Джим Бъчър
Фуриите на Калдерон (25)

Глава 23

Амара никога не бе изпитвала подобен студ досега.

Плуваше в него, носеше се по течението му от замръзнала тъмнина, черна като дълбините на бездна. Спомени и размазани образи танцуваха и се носеха безразборно пред очите й. Видя себе си, вкопчена в неравна битка с огромния майстор на меча. Видя Бърнард — идваше към нея. И тогава дойде студът — ненадеен, черен, умопомрачителен.

Реката, помисли си, Исана бе призовала потоп.

Около китката й се уви огнен ремък, но тя го почувства като мимолетна тръпка. Имаше само тъмнина и студ — ужасяващ, парещ, обгръщаше я отвсякъде и проникваше през кожата й.

После образите пред очите й се замъглиха и се смесиха един с друг. Чу плясък на вода и долови вятъра, който бичуваше мокрото й тяло. Чу някой да говори, говореше на нея, но в думите нямаше смисъл, бяха прекалено слети, за да ги разбере. Опита да каже на говорещия да говори по-бавно, но устата й отказваше да се подчини. Звуците излязоха от нея, но бяха прекалено накъсани и дрезгави, не носеха смисъла, който бе вложила в тях.

После звукът утихна, а с него намаля и студът. Какво стана с вятъра? Почувства твърда повърхност под тялото си и смазана от изтощение, се отпусна на нея. Затвори очи. Искаше да заспи, но всеки път когато започваше да се отпуска в блажена отмора, някой я разтърсваше здраво и я събуждаше. Появиха се светлина и неприятно щипане и изтръпване на ръцете и краката й. Болеше. Тя почувства сълзите да бликат от очите й — беше бясна. Не беше ли направила достатъчно? Не беше ли дала достатъчно от себе си? Вече даде живота си. Сега и почивката след него ли трябваше да пожертва?

Съзнанието й се върна внезапно и доведе със себе си болката, така остра и раздираща, че дишането й секна. Тялото й се сгърчи на топка и се разтърси от няколко последователни конвулсии, сякаш се бореше на живот и смърт с изпълнилия го студ. Чу собствения си глас, гърлен и хриптящ, издаваше почти животинско ръмжене, но не можа да го спре, също както не намери сили да разгъне сгърчените си крайници.

Лежеше върху камък, това поне разбра, а дрехите, които беше откраднала от Бърнардхолт, бяха подгизнали от вода и започнали да хващат скреж от външната страна. Около нея имаше полегати, ръбести каменни стени, които спираха напорите на вятъра. Пещера. А светлината идваше от огън. Също от него идваха и тръпнещата болка и бодежите в тялото.

Замръзваше, знаеше го. Знаеше също, че ако не искаше да потъне отново във вцепенение и никога повече да не излезе от него, трябваше да се движи, да свали мокрите дрехи и да се приближи до огъня.

Опита.

Не успя.

Страхът я изпълни отвътре. Не беше ненадейният, ослепителен като светкавица пристъп на паника, а бавен, пълзящ и напълно осмислен страх. За да живее, трябваше да се движи. Но не можеше да помръдне. Следователно нямаше да живее.

И именно простотата на този факт я прониза и вдъхна живот на страха. Тя искаше да живее, да разпъне крайниците си, да пропълзи до огъня — все прости неща, неща, които не биха представлявали никаква трудност. При други обстоятелства. Но не и сега. Затова щеше да умре. Сълзите замъглиха погледа й, но и те бяха хладни, прекалено лишени от огъня на живота, за да я стоплят.

Нещо се появи пред погледа й между нея и огъня — просто силует. Тя почувства ръка на челото си, огромна и топла — блажено топла.

— Трябва да свалим тези дрехи — избоботи тихо гласът на Бърнард и Амара почувства как едрият холтър я повдига с лекота от земята. Тя опита да му каже нещо, да помогне с дрехите, но единственото, което успя, беше да трепери сгърчена на кълбо и да ръмжи нечленоразделно.

— Знам — каза той. — Просто се отпусни.

Свалянето на дрехите й му създаде известен проблем, но не кой знае какъв — бяха прекалено големи за нея. Дрехите падаха като замръзнали кори кал, докато Амара не остана само по долна риза. Ръцете и краката й изглеждаха смалени и сбръчкани от студа, а пръстите — подути.

Бърнард я положи отново на земята, по-близо до огъня. Топлината му се просмука в тялото й и започна да отпуска сковаващото напрежение в мускулите. Скоро и болката намаля. Дишането й постепенно се върна под контрол и Амара успя да го забави, въпреки че не спираше да трепери.

— Ето — каза Бърнард. — Мокра е, но откакто запалих огъня, я суша.

Той я повдигна леко от земята и я наметна с ризата си. Беше още влажна, но приятно нагрята от огъня. Не си направи труда да слага ръцете й в ръкавите, просто я уви като с одеяло и тя се сгуши в нея.

