Ръдиард Киплинг
Уилям Завоевателят ^[0] (1)

I

Пристъпих дръзко аз напред,

последваха ме хора… може!

Най-смелите, на тях дошъл е ред

но тайна трябва да остане, Боже

Заклинание

— Обявено ли е вече официално?

— Стигат дотам, че признават „извънредна местна недостатъчност“ и започват помощни действия в една или две области. Според вестника.

— Това означава, че ще обявят веднага след като бъдат сигурни в хората и животните. Не бих се учудил, ако се окаже толкова лошо, колкото гладът през 78-а.

— Няма как да е — каза Скот и се намести в дълбокото плетено кресло.

— От петнадесет години имаме добри добиви на север, а Бомбай и Бенгал докладват за повече отколкото са в състояние да изядат. Ще го овладеят, преди да излезе от контрол. Ще остане само местно събитие.

Мартин вдигна „Пайонир“-а^[1] от масата, прегледа набързо телеграмите още веднъж и вдигна крака върху облегалките на стола. Беше гореща, тъмна и задушна нощ, натежала от изпаренията на току-що напръсканата с вода алея. Цветята в градините на Клуба бяха мъртви и почернели на своите стъбла, малкото изкуствено лотосово езерце представляваше кръг от изпечена кал, а тамариксите белееха от праха през последните седмици. Повечето от хората бяха събрани около естрадата в обществената градина — от верандата на Клуба можеше да се чуе как оркестърът на местната полиция изпълнява старомодни валсове — или пък на игрището за поло, а други бяха на игрището за файвз^[2], оградено с висока стена и по-задушно от фурна. Половин дузина коняри клечаха на земята пред главите на своите понита, очаквайки завръщането на господарите си.

От време на време някой мъж приближаваше, яздейки със скоростта на пешеходец, двора на Клуба и апатично се замъкваше към белите бараки до главната сграда. Формално това бяха спални. Там живееха хора, които срещаха едни и същи бели лица нощ след нощ на вечеря и които проточваха служебните си ангажименти до най-късния възможен час, с надеждата, че биха могли да избягнат тази печална компания.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мартин и се прозя. — Хайде да поплуваме преди вечеря.

— Водата е гореща. Вече бях там.

— Да направим една игра на билярд — до петдесет?

— В момента в залата са сто и пет градуса^[3]. Мирувай и не бъди така досадно енергичен.

Сумтяща камила се заизправя към верандата, а нейният ездач, отрупан със значки и опасан с колани, забърка в кожената пощенска чанта.

— Глад! Извънреден брой! — изхленчи мъжът и подаде извънредния брой на вестника — лист отпечатан само от едната страна и още влажен от пресата. Беше забоден на покрито със зелено сукно табло между обявите за продажба на понита и за загубени фокстериери.

Мартин се изправи мързеливо, прочете го и подсвирна.

— Обявено е! — извика той. — Една, две, три… в осем провинции ще се действа съобразно Закона за глада. Поставили са Джими Хокинс начело.

— Ама че работа! — каза Скот и за първи път показа някакъв интерес. — Когато се двоумиш, наеми си някой от Пенджаб^[4]. Работих с Джими, когато за първи път се появих тук, и той си беше вече част от Пенджаб.

— Джими вече е „юбилеен“ кавалер — каза Мартин. — Той е добро момче, макар да е цивилен в кръвта и се е набутал в най-некомпетентната администрация. Ама какви отвратителни имена имат тези Мадраски области — всичките са унгас, рунгас, пилейс или пък полиумс!

Висока двуколка се зададе в настъпващия здрач и някакъв мъж слезе, като си бършеше главата. Той беше редактор на единствения всекидневник в столицата на една област, населявана от двадесет и пет милиона местни и няколко стотици бели и тъй като екипът му се състоеше от него и един помощник, работното му време беше разтеглено между десет и двадесет часа на ден.

— Здрасти, Рейнс. Предполагам, че знаеш всичко — посрещна го Мартин. — Какво се очертава с тази „недостатъчност“ в Мадрас^[5]?

