Майкъл Крайтън
Изгряващо слънце (20)

Патологичната лаборатория се намираше през една врата от моргата и представляваше голямо помещение, осветено от няколко реда луминесцентни тръби. По масите бяха подредени десетки микроскопи. Но тъй като беше късно през нощта, вътре заварихме само двама патолози. До тях седеше Греъм и сияеше от щастие.

— Ето, сами можете да се убедите — рече той. — Сред нейното пубисно окосмяване открихме мъжки косъм. Средно къдрав, с яйцеподобен напречен разрез. Почти сигурно е, че е от азиатец. Анализът на спермата показа, че кръвната група на мъжа е АБ, рядко срещана сред белите хора, но типична за жълтите. При изследването на протеина в спермата не открихме характерния генетичен маркер… Как беше?

— Етанол дехидрогеназа.

— Точно така — етанол дехидрогеназа. Това е ензим, който липсва у японците. И съответно в спермата им. Той спомага за разграждането на алкохола. Чакаме да излязат още резултати, но и от тези можем да заключим, че девойчето се е съвкупявало насилствено с японец, който след това я е убил.

— Намерил си доказателства, че във влагалището й има японска сперма — поохлади ентусиазма му Конър. — Нищо повече.

— Хайде де! — възкликна Греъм. — Японска сперма, японски косъм, японска кръв! Какво искаш повече? Извършителят е японец!

Той беше подредил върху бюрото пред себе си няколко снимки от местопрестъплението, на които Черил лежеше просната върху заседателната маса. Греъм започна да крачи напред-назад с поглед, вперен във фотографиите.

— Знам къде сте ходили, момчета — рече той. — Но само сте си губили времето. Видеокасетите са изчезнали. Някой ви е изпреварил и е разтребил и апартамента. Това още веднъж потвърждава, че извършителят е японец! Ясно като бял ден!

Греъм посочи снимките.

— Вижте го нашето момиче! Черил Остин от Тексас. Готина мацка. Умна, с хубаво телце. Актриса или нещо от този сорт. Снимала се е в реклами. За Нисан или за някакви други фирми — това няма значение. Запознава се с японци. Започват да я канят по разни партита. Следите ли мисълта ми?

— Да — кимнах аз.

Конър се бе вторачил в снимките.

— Така или иначе, Черил припечелва добри пари и може да си позволи да иде на японския прием с рокля „Ямамото“. Придружава я някакъв неин приятел или фризьорът й. Във всеки случай човек, който няма отношение към убийството. Черил може би познава други гости на партито, а може би — не. Но по време на купона някой влиятелен и високопоставен й предлага да се измъкнат от навалицата и да отскочат до горния етаж. Тя се съгласява. Защо не? Момичето обича приключенията, риска. И в секса има малко странни изисквания. И така, двамата се качват горе. Вероятно поотделно, за да не забележат останалите. Озовавайки се на четирийсет и шестия етаж, се оглеждат — търсят подходящо място, което да им подейства възбуждащо. И решават, всъщност по-скоро той решава да го извършат направо върху заседателната маса. Започват, но ебачът малко прекалява или пък е психо, стиска врата й и… тя умира. Дотук е ясно, нали?

— Да.

— Изведнъж тъпкачът се оказва изправен пред проблем. Качил се е да опъне едно девойче, а пък вместо това го убива. Какво да прави? Какво би могъл да стори? Слиза долу и понеже е от големите самурайски величия, споделя със своите верни подчинени затруднението си. Обяснява им, че без да иска, е утрепал някаква местна курва, а не може да се занимава със случая, понеже деловата му програма е много натоварена. И така, подчинените се втурват да оправят кашата, която е забъркал шефът им. Заличават следите на горния етаж, прибират видеолентите и премахват уликите от апартамента на Черил. Но за това им е необходимо време. Някой трябва да баламосва полицията. Кой друг, ако не техният мазен гаден адвокат Ишигура. Той успява да ни забави нас и половина. Е, какво ще кажете за моята версия?

Настъпи тишина. Аз оставих Конър да отговори.

— Шапка ти свалям, Том! — най-сетне продума той. — В много отношения възстановката ти е вярна.

— Оставаше да не е вярна! — изсумтя Греъм.

Телефонът иззвъня. Единият от лаборантите вдигна слушалката.

— Някой от вас да е капитан Конър?

Греъм се обърна към мен и рече:

— Слушай какво ти казвам! Японец я е удушил. Ще го пипнем и жив ще го одерем!

— Защо толкова ги мразиш? — попитах го.

Греъм ме изгледа навъсено.

— Какво имаш предвид?

— Отношението ти към японците.

— Виж какво, Пийти сан. Никого не мразя. Просто си върша работата. Запомни това! Черни, бели, жълти — не правя разлика.

— Ясно, Том.

Беше късно и нямах желание да споря с него.

— Ами! Мислиш, че съм предубеден!

— Да сменим темата, Том.

— Чакай, не бързай да се измъкваш. Ще те попитам нещо, Пийти сан. Нали сега отговаряш по японската част?

— Да.

— Защо се кандидатира за това място? Заради любовта си към японската култура ли?

