг и се изкуших да опитам късмета си отново. Тогава реших, че не е време за капризи, и я хвърлих на земята, после бръкнах отново в контейнера и се опитах да измъкна панталони.

Тъкмо бях напипал обещаващ чифт, когато една полицейска кола тихо влезе в паркинга. За щастие гледах в същата посока, когато се появи, иначе щяха да ме хванат с гръб към тях. Въпреки това имах време само колкото да се пъхна зад контейнера, преди патрулката да завие надясно и да обиколи бавно целия паркинг. Клечах в продължение на пет минути и я чаках да завърши мъчителната си обиколка, после чух радиото в колата от другата страна на контейнера. Сякаш стоях цяла вечност там, но вероятно така ми се стори, защото колата се движеше съвсем бавно. Миг по-късно се плъзна покрай мен и постепенно гласът на диспечера по радиото заглъхна.

Някой явно беше открил таен склад за полиестер на тавана си, защото панталоните бяха толкова синтетични, колкото и ризата, която бях намерил. Единственото хубаво нещо беше, че поне бяха черни. Отидох зад контейнера и бързо се преоблякох. Чак тогава видях, че панталоните са ми къси, и то с близо десет сантиметра. Сякаш някоя дига се беше скъсала и току-що бях пристигнал от зоната на наводнението. Реших, че ще го преживея и набързо натиках гащеризона в контейнера. За пет минути от избягал нелегален чужденец се бях превърнал в избягал пациент от лудницата — не беше точно промяната, на която се бях надявал, но все пак и това бе нещо.

Сега имах нужда от малко пари.

Заобиколих от другата страна на търговския център и влязох в супермаркета. Не ми харесваше това, което щях да направя, но наистина нямах голям избор. Открих щанда с месни консерви, взех една от рафта, откъснах ключето отгоре, пъхнах го в джоба си и излязох през предната врата. Никой не ме и погледна. Излязох навън и започнах да търся автомат за паркиране. Трябваше да прекося няколко пресечки в дъжда, но накрая открих цяла редичка зад един пощенски клон. На път бях да извърша третото си престъпление в рамките на двайсет и четири часа.

Извадих малкото Т-образно ключе и отворих автомата. Знаех как се прави, защото като новобранец в полицията бях спипал един бездомник, който използваше същия номер в Манхатън. Заедно с другарчетата си беше откраднал над шест хиляди долара в монети от по 25 цента, докато успеем да ги хванем. И общината здравата се беше изръсила, за да смени автоматите, та да не се повтори отново. След пет минути и малко ровичкане десет долара по 25 цента тежаха в джобовете ми. Можех да измъкна още, но се чувствах достатъчно зле и заради това, което бях взел.

Върнах се обратно в търговския център, открих задния вход на залата с ресторантите за бързо хранене. Хората минаваха, без изобщо да ме погледнат. Огледах. Озърнах се да видя къде са тоалетните. Имах неистовото желание да видя на какво приличам, главно защото се чувствах леко налудничаво и исках да разбера дали изглеждам по същия начин.

Мъжката тоалетна беше празна и успях да се огледам в огледалото, без да се притеснявам. Бях тъмен и обрулен от вятъра като човек, който е вървял дълго през пустинята, без да има достатъчно вода. Скулите ми бяха изскочили. Имах нужда от бръснене и косата ми стърчеше във всички посоки, но най-много се изплаших от очите си. Диви очи, очи на отчаян човек. Всяко ченге, което си заслужаваше заплатата, трябваше само да ги види и вътрешният му радар веднага щеше да се задейства. Ако очите наистина са прозорец към душата, много бързо трябваше да ги закепенча.

Измих си лицето в мивката и загладих косата си с вода, което помогна малко, но изобщо не се отрази на изражението ми. Влязох в една кабинка и седнах върху тоалетната чиния, макар и не заради обичайната причина. Мъжката тоалетна в един средностатистически американски търговски център не е най-доброто място за медитация и миризмата на лайна не въздига духа, но друго светилище едва ли щях да намеря. Затворих очи и овладях дишането си, докато биенето на сърцето ми не стана единственият звук във вселената. Това, че бях уморен, помогна и за малко да заспя, но успях да стигна до мястото, към което се бях понесъл и където светът го нямаше. Останах там десет минути, излязох от него чак когато някакъв мъж се настани в кабинката до мен и започна да пърди като картечница. Погледнах се в огледалото, преди да изляза, и се зарадвах, когато видях, че животинският блясък беше понамалял.

Имах нужда от чаша бърбън за освежаване, но трябваше да се задоволя с два много тънки хамбургера, няколко пържени картофа и малко пепси. Преброих парите с търпението на човек, който е на път да се зарази. Взех подноса с храна, седнах на малка маса, прикрепена към стената, и се нахраних, наблюдавайки входа с цялото напрежение на беглеца, в който се бях превърнал. Кльощаво черно хлапе с увиснали до средата на задника панталони мина покрай мен. Прочетох надписа отпред на фланелката му, докато се приближаваше, и този отзад, докато се отдалечаваше. Отпред пишеше: УБИЙ ВСИЧКИ БЕЛИ ХОРА. Отзад продължаваше: НО ПЪРВО СИ КУПИ МОЕТО CD. Може би настроението ми беше такова, но започнах да се смея. В действителност малко попрекалих със смеха, и то до такава степен, че започнах да се притеснявам за себе си, сякаш бях едновременно и лудият, и лекуващият го лекар. Заслужаваше си притеснението обаче, защото когато престанах да се хиля в ъгъла, вече ми беше хрумнало на кого трябва да се обадя за помощ.

Има хора, на които се обаждаш, когато си в беда, и други, които търсиш, когато бедата е свързана с полицията. Шейха щеше да дойде или да прати някого до пет минути, но той бе на път към Бахамите с частния си самолет. Можех да се обадя на Джони Бинго, индианец от племето семинол със собствен хеликоптер, но нито го бях чувал, нито виждал от две години, освен това не бях архивирал личния му номер в мозъка си. Тогава оставаше Спейсмен. Хлапето от ресторанта беше облечено с негова тениска.

Изхабих пари да звъня в дома му, но после номерът на мобилния му телефон се изниза пред очите ми. Разбрах, че съм си го спомнил правилно, само последните две цифри не искаха да застанат мирно на местата си. Беше или 46, или 64. И двете ми изглеждаха еднакво правилно и еднакво грешно, затова завъртях колелото на късмета и набрах първата двойка. Телефонът иззвъня десет пъти и бях на косъм да затворя, когато се обади глас, все едно от дървено буре.

— Да — каза гласът. Не беше въпрос, а твърдение.

— Трябва да говоря със Спейсмен.

— За какво?

— По работа.

— Бял ли си?

— Да. Ханк, ти ли си?

— Може и аз да съм.

— Ханк, Спейс, хайде бе, човек, ще зарежеш ли тия простотии за секунда? Аз съм Джак. Нуждая се от помощта ти.

— Освен ако фамилията ти не е Даниълс, не те познавам.

— Стига бе, човек — отвърнах аз. — Аз съм Джак, Джак Вон. Нали се сещаш, треньорът на звездите.

Настъпи пауза.

— Джак, човече! Какво става? Реших, че един от проклетите ми тъпи счетоводители ме тормози пак заради някоя кредитна карта. Трябваше да се сетя, че си ти, брато. Не много бели копелета имат този номер, чуваш ли ме какво ти казвам?

Имаше предвид факта, че притежаваше два мобилни телефона — един за черни и един за бели, последните бяха основно делови познанства. Във времената на електрониката апартейдът имаше много форми и неговата беше по-лесно разбираема от повечето останали. Някак си бях станал част от тази малка елитна група от бели хора, удостоени с черния номер. Беше ми дадено ясно да разбера, че ми е била оказана голяма чест, и аз я бях приел като такава, особено след като единствените други бели, които се радваха на тази привилегия, бяха две стриптийзьорки, като и двете изглеждаха много по-добре от мен.

— Имам нужда от превоз — рекох му. — Малко съм го позакъсал. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Колата ли се счупи?

— Не бих ти се обадил за това.

— Простотиите ти излязоха по вестниците днес. Казват, че си внасял негри от Куба. Явно само с тренировки не става. Макар че снимката ти си я биваше.

— Доста по-заплетено е. Спомняш ли си Вивиан?

— Китайското маце?

— Виетнамско. Да. Свързано е с нея. Разбираш ли какво ти казвам?

— Трябваше да се досетя. Беше кучка и половина от самото начало. Мамка му! Къде си, брато? Идвам като Джон Уейн да ти спася маймунския задник.

Казах му къде съм. Той измърмори нещо на някого. Стори ми се, че чух шум от улично движение отзад, заглушено от пукането по жицата.

— Отзад на паркинга. Двайсет минути — каза той. — Изходът на „Коцоли Пица“. Не ме карай да те чакам, копеле.

След двайсет и пет минути колата беше отпред. Огромна лимузина, бяла като Моби Дик и горе-долу толкова дълга, със затъмнени прозорци, черни като превръзката на пират. Бих предпочел нещо малко по-незабележимо — да кажем, анонимен черен седан, който може да се слее с останалите коли, но ето че към мен се задаваше лимузина. Шофьорът мина върху спящия полицай с двайсет километра в час и дори от трийсет метра разстояние можех да чуя тремолото на баса, който пулсираше през колоните като гръм в барабан.

Излязох през плъзгащите се врати и бързо се запътих към таксито си. Лимузината намали и спря точно когато стигнах до нея. Вратата се отвори и сладък бял дим от марихуана се издигна да ме посрещне като дух от вълшебна лампа. Няколко купувачи спряха и се загледаха, докато се качвах. Сигурно са решили, че на някой скитник току-що му се е обърнал късметът. Шмугнах се в приглушения интериор, далеч от хорските погледи, и затворих вратата зад себе си, запечатвайки се херметически в шумните предели на чужд свят, отчасти нощен клуб, отчасти пътуващо наргиле.

Освен шофьора, когото не можех да видя, в колата имаше още трима души. И тримата бяха черни, и тримата носеха „Рей Бан“ и от пръв поглед разбрах, че нито един от тях не се радва особено да ме види. Разбрах и че външният ми вид ги разтревожи. Оглеждаха ме с невъзмутимата настойчивост на антрополози, открили нещо странно сред мъглите на Борнео. Музиката дънеше по мозъка ми като отбор тролове, въоръжени с гумени чукове, но това беше без значение, защото никой не говореше. Седнах на дългата седалка срещу тримата и им пуснах една усмивка, която не ми донесе нищо в отговор. Затова я натъпках обратно зад зъбите си като парче дъвка. Седях, наблюдавах ги и се питах дали не им минава мисълта да ме изритат от колата.

Мъжът по средата беше Спейсмен, или Ханк Уотс. Беше качил всички килограми, които свали, докато го тренирах точно преди второто му сиди да стане двойно платинено, но сега не беше моментът да повдигам този въпрос. Носеше червена фланелка, червени панталони и червени обувки, а на главата му се мъдреше малка, кръгла червена шапка. На врата му висеше златен ланец, който можех да претопя и да си подсигуря старините, а в дясната си ръка държеше джойнт, който изглеждаше като пура албинос.

Ханк, известен още като Спейсмен, удари едно дълго дърпане. Бузите му се свиха като на тромпетист и той издуха дима отстрани на устата си.

— Яко — рече, усмихвайки се като познавач. — Сто долара за 10 грама, ама е един път.

Другите двама мъже в лимузината бяха тежки случаи. Бяха си научили добре ролите. Единият имаше черен найлонов чорап на главата, вързан отстрани на челото му. Изглеждаше така, сякаш тежи сто и петдесет кила, беше с едри кокали и много як. Носеше черен кожен елек без ръкави, под който се виждаше само набраздената му от мускули кожа. Беше се окичил със сребърно разпятие, което ме накара да се почувствам доста по-добре, тъй като предпочитах да пътувам, когато можех, с християни.

Другият мъж беше висок и слаб и носеше копринена пижама и чифт черни сандали. Косата му беше сплетена на редчета от плитки, които приличаха на добре разорани ниви, видени от самолет из полята на Канзас. Имаше нежни на вид ръце с дълги източени пръсти. На един от тях се мъдреше огромен златен пръстен с инкрустиран бял череп, който без съмнение щеше да остави запомнящ се отпечатък върху нечие чело, ако се стигнеше дотам.

Ханк заигра с пръсти по копчетата, вградени в облегалката до него, и музиката рязко спря. Той бръкна в джоба си, извади сребърна табакера и постави внимателно вътре джойнта, който току-що бе загасил. Всичките му движения бяха заучени и прецизни. Отвори с щракане дипломатическото куфарче на пода пред себе си и извади малък стенографски бележник и златна писалка „Крос“.

— Ти си умно копеле — каза ми той. — Искам да ми кажеш мнението си за нещо.

— Добре — отвърнах. — И между другото, благодаря, че ме взе.

— Пиша песен за новия си албум, но имам проблем със заглавието, разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Така че си мисля — сериозно предложи той, — дали трябва да е „Задникът ти е моята съдба“, или „Задникът ти е моята посока“?

Помислих си: „Това моят живот ли е?“.

Погледнах през тъмното стъкло нагоре към тъмното небе и се замислих върху тъмния въпрос. Спейсмен приемаше изкуството си сериозно и един вял отговор щеше да бъде приет като обида.

— Добре — казах му. — Ако питаш мен, аз бих предпочел „Задникът ти е моята съдба“.

Спейсмен изглеждаше заинтригуван.

— И защо така? — попита той.

— Не съм сигурен, но нали разбираш, „посока“ звучи повече като нещо еднократно, като еднопосочно пътуване. „Съдба“, не знам, според мен е малко по-духовно. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Ханк кимна одобрително.

— Здравата си се овъртял в лайната, но те харесвам. И майка ми каза същото — прибра бележника обратно в куфарчето.

— Дарин, Реджиналд — рече той с дълбокия си мелодичен глас, — този странен на вид бял мъж тук е мой приятел. Беше ми треньор. Казва се Джак. Джак се върна. Хей, човече, мисля да напиша песен за теб.

Ударих юмруци с тримата подред и част от напрежението в купето се стопи, но виждах, че продължавах да ги смущавам и причината нямаше нищо общо с това дали съм бял, или черен. Беше свързано с неприятностите ми. Долавях го. В приглушената атмосфера на лимузината единствено аз развалях хармонията — гръмотевица, приела човешка форма, в иначе слънчевия ден. Не че не ме харесваха; просто щяха да се почувстват много по-добре, след като си тръгнех.