— Никой още не е наясно. По телефона се точи съобщение дълго колкото ръката ти. Оставил съм хлапето да го обработи. Мадрас се кълне, че не може да се оправи със собствени сили и изглежда, че Джим е получил разрешение да сложи ръка на толкова хора, колкото ще му трябват. Арбътнот е предупреден да стои в готовност.

— Бадгър Арбътнот?

— Аха, приятелчето от Пешавар. И Пи телеграфира, че Елис и Клей са вече преместени от Северозапада и са взели със себе си половин дузина хора от Бомбай. Както изглежда, предстои истинско бедствие.

— Те са по-близо до мястото на събитията от нас, но щом са пуснали заявки чак до Пенджаб, положението е извън контрол.

— Днес тук, утре го няма. Няма да продължи вечно — обади се Скот. Остави настрани една от книгите на Мериът^[6] и се изправи. — Мартин, сестра ти те чака.

Буен сив кон пристъпваше нервно в края на верандата, където керосиновата лампа осветяваше кафява памучна рокля и бяло лице под сива филцова шапка.

— О, вярно! — каза Мартин. — Готов съм. По-добре ела да вечеряш с нас Скот, ако нямаш важна работа. Уилям, има ли нещо за вечеря в къщи?

— Ще отида да видя, — отговори ездачът. — Можеш да го доведеш. В осем, не забравяй.

Скот мързеливо се отправи към стаята си, където се преоблече във вечерно облекло, подходящо за сезона и страната — безупречно бял лен от главата до петите, с широк кафяв копринен пояс. Вечеря у семейство Мартин определено беше за предпочитане пред козе-овнешкото, жилаво пилешко и готвено от консерва, които предлагаха в Клуба. Но беше много жалко, че Мартин не можеше да си позволи да изпрати сестра си на хълмовете по време на горещия сезон. Директор на полицията в областта, Мартин получаваше впечатляващата заплата от шестстотин обезценени сребърни рупии месечно и малкото му четиристайно бунгало говореше достатъчно красноречиво за този факт. Имаше обичайните килимчета по неравния под — на бели и сини ивици, затворническо производство, обичайните инкрустирани със стъклени мъниста драперии от Амритсар^[7], увесени на гвоздеи, забити в лющещата се варна замазка на стените, обичайните половин дузина столове, които не си пасваха един с друг, закупени от разпродажбите на имуществото на починали, както и обичайните мазни, черни ивици, където кожените ремъци на окаченото ветрило удряха по стената. Изглеждаше така, сякаш всичко беше разопаковано предишната вечер само за да бъде опаковано отново на следващата сутрин. Нито една врата в къщата не висеше нормално на пантите си. Малките прозорци, пробити високо, бяха затъмнени от гнезда на оси, а гущери ловяха мухи между летвите на дървеното дюшеме на тавана.

Всичко това беше част от живота на Скот. Така живееха хората с подобен доход и това в страна, където заплатата, възрастта и общественото положение на всеки човек бяха описвани в книга, която всеки можеше да прочете. Не си струваше усилията да се преструваш на по-заможен отколкото си. Скот бе направил осем години в Иригационния департамент и печелеше по осемстотин рупии месечно със съзнанието, че ако служи вярно на държавата още двадесет и две години, може да се пенсионира с някакви си четиристотин рупии месечно. Неговият активен живот, който преминаваше главно в палатки или временни жилища, където човек можеше да спи, яде и пише писма, беше обвързан с прокарването и опазването на напоителни канали. С разправии с две-три хиляди работници, принадлежащи към всевъзможни касти и религии, както и с изплащане на огромни количества сребърни монети.

