Ръдиард Киплинг
Неблагословени влюбени (3)

III

Ударът от куршум се усеща в първия миг само като лек тласък. Чак след десет-петнадесет секунди ранената плът изпраща към душата сигнал за беда. Болката нахлу в сърцето на Холдън също тъй бавно, както преди това — щастието, и той отново имаше нужда да се скрие от хората, да „замете следите“.

Отначало бе усещането за загуба; той трябваше да успокоява и Амира, която седеше неподвижна с часове, положила глава на коленете си, и подскачаше всеки път, когато папагалът от покрива закрещяваше: „Тота! Тота! Тота!“ По-късно обаче цялото му съществуване, всекидневният живот се опълчи срещу него. Струваше му се чудовищно, че привечер в градината, където свиреше военният оркестър, играеха нечии деца, а неговият син лежи в гроба. Докосването на детските ръце му причиняваше нетърпима болка, а разказите на щастливи татковци за подвизите на техните наследници го пробождаха право в сърцето. Не можеше да сподели и болката си с никого. Нямаше място, където да потърси помощ, съчувствие, утеха. А ужасните дни завършваха с вечерния ад, когато Амира мъчеше себе си и него с непрекъснати упреци, съмнения, обичайни за загубили детето си родители: дали пък вината не е в тях? Дали ако бяха проявили повече внимание; повече грижи — съвсем малко повече! — детето нямаше да е живо и здраво?

— Може би — повтаряше Амира — не се грижех достатъчно за него? Кажи ми! Него ден слънцето беше ужасно силно, той дълго си игра на покрива, а аз дори го оставих сам, и отидох да си правя плитки! Може би слънцето тогава го разболя? Може би, ако го бях прибрала по-рано, нямаше да умре? Живот мой, кажи ми, че не съм виновна! Знаеш — обичах го, също тъй силно, както обичам теб. Кажи ми, че не съм виновна, или ще умра… ще умра!

— Не си виновна… кълна се в Бога, не си виновна! Така е било писано, съдба! Каквото било, било. Не мисли за това, любима.

— Обичах го с цялото си сърце. Мога ли да не мисля, когато всяка нощ отивам да го прегърна, а в леглото ми няма никой — пустота. О, Тота, върни се при мен — върни се и ще бъдем пак заедно, както преди!

— Тихо, тихо! Успокой се, заради теб, заради мен — ако ме обичаш.

— Виждам, че ти е все едно — какво толкова? Белите хора носят сърца от камък и души от желязо. Защо не се омъжих за мъж от моето племе — щеше да ме бие, нека! — но поне нямаше да ям хляб от ръката на чужденец!

— Чужденец ли съм за теб? За теб, майко на моя син?

— А какъв си ти… сахиб?… О, прости ми, прости! Неговата смърт ме накара да обезумея. Ти си животът за моето сърце, светлината за моите очи и въздух за живота ми, как посмях, нещастницата аз, да се отрека от теб, дори за миг. Ако ти ме напуснеш, от кого бих поискала защита? Не се гневи. Мъката в мен говореше, а не твоята робиня.

— Зная, зная. Бяхме трима, сега сме двама. Да се държим един за друг, за да не… останем сами.

Те седяха на покрива както обикновено. Беше ранна пролет, нощта бе топла, а на хоризонта под съпровода на далечни гръмотевици танцуваха звезди. Амира силно се притисна в прегръдките на Холдън.

— Чуваш ли как диша изгорялата земя, като крава, очакваща дъжд? Страхувам се. Когато броихме звездите, всичко беше толкова различно. Но ти ме обичаш, обичаш ме както преди, нали?

— Обичам те повече от преди, защото заедно изпихме чашата на скръбта, и тази мъка ни сплоти още повече, знаеш го добре.

— Да, зная, — едва чуто прошепна Амира. — Но ми е тъй приятно да чуя това, живот мой, да усетя твоята сила и доброта. Повече няма да се държа като дете, вече съм жена, и ще ти помагам във всичко. Чуй! Подай ми цитрата и ще ти изпея една весела песен.

