Астрид Линдгрен
Малките детективи и гълтачът на мечове (4)

Четвърта глава

Когато получи Токер, едва половин година след като постоянно се беше молил за това, даде най-големия обет: никой от семейството няма да има никакви задължения към неговото куче. Той сам от край до край ще се грижи за него.

Татко направи гримаса, изразяваща съмнение.

— И сам ще го извеждаш всяка сутрин? Надявам се не си мислиш, че можеш да пуснеш кучето в градината. То ще лае и ще буди съседите, и ще рови в лехите, и ще бяга, и ще се счепква с другите кучета.

— Разбира се, че ще излизам всяка сутрин с него, това даже ще ми доставя удоволствие — категоричен беше Размус.

— Сигурен ли си? — бе попитала мама. — В седем часа в неделя сутрин през зимата при минус двайсет градуса?

— И при силна виелица? — насмешливо бе попитала Прик и бе продължила: — И при такова време Размус ще излезе с едно куче?

— Представи си, той ще го направи — бе отговорил Размус.

Тогава получи Токер. И само когато сутрин в седем той се излежаваше в хубавото си легло, а Токер стоеше до вратата с онзи поглед, който трябваше да каже: „Какво, няма ли да излизаме вече?“, той пламенно си пожелаваше кучетата да бяха устроени малко по-другояче. Нужно бе само едно малко, просто подобрение в тях, така че да бъдат извеждани само при хубаво време и никога преди дванайсет на обяд. Но Токер бе веднъж завинаги създаден по този начин, та още в седем сутринта да иска да излиза навън, дори когато беше кишаво или виеше ураган. И мама бе така създадена, да е на мнение, че Размус непрекъснато трябва да отстоява това, което е казал. Понякога, когато татко имаше ранно дежурство или се връщаше сутрин след нощна смяна, нищо не му струваше той да изведе Токер, но по правило Размус сам трябваше да го направи. Това означаваше той винаги да държи до леглото си будилник, който да помага на Токер, като всяка заран в седем да призовава Размус за живот.

Сърцето го болеше за сън, когато будилникът иззвъня в четвъртък сутринта, но Размус се измъкна въпреки всичко от леглото и с полуотворени очи се заклатушка към банята. Подложи главата си за миг под крана със студената вода, за да се събуди. После украси четката си за зъби с дълъг, грациозен слой паста и я подържа под чешмата, докато се отмие пастата. Чак тогава пъхна четката в устата си, прекара я набързо насам и натам по зъбите, с което утринният му тоалет според неговите разбирания бе приключил. И напусна банята. Мократа му хавлиена кърпа бе захвърлена на ръба на ваната, от тубата с паста за зъби, която не бе затворена, течеше бяла ивичка по огледалото. Всичко в банята бе мокро, с изключение на сапуна — за да знае майка му кой последен е посетил банята.

— Можеш ли да схванеш, че хората сутрин лежат в леглата си и искат да спят? — каза той на Токер, когато двамата излязоха на стъпалата към кухнята.

Трябваше да се признае, че Токер не схващаше това. Изпълнен с утринно блаженство, той препускаше през лехите с теменуги и пишкаше пътьом.

Размус го преследваше с каишка в ръка.

— Токер, знаеш, че не бива да правиш така! Ела, ще излезем на улицата да видим дали няма да срещнем Теси.

Това беше хитър ход, за да разреши Токер доброволно да бъде вързан. Теси беше загладена госпожица дакелка, към която Токер проявяваше нескрит интерес, и която понякога също се разхождаше на каишка по тяхната улица. На Токер много му харесваха тези утринни срещи. На Размус обаче не му харесваха. Едно отвратително русо момиче, казваше се Мариане, разхождаше Теси. Не само защото беше момиче — тягостно обстоятелство само по себе си — но и искаше да разговарят. Точно това Размус не искаше. При никакви обстоятелства. Когато Токер и Теси напираха да се срещнат и Мариане се лепнеше с нейното плещене, то езикът на Размус напълно необичайно се схващаше. Той отговаряше неохотно и едносрично, упорито втренчил очи в някаква точка в безкрая, само и само за нищо на света да не погледне Мариане Далман.

— Знаеш ли, всичко идва оттам, че не мога да понасям момичета — обясняваше той на Токер, — и това е повече от добре.