Тази пролет той беше завършил, и това не остана неоценено, последната част от големия Мосулски канал и — до голяма степен въпреки неговото желание, защото мразеше чиновническата работа — го повишиха да работи по време на горещия сезон в счетоводния и снабдителен отдел на Департамента. Оставен беше сам да отговаря за знойния подотдел в столицата на провинцията. На Мартин му беше известно това, на сестра му Уилям също. И на всеки друг. Скот знаеше, както и останалото индийско общество, че госпожица Мартин бе пристигнала в Индия преди четири години да се грижи за къщата на брат си, който, както всички знаеха, беше заел парите, необходими да заплати пътуването й. И това, че тя би следвало, както твърдяха всички, веднага да се омъжи. А тя бе отказала на половин дузина младши офицери, на един държавен чиновник двадесет години по-възрастен от нея, на един майор и на служител от Индийския медицински департамент. Това също беше обществено достояние. Тя бе „изкарала долу три горещи сезона“ както се изразяваха хората, защото брат й имаше дългове и не можеше да си позволи разходите да я изпрати дори и в най-евтината станция горе на хълмовете. Поради това лицето й беше бяло като кост, а в центъра на челото й имаше голям сребрист белег, голям горе-долу колкото шилинг — знака на „Делхийската язва“, което е същото като „Багдадската фурма“. Появява се от пиене на недоброкачествена вода и постепенно разяжда плътта, докато не узрее достатъчно, за да бъде изгорено.

Въпреки това Уилям беше живяла доста активно през тези четири години. На два пъти тя почти се удави, докато преминаваше през река; един път я прегази камила; стана очевидец на среднощна атака на крадци, нападнали лагера на брат й, беше наблюдавала въдворяването на справедливост чрез дълги сопи на открито под дърветата. Можеше да говори урду^[8] и дори груб пенджаби^[9] с лекота, на която по-високопоставени завиждаха. Напълно бе загубила навика да пише на лелите си в Англия или да изрязва страниците от английските списания, преживя една изключително тежка холерна година и видя гледки, твърде неподходящи да бъдат описани. Накрая затвърди опита си, като изкара шест седмици с тифозна треска, по време на което обръснаха главата й. Надяваше да отпразнува двадесет и третия си рожден ден този септември.

Можем да си представим, че нейните лели не биха одобрили една девойка, която не стъпва на земята, ако наблизо има кон, която отива на танци с шал, заметнат около полата си, чиято коса е подстригана и навита на букли, която отговаря с еднакво безразличие на името Уилям или Бил, чиято реч е наситена със сочните изрази на местния език, която може да играе в аматьорски театрални представления, да свири на банджо, да командва осем слуги и два коня, да се оправя с текущите сметки и да лекува болестите им и която спокойно и целенасочено гледа мъжете в очите — дори и след като са й направили предложение и то е било отхвърлено.

Скот я познаваше от около три години. Обикновено се срещаха под разни навеси в случаите, когато неговият лагер и този на брат й се събираха за ден някъде в Индийската пустиня. Няколко пъти танцува с нея на големите Коледни празненства, когато повече от петстотин европейци се събираха в станцията и питаеше голямо уважение към умението й да води домакинството и да приготвя вечеря.

Тя заприлича на момче повече от всякога, когато, след като приключиха с ястието, седна и си сви цигара. Ниското й чело се набръчка под тъмните къдрици, когато тя нави хартията и изпъна напред заоблената си брадичка, когато тютюнът остана на мястото си или когато, с движение точно наподобяващо това на ученик, хвърлящ камък, метна завършеното през стаята към Мартин. Той улови цигарата с една ръка и продължи разговора със Скот.

Беше професионален разговор — канали и управлението им, хитрините на селяните, които крадяха повече вода, отколкото бяха платили, още по-възмутителното поведение на местните полицаи, които си затваряха очите пред тези кражби, цялостното преместване на селища в райони с току-що изградени напоителни системи, и за идващата битка с пустинята на юг, когато фондовете на провинцията ще позволят започване на дълго проучваната защитна система от канали Л’уни.

Скот открито говореше за огромното си желание да бъде назначен на един определен участък, където познаваше земята и хората, а Мартин въздишаше за служба в предпланините на Хималаите и изказа мнението си за своите началници, докато Уилям свиваше цигари, без да продума, но се усмихваше съучастнически на брат си, защото той изглеждаше щастлив.