— Тогава работех в пресцентъра и…

— Не ме баламосвай! — прекъсна ме Греъм. — Подал си си документите заради стипендията, нали? Две-три хиляди долара годишно допълнителен доход. Стипендия за изучаване на японски език. Нали знаеш откъде идват тези пари? От Фондацията за американо-японско приятелство. В управлението нямат нищо против служителите им да усъвършенстват езика и да опознават културата и обичаите на японците. Нали други плащат! Та как ти върви учението, Пийти сан?

— Добре.

— Колко често ходиш на уроци?

— Един път седмично.

— А ако пропуснеш някой и друг урок, ще ти отнемат ли стипендията?

— Не.

— Виждаш ли? Хич не ги интересува дали посещаваш курса. Тези пари са чист подкуп. Три хиляди долара — подарък от Страната на изгряващото слънце. Но теб не могат да те купят за три бона. Разбира се, че не могат!

— Том…

— Всъщност не те купуват, а само ти оказват влияние. Искат, преди да извършиш нещо в техен ущърб, да се замислиш. Нищо повече! Искат да гледаш с добро око на тях. Защо не? Човешко е. Те са се погрижили животът ти да стане малко по-добър. Допринесли са за благосъстоянието ти. За добруването на твоето семейство, на дъщеричката. Ти на мене, аз на тебе. Нали така, Пийти сан?

— Това не е вярно! — ядосах се аз.

— Вярно е, вярно. Така действат. Прикрито, отдалеч. Може дори да не осъзнаваш, че ти оказват влияние, но то е неоспорим факт. Или си честен, или не си, мой човек. Среден път няма! Когато спреш да получаваш пари от тях, тогава ще ми говориш! Защото сега ти си техен!_Притежават те!_

— Виж какво…

— Така че не ми разправяй за омраза. В момента Америка води война. Едни го осъзнават, а други вземат страната на врага. Както през Втората световна — имало си е хора, на които германците са плащали, за да пропагандират нацизма! Някои нюйоркски вестници са публикували редакционни статии, сякаш написани от самия Хитлер. А повечето от журналистите дори не са осъзнавали какво вършат. Но си остават предатели. На война като на война, приятелю. Ти си просто един колаборационист!

За щастие в този момент Конър приключи телефонния разговор. Тъкмо щяхме да се хванем за гушите с Греъм, когато той изрече със спокоен глас:

— Том, не разбрах какво според теб е станало с изчезналите ленти?

— Изпарили са се! — отговори Греъм. — Никога няма да ги видиш!

— Странно. Обадиха ми се от управлението. Господин Ишигура е там. Занесъл е кутия с видеокасети и иска да се види с мен.

 

 

Потеглихме към управлението. Греъм се качи в собствената си кола.

— Защо преди време ми каза, че японците никога не биха използвали компромати срещу Греъм?

— Неговият чичо е бил военнопленник в Япония. Изчезнал е безследно в Токио — отвърна Конър. — След войната бащата на Греъм е ходил да го издирва. Изплували са някои доста неприятни подробности. Навярно си чувал, че американски военнослужещи са били използвани от японците за медицински експерименти. Говореше се, че шефовете на лагерите и на лабораториите се забавлявали, като карали подчинените си да ядат дробовете на американците.

— Не знаех това.

— Най-добре ще е всички да забравим онези времена — продължи Конър. — Трябва да загърбим миналото и да гледаме напред. Сегашна Япония е съвършено различна от тогавашната. За какво се беше разпенил Греъм?

— За моята стипендия.

— Ти колко ми спомена, че получаваш за изучаване на японски? Петдесет долара седмично ли? — попита Конър.

— Малко повече.

— Колко?

— Около сто. Пет хиляди и петстотин годишно. Но от тях трябва да си купувам учебници, да покривам транспортните разходи, да плащам на жена, която да гледа детето.

— Значи получаваш пет бона — рече Конър. — И какво от това?

— Греъм твърди, че по този начин ми оказвали влияние. Че ме били купили.

— Е, те несъмнено се опитват да правят това. И действат доста фино.

— И с теб ли?

— Разбира се — отговори Конър и направи пауза. — И често съм приемал. Да ти подарят нещо, за да спечелят благоразположението ти, е обичаен жест за японците. Те го вършат инстинктивно, то им е вродено. Всъщност и при нас е същото. Само че ние каним шефа на вечеря, когато ни предстои повишение. Издебваме момента, в който очакваме да се издигнем в йерархията. А е по-редно да го сториш още в началото на съвместната ви работа. Тогава е израз на добра воля. Японците правят именно това. Когато подаряват нещо много преди да им се наложи да потърсят услугите ти, не го смятат за подкуп. Просто искат да установят добри отношения с теб, преди те да са обременени по какъвто и да било начин.

— И ти го намираш за нормално?

— Такъв е животът.

— Не смяташ ли, че това е корупция?

Конър ме изгледа изпитателно и попита:

— А ти?

Премислих, преди да отговоря.

— Да. Май е корупция.

Той се разсмя.

— Отдъхнах си. Боях се, че в твоя случай японците са си хвърлили парите на вятъра.

— Какво му е смешното?

— Объркването ти, кохай.

— Греъм твърди, че сме във война с тях.

— Виж, тук е прав — отвърна Конър. — Наистина сме във война с Япония. Но да видим какви изненади ще ни поднесе господин Ишигура в поредната битка.