Тя взе леката, инкрустирана със сребро цитра и запя за великия герой-раджа Расалу^[1]. Но ръката, която се плъзгаше по струните, се разколеба, мелодията неочаквано премина към ниските тонове на простичката песен за злата врана:

А в джунглата сливите диви струват само пени за фунт.

Само пени за фунт, но за децата…

След това се появиха сълзите и поредният, безсилен изблик на ярост срещу съдбата. Накрая Амира заспа, прихлипвайки в съня си. Дясната й ръка беше отметната встрани, сякаш се опитваше да защити някого, който отсъстваше.

Нощта се оказа кръстопът, след който за Холдън настъпи някакво облекчение. Несекващата болка от загубата го караше да търси забрава в работа и той работеше по девет-десет часа дневно. Амира седеше сама в къщата и тъгуваше по Тота, но и тя, типично по женски, почна да се развеселява, усещайки, че Холдън малко по малко идва на себе си. И те отново вкусиха щастието, но този път бяха предпазливи.

— Загубихме Тота, защото много го обичахме. Ревността на Бога се стовари върху ни — каза Амира. — Окачих пред прозореца ни голямо, черно гърне, за да се отвърнат злите погледи. Не бива да се радваме тъй шумно като преди и ще вървим пътя си под звездите много тихо, за да не забележи Господ нашето щастие. Нима говоря празни приказки, нелюбими мой?

Тя искаше да докаже сериозността на своите намерения и добави „не“-то, обаче целувката, която последва новото кръщение, бе нещо, на което боговете спокойно можеха да завидят. Все пак от този миг нататък те не преставаха да повтарят: „Това е нищо, това не значи нищо!“ с надеждата, че Властелините на съдбата ще ги чуят.

Но Властелините на съдбата се вълнуваха от други проблеми. Те изпратиха на трийсетмилионното население четири плодоносни години поред: хората се хранеха до насита и раждаемостта растеше катастрофално.

От окръзите постъпваха сведения, че в земеделските райони гъстотата на населението варира между деветстотин и две хиляди души на квадратна миля. Член на парламента от Долен Тутинг^[2], извършил пътуване из Индия в пълно бойно снаряжение — с цилиндър и фрак, произнесе речи на всеки ъгъл за блажените последици от британското владичество. Най-напредничавото му — и единствено! — предложение за усъвършенстване на държавното устройство беше: всеобщо избирателно право. Е, при отчитане на местните обичаи. Този достоен мъж досади порядъчно на своите домакини, които го приемаха с измъчени усмивки, но щом с високопарни фрази започваше да възхвалява кървавочервените цветове на щедро разцъфналото местно дърво — дхак — усмивките ставаха зли. Местните отлично знаеха, че пищните цветове се появяват не навреме и не на място, и не предвещават нищо добро.

Един ден отседналият в местния клуб заместник-началник на окръга Кот-Кумарсен безгрижно разказа история, от която кръвта на Холдън смръзна в жилите.

— Слава на Бога, най-сетне се отървахме от него. Не съм срещал по-противен човек в живота си. Честна дума, останах с впечатление, че ще зададе първия въпрос на следващата парламентарна сесия, толкова бе стъписан! Пътувал на парахода с някакъв човек. Обядвал ден след ден на една маса с него — и изведнъж онзи се разболява от холера и умира за седемнайсет часа. Какво се смеете? Депутатът от Долен Тутинг искрено се ядосал. И здравата се паникьосал. Но вече достатъчно образован за индийската действителност ще ни освободи от присъствието си.

— Не би било зле и той да пипне някаква болест. Ще бъде за урок да не си пъха носа, където не му е работа. Впрочем какви са тези приказки за холера? Не е ли малко рано за епидемия? — попита един от присъстващите, разорил се неотдавна в разработката на солни залежи.