Замисляше се за миг, защо ли пък трябва да е добре, и беше доволен, когато намираше правилното обяснение.

— Да, ако всъщност не беше така, тогава би трябвало да мога да ги понасям, а аз не искам… затова и не мога да ги понасям.

Но днес имаше късмет. Никаква Мариане не се виждаше наоколо и цялата улица беше само на негово разположение. Очите на Токер като че ли малко се натъжиха, когато минаха покрай градинската порта на Далманови, но Размус се затича, за да разсее отчаянието на кучето си, и Токер с радост се втурна заедно с него.

Размус изведнъж забеляза, че утринта е прекрасна. Той не беше от тези, които изпадат в умиление пред красотата на природата, но си даде сметка, че сега действително е „красиво“ на тяхната малка улица. Откакто се помнеше, винаги бе живял на тази улица. Знаеше как изглежда по всяко време на годината — през есента, когато се отива на училище през повехналата шума и когато по тротоара се търкалят нападалите кестени, и през зимата, когато вятърът разнася големи, меки снежни парцали и децата си правят снежни човеци в градините, но никога тук не беше толкова „красиво“, колкото е сега през май. Не че той чак толкова се вглеждаше, имаше само общо впечатление от ябълковите цветове и птичето цвъртене, и зелените окосени ливади с великденски камбанки по тях, и в очите му това бе „красиво“. Мина му през ума, че навярно не е чак толкова противно да се живее спокойно на едно и също място, най-малкото, ако мястото изглежда като тяхната стара зелена къща в едно такова майско утро, озарено от слънце.

Подсвирквайки с уста, извървя улицата докрай, сви в една пресечка и тръгна покрай трънливия плет, който стигаше до бяла градинска врата. Тук се поспря за миг и погледна към голямата бяла вила в дъното, която почти се бе скрила зад няколко големи бряста и цяло море от ябълкови цветове.

Той се наведе и погали Токер.

— Тук, Токер, тук живее осмото чудо на света. Знаеш ли, че тук живее Йоахим?

Токер не бе особено заинтригуван. Ако неговият стопанин бе спрял пред градинската врата на Далманови и бе рекъл: „Тук живее осмото чудо на света, тук живее Теси“ — тогава казаното би имало смисъл, но Йоахим! Токер се задърпа на каишката, искаше да продължат нататък.

— Не, Токер, сега трябва да се прибираме вкъщи — обясни му Размус, — иначе ще закъснея за даскалото.

Тичаха по целия път на връщане и когато двамата стигнаха у дома и нахлуха в кухнята, едвам можаха да си поемат дъх.

Прик седеше на масата пред чаша чай.

— Добро утро — поздрави Размус.

В замяна получи твърде неясен отговор. И се втурна да си приготви закуската. Разбъркваше какаото, препичаше си филийки, подсвиркваше и бърбореше на Токер, и измина цяла вечност, додето забележи, че нещо не беше наред с Прик. Татко винаги казваше, че Прик се събужда с песен на уста, но днес не беше така. Седеше, опряла глава на ръката си, наведена над чашата с чай, и изглежда беше плакала.

— Какво става с теб? Да не би да те боли сирището? — съучастнически попита Размус.

— Остави ме на мира — сопна му се Прик. И пак продължи да мълчи и да въздиша.

Размус стана неспокоен.

— Какво се е случило? Защо въздишаш?

Прик вдигна поглед. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не можеш ли да мълчиш? Пий си какаото и си дръж устата затворена. Ще бъде много мило от твоя страна.

Размус така и направи. Седна мълчаливо на масата и започна да яде. Но тайно хвърляше по едно око на скърбящата си сестра и неспокойствието му растеше. Той не можеше да понася някой от семейството му да бъде потиснат. Всички трябваше да са бодри и доволни, никой не биваше да скърби за нещо, за което той не знаеше. Понякога наистина го хващаше яд на Прик, но той я обичаше повече, отколкото би могъл да покаже, и му беше непоносимо, че сега седи тук, втренчена в чашата за чай, като че ли я е сполетяло кой знае какво нещастие. Той предпазливо положи ръка върху ръката й и тихичко каза:

— Прик, наистина ли не можеш да ми кажеш какво ти е? Много съм разтревожен, тъй като не знам защо си толкова натъжена.