Не ги винях. В колата нямаше ангели и Ханк беше лежал за въоръжено нападение в „Ларчмънт“, Ню Йорк, но историята му не беше такава, каквато вероятно очаквате. Баща му беше неврохирург, а майка му — преподавателка по лингвистика в Нюйоркския университет. Имаше по-голяма сестра адвокат и по-голям брат художник, чиито картини никой не разбираше. Но Ханк се оказал дивак и не се интересувал много от живота на издигнатата средна класа. Теглело го към улицата не от отчаяние, а просто защото му било писнало от удобства.

Знаех всичко това, защото го бях арестувал да продава крек на един порутен ъгъл в Южен Бронкс, когато още бях полицай новобранец, а той шестнайсетгодишно хлапе, което плаче на задната седалка. Бях погледнал в огледалото за обратно виждане и го бях видял как хлипа. Попитах го къде живее и го закарах у дома. Представяте си колко изненадан бях, когато видях дома му. Къщата можеше да бъде на корицата на „Таун енд Каунти“. Дори се срещнах с родителите му. Добре възпитани хора от друг свят, които не можеха да разберат сина си.

Това се беше случило преди десет години. Сега той беше прочут и струваше 50 милиона. Имаше звукозаписно студио и модна линия с дрехи. За втори път се срещнахме на едно парти в къщата на Шейха на Стар Айлънд. Позна ме веднага и ме нае да го тренирам. Вече беше улегнал, беше се оженил и имаше две хлапета и се намираше на онзи етап, когато човек започва да се чувства уверен в добрия си късмет. Сега ме гледаше така, сякаш бях въплъщението на всички неприятности, които някога бе имал. Не ми беше приятно да му ги напомням.

— Ченгетата са те погнали, брато — рече Ханк. — Кажи ми защо, без да ми спестяваш нищо. Моите лоши дни са приключили и нямам нужда да ми седиш в колата и да ми се правиш на Беглеца, освен ако нямаш основателна причина да си тук.

Казах я. Яхтата, труповете, Уилямс, Полковника и парите и разбира се, проблемът с Вивиан. Тази част щяха да разберат най-добре.

Слушаха и когато свърших, Ханк рече:

— Трябва да пийнем по едно, не мислиш ли?

Отвори малко барче, което се оказа по-дълбоко, отколкото изглеждаше, и извади кофичка с лед, четири чаши и бутилка „Чивас Регал“. Ханк и Дарин отвориха две бири „Хайнекен“. Мълчанието се възцари отново, но не беше празно. Доста замислено беше. Претегляха историята ми, както трима търговци на диаманти разглеждат куп странни камъни върху парче черно кадифе.

— Какво мислите? — попитах аз.

— Мисля, че си се прецакал — отвърна Реджиналд. Онзи с пижамата и черепа върху пръстена.

— Трябваше да останеш в „Кроум“ — рече Ханк. — Затворът никога не ми е понасял, но щеше да излезеш след няколко дни. Сега ще тръгнат да те търсят.

— Няма да ти хареса да стоиш в затвора, ако някакъв тип преследва жена ти, нали?

Дарин, онзи с мускулите и кожения елек, изпука кокалчетата си и се наведе напред. Не бях забелязал преди, но три от предните му зъби бяха златни.

— Не забрави ли да ни кажеш нещо, Джако?

— Спокойно, Дарин — каза му Ханк. — Казах ти, че веднъж Джак ми помогна да се измъкна. Не забравям такива неща. — После ме погледна, като вдигна нагоре слънчевите си очила. — Искаш ли бира? — попита Ханк.

Казах, че искам, и той ми подаде една „Хайнекен“. Ако имаше нещо по-добро на вкус в този момент, то добрият Господ го беше запазил за себе си.

— Къде искаш да идеш? — попита Ханк.

— Какво ще кажеш за Аляска? — отвърнах.

— Опитай пак.

— Коконът Гроув. Закарай ме до Милър Драйв. Близо до бензиностанцията на „Тексако“.

— Какво има там?

— Приятел.

— Мъж или жена? — попита Дарин.

— Жена.

— Мамка му! — възкликна Реджиналд.

И тримата се разсмяха.

— Надявам се, че не е онази китайска кучка — обади се Спейсмен.

— Виетнамска. Не, друга е. Адвокатката ми.

— Ще ти помогне ли?

— Надявам се.

— Защо мислиш, че са те прецакали, пич? — попита Дарин. — Разкарал си яхтата, после старецът праща момчето си да те убие. Трябва да има причина за това, нещо, за което не знаеш.

— Освен ако просто не искат да ти платят останалите петдесет хиляди — каза Реджиналд.

— Не мисля, че е заради това — отвърнах.

— Имаш ли план? — попита ме Ханк.

— Не бих го нарекъл план.

— Ами тогава си направи.

— Изиграла те е, пич — рече Дарин. — Всеки глупак може да го види.

Ханк, Спейсмен, поклати глава.

— Чуй какво ти казва човекът, Джак. Беше я забравил. Беше се стегнал. Виж се сега. Бягаш, замесваш се с нелегални имигранти. Облечен си като голям, грозен, бездомен и наливащ се с бира Джон Траволта и отгоре на всичко ченгетата те търсят. Дявол да го вземе, негро, много жалко, че задникът ти не може да пее. С подобна история можеш да станеш велик рапър.

— Кой ти каза, че не мога да пея? — попитах го аз.

Всички се разсмяхме. Дарин се наведе напред и ми протегна ръка. Поех я.

— Ти си един луд бял човек — рече той много прочувствено. — Надявам се да не те убият.

— Благодаря ти.

Бяхме на магистралата и се движехме на север. Размазаните неонови надписи на обичайните реклами проблясваха отстрани. Само десет минути без задръствания и щяхме да сме в Гроув.

— Още нещо — обадих се.

— От какво имаш нужда? Пари? Колко? Знаеш, че имам. — Ханк се наведе напред и вдигна малка черна ръчна чанта от пода.

— Това плюс още нещо.

— И то е?

— Не мисля, че ще мога да се върна в апартамента си. Така че ми трябва и пистолет назаем.

Тримата размениха погледи.

— Бялото момче се е надрусало — рече Дарин.

— Какво те кара да смяташ, че имам пистолет? — попита Спейс възмутено, а гласът му се издигна до пронизителен фалцет. — Мислиш, че всички черни хора имат пистолети? Това ли искаш да кажеш? Ето такова мислене пречи на черния човек да се издигне.

— Виж, не съм казал, че имаш пистолет. Имах предвид само, че може да имаш пистолет. Недей веднага да психясваш. Пък и виж ме добре. Изглеждам ли ти като човек, който пречи на някого да се издига? Плюс това, пич, ти имаш самолет. Помогни ми бе, човек. Моля те.

И тримата се изхилиха. Спейсмен сръчка Реджиналд в ребрата:

— Дай на негрото пистолета си, Реджи.

Онзи се намръщи и се наклони настрани:

— Защо аз да му давам пистолета си? Току-що го купих!

Спейс поклати глава към мен, сякаш искаше да ми каже „Виждаш ли какво ми е на главата?“. После се обърна към Дарин:

— Знам, че и ти имаш. Не ме гледай като Шърли Темпъл.

Мъжът в бялата коприна заприлича на малко дете, което не иска да даде любимата си играчка. Докато седях там, изведнъж ме обзе нарастващо чувство за нереалност, сякаш току-що бях разбрал, че цялата безумна сцена е сън, от който ми е невъзможно да се събудя.

— По дяволите! — възкликна Спейс. — За какво ви плащам бе, хора? — Бръкна под седалката си и извади най-големия никелиран пистолет 45-и калибър, който някога бях виждал, и ми го хвърли.

Хванах го, но Спейс явно беше видял изражението ми.

— Какво има? — попита ме той.

— Господи, Ханк, нямаш ли нещо по-малко? С това нещо мога да убия бизон. — Обърнах пистолета и го претеглих. Стори ми се поне пет кила.

— Това тук да не ти е оръжеен магазин бе, човек? — попита ме сърдито Ханк. — Нямам ли нещо по-малко? Да не си се побъркал? Я слез на земята бе, пич. Лайната, в които си се забъркал, хич не са смешни. — Той удивено поклати глава. — Нямам ли нещо по-малко? Мамка му!

— Добре, добре — съгласих се. — Забрави, че го казах. Направи ми една услуга, става ли? Спри на паркинга зад бургерите — казах му. — Трябва да натъпча тази проклетия в панталоните си.

Отбихме до един автомат за лед, отворих вратата и излязох в разсейващата се горещина на ранната вечер. Неочакваният бриз беше стихнал и с него си беше отишла и надеждата за по-прохладна вечер. След охладения въздух в лимузината жегата навън ме стисна за гърлото. Натъпках пистолета в панталоните и го покрих с ризата си. Спейс свали прозореца си и ми подаде нещо. Беше компактдиск, чисто нов и още увит в найлон.

— Какво е това?

— Новото ми сиди — гордо заяви той.

— Как се казва? — Почудих се дали наистина водя този разговор.

— „Ще екстрадират моята любов“. Може да съм луд — рече замислено Ханк, — но смятам, че това е моят опус магнум.

Погледнах гърба на сидито. Няколко от заглавията привлякоха погледа ми: „Нека бъда твоя сводник“ беше едно от тях. Имаше и балада — „Къде отидоха всички бели хора?“.

— Надявам се, че не си се повлякъл по модата — казах аз.

— Брато, щом веднъж си стигнал до външните граници, трябва да се върнеш обратно. Разбираш ли какво ти казвам?

— По-добре, отколкото си мислиш.

— Чакай — каза Ханк. Наведе се, взе малката кожена чанта и отвори ципа й. Беше натъпкана с банкноти. — Колко искаш?

— Можеш ли да ми дадеш стотачка?

Той ме погледна над ръба на слънчевите си очила и уж учудено поклати глава. После с два пръста просто дръпна цял сантиметър с всевъзможни банкноти и без да ги брои, ми ги подаде през прозореца.

Благодарих му.

Направи знака за мир и се усмихна.

— Когато свършиш с ченгетата и лайната, обади се. Имаш ми телефона. А сега, чао! И помни, не съм те виждал.

Махнах на Реджиналд и Дарин и затъмненият прозорец се плъзна нагоре като тъмна завеса, обърната наопаки. След миг и тримата изчезнаха надолу по улицата. Да ви кажа честно, малко съжалих, че си отидоха.

Отдалечих се от добре осветената бензиностанция и се спуснах на изток по Хибискус стрийт към жилищната сграда, в която Сюзан се беше преместила, след като заряза Кортес. Тиха уличка с висок жив плет, задрямал над тесния тротоар като спяща стража. Тежестта на пистолета, скрит в панталоните ми, ме изнервяше, вместо да ме кара да се чувствам сигурен, и съжалих, че го бях поискал, тъй като той потвърди усещането ми, че не се бях върнал същият човек от морето. Бях се превърнал в нещо друго и светът наоколо ми изглеждаше прекалено спокоен и самодоволен, докато в мен всеки нерв сякаш трептеше пред опасните възможности, които се криеха във всеки момент.

На края на живия плет започваше ограда от ковано желязо. Заобикаляше сградата, в която живееше Сюзан. Зданието беше на шест етажа, разположено навътре от улицата, и приличаше на зелена форма за лед с наредени един върху друг прозорци, прекалено малки, за да може човек да скочи от тях, ако му дойдеше мерак. Обикалях оградения периметър, докато не видях черната й хонда, паркирана на мястото си на паркинга. Върнах се обратно до портала и натиснах звънеца.

Гласът й попита кой е и когато отговорих, настъпи много дълго и важно мълчание, което се спусна като преграда помежду ни. После вратата избръмча и аз влязох, минах покрай къса алейка, оградена с туфи от малки пурпурни цветя, озовах се до стъклена врата и друг автомат с таймер се задейства точно когато стигнах до нея. Фоайето беше прекалено ярко, а огледалата покрай стените прекалено издайнически. Ако някое ченге ме беше видяло, след трийсет секунди щях да лежа с разперени ръце и крака върху капака на колата му, и то без изобщо да е станало дума за пистолета. Изглеждах измършавял, потъмнял, гонен и с изпито лице. Асансьорът дойде след цяла вечност.

Завих наляво на шестия етаж и в края на коридора видях Сюзан да стои до вратата си. Наблюдаваше ме, докато се приближавах към нея, и колкото по-наблизо идвах, толкова повече се мръщеше. Знаех, че не изглеждам по-добре със скъсяването на дистанцията. Дръпна се встрани и аз нервно застанах в малкото фоайе, докато тя заключи вратата зад мен. Носеше чифт избелели джинси и бял изрязан потник с логото на фирма, отпечатано със сини букви отпред. Спомних си, че ги раздаваха след 10-километровия маратон, който се провеждаше в центъра на Маями.

— Явно отново си участвала в корпоративната надпревара тази година. Юли беше, нали? — попитах я аз.

Огледа ме неодобрително. Очите й се задържаха върху клошираните ми, къси като за наводнение панталони, маншетите на които стигаха точно под прасците ми. После погледът й се плъзна нагоре и чак тогава разбрах, че плаче.

— И аз веднъж участвах в маратона — продължих. — Десет километра беше, нали? Може и да не ми повярваш, но мисля, че тогава взимах един километър за пет минути. Разбира се, тогава бях доста по-лек.

Аз се усмихнах. Сюзан не се усмихна.

— Как се измъкна от „Кроум“? — попита ме тя.

— Не мисля, че искаш да ти кажа.

— Може би си прав. Иначе ще трябва да извикам полиция.

Нещо в начина, по който го каза, не беше наред. Тонът беше вял, гласът й нямаше нищо общо с думите. Изглеждаше толкова разсеяна, че присъствието ми там, изправен в цялата си липса на блясък, сякаш бе просто дребно неудобство, а всъщност самата ми поява в нейния апартамент можеше да й коства разрешителното да практикува право. Бях очаквал тирада и после, ако извадех късмет, малко помощ, но не и разстроения поглед в зачервените й очи.

— Какво има? — попитах. — Не може да е заради мен. Току-що дойдох.

Изгледа ме продължително. Помислих си, че е на косъм да ме изхвърли, но лицето й омекна и тя се усмихна.

— Знаеш ли — рече тя, — колкото и странно да изглежда, всъщност се радвам да те видя.

— Това може да се промени.

Тя се приближи и ме прегърна през раменете. Тогава вече наистина започнах да се плаша, и то до такава степен, че забравих да я прегърна и аз, и просто стоях там като колона, която държи тавана. После се събудих и я притиснах нежно, русата й коса беше под брадичката ми и усетих как ризата ми се намокри от сълзите й. Ако вече така или иначе не бях беглец, щях да хукна право към гората.