— Не съм съвсем сигурен — замислено отвърна заместник-управителят. — По-важни в момента са проблемите със скакалците. Има някои случаи по северната граница. Казваме „някои случаи“ по навик. В пет окръга пролетната реколта е провалена, а дъждове не се очакват. Март чука на вратата. Не ми се ще да създавам паника, но ми се струва, че майката-природа ще вземе своя червен молив и ще направи това лято ревизия в счетоводните книги.

— Аз се готвех да излизам в отпуск — обади се глас от дъното на стаята.

— Отпуски тази година едва ли ще има, но повишения в службата — вероятно. Между другото иска ми се да натисна тук-там, та правителството да постави канала, който сто години ровим, в списъка на неотложните задачи за борба с глада. Всяко зло за добро: може пък най-сетне да завършим този проклет канал.

— Значи всичко постарому в дневния ред? — намеси се Холдън. — Глад, треска, холера?

— Нищо подобно. Лоша реколта тук-там и избухване на сериозни локализирани епидемии. Това ще прочетете в официалните доклади, ако доживеете до следващата година. Късметлия сте вие всъщност. Ерген, няма кого да отпращате на север. Виж, останалите, ще им се наложи да се лишат от съпругите си в името на здравето.

— Струва ми се, че придавате прекалено голямо значение на слуховете от базарите — намеси се млад чиновник от Секретариата. — Що се отнася до мен, аз забелязах…

— Убеден съм, че сте забелязал — прекъсна го помощник-началникът, — но дали сте забелязали всичко, синко? А сега бих искал да забележите и още нещо — и безцеремонно дръпна чиновника настрани да го вербува за мечтата на живота си — канала.

Холдън тръгна към своето бунгало и по пътя страх изпълни душата му. Той знаеше, че не е сам в света, усети, че се страхува за друго човешко същество — най-благородният страх, познат от хилядолетия.

След два месеца, точно както предсказа заместник-началникът на Кот-Кумарсен, природата започна да прави своя баланс с червения молив. Бедната пролетна реколта бе събрана и Правителството, заявило, че няма да допусне глад, изпрати пшеница. След което холерата настъпи към народонаселението откъм четирите посоки на света. Порази града, в който се бяха събрали половин милион поклонници на светите места. Мнозина умряха в краката на своите каменни богове, останалите се разбягаха където очите им видят и разнесоха заразата. Тя премина с лекота през опасаните със стени градове, като отнасяше по двеста души дневно. Влаковете се препълниха, хората бяха накацали като птици по покривите на вагоните, висяха по стълбичките, но холерата ги следваше и от всяка гара изнасяха все повече мъртви и умиращи. Падаха по пътищата и конете на англичаните се изправяха на задните си крака през десетина метра, подплашени от труповете. Дъжд не падаше, земята се изпече като камък — не искаше да приеме в себе си нито живи, нито мъртви. Англичаните изпратиха съпругите и семействата си в планините и продължиха всекидневните си задължения, като стягаха редиците всеки път (както им бе заповядано), когато някой от тях си отидеше. Холдън, загубил ума и дума от страх, че ще загуби единственото си съкровище на земята, убеждаваше Амира да отпътува заедно с майка си за Хималаите.

— Защо да заминавам там? — попита го една вечер тя, докато си почиваха на покрива.

— В града върлува холера, умират хора и всички мемсахиб заминаха.

— Всички до една?

— Да… е сигурно е останала някоя и друга идиотка, която принуждава съпруга си да примира от страх всеки миг, защото се подлага на смъртна опасност.

— Недей… останалите в града са мои сестри и аз ще постъпя също тъй, както тези идиотки. Какво щастие, че всички ваши дръзки мемсахиб са отпътували?