Прик вдигна насълзените си очи. Погали го по бузата и той изтърпя това без съпротива.

— Извинявай, Размус — каза тя. — Но ти не бива да се безпокоиш за това. Просто между мен и Йоахим всичко е свършено.

Камък падна от сърцето на Размус.

— Така значи, и нищо друго — каза Размус. — Защо тогава виеш? Съвсем си се объркала.

Прик уморено се засмя.

— Ти все още си малък, за да разбереш. И освен това не знаеш колко обичам Йоахим.

И изведнъж очите й съвсем потъмняха.

— Или го обичах — продължи тя. — Сега го ненавиждам. Той разсипа живота ми.

— Това истина ли е? — попита Размус, страшно уплашен.

— Да, и не само това — снощи той съвсем ме разочарова.

Размус мълчеше. Искаш ли да научиш нещо, най-умно е да не питаш много-много.

— Той е голям глупак — твърдо заяви Прик.

Размус кимна в знак на съгласие.

— Да, аз също мисля така — каза той.

Но това очевидно не бе най-сполучливия начин да се намеси в разговора. Прик го нахока:

— Какво искаш да кажеш с това? Изобщо не е вярно!

Но после размисли и очите й потъмняха още повече.

— Това е той, това е — каза тя. — Глупак, глупак е! Не искам да го виждам повече… Всъщност би могъл да научиш как се стигна дотук, в случай че те интересува.

Размус отвърна, че го интересува. И кипяща от яд, Прик се захвана да го информира.

Йоахимовият баща притежавал цяла купчина старинни сребърни съдове, разказваше тя, голяма, красива колекция, една от най-красивите в цяла Швеция. И между другото в нея имало една кана, някаква си съдинка от седемнайсети век, в стъклен шкаф, поставен в специално помещение… О, този подлец Йоахим!

— Какво направи той с каната? — попита Размус.

— О, ти, теле такова, нищо не е направил с каната — отвърна му Прик.

Но там било и едно друго момче, името му е Ян, участвало също в „Плинг Плонг Плайерс“ и то също било хлътнало по Прик, както се установило.

— Тогава можеш да тръгнеш с него — предложи Размус.

— Ян — каза Прик, — е още по-голям глупак от Йоахим и това ясно трябва да се знае.

Но Ян искал да види каната и Прик отишла заедно с него, за да му я покаже, и той тогава… о, този грубиян!

— Счупи каната ли? — пак попита Размус.

— Престани да говориш непрекъснато за тая кана — вбеси се Прик. — Той ме целуна, това беше!

— Ама че гнусно — категорично изрази Размус мнението си.

И точно в този момент Йоахим влязъл в стаята и разбрал погрешно всичко, и помислил, че Прик е пожелала Ян да я целуне.

— Пожелала си да бъдеш целуната? — провикна се Размус, като че ли не вярваше на ушите си. — Как е възможно наистина такава тъпотия да му дойде наум?

— Казвам ти, той наистина е глупак — обобщи Прик. — И знаеш ли какво заяви на Ян? Рече: „Целувай Прик колкото си искаш, само че не и у дома. Аз и без това не желая да я видя повече“. — Прик направо изкрещя от яд и отчаяние. — И аз не желая да го видя повече, това мога да ти кажа!

— Да, и при тези обстоятелства все пак е добре, че си скъсала с него — утешително каза Размус.

Прик се разплака отново.

— Още си много малък, за да разбереш как точно стоят нещата.

Размус проумя, че е много малък, за да разбере как точно стоят нещата. Той си намаза масло и мармалад върху една току-що препечена филийка и тъкмо я поднесе към устата си, една мисъл се стрелна в главата му.

— О, небеса, сега той навярно ще залепи и твоята снимка в каталога за разпродажба?

Прик се разрида.

— Да, от това най-много се страхувам. О, предпочитам да умра, само и само да не попадна между тези тъпи момичета!

— Но не му ли каза, че искаш снимката си обратно? — попита Размус.

— Естествено, че му казах, но той само се изсмя подигравателно и отговори, че щял да я съхрани като малък безценен спомен. Каза още… ох…

Прик плачеше.

В четвъртък татко трябваше да бъде в участъка чак в десет, затова и двамата с мама още спяха. Но сега като че ли се бяха събудили. Размус чу как баща му шумно се плиска в банята.