В десет конят на Скот дойде до вратата и вечерта приключи. Светлините от двете ниски бунгала, където се печаташе всекидневникът, се виждаха ясно отвъд пътя. Беше твърде рано, за да се опитва да спи, и Скот бавно се запъти към редактора. Рейнз, разголен до кръста подобно на моряк до палубно оръдие, лежеше наполовина задрямал в един продълговат стол в очакване на вечерните телеграми. Той имаше една теория, че ако човек не седи на работното си място през целия ден и през по-голямата част от нощта, непременно ще го пипне треската. Така че той ядеше и спеше между документите си.

— Можеш ли да го направиш? — попита той сънливо. — Нямах намерение да те карам да идваш дотук.

— Какво? Бях на вечеря у Мартин.

— Мадраският глад, разбира се. Мартин също е предупреден. Събират хората отвсякъде, откъдето е възможно. Току-що изпратих бележка за теб в Клуба, с молба да ни пращаш по едно писмо на седмица, докато си на юг. Да кажем между две и три колони. Нищо сензационно разбира се, а само чистите факти. Кой какво прави и т.н. Обичайната ни тарифа е десет рупии на колона.

— Съжалявам, но това не е по моята част, — отвърна Скот и се взря разсеяно в картата на Индия, окачена на стената. — Напрегнато ще е за Мартин… много. Чудя се какво ли ще прави със сестра си? Чудя се какво по дяволите ще правят с мен? Нямам никакъв опит с гладните бедствия. Това е и първото, за което чувам. Има ли заповед за мен?

— О, да. Ето съобщението. Разпределят те към помощните операции, — каза Рейнс. — С цяла орда местни, които мрат като мухи, и един аптекар с половин пинта^[10] лекарство против холера за десет хиляди души от вас там. Хващат теб, защото в момента безделничиш. Изглежда всеки мъж, който не върши работа за двама, е призован. Хокинс има вяра в хората от Пенджаб. Очертава се да е нещо по-лошо от всичко, което им се е случвало през последните десет години.

— Това е включено в надницата! Просто лош късмет. Предполагам, че утре по някое време официално ще получа нарежданията. Ужасно се радвам, че реших да намина. По-добре да вървя и да си опаковам багажа сега. Имаш ли някаква представа кой ме сменя тук?

Рейс обърна пачка телеграми.

— Макиуън, — каза той, — от Мъри.

Скот се изкикоти.

— Вярваше, че ще стои на хладина през цялото лято. Направо ще му призлее. Е, няма полза да приказваме. Лека вечер.

Два часа по-късно Скот, с бистро съзнание, легна да си почине на плетено походно легло в гола стая. Два износени пътнически куфара от волска кожа, обвита с велур манерка, метална кутия за лед и седлото на любимеца му, зашито в чувал, бяха струпани до вратата. Квитанцията от секретаря на Клуба за сметката през последния месец беше сложена под възглавницата. Заповедта му дойде на следващата сутрин, а заедно с нея и лична телеграма от сър Джеймс Хокинс, който нямаше навика да забравя добрите мъже, след като веднъж ги е срещнал. В нея му нареждаше да се яви на рапорт възможно най-бързо на някакво място с непроизносимо име, отстоящо на петстотин мили на юг, тъй като гладът шестваше стремително по земята и бели хора бяха необходими.

Розов и бузест младеж пристигна в жаркото пладне, като хленчеше нещо за съдба и глад, които не оставяли никой на мира дори за три месеца. Беше наследникът на Скот — друго винтче в системата, преместен на мястото, освободено от сънародника му, чиито услуги, както гласеше официалното съобщение, „са предоставени в разположение на правителството на Мадрас до второ нареждане“. Скот предаде сумите намиращи се под негово разпореждане, показа му най-хладния ъгъл в офиса, предупреди го за опасността „излишък на усърдие“ и с напредването на здрача напусна Клуба в наета кола, придружаван от верния си слуга Фейз Ула и купчина неподреден багаж на покрива. Опитваше се да хване пощата за юг от наподобяващата бойно укрепление железопътна гара. Топлината от дебелите тухлени стени го перна през лицето като гореща кърпа и си помисли, че пред него се очертават пет нощи и четири дни пътуване в такива условия. Фейз Ула, обръгнал към обратите на службата, се гмурна в тълпата, струпана на каменната платформа, а Скот, с черна пура между зъбите, чакаше, докато купето му бъде натъкмено. Дузина местни полицаи, с техните пушки и денкове, си пробиха път с лакти през тълпата от пенджабски фермери, занаятчии — сикхи^[11], и търговци от Афридии с мазни коси. Те придружаваха с цялата си пищност куфарите на Мартин, манерките, кутията за лед и навитите на руло постелки. Забелязаха вдигната ръка на Фейз Ула и се насочиха натам.