Амара отвори очи и погледна към Бърнард. Докато тя лежеше на кълбо на земята, той беше клекнал до огъня и беше протегнал длани към пламъците. Беше гол до кръста и светлината на огъня се отразяваше в тъмните косми по гърдите му, блестеше по масивните му мускули и подчертаваше тънките черти на няколко стари белега. На едната му устна имаше засъхнала кръв, най-вероятно където е била сцепена от удара на другия холтър. Бузата му беше посиняла, имаше синини и по ребрата и корема.

— Т-ти си тръгнал да ме търсиш — проговори накрая Амара. — Измъкнал си ме от водата.

Погледът му се отмести към нея, после се върна върху огъня. Кимна.

— Това е най-малкото, което ти дължа. Ти спря онзи човек.

— Само за малко. Нямаше да успея наистина да го спра. Той е майстор на меча. Много е добър. Ако реката не беше придошла точно в този момент…

— Не, не този — махна с ръка Бърнард и поклати глава. — Другият, който стреля по Тави. Ти спаси живота на племенника ми. Благодаря ти — добави той тихо.

Амара усети бузите й да се зачервяват и сведе поглед.

— О, няма защо — отвърна тя. — Не ти ли е студено?

— Малко — призна той, после кимна към няколкото дрехи, които лежаха проснати на камъни около огъня. — Брут се опитва да разпредели топлината по камъните, но не го бива много с огън и топлина. Скоро ще изсъхнат.

— Брут? — попита Амара.

— Фурията ми. Кучето, което видя по-рано.

— Аха. Чакай да опитам. — Тя притвори очи и прошепна на Сирус. Въздухът край огъня се размести леко и димът и маранята над пламъците се извиха към дрехите. Тя отвори очи, огледа работата на фурията си и кимна одобрително. — Сега ще изсъхнат малко по-бързо.

— Благодаря — каза Бърнард, скръсти ръце на гърдите си и леко потрепери. — Познаваш хората, които преследват Тави, нали?

— Имаше още една, във водата. Сестра ти я изхвърли от реката.

Бърнард изсумтя и устните му загатнаха усмивка.

— Напълно способна е. Аз така и не видях какво стана.

— Познавам ги — каза Амара.

Тя му разказа набързо за Фиделиас и двамата наемници, също за страховете си относно предстоящото в долината.

— Политика. — Бърнард се изплю в огъня. — Приех този холт в пустошта, защото не исках да имам нищо общо с Върховните лордове, нито с Първия лорд, в този ред на мисли.

— Съжалявам. Другите дали са добре?

Бърнард поклати глава.

— Не знам. Не искам да насилвам много Брут след такава битка. Засега го използвам само колкото да ни прикрие от други призователи на земя. Опитах да ги потърся по-рано, но не открих нищо.

— Сигурна съм, че Тави е добре. Той е изобретателно момче.

— Умен е — кимна Бърнард. — И бърз. Но в тази буря това може да се окаже недостатъчно.

— Носи сол със себе си — каза Амара. — Взе я, преди да тръгнем от холта.

— Това е някаква утеха.

— И не е сам. Взе със себе си онзи роб.

— Фейд. — Лицето на Бърнард се изкриви в гримаса. — Не знам защо сестра ми продължава да го търпи.

— Много роби ли имаш в холта?

Бърнард поклати глава.

— Преди купувах от време на време. Давах им шанс да си спечелят свободата. Много от семействата в холта ми са на бивши роби.

— Но не си дал шанс на този Фейд, така ли?

— Напротив — намръщи се Бърнард. — Той беше първият роб, когото купих, още в началото, когато поставих основите на Бърнардхолт. Но той никога не може да събере достатъчно, за да откупи свободата си, или харчи парите, които изработва, или прави някоя глупост и трябва да плаща за счупеното. Изгубих търпение да се занимавам с него още преди години. Сега Исана му бере грижата. Дрехите му вечно са скъсани и изцапани и не иска да свали този проклет нашийник. Не е лош човек, приличен ковач и калайджия е, но има по-малко мозък от тухла.

Амара кимна, надигна се от земята и седна. От усилието й прималя и тя се олюля.

Бърнард протегна ръка и я хвана да не падне. Ръката му беше приятно топла върху рамото й.

— Не бързай. Трябва да си починеш. Такъв потоп те изцежда до смърт.

— Не мога — каза Амара. — Трябва да тръгвам. Да намеря Тави или поне да предупредя графа.

— Тази вечер няма да ходиш никъде — каза Бърнард и кимна към входа на пещерата, откъдето се чуваше приглушеният вой на вятъра. — Бурята ни удари и се оказа по-силна, отколкото предполагах. Навън няма никой.

Тя го погледна и свъси вежди.

— Лягай и почивай. Ще е глупаво да се изморяваш още повече.

— Ами ти?

— Аз съм добре — сви рамене Бърнард. — Ти почивай. Щом стихне бурята, тръгваме.

Амара спря да се съпротивлява на топлия натиск на ръката му и я остави да я свали отново на земята. Въздъхна от облекчение. Пръстите му стиснаха леко рамото й и тя почувства силата им през кожата си. Потрепери и почувства смесица от чувството на сигурност, което й даваше тя, и острия пристъп на някакво първично и чисто физическо усещане, което се загнезди в стомаха й. Сърцето й заби силно и дишането й се учести.