Сюзан се отдръпна и огледа тоалета ми.

— Няма да те питам откъде си взел тези дрехи — и между другото, имаш нужда от баня. Миришеш така, сякаш си прекарал три нощи в Сентръл Парк.

— Съжалявам, но имах странна вечер. Чуй ме, Сюзан. Не съм тук. Не говоря в момента. Нищо от това не се случва. Ясно? За последен път си ме видяла следобед.

— Избягал си от „Кроум“.

— Точно така.

— Ти си пълен задник. Ела във всекидневната.

В стаята нямаше нищо особено. Дъсчен под с избелял персийски килим под лакирана масичка за кафе със стъклен плот. Черно канапе, отоманка до него и висок, здрав на вид фикус, застанал на пост до прозореца. Камина с жълти рози вместо огън; библиотека, изпразнена от всички книги, с изключение на няколко самотни тома, наблъскани високо в единия ъгъл като сирачета, сгушени на ръба на пропаст. Имаше още бюро с компютър, принтер и малка лампа, а до него пътека за бягане, обърната с лице към прозореца.

Дори и след цяла година покрай стените все още имаше неразопаковани кашони. През живота си бях виждал много подобни стаи. Това беше апартаментът на млада жена, която работи много и рядко си е у дома. Влязох и седнах на отоманката. Почти не потъна, което значеше, че можеше да съм първият, който сяда върху нея. Свиреше музика, но беше намалена толкова много, че звучеше така, сякаш певицата си шепне сама.

Сюзан се върна с бутилка вино, тирбушон и две чаши, подаде ми ги и се отпусна върху канапето. Налях и на двамата. Предполагам, трябваше да съм щастлив, че не съм първият й проблем за тази вечер, но бях малко разтревожен, че явно не беше ядосана от неочакваната ми поява. Разбираш, че не живееш както трябва, когато дори и обикновеното гостоприемство те плаши.

— Как така се радваш да ме видиш? — попитах аз. — Появата ми няма да помогне особено на кариерата ти.

— Майната й на кариерата ми!

— И на моята — вдигнах чашата си.

Тя пресуши своята и й налях още една. Отпи глътка и остави чашата на масата.

— Не можеш да останеш тук — каза твърдо.

— Нямам такова намерение.

— Пораснал си, откакто майка ти е купила тези панталони.

— Бяха с намаление.

— Излъга ме следобеда, нали?

— Онази част, която ти казах, е истина.

— Ами тази, която не ми каза? Частта, заради която си избягал от „Кроум“, когато трябваше само да изчакаш да минат събота и неделя.

— Знам. Пропуснах няколко неща.

— Сега е моментът да ми ги кажеш.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — отвърнах. — Поверителността на информацията между клиент и адвокат стига само дотук.

— Означава ли това, че си извършил престъпление?

Поколебах се за миг.

— Може би да. Може би не.

Понечи да каже нещо, после спря и ме изгледа озадачено.

— Защо се въртиш така? Да нямаш някакъв обрив?

Прикладът на пистолета се беше забил в слабините ми и както и да седнех, не можех да си намеря удобно място. Накрая се предадох и просто сложих проклетията на масата.

Сюзан погледна слисано към пистолета и после вдигна очи към мен.

— Акъла си ли изгуби? Откъде взе това чудо?

— От един приятел. Само него имаше.

— Трябва да си тръгнеш веднага — рече твърдо тя. — Наистина, Джак, това вече е прекалено. — Изправи се.

— Добре, признавам, че малко съм го загазил. Направих услуга на един приятел и тя неочаквано се обърна срещу мен. Мисля, че и други може да са в беда. Дойдох тук само защото имах нужда от безопасно място за малко. После трябва да ида отново до крайбрежието. Да се обръсна и да си сменя дрехите. След това ще се опитам да оправя нещата.

— Как? С това ли? — посочи към пистолета.

— Надявам се, че не, но си имам работа с престъпници.

— Кажи ми едно: за наркотици ли става дума?

— Не. Категорично.

— Тогава какво? Трябва да ми кажеш нещо.

— Лично е.

— Аз съм ти адвокат, забрави ли?

— Може би трябва да те уволня. Ще ти направя услуга.

Видях, че вече се ядоса. Каквото и да я тормозеше, не беше се отразило благоприятно върху ограниченото й търпение.

— Трябва някой да ме закара обратно до вкъщи, за да се преоблека, преди да тръгна да търся Вивиан.

— Вивиан? Мислех, че те заряза заради някакъв тип на име Метсън.

— Така е.

— Какво стана?

— Беше се забъркала в неприятности и се опитах да я измъкна. Метсън се оказа по-голям кретен, отколкото го мислех.

— Ти също. Не беше ли някакъв филмов продуцент?

— Точно така. Беше.

— За какво е всичко това, Джак? Трябваше да си останеш в „Кроум“.

— Трябваше да си остана в Ню Йорк.

— Не можеш да се върнеш в апартамента си. Със сигурност са изпратили човек там да те причака. Много добре го знаеш.

— Знам. При всички случаи първо трябва да се отбия на няколко места.

— Къде мислиш, че е малката ти приятелка? — извъртя гадно думата „приятелка“.

— Не знам. Вероятно някъде в Саут Бийч.

Сюзан стоеше и ме гледаше втренчено. Съдейки по изражението върху лицето й, явно смяташе, че съм отишъл прекалено далече, за да спори с мен. Беше права, но нямаше да търся само Вивиан. Щях да търся и Уилямс.

Изправи се, протегна ръце над главата си и се завъртя полунадясно, така че ставите й изпукаха. Дори и при тези обстоятелства беше трудно да не забележа в колко добра форма е. Ръцете й изглеждаха силни, но трицепсите не напъваха да изскочат от кожата. Леко издутият четириглав мускул под джинсите й ми говореше, че продължава с кросовете, които й бях предписал. Кросовете и една тренировка с тежести веднъж седмично беше всичко, от което се нуждаеха краката й, както опитите да ме ритне право в главата винаги когато имаше тази възможност.

— Какво гледаш? — попита тя.

— Свършил съм добра работа с теб.

— Да вървим. Искам да си изчезнал оттук след двайсет минути.

— Къде отиваме?

— Ела с мен в спалнята.

— Благодаря, но нямам време точно сега. Да го оставим за някой друг път?

Не удостои забележката ми с отговор.

Изправих се и я последвах надолу по коридора. Мъжете са толкова чувствени, че биха забелязали задника на една жена дори и на път към смъртоносната инжекция. Винаги съм оценявал факта, че не се бях пробвал да свалям Сюзан, за едно от най-великите ми постижения като човешко същество. Сега се почудих дали съм бил с всичкия си.

Когато влязох в спалнята, Сюзан вече стоеше пред отворената врата на гардероба си. Огледах стаята. Нямаше много за гледане. Ниско червено легло до стената с усукани и събрани в центъра на матрака чаршафи. Старомоден люлеещ се стол, който стоеше с вид на потънал в скръбта си опечален с лице към прозореца със спуснати щори, а до другата стена — бял скрин със снимки в рамки отгоре. Покрай стените, на които висяха няколко дипломи и оригинални на вид сертификати, бяха наредени неразопаковани кашони. Навсякъде усещането за самота се държеше на разстояние от забързания живот. Апартаментът на Сюзан не беше толкова дом, колкото кратка спирка между кантората и колата. Трудно беше да повярва човек, че е живяла тук толкова дълго, колкото казваше.

Видях я как дърпа чифт черни панталони и бяла риза от закачалките им. Обърна се и ми ги метна, без да каже нито дума, все едно ги хвърляше през прозореца. Усетих гнева, който струеше от нея, но в него имаше примесено и още нещо, безсилие може би. Хванах ризата и панталоните и ги поставих върху ръката си като камериер.

Без да ме погледне, тя се приближи до скрина и започна да рови из долното чекмедже. Спомних си времето, когато имах подобно чекмедже в апартамента на Вивиан, и всичко, което то беше и не беше означавало. Сюзан се изправи с едни боксерки и чифт бели хавлиени чорапи и ми ги хвърли с изражението на жена, доволна да се освободи от неща, които не бяха нейни, сякаш дрехите бяха гости, злоупотребили с гостоприемството й. Хванах боксерките, но изпуснах чорапите. Когато се изправих, тя ме гледаше и видях, че очите й отново са насълзени.

— Можеш да си вземеш душ тук — рече тя и ми посочи вратата към банята. Вратата беше бяла като голите стени и се сливаше с тях като сняг върху сняг.

— Чии са тези дрехи? — попитах я.

— На приятеля ми. На бившия ми приятел, бих казала.

— Твоят приятел?

— Юрист в Министерството на правосъдието. Преди около седмица престана да се обажда. Оказа се, че забравил да ми каже, че е женен.

— Как разбра?

— Жена му беше достатъчно любезна да ми се обади. Преди около час. После се появи ти. Вземи си душ и се махай, става ли? До гуша ми дойде от мъже тази вечер.

Понечих да кажа, че разбирам и й благодаря за труда, но тя вече ми бе обърнала гръб и затваряше вратата на спалнята зад себе си.

Изкъпах се със сапун, който миришеше на току-що откъснато цвете, и съсипах две розови самобръсначки, докато изстържа трудните дни от лицето и шията си. Избърсах парата от огледалото и се зарадвах, когато видях, че вече не изглеждам като луд, а само като мъж, който се нуждае от една-две седмици здрав сън. После се върнах обратно в спалнята и взех да се обличам. Всичко ми беше по мярка, с изключение на панталоните, които ми бяха малко широки в кръста. Вероятно пистолетът щеше да запълни празнината. Забелязах четка върху скрина, приближих се и тъкмо започнах да реша косата си с нея, когато погледът ми се отправи надолу към снимките, които бях забелязал по-рано.

Имаше една на Сюзан с родителите й. Беше в златна рамка. На нея тя беше на около пет годинки, заедно с по-голямо момче, което приличаше на брат й. На друга Сюзан беше в бяла униформа на мажоретка, допълнена от помпони и свежа, лъчезарна красота, която изчезва бързо, дори да си имал достатъчно късмет да се родиш с нея. Имаше и още една нейна снимка с шапка и тога пред внушителна сграда с бръшлян по стените, а родителите й сияеха от гордост от двете й страни.

Хубави снимки, отнемаха част от студенината на стаята. Тъкмо ги разглеждах, когато погледът ми замръзна на една, окачена на стената в редицата, която включваше дипломите й от колежа и факултета по право. Беше групова, направена на някакво официално събиране или церемония за награждаване. Хората на нея стояха зад маса, отрупана с пакети с хероин или кокаин — стандартната снимка след залавяне на голяма пратка. Включваше още седем души, освен Сюзан. В единия разпознах бивш шеф на областната полиция на Маями-Дейд, вече пенсионер. Кметът беше до него. И още трима: две жени и един мъж. Небрежно погледнах ухилените им физиономии. Тогава нещо ми направи впечатление и се върнах да ги разгледам по-отблизо.

Ръката ми с четката спря във въздуха. Оставих четката и свалих снимката от стената, за да я разгледам по-добре. Нямаше грешка. Тъкмо се канех да я сложа обратно, когато усетих някого зад гърба си.

— Какво гледаш?

— Просто разглеждах снимката. Надявам се, че нямаш нищо против — отвърнах. Ръцете ми трепереха.

— Това е, когато арестувахме братята Фалконе — каза Сюзан. — Спомняш си ги, нали?

— Едри дилъри на кокаин — отвърнах, а очите ми още бяха приковани към мъжа в най-десния ъгъл на снимката. — Депортираха ги в Колумбия, нали?

— Точно така. После изчезнаха мистериозно и се върнаха обратно в бизнеса, по-големи и по-добри от всякога.

Изчаквах удобен момент. Не исках да заподозре нещо.

Посочих последния мъж на снимката. Вече го бях виждал, но никой повече нямаше да може. Вторият мъртвец на бялата яхта.

— Кой е този човек? — попитах небрежно.

— Защо? Познаваш ли го?

— Не знам. Май съм го виждал някъде.

— Казва се Дънкан. Хари Дънкан. Работи към Отдела за борба с наркотиците.

— Отделът за борба с наркотиците?

— Беше под прикритие. Покани ме на среща веднъж, но у него имаше нещо, което не ми хареса. Какво става? Виждал ли си го някъде?

— Не, просто ми се стори познат, това е.

Вероятно беше доловила нещо странно в изражението ми. Трудно ми бе да я погледна в очите, но няма по-лошо нещо от това да отбягваш погледа на жена. Десетте години, през които се беше наслушала на лъжи, бяха изострили сетивата й и бяха развили у нея страшна проницателност.

— Какво не ми казваш, Джак?

— Доста неща. Както и да е, мисля, че е време да вървя. И без това ти създадох достатъчно главоболия.

— Трябваше да помислиш за това, преди да дойдеш тук — отвърна ми тя.

— Добре, но преди да тръгна, имам една последна молба.

— Каква?

— Да имаш случайно някой останал банан? — попитах. — Не съм ял от доста време.

— Има супермаркет на две пресечки южно оттук — отвърна тя неумолимо.

— Благодаря.

Влязох във всекидневната, взех пистолета от масичката за кафе, наврях го в колана на взетите на заем панталони и се отправих към вратата. Чувствах се стар, уморен и изгонен. Мина ми мисълта да ида да се предам и да приключа с всичко това. В сегашното ми положение тихата затворническа килия ми изглеждаше като същинско убежище. Запътих се съвсем бавно към входната врата. Не бях сигурен, че мога да се изправя срещу това, което чакаше от другата страна.

— Хей, ти! — извика Сюзан зад мен. — Върни се.

— Какво има?

— Върви да седнеш във всекидневната — нареди ми тя. — Ще ти направя сандвич с риба тон. Само това имам.

— Благодаря.

Влязох във всекидневната и седнах на дивана, благодарен за краткия момент на отдих като осъден на смърт, помилван от губернатора в последния момент. От кухнята се чу отваряне и затваряне на шкафове и приглушеното бръмчене на електрическа отварачка за консерви. Погледнах към масичката за кафе, очите ми пробягаха по кориците на списанията. Имаше три стари броя на „Пийпъл“ и един на „Тайм“. И „Маями Хералд“. Беше от онзи ден, но напоследък не бях чел много, вдигнах го и взех да го разлиствам разсеяно.