— Моят сахиб^[12] и твоят сахиб — каза Фейз Ула на слугата на Мартин — ще пътуват заедно. Ти и аз, братко, ще трябва да си осигурим места наблизо и заради постовете на господарите ни, никой няма да се осмели да ни безпокои.

Когато Фейз Ула докладва, че всичко е готово, Скот се настани и се опъна в цял ръст, без връхна дреха и без ботуши, върху широкото, тапицирано с кожа легло в купето. Топлината под извития дъгообразно метален покрив на гарата при всички случаи беше над стоте градуса^[13]. В последния момент влезе и Мартин, целият вир-вода.

— Недей да ругаеш — обади се лениво Скот. — Твърде е късно вече да си сменяш купето и ще си разделим леда.

— Какво правиш тук? — попита полицейският шеф.

— Временно съм даден под наем на правителството на Мадрас, също като теб. Дявол да го вземе, всичко стана за една вечер. Взимаш ли със себе си някои от твоите хора?

— Дузина. Предполагам, че ще трябва да надзиравам разпределението на помощите. Не знаех, че и ти си получил заповед.

— И аз до момента, в който си тръгнах от вас миналата вечер. Рейнс беше научил първи. Моята телеграма пристигна тази сутрин. Макиуън ме смени към четири и веднага потеглих. Не трябва да се чудя, че това няма да ни донесе нищо добро — този глад — ако го преживеем.

— Джими трябваше да ни сложи да работим заедно — ти и аз — каза Мартин и след кратка пауза добави:

— Сестра ми е тук.

— Хубава работа — искрено възкликна Скот. — Предполагам, че ще слезе в Умбала^[14] и оттам ще се прехвърли за Симла. При кого ще отседне там?

— Нее, точно там е проблемът. Тя идва с мен.

Скот рязко седна под маслените лампи, докато влакът се разтресе, преминавайки през Тарн-Таран.

— Да не искаш да кажеш, че не си могъл да си позволиш…

— Не е това. Все някак щях да успея да събера парите.

— Като начало можеше да дойдеш при мен — каза Скот сковано. — Все пак не сме чак толкова непознати.

— Няма нужда да се впечатляваш толкова. Бих могъл, но… ти не познаваш сестра ми. Обяснявах и убеждавах, и всичко от тоя сорт през целия ден… изпуснах си нервите някъде към седем сутринта и все още не съм се успокоил, но тя не искаше да чуе нищо. На жената й е дадено правото да пътува с мъжа си, ако тя желае това и Уилям заяви, че ще спазва този принцип. Виждаш ли, с нея сме били заедно през целия си живот, повече или по-малко, след като моите старци умряха. Не ми е просто обикновена сестра.

— Всичките сестри, за които съм чувал, биха си стояли там, където ще имат достатъчно от всичко.

— Тя е умна колкото един мъж, дявол да го вземе — продължи Мартин. — Разтури бунгалото направо върху главата ми, докато й говорех. Разпореди се с всичко за някакви си три часа… слуги, коне, каквото се сетиш. Аз получих заповедта около девет.

— Джими Хокинс няма да остане доволен — рече Скот. — Там, където е обявено гладно бедствие, не е място за жени.

— Г-жа Джим, имам предвид лейди Джим, е в лагера с нас. Във всеки случай тя заяви, че ще се грижи за сестра ми. Уилям й се обадила на своя глава и попитала дали и тя може да дойде и направо ме събори, като ми показа нейния отговор.

Скот се изсмя.