— С кого разговарям — с умна жена или с безгрижно дете? Върви в планините и аз ще се погрижа да пътуваш като принцеса. Помисли, дете. В лакирана червена карета с впрегнати бикове; с две завеси — плътни и ефирни, с бронзови пауни по краищата на капрата и червени пискюли за звънчета. Ще ви придружават двама стражи и…

— Моля те! Сега ти се правиш на дете щом смяташ, че подобни неща ме интересуват. Той би се зарадвал на биковете и би играл с пискюлите. Заради него може би щях да замина — виждаш ли, почти успя да ме превърнеш в англичанка. Сега обаче — не. Нека мемсахиб бягат в планините.

— Съпрузите им ги изпращат там, любима.

— Разговорът става интересен. Откога си мой мъж, та да съм длъжна да ти се подчинявам? Аз само ти родих син. И ти си моят живот. Как бих могла да те изоставя, когато зная, че ако злото те докосне само с пръстче, тънко като моето — а то наистина е тънко, погледни! — аз ще го почувствам с цялата си душа. А ако през това страшно лято ти умреш — ах, джани, ти също можеш да умреш! — ще извикат на смъртния ти одър бяла жена да се грижи за теб, и тя ще открадне любовта ти към мен!

— Любов не може да се роди на смъртно легло!

— Какво знаеш за любовта ти, каменно сърце? За бяла жена ще бъдат твоите последни думи, а аз — кълна се в Аллах, неговия пророк, и в майката на твоя Бог Биби Мириам — няма да го понеса. Господарю и любими мой, нека не говорим повече, където си ти, там ще бъда и аз. Достатъчно! — Тя го прегърна и покри устата му с длан.

Върховното щастие е това, което хората крадат от съдбата, докато мечът на нейното отмъщение е надвиснал над тях. Те се смееха, прегърнати, наричаха се един друг с невъзможни малки имена, с което предизвикваха яростта на боговете. Градът под тях бе притиснат от предсмъртни конвулсии. По улиците палеха сяра; в хиндуистките храмове свиреха пронизително с раковини, защото боговете бяха оглушали за човешките гласове тези дни. При най-голямата джамия мюезинът непрестанно приканваше правоверните за молитва. Ридания се носеха от домовете на умиращите, внезапен писък на майка, загубила детето си, раздираше тишината. Когато небето посивяваше в утринта, виждаха как отнасят покойниците през градските порти, всяка носилка се придружаваше от малка група. Опечалени. Амира и Холдън се прегръщаха по-силно, за да потиснат страха си.

Ревизията на червения молив беше безпощадна. Земята също се нуждаеше от отдих, съвсем кратък, преди да я облъхне тъй евтиният в Индия свеж въздух на новия живот. Деца, родени от незрели бащи и малолетни майки, не се противяха на съдбата. Те смирено чакаха да дойде ноември, когато природата ще прибере своя меч в ножницата — ако това е угодно на небето. Жертви даваха и англичаните, но образувалата се празнота веднага се запълваше. На жителите в пострадалите райони се раздаваше зърно, строяха се холерни лагери, оказваше се първа помощ, провеждаше се санитарна профилактика — всичко, което Правителството заповядваше по телеграфа.

Холдън беше уведомен да се готви да замени първия, който излезе от строя. Дванадесет часа в денонощие беше далеч от Амира, а от холерата умираха за три. Не можеше да си представи, че ще ги разделят за три месеца, че тя може да умре в негово отсъствие. А той беше уверен в неизбежната й смърт, толкова уверен, че когато веднъж вдигна поглед от телеграмата, която четеше, и видя задъхания Пир Хан при вратата, избухна в смях:

— Значи все пак… — успя да промълви.

— Когато в нощта се разнася писък и душата иска да излети от тялото, каква магия е в състояние да я върне!? Бързо, Сине на небесата. В дома ти влезе черната холера.

Холдън се метна на коня си и препусна. Небето бе натежало от облаци, носещи дългоочаквания дъжд. Беше неописуемо тежко да се диша. Майката на Амира го пресрещна в двора като хленчеше:

— Тя умира. Тя не иска да живее. Тя е съвсем близо до смъртта. Какво да правя, сахиб?