Не можех да се съсредоточа. Два-три реда оттук-оттам. После на страница осма нещо привлече погледа ми и изведнъж включих и се съсредоточих напълно.

Беше статия за Полковника.

— Нямам майонеза! — провикна се Сюзан от кухнята. — Става ли с горчица?

— Става, става — извиках в отговор.

Четях бавно, без да пропускам нищо.

— Какъв хляб? Стар бял или стар черен?

— И двата стават — отвърнах, без да й обърна внимание.

Изглежда, че „Пелюсид Лабс“, компанията на Полковника, имаше мучо проблемас, меко казано, и се разследваше от няколко федерални агенции, включително Федералната агенция по храните и лекарствата, Отдела за борба с наркотиците и най-лошата от всички — Службата за вътрешни приходи. Някой беше подменил резултатите на клинични изследвания на определени „обещаващи антидепресанти, за да спечели одобрението на Агенцията по храните и лекарствата“. Според истинските резултати, разкрити с помощта на бивш изследовател, който сега тръбеше тревога, въпросните лекарства предизвиквали различни „нежелани странични ефекти“, противоречащи на откритията на изследователите, цитирани в първоначалните доклади на „Пелюсид Лабс“. Компанията освен това била обявила банкрут и търсела допълнително финансиране от неназован консорциум от рискови инвеститори. Те на свой ред били обект на правителствено разследване по обвинения за нелегален трансфер на средства от сметките на „Пелюсид“ в офшорни банки на Каймановите острови.

В два отделни параграфа на принципа на контраста бяха съпоставени военната и научната кариера на Патерсън: стипендията „Роудс“, „Уест Пойнт“, Виетнам и героизмът му по време на виетнамската офанзива през 68-а. Споменаваха се „Пурпурното сърце“ и „Бронзовата звезда“, с които бе отличен. Въпреки че го познавах, трудно ми беше да не завидя на биографията му. Във времена на късогледа специализация Полковника беше истински ренесансов човек. Беше се измъкнал от нищетата само с ум и здрави топки и беше станал герой и милионер. Същината и тонът на статията бяха до болка познати: някой, който беше постигнал всичко, бе на ръба да го загуби — поредното окуражително послание към посредствеността, която никога не би дръзнала да надскочи мижавите възможности на следващия чек за заплата и сигурната пенсия. Вървете си на мястото, полковник Патерсън. За кого, по дяволите, се мислите? В края на краищата, въпреки гениалността си (заради която, между другото винаги сме ви мразили, дори и когато сме ви аплодирали) вие се оказахте поредният лъжец и мошеник и всички ние ще спим по-добре, като го знаем.

Свърших статията и сгънах отново вестника — бавно, сякаш беше преждевременно отворен коледен подарък. Главата ми беше така претъпкана с факти, че я чувствах като съдебен арест след бунт. Затворих очи и се опитах да мисля, но стомахът ми изкъркори и изведнъж отново единственото нещо, което имаше смисъл, беше старият хляб, рибата тон и горчицата. Всичко останало бе врява. Всичко останало, включително и „Пелюсид Лабс“, можеше да почака.

Тогава на вратата се позвъни.

Извърнах се. Сюзан стоеше на прага на кухнята.

— Чакаш ли някого? — попитах аз.

— Не по това време — отвърна тя и се намръщи.

Мина покрай мен и отвори шпионката.

— Кой е? — попита.

Аз вече стоях до вратата, с притиснат до стената гръб.

— Сюзан Андрюс? Агент Хакбарт, ФБР. Моля ви, ще отнеме само минутка.

Сюзан ме погледна ядосано. Можех само да повдигна рамене.

— ФБР? Какво искате?

— Моля ви, госпожо Андрюс. Няма да ви бавим.

Погледна към мен.

— Не съм сама — отвърна тя. — Елате утре.

Вдигнах палец към нея, но ръката, към която бе прикрепен, отново се беше разтреперила.

Гласът от другата страна на вратата прозвуча много строго и заплашително:

— Няма да си тръгнем, госпожо Андрюс. Ще стоим тук цяла нощ, ако се наложи. Пуснете ни и след двайсет минути ще сме си тръгнали.

— Кажи му да почака — прошепнах.

Сюзън се наклони към мен.

— Какво ще правиш?

— Ще скрия пистолета. Кажи им да почакат.

Изтичах обратно в спалнята и натъпках пистолета под една от възглавниците на леглото. После се върнах във всекидневната, седнах на канапето, кръстосах крака и се опитах да изглеждам като Кари Грант, както Кал някога ме беше посъветвал. Бяхме на шестия етаж и не можех да летя. Единственото, което можех да направя, беше да си придам небрежен вид и да се надявам, че няма да ме разпознаят. Невъзможно бе да се каже какви са шансовете за това. Кимнах на Сюзан и тя отвори вратата. Сърцето ми се стараеше с всички сили да закове гърба ми за облегалката.

Вратата се отвори навътре, Сюзан отстъпи назад и пред мен застанаха трима мъже в три черни костюма. Три чифта очи ме откриха едновременно, замръзнаха за миг, после огледаха стаята, преди да се върнат отново върху мен. Усетих смущение, дори разочарование, но по начина, по който ме гледаха, си личеше, че не ме бяха разпознали. Въпреки това мина почти минута преди да отклонят поглед от мен, и през цялото това време аз седях с кръстосани крака и ръце, проснати върху облегалката на канапето. Изчаках да приберат пистолетите си, преди да помръдна, и то само за да си сваля и другия крак на пода.

— За какво става дума? — попита Сюзан. — Не знаете ли кое време е?

Двамата бяха новобранци, двайсет и кусур годишни. Единият беше черен, а другият — бял, но академията в Куонтико някак си беше успяла да ги превърне в близнаци. Те изобщо не ме разтревожиха, но по-възрастният мъж по средата беше друга работа. Гонеше петдесетте, беше най-ниският от тримата и първото, което човек би си помислил, щом го види, беше, че е ченге.

Имаше постоянния загар и съсухрената кожа на моряк от тропиците или пък на тенис маниак, който играе дълги сетове по пладне. Кестенявата му коса отиваше към прошарена. Стоеше леко приведен, сякаш цял живот беше заничал под нещата. Очите обаче го издаваха — знаеше как да ги използва. Сега ги изпробваше върху мен, внимателно преценяваше реакцията ми. Виждал бях много подобни очи, когато работех в нюйоркската полиция, особено сред детективите, разследващи убийства. Бяха от онези очи, които щяха да ме запомнят.

— Съжалявам, госпожо Андрюс — рече той, — но е важно. Агент Хакбарт.

— В такъв случай искам да видя документите ви за самоличност, господа.

Хакбарт ме погледна, но нищо в очите му не показа, че ме е разпознал. Срещнах погледа му и го задържах така, както прави човек, когато няма какво да крие. Тримата извадиха портфейлите си, но знаех, че са редовни. Сюзан просто печелеше време.

Тя разгледа значките им. Хакбарт ми се усмихна. Най-фалшивата усмивка, която някога бях виждал.

— Виждам, че наистина имате гости — рече той.

Изправих се, когато се приближиха, и се ръкувах и с тримата. Ясно беше, че не знаеха как да ме възприемат. Хакбарт още извършваше рутинния преглед с очи, мъчейки се да разбере имам ли някаква причина да съм нервен. Усмихнах му се в отговор.

— Момчета, наистина ли сте от ФБР? — попитах с престорен ентусиазъм.

Независимо колко строго и професионално искаха да изглеждат, ченгетата обичаха да се правиш на впечатлен от тях. Новобранците се постараха да скрият усмивките си. Хакбарт се намръщи, но поне го накарах да ме мисли за олигофрен, което по принцип е много добре, когато говориш с полицаи. Отпуска ги.

— Съжалявам — каза Хакбарт. — Не разбрах как се казвате.

— Джак Бон — отвърнах с надежда, че името ми — поне засега — не означава нищо за него.

— Разбирам. Вие сте…

— Приятел. Долетях от Рочестър днес следобед. Но не мислех, че Сю ще викне толкова бързо ФБР да ме прибере — погледнах към Сюзан и се ухилих. — Момчета, искате ли по една бира?

Хакбарт ме погледна, на лицето му се изписа едва ли не симпатия.

— За мен не, благодаря — отвърна той. Бях успял да разсея съмненията му. Обърна се отново към Сюзан. — Мога ли да седна? — попита.

— Разбира се.

Каза на хората си да го изчакат долу. След като си тръгнаха, седна на един от плетените столове отстрани на масичката за кафе.

— Рочестър, Ню Йорк ли? — попита.

— Не, сър, Рочестър, Минесота. Знаете къде е клиниката.

— Клиниката ли?

— Да, клиниката „Майо“.

Сюзан се върна и седна на другия плетен стол. Хакбарт искаше да ме разкара, но не можеше да измисли как да го каже любезно. Изгледа ме така, сякаш се опитваше да прецени докъде стига глупостта ми, дали представлявам някакъв риск за разследването му. После насочи вниманието си към Сюзан.

— Познавате ли агент от Отдела за борба с наркотици на име Хари Дънкан? — попита Хакбарт.

Сюзан за малко щеше да погледне към мен, но се хвана навреме. Въпреки това според мен Хакбарт усети нещо. Отново ме подложи на изпитателната обработка с поглед. Престорих се, че не забелязвам.

— Работехме заедно, докато бях прокурор — отвърна Сюзан. — Защо?

— Кога го видяхте за последен път? — попита Хакбарт.

— Това не е точно отговор на въпроса ми.

Хакбарт се усмихна.

— Забравих. Вие сте адвокат. Вие задавате въпросите по принцип, нали така? Добре, Дънкан е разследван. Името ви беше в картотеката му. Освен това ви е изпратил половин дузина имейли, с които ви е канил на среща. Ако съдим по отговорите ви, това изобщо не се е случило, но въпреки това сме длъжни да ви проверим. Наясно сте с това, нали?

Сюзан си взе бонбон от кутията на масата и започна да го отвива. Огледа нугата и го пъхна в устата си. Продължаваше да печели време, опитвайки се да сглоби нещата.

— Сигурно сте взели компютъра му, щом знаете всичко това — рече тя. — За какъв вид разследване става дума?

Хакбарт не отговори. Пак ме оглеждаше критично. Добрите ченгета са същински медиуми в способността си да улавят и най-малкото колебание в човешкото поведение и за мое нещастие Хакбарт беше едно от тях.

— Мога ли да ви попитам колко дълго ще останете в Маями, господин Вон?

— Заминавам за Кийс утре. Ще се погмуркам, ще половя риба. После отивам в Коста Рика да покарам сърф.

— Разбирам — отвърна той, — наясно сте, че всичко, което чуете тук тази вечер, е поверително? В противен случай ще трябва да ви помоля да напуснете.

— Вижте, Хакбарт — намеси се Сюзан, — не можете да идвате в дома ми и да се разпореждате. Ясно? Искате да разговаряте с мен насаме? Добре. Утре ще мина през вас. Знам къде сте. Ако вие нямате информация къде е Дънкан, аз пък още по-малко имам. В такъв случай няма как да сме си взаимно полезни. Ако ще питате нещо, питайте, но недейте да се държите грубо с приятелите ми.

— О-хо — направих се на глупак, — сега вече я ядосахте! По-добре вадете пистолета, сър!

Хакбарт замълча за миг.

— Добре. Извинете ме. Да започнем отначало. Говорил ли е господин Дънкан някога с вас за работата си?

— За какво друго си говорят федералните, когато работят заедно?

— Откога го познавате?

— От около година. Свидетелства по някои от делата, докато още бях в прокуратурата.

— Споменавал ли ви е някога къде е роден? — попита Хакбарт.

— Мисля, че беше Ню Джърси, Юниън Сити. Може би Нюарк. Нещо от сорта.

— Не мисля, че е съвсем вярно, госпожо Андрюс. Мога ли да ви наричам Сюзан?

— Да запазим официалния тон. Късно е да се сприятеляваме.

— Дънкан е роден в Куба — отвърна Хакбарт.

— Това е лудост! — възкликна Сюзан. — Дънкан е толкова кубинец, колкото съм и аз. Откъде разполагате с тази информация?

— Истинското му име е Бернардо Райес Диас. Малка подробност. Предполагам, че е забравил да я спомене.

— Каза ми, че е наполовина ирландец — каза Сюзан, без да се обръща към някого конкретно.

— Ами знаеш ги как лъжат ирландците — отвърнах аз.

И двамата ме изгледаха.

— Диас — или Дънкан, както го познавате вие — е бил лейтенант в кубинската армия — продължи Хакбарт. — Служил е в Ангола през седемдесетте. След това е бил разузнавач. Пристигнал е в Маями през Испания преди няколко години, доколкото разбрахме. С други думи, той е шпионин.

— Толкова за проверките на потеклото — рече Сюзан.

— И са го приели в Отдела за борба с наркотиците? — обадих се аз. — Мале!

— Не са знаели — отговори Хакбарт и ми се намръщи. — Имало е истински Хари Дънкан, студент в Университета в Маями, загинал при катастрофа с мотоциклет през 1985 година. Диас откраднал самоличността му. Не е трудно да се направи, освен това е получил помощ. Този град е бъкан с кубински шпиони. Те са му помогнали да уреди нещата. Фалшиви предишни назначения, добри препоръки, кредитно досие, всичко необходимо. После е постъпил в Агенцията. Искате ли да разберете как открихме всичко това? От време на време хващаме по някой шпионин и обикновено той издава някого, за да отърве кожата. — Погледна към Сюзан. — В случая този някой беше Дънкан.

— Защо му е да влиза в отдела за борба с наркотици? — попитах аз.

Хакбарт ме изгледа.

— Задавате прекалено много въпроси за човек от Минесота — заяви той. — Но отговорът е, че не знаем. От години се носят слухове, че Кастро е свързан с търговията на наркотици. Ако е истина, може би е искал да има човек вътре, за да следи дали няма да се доберем до нещо. Фидел е първокласен мошеник, но трябва да си пази репутацията. Не иска да се разчуе, че изкарва пари от търговията с наркотици из Карибите. Няма да изглежда много добре пред приятелите му в ООН.

— Но Хари дори не знае испански — унило рече Сюзан.

— За пред вас — не. Между другото знае и руски. Това известно ли ви беше?

— И сега какво? — попита Сюзан. — Мислите, че се е върнал обратно в Куба?

— Възможно е. Прикритието му тук е изгърмяло. Знаем само, че от няколко дни е престанал да използва мобилния си. Това е сигурно, защото го държим под око от известно време. Имаше два телефона. Тоест два мобилни. Единия използваше за работа. За другия мислеше, че никой не знае, но ние бяхме наясно. Между другото, познавате ли мъж на име Ранди Метсън?