— Щом може да направи това, значи е в състояние да се грижи сама за себе си, а г-жа Джим няма да я остави да попадне в беда. Не са чак толкова много жените или сестрите, които ще влязат в бедстващ гладуващ район с отворени очи. И изглежда, сякаш е наясно какво има насреща си. Те преживя холерата Япо миналата година.

Влакът спря в Амритсар и Скот отиде отзад в купето на дамите, разположено веднага след техния вагон. Уилям, с платнена шапка за езда върху къдриците си, му кимна дружелюбно.

— Влез и пийни чай — покани го тя. — Най-доброто нещо на света срещу топлинен удар.

— Изглеждам ли като някой, който ще получи топлинен удар?

— Никога не можеш да твърдиш със сигурност — каза мъдро Уилям. — Винаги най-доброто е да си подготвен.

Беше подредила купето с вещината на дългогодишен пътешественик. Покрита с филц манерка висеше на течение на единия от капаците на прозорците. Върху седалката имаше сервиз за чай от руски порцелан, поставен в подплатена кошница, а пътническа спиртна лампа бе прикрепена здраво към дървените части над нея.

Уилям им сервира щедро, в големи чаши, горещ чай, който предпазва жилите на врата от болезнено подуване през гореща вечер. Беше много характерно за момичето, че веднъж избрало план за действие, не се интересуваше от по-нататъшните мнения за него. Животът между мъже, които имаха предостатъчно работа за вършене, и много малко време, през което да го сторят, я беше научил колко е мъдро е това да се държиш настрани, както и колко е важно да се грижиш за себе си. Без да намекне с дума или жест, че може да бъде полезна, да създава уют или да бъде нещо красиво в техните пътувания, тя бодро продължи да работи — прибра безшумно чашите обратно, след като приключиха с чая и сви цигари за гостите си.

— По това време миналата нощ — каза Скот — ние не очаквахме нещо такова, нали?

— Научих се да очаквам всичко — рече Уилям. — Знаеш, че при нашата служба, живеем в преддверието на цивилизацията… до поредната заповед. Разбира се, би следвало да е добре за всички нас, ведомствено, така да се каже… ако оживеем.

— Това съсипва собствената ни провинция — отвърна Скот, също толкова сериозно — Аз се надявах да бъда назначен на защитната канална мрежа Л’уни през студения сезон, но никой не може да каже колко време ще се задържим тук заради глада.

— Едва ли ще продължи след октомври — каза Мартин. — Дотогава, по един или друг начин, всичко ще е приключило.

— А ни очаква почти седмица пътуване — каза Уилям. — Няма ли да бъдем прашни, когато свърши?

В продължение на един ден и една нощ, околната обстановка им беше позната, в продължение на още един ден и нощ, заобиколиха по ръба Голямата индийска пустиня. Движейки се по теснолинейни железопътни релси, си спомниха, как в дните на тяхното чиракуване, бяха дошли точно по този път от Бомбай. След това езиците, на които бяха написани имената на гарите се смениха, и те навлязоха в юга, в чужда земя, където дори самите миризми бяха нови.

Многобройни дълги композиции, тежко натоварени със зърно, се движеха пред тях и можаха да почувстват отдалеч ръката на Джими Хокинс. Изчакваха на импровизирани коловози, докато процесии от празни коли се връщаха обратно на север, бяха скачвани с бавно пълзящи влакове и стоварвани в полунощ, един Господ знаеше къде. Беше ужасяващо горещо и те се разхождаха напред-назад между чували, а наоколо виеха кучета. След това навлязоха в една Индия, която бе за тях по-странна, отколкото щеше да изглежда на един пътешественик-англичанин — плоската, червеникава Индия на вечнозелени дървета, на индийска палма и ориз. Индия на илюстрованите книги, на „Малкия Хари и неговия носач“… всичко изсъхнало и мъртво в изпичащия пек. Непрестанният трафик от северозапада бе останал далеч, далеч зад тях. Хората допълзяваха до влака, държейки децата си в прегръдките си. Още един натоварен вагон биваше оставян, мъже и жени се скупчваха около него подобно на мравки около разсипан мед. Веднъж, по здрач, видяха в прашната равнина отделение от ниски кафяви мъже. Всеки носеше тяло, преметнато на плещите си. Когато влакът спря, за да остави още един вагон след себе си, осъзнаха, че товарът им не са мъртви тела, а само прегладнели хора, прибирани от корпус нередовна армия от местата, където са били — край умрелите волове. Вече се срещаха повече бели мъже, тук един, там двама, чиито палатки бяха разположени близо до линията и които идваха въоръжени с писмени разрешителни и с гневни думи, за да откачат поредния натоварен вагон. Те бяха твърде заети, за да отделят на Скот и Мартин повече внимание от едно кимване. Взираха се любопитно в Уилям, която не можеше да прави нищо друго освен да приготвя чай и да гледа как нейните хора отбиват напъна на стенещите, ходещи скелети, полагайки на земята по трима наведнъж на купчини и със собствените си ръце разкачваха отбелязаните вагони или пък вземаха квитанции от изтощените бели мъже с хлътнали очи, които говореха на жаргон, различен от техния. Ледът им свърши, после содата и чаят, тъй като бяха на път вече шест дни и шест нощи. Но им изглеждаха като седем пъти по седем години.