Амира лежеше в същата стая, където бе роден Тота. Не се помръдна, когато Холдън влезе, защото човешката душа е много самотна, и когато се готви да напусне тялото, се крие в мъгливите предели между живота и смъртта. А там за здравите духом няма място. Черната холера върши своята работа бързо и без излишни обяснения. Животът напускаше Амира, сякаш самия Ангел на смъртта бе положил ръка върху й. Дишаше тежко, изтерзана или от болка, или от страх, но нито с очи, нито с устни отговаряше на целувките на Холдън. Нищо не бе възможно нито да се каже, нито да се направи. Холдън можеше само да страда в очакване на неизбежното. По покрива чукаха първите дъждовни капки и в изпепеления от жегата град се понесоха викове на радост.

Отиващата си душа се завърна за миг, устните на Амира помръднаха.

— Не оставяй за спомен нищо от мен — пошепна тя — даже кичур коса. Един ден тя ще те накара да я изгориш. И аз ще почувствам този огън. По-близо! Наведи се по-близо до мен. Помни едно: аз те обичах и ти родих син. Скоро ти ще се ожениш за бяла жена, но радостта от първото бащинство ти вече изпита, тази радост няма да се повтори. Спомни си за мен, когато ти се роди син — син, който ще носи законно твоето име. Неговите нещастия да паднат върху моята глава. Кълна се… кълна се — устните й с огромно усилие произнасяха последните думи. — Няма Бог, освен теб, любими!

И тя угасна.

Холдън продължаваше да седи неподвижно. В душата му царуваше пустота, докато не се появи майката на Амира, и не повдигна завесата:

— Умря ли тя, сахиб?

— Умря.

— Тогава ще я оплача и после ще събера всичко, което има в този дом. То ми принадлежи. Сахибът няма да го поиска, нали? Тук има толкова малко вещи, сахиб, толкова малко, а и аз съм само една стара жена. И обичам да спя на меко.

— В името на Бога, млъкни. Върви, където искаш, и плачи, но не искам да те слушам.

— Сахиб, след четири часа ще дойдат да я погребат.

— Зная вашите обичаи. И ще си отида, преди да я отнесат. Оставям всичко в твоите ръце. Внимавай единствено за леглото… за леглото, на което тя лежи…

— Ах! Това прекрасно легло, лакирано с червен лак. Отдавна мечтаех…

— Това легло ще остане на мястото си, докато наредя да го отнесат. Всичко друго в къщата е твое. Наеми каруца, товари всичко на нея и заминавай; на разсъмване да няма нищо в къщата, с изключение на това, което ти забраних да докосваш.

— Аз съм стара жена. Прието е оплакванията да продължат няколко дни. Дъждовете почнаха. Къде да ида?

— Откъде да зная? Казах достатъчно. Имуществото в къщата струва хиляда рупии, привечер моят ординарец ще ти донесе още сто.

— Това е много малко. Трябва да платя и на каруцаря.

— Ако не тръгнеш незабавно, няма да получиш нищо. Жено, върви си, за Бога, и ме остави насаме с мъртвата!

Майката заситни надолу по стълбата, тя така бързаше да прибере всичко до последното парченце, че забрави задължението си да оплаква мъртвата. Холдън седеше при леглото на Амира, а дъждът барабанеше по покрива. Шумът не позволяваше да събере мислите си, въпреки отчаяното му желание. Изведнъж в стаята се появиха четири сенки, увити в подгизнали от вода наметала и мълчаливо го загледаха от прага. Бяха дошли да умият покойницата.

Холдън напусна къщата и тръгна към коня си. Само преди няколко часа земята бе покрита с дебел слой прах, в която кракът затъваше до глезена. Сега дворът представляваше езеро, по чиято повърхност дъждовните капки образуваха мехурчета, а жабите плуваха на воля. Кален жълт поток течеше под портата, а поривите на вятъра тласкаха струите дъжд със силата на куршуми към пръстения зид.