Сюзан се поколеба и отново успя да се въздържи да не завърти глава към мен.

— Не мисля — рече тя. Издишах. — Кой е той?

— Беше приятел на Дънкан — отвърна Хакбарт.

— Трябва ли името да ми говори нещо? — попита Сюзан.

— Метсън прави порнофилми. Но според нас това може да е за прикритие. И той е под наблюдение. Има яхта „Карусел“. Много е хубава. Трябва да си продал ужасно много мръсни филмчета, за да си купиш такава лодка. За последно я видяхме закотвена в Сънсет Бийч. Макар че още не знаем защо беше там. Бреговата охрана я наблюдаваше, но катера, на който беше възложена задачата, го извикали по спешност. Засекли лодка с нелегални и не мислели, че яхтата ще отплава посред нощ, но сгрешили. Финансирането им е толкова ограничено, че ми е чудно как си получават заплатите, камо ли пък да ни помагат. Сега яхтата изчезна.

— Боже! — възкликнах аз. — Също като по филмите.

Хакбарт се ухили.

— Надявам се да не ви провалям ваканцията, макар че съдейки по загара, според мен сте попрекалили със слънцето. Идвали сте и друг път в Маями, нали?

— Разбира се, много пъти.

— Знам. Виждал съм ви.

— Така ли? Къде?

— Не си спомням, но съм ви виждал. — Той се изправи. — Няма значение.

— Ходили ли сте някога в „Спърс“? — попитах на свой ред.

Хакбарт се намръщи.

— Какво е това?

— О, нищо. Един нощен клуб — отговорих. — Гей клуб е. Често ходя там. Помислих си, че може да сте ме виждали там.

Хакбарт ме погледна удивено и се разсмя. Белите му зъби лъснаха като зарчета без точки.

— Не, не мисля, че е било там.

Обърна се към Сюзан, която продължаваше да седи в плетения стол и да зяпа в пода, сякаш долу вървеше някой филм.

— Опитвам се да се сетя откъде ви познавам — рече той с приятелска нотка в гласа. Видях, че това наистина го тормозеше. Нямаше да се изненадам, ако ме провереше веднага щом се върне в офиса.

— Ще се сетите — отвърнах.

— Не е нужно да ми отговаряте на този въпрос, ако не искате, но просто се чудя. Да не би случайно да имате криминално досие?

— Още не — ухилих се аз. — Но нощта едва сега започва.

— Не и за мен — отвърна Хакбарт. — Е, довиждане! Ще поддържаме връзка.

Отправи ми един последен дълъг изпитателен поглед и затвори вратата зад себе си. Двамата със Сюзан не обелихме нито дума в продължение на няколко секунди. Наслаждавахме се на внезапното удоволствие от отсъствието на Хакбарт. Но не за дълго.

— Ще ми кажеш ли откъде познаваш Дънкан? — попита Сюзан. — Или направо да те удуша още сега?

— Може Метсън да ме е запознал с него някъде. Не си спомням. В моя занаят се срещаш с много хора.

Сюзан наведе глава за миг, после вдигна поглед.

— Не търсят теб — рече тя. — Поне не ФБР. Малко са късогледи, когато опре до конкретен случай. Ако изобщо направят нещо, то ще е да го прехвърлят на местните ченгета, освен ако не вярват в глупости от сорта, че си трафикант. Това е федерално престъпление, но точно сега не ми пука. Искам само да се разкараш, преди да съм си загубила разрешителното.

— Странна е тази работа за Хари — казах разсеяно. — Имам предвид това, че е кубинец. Може и Метсън да е бил. Мамка му, може всички да сме кубинци.

— А може би трябва да си вървиш. Не ми е до теб точно сега.

Изправих се.

— Имам нужда от превоз до Саут Бийч.

— Кучият му син е бил шпионин — рече тя повече на себе си, отколкото на мен.

— Мога да си хвана такси, но ще ми трябва транспорт, когато стигна там.

— Мислиш ме за глупачка, нали? — попита Сюзан.

— Сюзан, трябва да тръгвам.

— Какво, по дяволите, става, Джак? Защо ме баламосваш? Познаваш Дънкан. Кажи ми истината. Гледаше снимката му в спалнята ми. Защо? Защото е много готин? Хайде! И Дънкан е познавал Метсън. Кажи ми, че не си го знаел.

— Разбрах го съвсем скоро — отвърнах. — Но мога да ти кажа само толкова: и двамата са мъртви.

— Какво?

— Мъртви са. Мъртви и погребани.

— Кажи ми какво става, Джак. Убити ли са били?

— Да. Застреляни. И двамата.

Сюзан впи поглед в мен, очите й бяха изпълнени със съмнение, дори със страх.

— Не съм ги убил аз, ако това си мислиш — рекох.

— Но знаеш кой го е направил.

— Мислех, че знам, но сега не съм сигурен. Изслушай ме, Сюзан. Сбърках, че дойдох тук, но вече е късно да променя това. Права си: много неща не ти казвам, но колкото по-малко знаеш, толкова повече можеш да отричаш, без да лъжеш. В момента имам нужда само от още една услуга и се махам оттук.

— Шегуваш се, нали?

— Още ли пазиш онова старо беемве, което караше преди? Моля те, дай ми го.

За моя изненада Сюзан не каза нищо. Просто ме погледна изпитателно, сякаш за пръв път най-сетне осъзнаваше колко луд съм всъщност. Пак, без да промълви нито дума, стана, взе връзка ключове от полицата до входната врата и ми ги хвърли.

— Вземи го. Не съм сигурна дали ще запали — рече. — Не съм го използвала от доста време. Паркирано е най-отзад в гаража и има сиво найлоново покривало.

— Очаквах разправия.

— За какво? И без това скоро ще идеш в затвора.

Погледнах през шпионката, преди да отворя вратата. Коридорът беше пълен със светлина, празнота и спокойствието на спящи хора. Отворих вратата и излязох.

— Ти си много глупав мъж — уведоми ме Сюзан.

— Наясно съм с това.

— Тя заслужава ли си?

— Може би да, може би не. И в двата случая не мога да оставя работата наполовина.

— Не съм сигурна, че мога да ти бъда адвокат, Джак, не и след това.

— Разбирам. — Вдигнах ключовете. — Благодаря за колата и дрехите.

— Не си прави труда да ми се обаждаш, когато те заловят — рече Сюзан, преди да затвори вратата пред носа ми.

Стоях в коридора и известно време зяпах шпионката. После стомахът отново ми напомни за прочутия сандвич с риба тон. Помислих дали да не звънна на Сюзан и да си го поискам, но нещо ми подсказа, че е по-добре да го оставя. Още едно натискане на звънеца и вероятно щях да свърша с насинено око.

Старият баварец беше там, където беше казала, че ще бъде, в дъното на гаража, завит с прилепнало точно по формите му сиво покривало. Свалих му кожата и я прибрах в малкия багажник, после влязох вътре и се помолих. Завъртях ключа в стартера и чух сладкото доволно мъркане на двигателя.

След пет минути бях на щатската магистрала и се отправих на север към крайбрежието. Три бяха начините, по които имаше смисъл да действам сега. Първият беше да продължа право към Канада и да се хвана да тренирам ескимосите. Вторият — да открия Вивиан и Уилямс, и Ник евентуално, с надеждата, че истината, каквато и да се окаже, ще е по-добра от хаоса и несигурността на неведението. Разбира се, имаше и трета възможност: да се предам и да разкажа всичко, което знаех, на ченгетата, да играя ролята на пионка, използвана като кондом при секс за една нощ.

Но колкото повече размишлявах, толкова по-малко ми допадаше последната идея.

Може би накрая щяха да ми върнат живота обратно, но не веднага, и именно заради това не го направих. Не виждах как мога да избегна затвора — и не само защото бях извършил незаконно погребение в морето. Потапяйки яхтата на Метсън, бях потопил важни веществени доказателства от разследване, ако не и самото разследване, а разследванията искат време, за да се организират, особено когато включват повече от един клон на изпълнителната власт. Работата по голям случай може да трае с години. Дузина различни кариери зависят от щастливата му развръзка, а ето че се появявам аз с каяк и пращам целия къртовски труд на дъното на океана — не нарочно може би, но въпреки това завинаги.

Щеше да се наложи да си платя за това. Задникът ми щеше да е моравата, а правителството — косачката. Можеха да ме обвинят за възпрепятстване на правосъдието и дори за съучастничество в убийство, макар че обвинението нямаше да издържи в съда. След това идваше и славното ми бягство от „Кроум“. Това щеше да ми коства поне няколко месеца. Въпросът беше в това, че щяха да положат всички усилия да ми стъжнят живота за колкото се може по-дълго време. Влезех ли на топло, можеше дори да изтече информация, че някога Джак Вон е бил полицай в Ню Йорк, и тогава щеше да почне истинската веселба. Ако си мислите, че полицаите нямат нюх към отмъщението, тогава трябва по-често да се навъртате около тях.

Затова не бързах да се предам в ръцете на полицията, ФБР, Отдела за борба с наркотиците, нито дори на Американското дружество за предотвратяване на насилието спрямо животните. Да седя безучастно в килията и да чакам съдбата да извика моя номер, в момента беше по-безсмислено, отколкото да съм на свобода. Затворът прилича доста на смъртта в това отношение: разумно е да го избягваш колкото се може по-дълго, а и бях настроен доста отмъстително. И понеже няма нищо по-жалко от отмъстителен човек в затворническа килия, имах намерение да остана на свобода.

Вивиан и Уилямс бяха намислили нещо и възнамерявах да разбера какво беше то. Нямаше смисъл да се провалям сам. Натиснах едно копче и шибидахът се отвори. Орион блещукаше над мен, вятърът рошеше косата ми. Пъхнах сидито на Спейсмен в малкия процеп и усилих звука докрай. Щяха да екстрадират любовта ми. Отметнах глава назад и се разсмях без причина. Парчето беше запомнящо се обаче:

Синсинати, Ню Орлиънс, Ню Йорк Сити,

хванаха задника ми в Тенеси,

сега се прибирам у дома право при теб.

Ще екстрадират любовта ми, бейби,

ще екстрадират любовта ми.

Замъкни си задника при поръчителя, бейби,

щото работа ме чака…

Хубава песен. Двойно платинена поне.

Вивиан имаше апартамент на Мичиган авеню в Саут Бийч, в сграда, наречена Тюкседо Парк, близо до пожарната и на една пресечка южно от Фламинго Парк, където някога беше общинският плувен басейн. Минах два пъти пред сградата, но не видях нищо подозрително. Пресечката беше тъмна. Високите дървета засенчваха светлината на уличните лампи и беше тихо като уличка в малко градче. При третото преминаване паркирах на празно място от отсрещната страна шейсетина метра нагоре по улицата и загасих двигателя.

Потокът светлина от неоновите лампи зад живия плет озаряваше зелената фасада на сградата и неоновите букви на надписа „Тюкседо Парк“ ярко като реклама на холивудска премиера. Погледнах часовника. Беше дванайсет без пет. Доколкото познавах Вивиан, тя се приготвяше да тръгне за нощния клуб, който брат й бе купил с парите от доверителния си фонд. Клубът беше наречен „Ембърс“ и се намираше нагоре по Колинс. Уилямс, ако действително я търсеше, вероятно беше наясно с това и единственият въпрос беше дали ще се опита да я отвлече, докато излиза от апартамента, или ще я причака в клуба. Второто беше рисковано. Там щеше да има прекалено много хора и прекалено много свидетели. Не, казах си, щеше да я издебне тук.

Това означаваше, че някак си трябваше да се промъкна в Тюкседо Парк. Някога имах ключ от вратата, но това време беше отдавна отминало. Както и да е, имах още няколко възможности, една от които отново беше углавно престъпление. Тъкмо се канех да изляза от колата, когато чифт фарове ме заслепиха в огледалото за обратно виждане. Натиснах копчето отстрани на седалката и се скрих назад точно когато един бял ван мина покрай мен с около петнайсет километра в час в зона с ограничение петдесет. Хората в Маями не карат така, освен ако не търсят нещо или някого: вероятно наркоман търсеше доза или водопроводчик се връщаше от работа и се оглеждаше за проститутка с меки срамни устни. Но не беше нито едното, нито другото. Беше Уилямс.

Извърнах глава достатъчно, за да мерна шофьора в профил, докато ванът пълзеше покрай мен. Беше Уилямс, точно така. Спря пред сградата на Вивиан и стоповете му светнаха, когато даде на заден, за да паркира на едно свободно място. Пресегнах се под седалката и сграбчих пистолета. Излязох бързо от колата, заобиколих от другата страна на бордюра и притичах приклекнал покрай улицата, понеже знаех, че ако Уилямс случайно погледне в страничното огледало, със сигурност ще ме види. За да избегна това, се скрих зад задницата на един стар крайслер. Затъкнах пистолета под ризата си и зачаках. Имах две възможности: да го спипам сега, преди да се е качил горе, където можеше да успее, а можеше и да не успее да хване Вивиан, или да го изчакам да слезе и тогава да му се метна.

Уилямс излезе от вана и пресече улицата. Беше облечен с черно кожено яке до кръста и черни кожени панталони. Тогава реших да предпочета втората възможност. Затичах се отново полуприклекнал, докато не се озовах точно срещу входа на Тюкседо Парк, и отново се скрих зад една кола. Уилямс изкачи решително покритите с плочи стъпала и отвори стъклената врата, която водеше към вестибюла. Не обърна никакво внимание на интеркома, а мина направо през втората стъклена врата, която водеше към асансьорите.

Изчаках го да изчезне и заобиколих вана откъм страната на шофьора. Извадих 45-калибровия пистолет и се огледах наоколо. Улицата с три платна беше празна, затова използвах приклада на пистолета, за да счупя прозореца, отворих вратата и се пъхнах зад волана. Отворих капака и след секунда бях изтръгнал делкото и кабелите, които водеха към акумулатора. Затворих капака колкото се може по-тихо и натиках делкото и кабелите зад един храсталак. Беше ме обзела дива радост, докато изтръгвах кабелите. Превръщах се в малката нинджа.