Най-накрая, в една суха гореща утрин, в една земя на смърт, осветена от червените езици на огньовете, запалени край релсите, където изгаряха мъртъвците, те стигнаха целта си и бяха посрещнати от Джим Хокинс, Шефът на глада, небръснат, неумит, но сърдечен и поставил събитията под пълен контрол.

Той обяви, че Мартин ще пътува с влаковете до второ нареждане, като се връща обратно с празните вагони, да ги пълни с гладуващите хора, които намира, и да ги оставя в отредените лагери на границата на осемте провинции. Там ще товари припаси, които ще кара обратно, а неговите полицаи ще охраняват препълнените с жито вагони. Ще прибират и гладуващи хора, които ще оставят в един лагер, на сто мили на юг. Скот — Хокинс беше изключително доволен, че отново го вижда — още в същия този час трябваше да поеме контрола над конвой от биволски талиги, като тръгне на юг, раздавайки храна по време на придвижването си, до друг лагер, където ще остави събраните гладуващи. Нямаше да страда от липса на изгладнели хора по време на пътуването си… а като стигне да чака за по-нататъшни заповеди по телеграфа. Най-общо казано, Скот можеше да решава относно многобройните детайли така, както намери за добре.

Уилям прехапа долната си устна. В целия свят нямаше друг като брат й, но заповедите към Мартин не му оставяха никаква свобода на избор.

Тя се появи на платформата, покрита с прах от главата до петите, на челото й се бе изписала бръчка с форма на конска подкова, появила се там от напрежението през изминалата седмица. Както винаги обаче се контролираше прекрасно. Г-жа Джим, която би следвало да бъде лейди Джим, но никой не се сещаше за титлата, веднага сложи ръка върху рамото й с лека въздишка.

— О, толкова се радвам, че си тук! — каза тя почти хлипайки. — Ти, разбира се, не си длъжна, но тук… тук няма друга жена и ние трябва да си помагаме една на друга, знаеш, а на ръцете ни са всички тези злочести хора и малките бебета, които те продават.

— Видях някои — каза Уилям.

— Не е ли ужасно? Аз купих двадесет, те са в нашия лагер, но няма ли преди това да хапнеш нещо? Имаме работа колкото за десет души, че и повече. Запазила съм един кон за теб. О, толкова съм доволна, че си тук, скъпа. Ти си също пенджаби, нали знаеш?

— По-спокойно, Лизи — каза Хокинс през рамо. — Ще се грижим за вас, г-це Мартин. Съжалявам, че не мога да те поканя на закуска, Мартин. Ще се наложи да ядеш в движение. Остави двама от твоите да помагат на Скот. Бедните дяволи не са в състояние да се изправят, за да товарят колите.

Сондърс, (това се отнасяше за машиниста, който дремеше в кабината) давай обратно и разкарай празните вагони оттук. Имаш „чиста линия“ оттук до Анундрапилей, там ще ти дадат заповеди какво да правиш по на север.