— Не казвай на мама и на татко за това — побърза да го предупреди Прик.

Размус кимна с глава.

— Няма, това е ясно от само себе си… Всъщност аз трябва и да тръгвам.

Токер започна отчаяно да беснее. Следеше своя малък стопанин с най-тъжните кафяви очи на света. Отново ли искаше да излезе? Размус се наведе и го погали.

— Съжалявам, Токер, но учителите не могат да живеят без мен!

После взе чантата с учебниците си и хукна навън. До градинската порта се спря за миг, за да помаха на Токер. Той както обикновено стоеше на малкото прозорче на коридора и следеше Размус с поглед. Но прозорчето изглежда не бе затворено добре, защото изведнъж се открехна, и Токер изскочи с възторжен лай навън, профуча през моравата и се хвърли върху Размус. Той лаеше като пощръклял, само и само да проумее малкият му любим стопанин колко сполучлив номер е това.

— Знаеш ли, Токер, сигурен съм, че лека-полека ще се научиш да отваряш и прозореца, така ли е?

Токер лаеше и говореше за друго. А това как му се е удало да отвори прозореца, си беше негова лична работа.

Но неговият малък господар, въпреки свръхенергичната му съпротива, отново го върна насила в пленничеството му. Отнесе го в кухнята и каза на майка си:

— Добро утро, мамо, но наистина трябва да тичам. Само те моля да затвориш добре прозореца на коридора, иначе Токер пак ще изскочи.

После отиде в училище и не помисли повече нито за Токер, нито за сирището, мрежата, книгата и търбуха. Прик и нейното страдание занимаваха мислите му, и физиономията му бе толкова угрижена, че Понтус се уплаши да не е болен.

— Не, не, това е заради Прик — обясни му Размус.

— Какво се е случило с Прик? — попита Понтус.

Размус изопна лице.

— Любов и нещастие.

Понтус гледаше съучастнически.

— Сполетяло я е нещастие ли?

— Именно — каза Размус. — Ужасно нещастие!

И после разказа всичко на Понтус. От само себе си беше ясно, че е длъжен да го направи. Той знаеше, че Понтус ще мълчи като риба, а и двамата нямаха тайни един от друг. И освен това в неустрашимото Размусово сърце започваше да се оформя един план — план, за чието осъществяване се нуждаеше от помощта на Понтус. Ако решеше да го осъществи, разбира се.

Първия час имаха естествознание и през него имаше достатъчно време за размисъл. Можеше основно да разработи плана си и после в междучасието, напълно готов, да го изложи пред Понтус от игла до конец.

— Е, но как се нарича четвъртия от стомасите на кравата? — попита учителят по естествознание.

Въпросът бе отправен към Понтус, но той за нищо на света не можеше да извика името на търбуха в главата си. Досещаше се само, че е нещо с „т“, мержелееше му се някаква вода, размишляваше трескаво, но мълчеше самоуверено и въпросът прозвуча още веднъж.

— Четвъртият от стомасите на кравата… Размус?

Размус трепна целият.

— Каталог — отвърна той като насън.

Целият клас се разсмя, а господин Хелгрен закима с глава.

— Вижда се, че вчера сте имали два свободни часа.

През междучасието Размус се погрижи да остане насаме с Понтус в един от ъглите на училищния двор.

— Понтус, искаш ли да се присъединиш към спасителния отряд?

Понтус нищо не схващаше.

— Какъв спасителен отряд?

— Спасителният отряд за жертвите на любовта — каза Размус. — Аз току-що го основах… Погледни само, ето там минава този тъпак Йоахим.

Той се втренчи ядосано в тъмнокосия млад мъж, който точно в тоя момент се разхождаше с други двама гимназисти. Това бе мерзавецът, заради когото Прик проливаше сълзи.

— Прик сигурно го смята за мъжествен — предположи Понтус. — С тази чуплива коса и тези черни очи — намира го за много благороден и интересен.

Размус изфуча от ярост.

— Може да прави каквото си иска, за да изглежда благороден и интересен — рече той. — Може да свири на китара и да е най-голям гимнастик. Момичетата могат да са влюбени в него колкото си искат, но едно знам съвсем сигурно!

— Какво? — поинтересува се Понтус.