Сега трябваше да почакам. Главното беше дали Вивиан щеше да се появи с него. Следващият въпрос беше къде е пистолетът му, защото изобщо не се съмнявах, че е въоръжен. Уилямс беше голям, силен и достатъчно гаден, за да може да застави почти всекиго да се качи във вана му и без оръжие, но ако се появеше с дулото на пистолета, опряно в гърба на Вивиан, ситуацията щеше да бъде наистина много деликатна. Ако станеше така, трябваше да съм достатъчно близо, за да го изненадам. Премислих всичко, превъртайки бързо напред. Той щеше да види счупеното стъкло. Това щеше да го разсее със сигурност. Щеше да отвори вратата на Вивиан, после своята. Ванът нямаше да запали. Щеше да се наложи да отвори капака. Вероятно щеше да е подозрителен, но въпреки това трябваше да отвори капака и точно тогава щях да го сгащя. Съобразявайки това, вече знаех и къде трябва да изчакам.

Заобиколих няколко коли южно от мястото, където Уилямс беше паркирал вана си, и приклекнах до една задна броня с надеждата, че никой няма да ме забележи. Не се наложи да чакам много, защото миг по-късно Уилямс се появи през входната врата — въздъхнах. Беше сам. Изборът, който трябваше да направя, се наду в гърдите ми като огромен балон за Деня на благодарността. Да го убия ли сега и да оставя един враг по-малко зад гърба си, или да го оставя за друг път. Първият избор беше разумен. От това разстояние нямаше начин да не го улуча. Възможно ли беше да ми се размине? Може би. Вероятно. В Маями непрекъснато убиваха хора. Щях да се отърва от пистолета. Дали щях да бъда заподозрян? Може би. Вероятно. Мотив? Какъв мотив? Никой не знаеше за интимното ни преживяване насред открито море. В крайна сметка той се беше опитал да ме убие. Тъкмо щяхме да сме квит. Щях да изтрия самодоволната му усмивка веднъж завинаги.

Въпреки това хич не е лесно да се убие човек.

Поне нарочно. Тогава старото видео тръгна и не можах да спра лентата. Качвам се нагоре по стълбите на блока в Спениш Харлем. Сърцето ми бие спокойно, напомня ми, че поне още съм жив. Определя темпото на бавното, предпазливо изкачване нагоре по стълбите. После проблясъкът на метал в тъмното и двамата стреляте с пистолетите си едновременно като в полуавтоматичен сън и за цял живот ти остава изгарящият въпрос, който си задаваш всеки ден, всеки момент: ами ако беше изчакал една секунда?

Тогава чух вой на сирени в далечината, които постепенно заглъхнаха. Видеото се размаза, преди да изчезне напълно.

Докато клечах зад колата и чаках, ми хрумна, че моментът още не е дошъл. На двамата с Уилямс ни предстоеше да се сблъскаме. В това бях сигурен. Но нямаше да стане сега. Беше прекалено рано. Или просто бях уплашен. Нямаше значение. Усетих облекчение, когато разбрах, че още не му е дошло времето.

Чух как Уилямс тихо изпсува, когато забеляза счупения прозорец. После отново изпсува — този път по-силно — когато двигателят не запали. Клекнал в тъмното, се усмихнах като някой зъл дух. Надникнах над багажника, зад който бях се скрил, когато чух капака на колата му да се отваря. След една-две секунди той го затръшна и изруга отново. Озърна се подозрително за миг, но нямаше какво друго да направи. Мисля, че го чух да говори по мобилния. После пак изруга и се запъти към Уошингтън авеню. Щеше да иде в „Ембърс“. Изчаках го да завие зад ъгъла и изтичах до колата си.

Направих обратен завой и поех на север по Мичиган. При парка завих наляво и изминах няколкото пресечки към неоновите развлечения по Уошингтън авеню. Извадих късмет и открих празно място за паркиране точно пред един денонощен супермаркет. После изминах пеш половината пресечка до основния поток от коли, който вече се беше задръстил от тълпите, прииждащи от другата страна на магистралата. Движението не помръдваше и влажният въздух миришеше на китайски ресторант. Държах пистолета под ризата си като смъртоносна покана.

Определени места на тази земя явно изневиделица разцъфват от нищото като венерини клопки, кафета или нощни клубове, които процъфтяват и привличат клиентела там, където други заведения са фалирали и изчезнали малко след като са отворили врати. Бях виждал това в Саут Бийч поне дузина пъти, откакто бях в Маями. „Ембърс“ спадаше към първата категория. Ник, Метсън и неколцина мълчаливи партньори бяха отворили клуба няколко месеца преди да се запознаем, и от мига, в който светлините му блеснаха за първи път, тълпите се блъскаха пред двойните златни врати и жужаха от нетърпение като комари след продължителен дъжд.

Шейха беше организирал партита вътре, Спейсмен също. Моделите, които се мотаеха из клуба, се полюшваха като палми по дансинга, а горе, във ВИП зоната, бях виждал неща, обикновено запазени за мотелски стаи с огледала по таваните, дървеници и цени на час. Не очаквах, че някога пак ще се върна тук, също както не бях предполагал, че отново ще видя Вивиан. Явно бях сбъркал и за двете.

По стандартите на Саут Бийч все още беше рано, само двайсет минути след полунощ, но дълга, пулсираща опашка от хора вече завиваше зад ъгъла. Откъм океана изведнъж бе дошъл проливен дъжд и тълпите се притискаха гърбом към стените на сградата под тясната козирка, която опасваше покритите с пердета прозорци на втория етаж. Застанах от другата страна на улицата под тентата на ателие за татуировки и ги гледах как се мокрят. Дъждът биеше косо с дивата ярост, която пораждаше джунгли и кряскащи маймуни, потопи, които покриваха земята. Препълни канавките и заля тротоарите, върна се обратно, после се надигна и опита отново.

Опашката се движеше бавно към вратата, където високият, слаб Сидни, пазителят на райските двери, чакаше под козирката зад пюпитър и проверяваше имената по списък като свети Петър, за да се увери, че в рая няма да попадне, който не трябва. Беше облечен с бяла рокля с пайети и приличаше на гигантска булка, на чийто жених малко мъже биха завидели. Жълтата перука на главата му, контрастираща с черната кожа, не допринасяше за привлекателността му. Трудно беше да повярва човек, че някога е бил инструктор по карате в Детройт, но само докато не го види как поваля с един ритник някой размирник.

Изчаках дъжда да намалее и притичах през улицата право към пюпитъра. Двамата охранители до Сидни се изправиха, готови да ми смажат задника. Сидни ме погледна така, сякаш съм някоя водна буболечка, изскочила на повърхността на езерото. Дори и без токчетата, пак щеше да е по-висок от мен с осем сантиметра, които с тях ставаха петнайсет. Можех да подуша парфюма му от четири крачки разстояние и той ме изпълни с обратното на романтика. Както обикновено, беше прекалил с грима. Червилото му беше с цвят на пурпурна орхидея, а спиралата започваше да се стича по лицето му — тъмно и красиво като това на Дензъл Уошингтън.

— Здрасти, Сидни! — поздравих го аз. — Не ми казвай, че не ме помниш.

Той затръшна книгата с гости така, както проповедник затваря Библията по време на проповед.

— Да ме вземат мътните! Виж ти кой е дошъл! Къде беше, по дяволите, бял спаруженяко? Реших, че господ те е призовал у дома. Той или дяволът, един от двамата! За последно те видях, когато играхме билярд след работа в онова място зад библиотеката. Спомняш ли си?

— Да — отвърнах. — Тогава ти откраднаха перуката.

— Това му е проблемът на този забравен от бога град, Джаки — рече той. — Свали си косата за минутка и ще се намери някой да ти я открадне.

— Кварталът се промени — признах. — Между другото, Вивиан вътре ли е?

— Мисля, че да.

— Мога ли да вляза?

— Мисля, че не.

— Защо не?

— Не си с подходящи дрехи. Ако те пусна, ще трябва да пусна и бездомниците.

— Спешно е — настоях. — Моля те, само този път. Ще вляза и ще изляза за пет минути.

— Какво става?

— Някой я преследва. От лошите е.

Той ме погледна за миг. Предполагам, че усети отчаянието ми, защото каза на помощниците си да ме пуснат.

— Промъкнал си се тайно — предупреди ме Сидни. — И в никакъв случай не съм те видял.

— Точно така. Влязъл съм през задния вход.

— С тези дрехи така и трябваше да направиш.

Охранителят откопча въжето от месинговата стойка и го преметна зад мен.

— Не е облечен подходящо — измърмори той.

— Млъквай — отряза го Сидни.

— Сидни, завърши ли вече правото? — попитах го.

— Да — отвърна той и ме потупа по гърба. — Даже си взех и държавния изпит — от първи път. Имам няколко интервюта, насрочени за другия месец.

— Не са готови за теб в съдебната зала — отвърнах му.

— И тук не бяха готови за мен, брато. Не се тревожи — през деня се обличам другояче.

Приближих се по-близо до него, така че никой да не може да ме чуе. Трябваше да се наведе, за да чуе какво му казвам.

— Искам да те помоля за още една услуга.

— Какво искаш?

— Един едър мъж ме следи. Висок почти колкото теб, гола глава, червени мустаци, наблъскан със стероиди. Черна кожа. Има вид на луд. Ако може, да не го пускаш или поне да го забавиш.

— Какво става?

— Не ме питай. Не мога да ти кажа.

— Разбрах. Влизай вътре.

Влязох през двойната стъклена врата с тежък месингов обков и музиката и светлините ме удариха изведнъж като начало на лошо пътуване. Пред бара в преддверието се беше натрупал народ и барманите с бели официални ризи и розови папийонки, се плъзгаха напред-назад като трио кънкьори. Цигареният дим беше толкова плътен, че таванът изглеждаше много по-нисък, отколкото беше. Смесица от парфюм и пот изпълваше въздуха като прелюдия към оргия, а жените бяха облечени толкова, колкото да не ги арестуват.

Минах през втори ред широко отворени стъклени врати вляво и се озовах над вече претъпкания дансинг. Пробих си път през надигащата се вълна от клаустрофобия и се проврях през тълпата странично, като въртях и извивах тялото си подобно на змиорка, която се мъчи да се измъкне от тинята. Щом се налагаше да търся Вивиан на подобно място, трябваше да си осигуря гледка отвисоко, затова си проправих път към стълбите, които водеха към балкона, като си давах сметка, че Уилямс няма да се забави дълго.

Човек би помислил, че при целия този технологичен напредък би трябвало да се намери заместител на диско кълбото, циклопа, многостенната сребърна топка, която се върти като миниатюрно слънце над дансинга. Но би се излъгал — светлините бяха много приглушени. Колоните дънеха. Дансингът представляваше гъмжило от ръце и крака и над всичко това топката бавно се въртеше и обстрелваше тълпата с пръчици от синя и жълта светлина. Въздухът беше толкова студен, че трудно се долавяше мирисът на марихуана, но той витаеше сладникав като червеноок джин, който очаква да чуе нечие желание.

Охранителят в подножието на стълбите ме познаваше и ме пусна да се кача до ВИП зоната, макар да видях, че не остана очарован от облеклото ми. Горе имаше десет маси, но само шест бяха заети. Никой не ми обърна внимание, докато прекосявах към мястото, където балконът се подаваше над дансинга като ръб на скала. Стоях и надничах надолу към тълпата, напълно погълнат да търся Вивиан, когато разпознах мъжа, който стоеше облегнат на перилата с гръб към мен. Приближих се и го потупах по рамото. Беше Ник.

Извърна се небрежно, но когато видя кой съм, главата му рязко отхвръкна напред и той изплю кубчето лед от устата си. После се закашля. Седнах на високото столче до него и го изчаках да се съвземе.

— Къде е сестра ти?

Ник отскочи двайсет сантиметра встрани, но аз го сграбчих за ръката и го върнах обратно на земята. Издърпа си ръката.

— Джак! Боже мой! Всички помислихме, че си мъртъв! — прошепна той високо.

— За малко, но познай какво: Джак се върна. И сега искам да узная защо Уилямс се опита да ме убие снощи, докато вършех мръсната работа на баща ти. Бих искал да чуя размислите ти по този въпрос.

Ник нервно дръпна от цигарата си и се наведе по-близо към мен:

— Лоша работа, Джак. Всички сме го загазили. Уилямс си е загубил ума. Страхувам се, че ще убие всички ни. Той е животно, познаваш го.

— Къде е голямото татенце? У дома?

— Не, не е там. Трябваше да се махне. Не можеше да остане там.

— Защо не?

Ник погледна към тълпата.

— Баща ми го е закъсал — провикна се той. — И то много. Не знам къде е и всъщност не искам и да знам.

— Уилямс идва насам — казах му аз. — Нямаме много време за игрички. По-добре бързо ми кажи какво знаеш, преди да се ядосам и да застрелям не когото трябва.

— Уилямс идва насам? Имаш ли пистолет?

Дръпнах ризата си, за да може да види приклада на 45-калибровия пистолет, който Спейсмен ми беше дал.

— Разбира се. Нали всеки има? Сега ми кажи в какво се е забъркал Полковника. Няма да те питам втори път.

Ник нервно се огледа наоколо като приклещено животно, което не знае накъде да побегне.

— Моля те, Джак, за бога! Нека само да вземем сестра ми и да се махнем оттук. После ще ти разкажа всичко. Кълна се. Моля те!

— Къде е тя?

— Долу, танцува. — Ник се приближи до перилата, но притеснено, сякаш очакваше, че ще го бутна през тях. Свали си очилата и избърса стъклата им с носна кърпа. После ги сложи и погледна отново. След малко посочи. Дори в тъмното изглеждаше уплашен и ужасно се нуждаеше от малко слънчев загар, приличаше на човек, който е прекарал дълги години в офис без прозорци.

— Виждаш ли я? Там, с черната рокля. Танцува с друго момиче.

Погледнах надолу и видях Вивиан. Да, танцуваше и за малко да се заплесна, докато я гледах. Такива танци не се учат в нито едно порядъчно училище. Наблюдавах я ужасен и същевременно напълно хипнотизиран от начина, по който се движеше. Сякаш музиката беше стопила всяко кокалче от тялото й. После двете с момичето си размениха целувка. Най-доброто от Саут Бийч, помислих си.

Ник се наведе по-близо до мен и извика в ухото ми:

— Мислехме, че си мъртъв!

— Вече ми го каза. Не се прави на разочарован. Кажи ми едно: защо Уилямс ви преследва с Вивиан?

— Дълга история, но си мисли, че искаме да го изиграем.

— Как да го изиграете? — попитах аз.

— Моля те, Джак. Не може ли първо да се махнем оттук? Не те ли е страх от Уилямс?

— Щом толкова се боиш от него, какво правиш тук?

— Мислехме, че ще сме в по-голяма безопасност сред тълпата — отвърна Ник.

— Така ли? Помисли пак.