Скот, товари колите си от този вагон и потегляй колкото можеш по-скоро. Евразиецът^[15] с розовата риза е твоят преводач и водач. Ще намериш подобие на лекар, така да се каже, привързан към хомота на втората каруца. Той се опитва да избяга, така че трябва да го охраняваш. Лизи, откарай г-ца Мартин в лагера и кажи да ми изпратят дорестия кон.

Скот, заедно с Фейз Ула и двамата полицаи, вече се бе заел с каруците. Той ги докарваше със задната им част до вагона, като внимателно освобождаваше страничните капаци, докато останалите товареха на тях торби с просо и жито. Хокинс го наблюдаваше, докато Скот не натовари първата кола.

— Добър е, — каза той. — Ако всичко върви, както трябва, ще го изгърбя от работа.

Така разбираше Джим Хокинс най-хвалебствения комплимент, който едно човешко същество можеше да отправи към друго.

Час по-късно Скот вече пътуваше, лекарят го заплашваше с цялата строгост на закона, защото той, член на второстепенния медицински департамент, бил принуден със сила и обвързан против неговата воля и пряко всички закони регулиращи правата на поданика. Евразиецът в розовата риза мрънкаше за отпуск, за да видел своята майка, която видите ли, умирала само на някакви си три мили от тук: „Само многу, многу кратък отпуск или отсъствие и скоро се връща, сар…“. Двамата полицаи, въоръжени с тояги, вървяха най-отзад. А Фейз Ула, излъчващ с всяка една черта на лицето си цялото мюсюлманско презрение към всякакви индуси и чужденци, обясняваше на кочияшите, че макар и Скот-сахиб да е човек, от когото трябва да се страхуваш, той, Фейз Ула, е истинското страшилище.

Скрибуцащата процесия подмина лагера на Хокинс — три зацапани палатки, сгушени под група изсъхнали дървета. Зад тях беше разположено убежището за гладуващите, където тълпа от неописуеми същества люлееха ръце около котлите за готвене.

— Бих желал, Уилям да не се бе замесвала в това, Бога ми — промърмори Скот на себе си, след като хвърли един поглед към лагера. — Като започнат дъждовете, ще имаме холера и това е толкова сигурно, колкото изстрелян куршум.

Но очевидно Уилям беше приела с открито сърце действията, определени от Закона за глада, който, след като веднъж е обявено бедствено положение, прекратяваше действието на обикновените закони. Скот я видя в центъра на тълпа от плачещи жени, облечена в памучен костюм за езда, със синьо-сива филцова шапка със златен ешарп.

— Дай ми петдесет рупии, моля те! Забравих да поискам от Джак преди да тръгне. Можеш ли да ми заемеш? Трябват ми за кондензирано мляко за бебетата — каза тя.

Скот извади парите от колана си и мълчаливо й ги подаде.

— За Бога, пази се — каза той.

— О, аз ще съм съвсем добре. Трябва да получим млякото следващите два дни. Между другото, възложиха ми да ти предам заповедите. Трябва да вземеш единия от конете на сър Джим. Има един сив тук, за който си мисля, че точно ще ти пасне на стила на езда, и казах, че ще го вземеш. Правилно ли направих?

— Това е ужасно мило от твоя страна. Но се опасявам, че и двамата не можем много да си говорим за стил.

Скот беше облечен със захабен от времето ловен екип от груб памучен плат, твърде избелял по шевовете и леко протрит на китките. Уилям го огледа замислено, от тропическия му шлем до намазаните му ботуши.

— Мисля, че имаш доста приятен вид. Сигурен ли си, че си взел всичко, от което ще се нуждаеш — хинин, успокоителни и така нататък?

— Така мисля, — отвърна Скот, потупвайки по три или четири от джобовете си, докато яхна коня и тръгна покрай конвоя.

— Довиждане — извика той.

— Довиждане и късмет — каза Уилям. — Ужасно съм ти задължена за парите.

Тя се завъртя на пета и изчезна в една от палатките, докато каруците се точеха покрай заслоните за гладуващите, покрай бучащите линии от огромни, буйни огньове, навътре към изпечената Геена^[16] на юга.