— Сестра ми не трябва никога и при никакви обстоятелства да попадне в каталог за разпродажба.

— Не, не, разбира се, че не — съгласи се Понтус. — Но какво смяташ, че можеш да направиш в случая?

— Мога да отида и да задигна целия каталог. Това и замислям да сторя.

Понтус ококори очи.

— Ти не си съвсем с всичкия си! И как ще стане?

Размус изглеждаше решителен, точно толкова решителен и самоуверен, колкото си бе винаги, загнездеше ли се някоя безразсъдна щуротия в главата му.

— Ще го открадна тая нощ, докато той лежи там и спи. Ще дойдеш ли с мен?

Понтус съвсем се облещи и цялата му същност закълколи от възторг. Също толкова възторжен щеше да изглежда, ако Размус му бе предложил да разтурят училището, да затворят учителите и сами да отпрашат за Америка. Според него Размус винаги правеше най-прекрасните предложения. Неговите никога не бяха на същото добро ниво, сам си го знаеше. Но той можеше да е съучастник във всяка беля, какъвто си и беше. Да се промъкнат при Йоахим! Разхили се само при мисълта за това.

— О, само да мога да удържа смеха си! Вярваш ли наистина, че ще влезем у тях?

Размус кимна.

— Най-малкото сме длъжни да опитаме. Навий си будилника за един и половина през нощта.

През цялото междучасие те не беседваха за нищо друго и това им доставяше страхотно удоволствие. Жаждата им за приключения се покачваше като температура. Скръбта на Прик във всички случаи бе само поводът. Сега всичко се бе превърнало в опасна, вълнуваща и разпалваща разговора им игра. Участието в „Спасителният отряд за жертвите на любовта“ продължаваше да въздейства извънредно вълнуващо и когато започна следващият час. Младите им лица излъчваха усърдие, което не само трогна учителя им по математика, но и го зарадва. Когато видя Понтус да седи така одухотворен и сияещ на чина си, зарови показалката си в косите му и рече:

— Днес изглеждаш много весел, брат Понтус. Навярно искаш да смяташ съвсем прилежно?

Понтус гръмко се разкиска и не отговори.

— Размус Персон, ти изглеждаш наистина помъдрял — продължи учителят. — Вижда се колко е полезно от време на време да поседиш отвън в коридора, само за да помислиш.

Двамата, Веселият и Мъдрият, тайно си размениха погледи, пълни със съзаклятническо разбиране. Те искаха да доставят удоволствие на господин доктора и да решат няколко задачи заради него, но бе трудно да отклонят мисълта си от другото, което бе безкрайно по-важно.

Часовете им се сториха ужасно дълги, денят едва се влачеше. Но накрая звънецът отброи и последния час и като глутница кръвожадни кучета двайсет и пет момчета се втурнаха към вратата. Размус и Понтус бяха преди всички. Точно по средата на вратата Стиг се опита да се промъкне преди тях и мушна Размус с острия си триъгълник между ребрата.

— За влака ли бързаш? — сприхаво попита Размус.

Стиг направи злорада физиономия.

— Не, но ти сигурно.

— Защо се блъскаш тогава така?

— А защо ти се блъскаш, мамино момченце?

На улицата двамата подхванаха здрава тупаница за изясняване на въпроса кой всъщност се е блъскал, надойдоха и много зяпачи, додето те настървено се опитваха да постигнат яснота. Помежду им имаше хиляди спорни въпроси, които все някога трябваше да получат отговор, и Понтус установи, че се стигна до „жесток бой с юмруци“.

Всичко би било чудесно, ако не се бе намесил полицай.

— Какво виждам: бой посред улицата? — чу изведнъж Размус гласа на собствения си баща. — Грубо хулиганство.

Той задърпа сина си за врата, за да разтърве кавгаджиите, но Размус не се даваше.

— Съпротива срещу полицай — повиши глас баща му. — Биха ли били така любезни господата да се отдръпнат един от друг, инак ще ви прибера и двамата.

Господата с неохота се отдръпнаха един от друг и изчезнаха всеки в своята посока.

— Ето, виждаш какво е, когато собственият ти баща е полицай — каза Размус, когато останаха насаме с Понтус. От носа му течеше кръв и горната му устна беше отекла. Той се би необуздано и въпреки това не можа да надвие Стиг.