Извадих пистолета под прикритието на мрака и го забих в ребрата му. Озърнах се наоколо, но никой не ни гледаше. Двойките по масите бяха увлечени в разговорите си, лицата им сияеха от светлината на свещите и от кокаина най-вероятно. В този момент и аз имах нужда от малко, като се има предвид колко дълги бяха последните два дни.

— Какво правиш? — каза той отчаяно. — Разкарай това чудо!

— Искам да ти задам един въпрос, Ник. Колко луд мислиш, че съм?

— Що за въпрос е това? Не знам. Нямам представа. Лично аз никога не съм те смятал за луд. Малко глупав може би, но не и луд.

— Сестра ти казвала ли ти е някога, че съм луд? А? — смушках го с дулото на пистолета.

— Не! Никога! Никога не е казвала, че си луд. Кълна се в Бога, че не е.

— Знаеш ли какво? Излъгала те е! Аз съм най-лудият човек тук тази вечер! В сравнение с мен Уилямс е светец. Разбираш ли какво ти казвам? А? Повтори го, за да го чуя: „Ти си най-лудият кучи син, когото познавам“. Хайде! — Бутнах пистолета малко по-близо до панкреаса му.

— Ти си най-лудият кучи син, когото познавам — покорно повтори той.

— Не звучиш убедено. Кажи го по-високо. Кажи го! Кажи го, преди да съм те метнал през перилата!

— Не можеш да го направиш. Ами ако падна върху някого!

— Проблемът си е негов. Какво търси в тази адска дупка?

— Добре, добре! Ти си най-лудият кучи син, когото познавам! Мисля го, Джак. Преди не го мислех, но сега го мисля. Ти си напълно ненормален. Мисля дори, че си по-луд и от Уилямс.

— В момента приемам това за комплимент. — Напъхах пистолета обратно под ризата.

Ник видимо се отпусна, но не исках да се успокои прекалено, затова го сграбчих за лакътя и натиснах улнарния му нерв с палец. Опита да си издърпа ръката, но аз го бях сграбчил здраво.

— Върви пред мен — наредих му. — Слизаме долу да вземем сестра ти. Опиташ ли се да избягаш, ще ти спукам задника от бой.

Очаквах да опита да се отскубне, но той стоеше плътно пред мен, докато се провирахме през масите към покритото с килим стълбище. Дали от възрастта или от километража, който бях навъртял през последните няколко дни, но сега „Ембърс“ ми приличаше на лудница и исках колкото се може по-бързо да се измъкна оттук. Трябваше да заведа Вивиан и брат й на тихо и спокойно място, където можехме да седнем и да си поговорим със закъснение, на място с железни столове без възглавници, с две-три бутилки серум на истината, няколко чифта белезници и лампа над главата, която никога не примигва.

Да се проврем през партера се оказа дори още по-трудно, отколкото по стълбите, и ми трябваха цели пет минути да си пробия бавно път до мястото на дансинга, където бях видял Вивиан да танцува. Минавах покрай красиви жени, без да ги виждам. Музиката тътнеше в ушите ми като буря. Бях се съсредоточил като хрътка, подушила следа, и трябваше да си пробия път със сила. Не на всички им хареса. Високо хлапе със страховита физиономия започна да ми се дърви, но нещо в изражението ми явно го обезкуражи. Улових погледа му и го задържах за миг, но в този единствен миг прочетох мисълта му без грешка: „Този пич е ченге“. Сдобиеш ли се веднъж с този поглед, никога не го губиш.

Вивиан не танцуваше вече, когато я открих. Седеше с питие в ръката на бара с формата на подкова в издигнатия център на дансинга. Беше с гръб към мен. Висок мъж с черна риза и черни панталони палеше цигарата й, когато седнах до нея. Ник стоеше до мен и изглеждаше като призрака от „Коледна песен“ на Дикенс. Потупах я леко по рамото. Явно беше свикнала хората да го правят, защото не се извърна, затова почуках по красивото й бронзово рамо с кокалчетата на пръстите си, както се чука на врата. Мъжът в черно ме изгледа втренчено, но аз не му обърнах внимание. Вивиан се извърна и устата й увисна. Погледна брат си и пет различни емоции се изписаха едновременно върху лицето й.

Беше добра, поне толкова, колкото и Ник, това поне трябваше да й призная. Скочи от стола и се хвърли на врата ми, погледнах към мъжа в черно до нея. Втренчих се с най-налудничавия си поглед и лицето му изгуби част от тена си.

— Защо палиш цигарата на жена ми, кучи сине? — попитах го.

Изглеждаше ошашавен. Беше около трийсет и пет годишен, красив и преждевременно побелял.

— Жена… ти? — заекна той. — Не знаех, че е жена ти. Помоли ме за огънче. Да забравим за това, става ли? — Разпери двете си ръце отпред като двойка морски звезди. Ухили ми се, като че ли току-що бяхме подписали мирно споразумение в Кемп Дейвид, после си взе питието и се сля с тълпата.

Вивиан ме целуваше и прегръщаше, сякаш се бях върнал от Виетнам. Ник гледаше мрачно. Въздържах се да не я ухапя по врата и вместо това я сграбчих за раменете.

— Боже мой! Толкова се разтревожих за теб! — каза тя. — Помислих, че си мъртъв!

— Това обяснява черната рокля — отвърнах, докато оглеждах тълпата. — Да се махаме оттук. Трябва да си поговорим. В момента не ми се слушат повече глупости.

В мига, в който се изправих, Ник ме сръчка с лакът. Проследих погледа му до другата страна на бара и видях Уилямс. Голото му теме проблясваше на въртящите се светлини. Оглеждаше се наоколо. Сграбчих Вивиан за ръката, но беше прекалено късно. Вече ни беше забелязал. Очите ни се срещнаха през бара и ми се стори, че видях как върху лицето му пробяга усмивка. Усмивката на човек, който беше рязал носове и уши и се бе наслаждавал на всяко парче.

Изобщо не се поколеба. Веднага тръгна към нас, разделяше тълпата с огромните си напомпани рамене, ореше напред, плуваше през навалицата, разбутваше хората, като че ли бяха житни класове на полето. Разделяха ни поне стотина човека и това щеше да забави почти всекиго. Но не и Уилямс.

— Да вървим! Стойте близо до мен — казах.

Тръгнах пръв и започнах да се провирам, без да си създавам приятели, но и без да ме е грижа за това. Не бях толкова голям, колкото Уилямс, нито толкова силен, но страхът беше на моя страна. Тълпата, подобно на звяр с един ум и много лица, започна да усеща, че има някаква гонитба и почувствах мълчалива вълна на очакване да се надига около мен, когато танцьорките се обърнаха и бързо се махнаха от пътя ни. Погледнах назад и видях един охранител с бяла риза и розова папийонка да си пробива напряко път към Уилямс. Още двама негови колеги със същото облекло се приближаваха отзад. Бутнах Вивиан и Ник пред мен. Бяхме стигнали почти до края на дансинга.

Вивиан се подхлъзна и за малко не падна. Пресегна се, свали си обувките и побягна боса пред мен. Тълпата, която беше на страната на жертвата, се раздели пред нея. Виждах зяпнали физиономии, размазани от бързината. Ник вече беше далече напред. Бях сигурен, че ще се опита да избяга сам, но той спря и изчака Вивиан. Обърнах се навреме, за да видя как един охранител с пурпурен гребен сграбчва Уилямс за рамото и го завърта. Уилямс се извърна с все сила, удари го под брадичката с долната част на дланта си и го просна на земята. После останалите охранители му наскачаха, събориха го и му се нахвърлиха с всички сили. Пожелах им късмет. Щяха да имат нужда от него.

Затичах се напред и поведох Ник и Вивиан към аварийния изход отляво на дансинга. Нямаше смисъл да се опитваме да излезем през главния вход. Полицията щеше да се погрижи да спре всеки, който се опитваше да излезе. С две ръце блъснах вратата с все сила и я затръшнах зад гърба си, когато излязохме навън.

— Къде е колата ти? — изкрещях на Ник.

— Дадох я на пиколото.

— Ще вземем моята — рекох. — Близо до парка е. Хайде!

Подкарах ги пред мен и ги поведох напред. Вивиан продължаваше да тича с черните си обувки в ръка. Поглеждах от време на време през рамо, очаквайки да видя образа на индийския бог Вишну, под чиято колесница хвърляли вярващите, да се носи след нас. Стигнахме до бавареца и скочихме в него. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях гигантска сянка да тича към нас.

Почти с едно движение запалих колата и я изкарах от мястото за паркиране, без да пускам фаровете, докато не завих на ъгъла.

— Къде ни водиш? — попита Ник.

— В Дисни Уърлд — отвърнах. — Време е да видите Мики Маус.

— Ти си луд — отвърна Ник. — Преди не го вярвах, но вече вярвам.

— Добре. Започваш да загряваш.

Колинс авеню беше претъпкана, затова завих на запад. На Меридиан обърнахме отново на север и тогава се замислих какво да правя сега, когато бях събрал отново двама от последните трима членове на семейство Патерсън.

Вивиан седна изправено и погледна към брат си, който се беше свил на задната седалка.

— Ник — рече тя, — трябва да кажем на Джак истината.

— Това е добра идея — съгласих се. — Започнете бавно. Не искам да се нараните.

— Това се превръща в някакъв ад — обади се Ник. — Животът ми свърши.

— Престани да бъдеш такъв егоист — сряза го Вивиан.

— Добре, деца — намесих се аз. — Ето какво ще направим: никой няма да слезе от тази кола, докато не разбера какво става. Ясно? Резервоарът ми е пълен догоре и нямам къде да ходя, затова по-добре някой да започва да говори, преди да сме стигнали до Орландо.

— Наистина ли отиваме в Дисни Уърлд? — попита Ник.

— Млъквай! Вивиан, какво става, по дяволите?

— Хайде, кажи му — рече Ник. — Той е единственият ни шанс срещу Уилямс.

Вивиан гледаше право напред. Бяхме стигнали до Индиан Крийк и сега се отправяхме на север сред безкрайната редица от сгради, наречена Кондо Каньон. Плъзгахме се под блясъка на хиляди добре осветени прозорци, които гледаха надолу към нас, всеки от тях изпълнен с обещание за почивка, сигурност, чашка преди лягане, легло с чисти чаршафи и тънка прохладна възглавница. Бях толкова уморен, че изтощението сега ми се струваше като нормалното ми състояние. Притворих очи само за да го усетя, после ги отворих широко, щом Вивиан започна да говори.

— Какво знаеш за компанията на баща ми? — попита тя.

— Прави лекарства. Първоначалните пари са били на мащехата ти, която е починала. Не си я обичала. Компанията е частна, никога не е била публична. Защо ме питаш?

Ник се наведе напред.

— Знаеш ли, че „Пелюсид Лабс“ за малко щяха да банкрутират миналата година?

— Не. Но както може би ще си спомните, по това време вече бях изчезнал от картинката. Явно компанията е оцеляла. — Тогава си спомних статията, която бях прочел у Сюзан.

— Но не знаеш как. Трябваше да се вкарат външни пари — каза Вивиан. — И то доста.

— Не разказваш както трябва — намеси се Ник. — Всъщност всичко започна още преди години, по времето, когато всички големи лекарствени компании се заловиха да произвеждат доходоносните антидепресанти. Татко разработваше едно лекарство от десет години. Казваше се „Морфитрекс“. Чувал ли си го някога?

— Не.

Вивиан си запали цигара. Размаха кибритената клечка и я хвърли навън през прозореца. Вече бяхме в Сърфсайд, сред успоредните редици с долнопробни мотели, където в миналото отсядаха канадците, преди да им дойде акълът и да се преместят на север към Холивуд Бийч. Но за мен, както бях уморен, всеки евтин неонов знак беше вход към място за сън.

— Това беше проблемът — продължи Вивиан. — Никой не го беше чувал. От Агенцията по храните и лекарствата го отхвърлиха точно преди да бъде одобрено. Откриха, че татко е фалшифицирал част от резултатите. Оказа се, че лекарството има прекалено много странични ефекти.

— Тогава започнаха проблемите с парите — добави Ник. — Големите играчи като „Мерк“ и „Пфайзер“ могат да си позволят такава голяма загуба, но не и татко. Знаеш ли защо никога не направи компанията публична?

— Защото иска той да контролира всичко — отвърнах.

— Точно така — отвърна Вивиан. — Иска да държи контрола. Но когато видя, че компанията, която беше изградил от нищото, се срива, трябваше да вкара рискови инвеститори, хора с дълбоки джобове. Но те не искаха да му дадат парите просто така и после да идат вкъщи да си дремнат. Не можеш да вземеш сто милиона долара и да не се откажеш от контрола. Това за малко не го уби, но беше единственият начин да спаси „Пелюсид“.

— Случва се непрекъснато — отвърнах. — Къде е завръзката?

— Сещаш ли се откъде дойдоха парите? — попита Вивиан.

— От вълшебната фея — отвърнах.

— Метсън — рече Ник.

— Невъзможно — отказах да повярвам аз. — Метсън имаше пари, но не чак толкова. Той правеше мръсни филми. — Но тогава в главата ми се появи образът на „Карусел“ и се сетих за това, което агент Хакбарт беше казал у Сюзан за Метсън и Дънкан.

— Метсън имаше приятели — продължи Вивиан.

— Това ми напомни нещо — прекъснах я. — Забравихте да споменете, че има още един мъртвец на лодката. Знам, че е дребна подробност, но не си спомням да сме говорили за сделка две в едно, когато ставаше дума да ви отърва от трупа. Той беше другият щастливец в домашното порно, което баща ти ми даде да гледам.

— Казва се Хари Дънкан. Беше приятел на Метсън. Какво значение има? — отвърна Вивиан. — И двамата бяха мъртви, нали? Ти трябваше само да се отървеш от тях.

— От това, което видях на касетата, изглежда си го познавала доста добре.

— Не толкова добре, колкото може би си мислиш. Дадоха ми „Морфитрекс“. Хапчето превръща всекиго в твой приятел.

— Сега на същото ли си? — попитах.

— Малко.

— Затова ли се целуваше с онова момиче в „Ембърс“?

— Да, но и без хапчето пак бих я целунала.

Погледнах я за миг и се почудих коя беше тя. Погледнах към природения й брат и за пръв път забелязах, че имат едни и същи очи. Не цветът — неговите бяха бледосини, а нейните — като тъмен бадем, почти черни. Но имаха един и същ пронизващ блясък, от който и двамата изглеждаха като пораснали непослушни деца, хванати насред поредната пакост. Тогава ми хрумна, че прекалено дълго бях живял в чужда страна и че тази страна ми беше станала родина. С тези двамата в колата се радвах, че имам пистолет. Много жалко, че не беше зареден със сребърни куршуми.