В къщичката си Пир Хар трепереше от студ, а конят нетърпеливо пристъпваше във водата от крак на крак.

— Научих за нарежданията на сахиб — рече Пир Хан. — Те са правилни. Този дом опустя. Аз също ще го напусна, за да не напомня никому съсухреното ми лице за това, което се случи. Леглото ще донеса утре в твоя дом, но помни сахиб, то ще бъде като нож в незараснала рана. Отивам по светите места да се помоля и пари от теб няма да взема. Ти беше добър към мен, в твоя дом аз винаги бях сит. Твоята мъка е и моя мъка. За последен път държа стремето ти.

Той докосна на прощаване крака на Холдън и конят изскочи на пътя, където бамбукът от двете страни се огъваше и стенеше, а във вировете жабите весело квакаха. Дъждът биеше право в лицето на Холдън, той предпазваше с ръка очите си и повтаряше:

— Каква жестокост! Каква тъпа жестокост!

В бунгалото вече знаеха за неговото нещастие. Разбра го по очите на своя слуга Ахмед Хан, когато донесе вечерята. За първи и последен път слугата постави ръка на рамото на господаря си и каза:

— Яж, сахиб, яж. Храната е добро лекарство срещу скръбта. Аз също съм преживял подобно нещо. Но сенките идат и си отиват, сахиб; сенките идат и си отиват… Това са яйца със сос от къри.

Холдън не бе в състояние нито да яде, нито да спи. За една нощ небето прати на земята осем инча вода и отми от нея мръсотията. Стихията подриваше стени, размиваше пътища, а от мюсюлманското гробище изрови плитките нови гробове. Дъждът не спря и през следващия ден, а Холдън не помръдна от стаята си, погълнат от своята скръб. Сутринта на третия ден му донесоха кратка телеграма: „Рикетс Миндони на смъртно легло. Холдън да го замени. Незабавно.“

Той реши, преди да замине, да види още веднъж дома, в който бе господар и повелител. Дъждът беше спрял за малко, от земята се вдигаше пара.

Глинените стълбове на оградата бяха съборени от дъжда, тежките дървени порти, които някога охраняваха неговото царство, висяха безпомощно на една страна. Гъста трева бе покрила двора, къщурката на Пир Хан беше празна, а подгизналият й сламен покрив една се държеше. На верандата се бе настанила сива невестулка, сякаш домът бе пуст не от три дни, а от трийсет години. Майката на Амира бе отнесла всичко с изключение на няколко плесенясали чугунени чинии. Тишината се нарушаваше единствено от пълзящите скорпиони. Стаята на Амира и тази, в която спеше Тота, бяха покрити с плесен от пода до тавана, тясната стълба, която водеше към покрива, бе залята с мръсотия от нахлулата вода. Холдън огледа всичко това и излезе навън — точно когато при портите спря двуколката на Данга Дас — собственикът, от който бе наел дома. Величественият, лъчезарен Данга Дас, облечен целият в бяло, обикаляше владенията си, за да провери какви загуби са нанесли дъждовете.

— Дочух — започна той, — че няма да наемате повече този дом, сахиб?

— А ти какво ще правиш с него?

— Може би ще го дам под наем на някой друг.

— Тогава ще го задържа известно време за себе си.

Данга Дас помълча известно време.

— Не трябва, сахиб, — рече най-сетне той. — Когато бях млад аз също… но днес съм съветник в кметството. Не е зле, нали? Чуйте ме, не бива. Когато птиците са отлетели защо трябва да се пази гнездото? Ще наредя да разрушат дома — дървото винаги може да се продаде на добра цена. Да, ще го разруша, а кметството ще прокара път през него, те отдавна искат. От брега на реката, където изгарят мъртвите, чак до стените на града. И никой никога няма да може да каже къде е бил този дом.