— Какво говориш, Стиг във всички случаи здравата си изпати — каза Понтус. — По-добре пести силите си за нощес.

Той застана пред Размус по средата на тротоара и заразглежда отеклата му устна.

— Сега приличаш на някого — каза замислено той. И след това звънко се засмя. — Сетих се! Ти изглеждаш точно като госпожа Андерсон, нашата съседка.

Когато се разделиха, Понтус все още се смееше.

— Довиждане, госпожо Андерсон — провикна се той. — Ще се видим тази нощ, госпожо Андерсон!

Но майката на Размус не се разсмя, когато видя отеклата му устна.

— О, небеса — каза тя, — с кого си си играл?

— Приличам ли на някой, който си е играл? — яростно попита Размус. — Не, изглеждам като госпожа Андерсон отсреща, на Пазара на въшките, поне така каза Понтус.

Вечерята не премина толкова приятно както обикновено ставаше. Според Размус това беше един от най-хубавите часове на деня. Той поначало обичаше добре да си похапва. Беше чудесно да седиш заедно с мама, татко и Прик в уютната кухня и да се храниш, и да разговаряш, и да се смееш, докато Токер през цялото време лежи до краката ти като малка, топла топка.

Но днес беше унило и потискащо. Прик изглеждаше така, сякаш в живота й има само страдание и нищо друго, и освен това имаше скумрия за вечеря. Ядене, което би могло да заседне в гърлото на всекиго, смяташе Размус. А той самият приличаше на госпожа Андерсон от Пазара на въшките. Госпожата явно изглеждаше много забавно, защото татко от сърце се разсмя, когато се прибра в къщи и съзря Размус. Татко, както винаги, беше в добро настроение. Хубаво беше да имаш баща с чувство за хумор, но тази вечер би трябвало да се съобрази малко повече с настроението на Прик. Не би трябвало така да се втренчва в нея и да казва: „Какво се е случило тук? Да не би да има годишно събрание на сдружението на нощните шапчици или нещо подобно?“. Мама беше по-деликатна. Тя наистина забелязваше, че нещо с Прик не е наред, но не обелваше нито дума по въпроса.

Смляната устна здравата го опъваше и здравата затрудняваше поглъщането на скумрията. Размус с неудоволствие чоплеше парчето риба. Майка му винаги се грижеше за това яденето да е много вкусно. Но едва преглътнал и две хапки, Размус остави вилицата настрана.

— Мамо — каза той и побутна чинията с рибата също настрана, — този път наистина ми е по-вкусно от всякога!

Майка му също имаше чувство за хумор, но рядко, само когато действително се налагаше.

— Изяж всичко, което ти е сложено в чинията — отсече тя, и всички увъртания и обяснения, че устната го боли, не помогнаха.

— Ще те опъва ли устната, ако трябва да ядеш ябълков сладкиш? — попита мама.

Нямаше и това бе забележително. Можеше да унищожи неограничено количество.

— Но това е заради ваниловия сос — предположи Размус.

Прик, оклюмала и мълчалива, седеше на масата и Размус проумя: когато любовта обземе хората, не можеш да ги утешиш по никакъв начин, не помага дори ябълковият сладкиш с ванилов сос. Толкова му домъчня за Прик, че й предложи той да бърше съдовете, въпреки че през тази седмица не беше неговият ред. Прик с благодарност го погледна.

— Много си мил — каза му тя и веднага изчезна в стаята си.

Размус препаса голямата кухненска престилка и се зае със съдовете. Зае се за работата си с удоволствие, сдържан и безстрашен рицар, който тепърва искаше да се впусне в нощта, за да спаси честта на своята сестра, и между другото да подсуши съдовете вместо нея.

Майка му се учуди, че той по своя воля препаса кухненската престилка.

— Изпълнявам само добрите дела за деня — обясни Размус. — Вече имам едно зад гърба си, натупах яко Стиг.

— Тоя начин за вършене на добри дела, вярвам, ще го изоставиш — намеси се баща му. — Най-малкото насред улицата.

— Не трябва ли да се вършат добри дела насред улицата? — попита Размус и се вгледа в чинията, която почти беше полирал.

— Става дума наистина за това какви са делата — поясни майка му. — Ако помагаш на възрастните дами или малките деца да пресекат улицата, тогава си славно момче, но не и ако се биеш с някого.