— Щом Агенцията по лекарствата не е одобрила медикамента, как сте се сдобили с него? — попитах.

— Това е по-интересната част — рече Ник.

— Първоначално произвели малко хапчета, като мостри за тестовете. Една вечер ровех из кабинета на баща ми, не търсех нищо конкретно, когато попаднах на кутийка с тези малки сини хапченца. Е, познаваш ме. Директно глътнах едно, и леле боже, беше фантастично, по-добро от екстази, в пъти по-добро. Както и да е, дадох едно и на Метсън. И тогава той вкара и Хари Дънкан в сделката. После направиха предложение на татко.

— Какво предложение? — опитах.

— Искаха да им предостави изследването си. Идеята им беше, че „Морфитрекс“ е само началото. Щяха да произвеждат в чужбина цяла серия по поръчка почти без пари, после да ги вкарват и да ги продават по клубовете. Метсън изчисли, че можем да изкараме сто милиона само първата година.

— И баща ти се съгласи на това? — попитах.

— Да, но сделката беше само за „Морфитрекс“ — отвърна Вивиан. — Татко нямаше никакво намерение да продава останалото. Смяташе, че част от другите лекарства, които разработваше, все още могат да бъдат произвеждани легално тук. Не искаше Метсън да му ги вземе.

— И защо се разсъхна работата? — попитах аз. — Как така Метсън и другарчето му се оказаха мъртви накрая?

— Тя беше виновна — отвърна Ник. — Искаше да изиграе баща ни.

— Да бе — възпротиви се Вивиан. — Но ти се съгласи с мен. Не се преструвай, че съм била само аз.

— Баща ти ми каза, че ти си застреляла Метсън — намесих се аз.

— Не — отрече Вивиан. — Не бях аз. Уилямс го направи. Той застреля и Дънкан. Баща ми ти е казал, че съм била аз, за да те накара да потопиш яхтата. Знаеше, че никога няма да го направиш, ако разбереш, че Уилямс го е убил. — Погледна встрани. — Не знаех, че ще ти се обади — добави. В очите й имаше сълзи, но те не значеха нищо за мен.

— Но си се съгласила, когато ме излъга — отвърнах й. — Кажи ми едно: защо Уилямс смяташе, че трябва да ме убие?

— Не знам това — рече Вивиан. — Иначе щях да ти кажа. Вероятно е мислел, че си разбрал прекалено много. Не съм сигурна дали баща ми изобщо знае какво се е канел да направи.

— Каза, че си искала да изиграеш баща си — припомних й. — Как щеше да го направиш?

— Уилямс беше сложил бръмбари в апартамента й — обади се Ник. — Чул ни е да си говорим.

— За какво?

— Двамата с Вивиан щяхме да закъсаме за пари. Това беше сигурно. Виждахме, че така ще стане, и затова сключихме тайна сделка с Метсън. Щяхме да му доставим всички разработки на баща ни, а не само тези за производството на „Морфитрекс“. Поискахме твърда цена: по три милиона на парче. Дънкан и Метсън се съгласиха. Депозираха парите в сметка на Каймановите острови. Трябваше само да им доставим разработката. След като отиде да потопиш яхтата, Вивиан ми се обади по телефона. Тогава Уилямс ни е чул да си говорим за сделката. Каза, че ще ни убие и двамата. За малко не ни хвана — в един ресторант. Избягахме през кухнята.

— Загуби си телефона — рече Вивиан. — Този мъж може да тича.

— За пръв път съм съгласен с Уилямс — рекох. — Мисля лично да ви убия и двамата. Бих добавил, че светът нищо няма да загуби.

— Хари ме научи как да проникна в компютъра на баща ми — отвърна Ник. — Знаеше много за компютрите.

— Значи цялата работа с пикантното малко видео е било просто начин баща ви да ме размекне — казах аз. — Явно се е получило.

Никой не каза нищо.

— Сигурни ли сте, че Уилямс е убил Метсън и Дънкан? — попитах. — Още една лъжа и някой ще се връща пеша обратно.

Настъпи продължително мълчание. Като ченге се бях научил добре да разпознавам този вид мълчание, мълчанието на човек, който е изчерпал торбата с лъжите и е прекалено уморен и уплашен, за да измисля нови. Вече се намирахме в Съни Айлс и продължавахме на север. Замириса ми на „Раскалс Дели“, преди да видя рекламата на ресторанта. Приканваше ме като чаша кафе по време на нощна смяна в Харлем, далече, в някой друг живот. Хотел „Тъндърбърд“ ме привикваше нежно от източната страна на Колинс, докато минавахме покрай него. На табелата пишеше, че дори имали и басейн. Това беше почти всичко, което един уморен човек можеше да поиска от живота.

— Уилямс уби и двамата — отвърна Вивиан от място, което бях напуснал за малко. — После ме завлече обратно и ме накара да си призная пред татко за това, че сме продали и останалите лекарства на Метсън. Взе компютъра и всичките ми файлове. Искаше да се отърве от изследванията на татко, които евентуално съм откраднала. После взе и компютъра на Ник.

— Чакай да отгатна. Копирали сте файловете вероятно на диск или на сиди. Нали така? Още сте в играта. Какво стана? Уилямс е разбрал ли?

— Аз съм виновен — мрачно каза Ник. — Мислех, че съм скрил копията добре, но той ги откри. Хвана ме и държа запалка под дланта ми. Попита ме дали и Вивиан си е направила архив. Трябваше да му кажа. Затова я преследва сега.

— Чакай да отгатна пак — обърнах се към Вивиан, — ти си имаш собствен таен запас от откраднати изследвания. Уилямс е разбрал за него, но още не е успял да го открие. Така ли е? Кажи ми едно: какво възнамеряваше да направиш с него? И двамата ти партньори са мъртви. За какво ти е сега този запас?

— Не знам — отговори Вивиан. — Знам само, че аз уредих сделката на татко и че ще си взема моя дял. Освен това Метсън ме запозна с много от приятелите си. Може някой от тях да ми помогне. — Тя се премести по-близо до мен на седалката, така че бедрото й да се притисне към моето. — Ти също можеш да ни помогнеш.

Не реагирах. Но ми хрумна една идея.

— Къде са файловете? — попитах.

В колата отново стана тихо. Направих ляв завой, отбих зад една денонощна бензиностанция с добре осветен минимаркет и угасих фаровете.

— Кажи ми къде е дискът или ще ви дам и двамата на Уилямс.

— Не би ми причинил това — каза Вивиан. — Знам, че не би го направил.

— На теб не — отговорих. — Но брат ти е друга песен. Сигурен съм, че ще открия името на Уилямс в мобилния му телефон и че Рудолф ще се радва да го види отново. Как мислиш?

— Дори и да ти кажа къде е, какво ще правиш с него? — попита Вивиан. — Ще влезеш сам в играта?

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Ще си получите вашия дял. Не съм алчен. Но нито един от вас не е в състояние да се изправи срещу Уилямс сам. А аз мога и вие го знаете. Нуждаете се от подкрепление. Хайде. Губим си времето и започва да ми писва.

— Можем ли да спрем някъде? — примоли се Вивиан. — Не съм спала, откакто тръгна да потапяш лодката. Само за няколко часа?

— Не и преди да ми кажеш къде си скрила файловете на баща си. Това е сделката.

— В къщата са — отвърна тя.

— Къде? — попита Ник.

— В стаята ми.

— Добре — казах аз. — Това е достатъчно. Да спрем някъде. Утре сутринта ще идем у вас. Тримата заедно като едно голямо шибано семейство.

Десет минути по-късно влязохме в прекалено светлото, но почти празно фоайе на Холидей Ин в Холивуд Бийч. Познавах човека, който работеше нощна смяна на рецепцията. Голям, сладкодумен мъж-дете на име Касио Дейвис. Баща му ми беше дал пет бона преди няколко години, за да помогна на сина му да влезе във форма за флота. Наложи се да върна парите обаче. Работата, която вършехме през деня, младият Касио разваляше през нощта на гишето за коли в ресторантите за пържено пиле „Попайс“. В Маями има много километри, но не чак толкова, колкото са калориите в две кофи пържени панирани хапки. Бащата искаше да задържа парите, но аз въпреки всичко му ги върнах.

Макар и извън сезона, хотелът, който частично се ремонтираше, беше пълен, но Касио успя да ни изнамери две стаи. Никой не обели дума в асансьора. Излязохме на шестия етаж и тръгнахме по коридор, който още беше пълен със строителни отпадъци и миришеше на прясна боя. Уговорката беше да сме се изнесли, преди дневната смяна да е застъпила, иначе Касио можеше да изгуби работата си.

— Ще спя при теб — заяви Вивиан и пъхна ръка в моята, сякаш щяхме да ходим на абитуриентски бал.

Не казах нищо. Бях прекалено уморен, за да мисля. Мисълта за легло, със или без госпожица Патерсън в него, ми беше повече от достатъчна. Исках само да затворя очи и да се събудя в друг живот. На Ник явно не му хареса много перспективата да остане сам, но грижата ми към него си имаше граница. Той влезе в стаята си и го чух да пуска резето. Имаше от какво да се страхува. Беше видял как Уилямс разхвърля яките момчета в „Ембърс“ и сънищата му едва ли щяха да бъдат спокойни.

Нашата стая беше в дъното на коридора. В мига, в който видях леглото, се хвърлих върху него, сякаш беше последното на земята. Чух Вивиан да казва нещо зад мен, но гласът й започна да заглъхва, щом се изтегнах и затворих очи. Светлината на лампата върху нощното шкафче можеше да ми попречи да заспя, но вече нямах сили дори да я загася. Сънят се протегна и ме сграбчи през дюшека като топла ръка, излязла от земята, и аз му се отдадох изцяло.

После светлината угасна и усетих Вивиан до мен, дишаше в ухото ми като котка, която нямаше търпение да я нахранят. Започна да разкопчава ризата ми, казах й да ме остави да спя, но не й блъснах ръката. Нямаше нужда да ставам гаден само защото бях три четвърти мъртъв от изтощение и се нуждаех от почивка повече, отколкото някой се беше нуждал от секс през цялата история на света. Беше ме излъгала, предала и за малко щяха да ме убият заради нея. Това беше достатъчно човек да се огорчи. Бях огорчен. Бях адски огорчен. Тя дърпаше ризата от панталоните ми, ръката й беше като блуждаеща пеперуда, която пърхаше из космите на гърдите ми. Скоро започнах да мисля, че има моменти в живота на един мъж, когато трябва да загърби миналото, затова изритах обувките си и започнах да съдействам на ситуацията.

— Ще спиш по-добре, ако ме оставиш да те отпусна — рече тя.

— Бях подложен на доста стрес напоследък — отвърнах й.

— Легни назад, Джак — нареди ми тя.

Открих, че ми е много лесно да го направя. След секунда се надигнах на лакти и видях как косата й се плъзга по корема ми като отдръпваща се вълна. Протегнах се, хванах един кичур и вдигнах главата й. Очите й бяха също толкова стъклени като в малкото филмче на Метсън. Осени ме една мисъл.

— На него си, нали?

— Какво?

— „Морфитрекс“.

Вместо да ми отговори, тя навлажни и без това влажните си устни с език и наведе глава. Оставих я да си свърши работата. След малко ме яхна като каубойка и започна да се клати напред-назад, тъмната й коса се развяваше като сянката на кондор. Хванах я здраво за хълбоците и се почудих дали още е човешко същество. Страхувах се, че може да се превърне в нещо друго, и не бях сигурен, че искам да съм под нея, когато това стане. Тя се хвана за края на таблата на леглото и започна да се клати, да крещи и вие като гръмотевична буря, която се мъчи да се освободи от небето.

Времето минаваше. По средата на гърдите ми имаше локва пот, а Вивиан правеше бавни водовъртежи в нея с показалеца си. Стаята беше прохладна, а топлите чаршафи галеха гърба ми. Щеше да е чудесен завършек на нощта, ако предният ден бе различен. Това, че полицията беше по петите ми, скапваше нещата.

— Дрогата — обадих се. — Как действа?

— Не знам. Това е най-откаченото нещо, което някога съм взимала, по-откачено дори от пейот или гъби. Сякаш те чува. Знае какво искаш. Искаш нещо да те изстреля и то го прави. Ако искаш да разпуснеш и да гледаш в тухлена стена, тогава стената ще се превърне в най-красивото нещо на света. Казвам ти, Джак, това нещо е невероятно. Дори и Уилямс го взима. Аз го използвам само при секс.

— Никога не съм мислил, че имаш нужда от помощ.

— С теб не, но въпреки това прави всичко по-страстно. Не се оплакваш, нали?

— Уилямс за какво го използва, да му поникне пак коса ли?

— Сила, издръжливост. Веднъж ми каза, че е най-готината дрога, която е взимал от Виетнам насам.

— Могат да го използват за рекламна кампания.

— Няма да има такава. Всичко ще се предава от уста на уста. Така започна и екстазито. Докато се усетиш, и става двайсет долара хапчето — и отгоре, щом хората разберат какво е.

— Мисля, че сега е моментът да поговорим за пари — казах аз.

— Какво имаш предвид? — попита ме Вивиан.

Не обърнах внимание на въпроса й. Почти се забавлявах.

— Уилямс накрая ще разбере, че Полковника е изхвърлен от играта, и това хич няма да му се понрави. Освен това вече знае, че съм жив. И това няма да му хареса, което означава, че ще тръгне да ни преследва и тримата. Вероятно ще трябва да го убия. Трябва да бъда компенсиран за това. Създадох си доста неприятности заради семейството ти. Време е за разплата.

Тя се стегна, но само за миг. Веднъж ми беше казала, че цялото й тяло е G точка, но единственото място, което никога не бях пробвал, беше банковата й сметка. Само там не пускаше посетители — особено такива, които искаха да теглят.

— Колко искаш? — попита. Очите й лъщяха като монети.

— Все още ми дължиш петдесет хиляди за разчистването на труповете. Налага се да ги удвоим заради господин Дънкан, разбира се. Но като свежо подкрепление в тази малка операция ще трябва да бъда равностоен партньор. Искам една трета от печалбите. Какво ще кажеш?

Тя ме целуна.

— Джак, има надежда за теб в крайна сметка.

— Повече, отколкото си мислиш. Обърни се. Мой ред е да съм отгоре.