— Тц, понякога трябва да се биеш. Но Понтус, Свере и аз вчера помогнахме на госпожа Еноксон да прекоси улицата.

Мама доволно го погледна.

— Много си сладък с разбитата си уста, с луничките си и с тая огромна кухненска престилка — констатира тя. — Само че защо бяха нужни трима за доброто дело?

— Именно защото тя не искаше — поясни Размус. — Съпротивляваше се.

Лицата на родителите му уплашено се изопнаха, така че се налагаше той да разкаже от игла до конец как точно стоят нещата. В началото госпожа Еноксон искала да пресече, но когато изминала половината път, се уплашила от някаква кола и поискала да се върне обратно. И те трябвало да предотвратят именно това.

— Това бе все пак добро дело, погрижихме се да не бъде прегазена — каза Размус.

Всъщност съвсем не бе толкова скучно да подсушаваш съдовете, през това време би могъл хубавичко да си побеседваш. Татко седеше на кухненската маса и четеше вестника си, но от време на време се намесваше в разговора. Мама миеше със светкавична скорост. Размус не успяваше да проумее как е възможно да се борави толкова сръчно с чашите и порцелановите чинии, без да се натрошат. Веднъж, когато той самият миеше, се опита да го направи по същия начин, и тогава се счупиха три чаши, при все че още не бе и започнал.

— Как беше вчера на панаира? — изведнъж попита татко. — Още нищо не си ни разказал.

— Страхотно — отвърна Размус. — Имаше един гълтач на мечове, той беше страхотен.

Той замълча и продължи да бърше. Припомни си как изглеждаше Понтус, когато мишката избръмча и как Алфредо се пльосна по очи, спъвайки се в оставения леген за пране. Но това бяха неща, които не можеше да разкаже на мама и татко.

— Да, наистина беше страхотно — повтори той и тихичко се засмя.

В следващия момент развърза кухненската престилка и подсвирквайки си силно с уста, отиде в стаята си. Съдовете бяха измити и подсушени, сега искаше да реши само няколко задачи. В главата му се въртеше мисълта, че трябва да изпълни много съвестно задълженията си, ако иска да има късмет в нощното си похождение, и ако нещо помогне, то щеше да е да реши няколко задачи, после…

После надникна при Прик. Тя седеше до прозореца в стаята си, загубила ума и дума, и втренчено гледаше ябълковите дървета навън. Размус тайнствено се усмихна, като си помисли колко радостна щеше да бъде утре. Поколеба се дали да не й разкаже още сега за своя блестящ план, но се задоволи само с това да я потупа окуражително по рамото.

— Не бива да бъдеш тъжна, Прик, поне докато имаш брат, който все нещо ще уреди.

— От сърце те моля да не уреждаш нищо — отвърна троснато неблагодарната му сестра.

После той отново се прибра в стаята си. Излегна се напряко на матрака до Токер и се зачете в „Последната битка на Мечите лапи“. Беше вълнуваща и хубава книга. Беше стигнал точно по средата на една дива индианска битка, когато влезе майка му и каза, че е време за сън. В реда на нещата бе да поспори, но не много. Каза си наум, че трябва да се опита да поспи, защото само след няколко часа отново ще му се наложи да стане.

Бързо се съблече и вече искаше да скочи в леглото, когато майка му го хвана.

— А сега първо да се измием! Краката също!

— Тц — опита да се измъкне Размус. Та нали щеше да спи само до един и половина — толкова излишен разход на енергия. Той се постара да убеди майка си, че краката му едва ли са чак толкова мръсни. Изглеждат така, само защото са в сянка.

— Трябва сянката да е много плътна, щом ги боядисва — рече майка му. — Върви и се измий!

Противи се толкова дълго, колкото бе възможно, макар да знаеше, че е напразно. После неохотно отиде в банята.

— Последната битка на мръсните лапи — засмя се мама.

Понякога тя действително имаше чувство за хумор…

Почти чист, почти уморен и почти доволен, най-сетне той си легна с нос, опрян в муцуната на Токер.

— Ти не бива да се плашиш, когато часовникът иззвъни посред нощ, Токер. Той ще звъни заради мен, но ти, ти трябва да продължиш да спиш!