— Трепериш — каза той.

Не отмести ръката си.

— Студено ми е — преглътна тежко Амара.

В този момент забеляза голите си, опънати край огъня, изложени на показ крака, и веднага ги сви и придърпа към ризата (неговата риза), с която беше завита.

Той се примъкна към нея и свали ръка от рамото й. Легна зад нея и раменете й се опряха в гърдите му.

— Облегни се на мен — каза й тихо. — Само докато се стоплиш.

Тя се отпусна на него и почувства силата и топлината на тялото му. Изпита неистовото желание да се обърне на другата страна и да зарови лице в рамото му, да усети допира на кожата му до своята, да се наслади на близостта и топлината му. Мисълта за това я накара отново да потрепери. Тя прокара нервно език по устните си.

— Добре ли си? — попита Бърнард.

— Аз… — преглътна Амара. — Още ми е студено.

Ръката му се вдигна и я обгърна, силна, но внимателна, и я притисна малко по-силно към него.

— Така по-добре ли е?

— По-добре — прошепна тя. Извърна се назад, за да погледне лицето му. Устата й беше почти до неговата. — Благодаря ти. Че ме спаси.

Тя не разбра какво щеше да каже той, защото думите така и не напуснаха устните му. Очите му се спряха върху нейните, после се спуснаха към устните й.

— Трябва да поспиш — каза накрая той, след мъчително дълго мълчание.

Без да откъсва очи от неговите, Амара поклати глава. Приближи се към него и устните й докоснаха неговите — бяха сухи, леко напукани и топли. Тя долови мириса на тялото му — кожа и свеж бриз. Амара притисна устни към устата му и той отвърна на целувката й, бавно и внимателно, но тя долови едва загатната страст в начина, по който устните му жадно се притиснаха в нейните. Сърцето й заби лудо.

Той сложи край на целувката. Очите му бяха затворени, когато отлепи устни. Амара го видя да преглъща тежко и усети ръката му да се стяга за момент около нея. После той отвори очи и повтори:

— Трябва да поспиш.

— Но…

— Премръзнала си. Изплашена си — каза тихо той. — Не смятам да се възползвам от това.

Тя се изчерви и отмести поглед.

— Не. Исках да кажа…

Бърнард сложи ръка на главата й и бавно я натисна надолу. Другата му ръка се плъзна бавно под нея.

— Просто си почини — каза тихо той. — Поспи.

— Сигурен ли си? — попита тя.

Против волята й клепачите й се затвориха и отказаха да се вдигнат отново.

— Сигурен съм, Амара. — Гласът му беше още по-дълбок и гърлен и Амара по-скоро го почувства, отколкото чу. — Ти спи. Аз ще пазя.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не исках да…

Тя усети как той се наведе и притисна устни до мократа й коса.

— Шш. Ще говорим по-късно. Сега спи.

Тя се сгуши в топлината му и издиша дълбоко. Сънят я повали, преди да бе поела отново дъх.

 

 

Събуди я светлината. Все още лежеше до огъня, но наметалата, които се сушаха през нощта, сега бяха върху нея. Беше й топло под тях, с изключение на гърба. Бърнард не беше до нея, огънят беше почти догорял, но входът на пещерата сивееше с бледата светлина на зората.

Амара стана, уви се в наметалата и излезе навън. Там откри Бърнард, все още без риза, той се взираше в огрения от зората на новия ден хоризонт. Всичко наоколо, всяко клонче на всяко дърво, беше покрито със скреж. Замръзналата слана, примесена с прясно натрупал сняг, покриваше земята, омекотяваше формите й и й придаваше онзи странен, светъл зимен вид. Амара спря за момент и се огледа, после спря очи върху Бърнард. Лицето му бе сериозно, сковано от тревога.

— Холтър Бърнард?

Той постави пръст на устните си и без да я погледне, наведе глава на една страна, сякаш се заслуша в нещо. После погледът му отскочи рязко на юг, над притихналите, все още обгърнати в сянка корони на дърветата.

— Там — каза той.

Амара свъси вежди и пристъпи към него, като в същото време придърпваше плътно към себе си наметалата. Бурята от вчера беше докарала зимата със себе си. Тя погледна към Бърнард и проследи втренчения му поглед над дърветата.

Врани. Грачене на врани. Хиляди грачещи врани.

Тя потрепери. В следващия момент ги видя очертани на фона на изсветляващото небе. Летяха ниско над дърветата, към които гледаше Бърнард. Бяха стотици, хиляди. Заляха небето над Калдерон като черна, жива вълна и го засенчиха. Носеха се на североизток, устремени, сякаш цел и посока ги теглеха към едно-единствено място.

— Врани — прошепна тя.

— Те знаят — каза той. — О, велики фурии. Те винаги разбират.

— Какво знаят? — прошепна Амара.

— Къде да открият мъртвите — въздъхна разтреперан Бърнард. — Надушват битките.

Амара усети как очите й се ококорват.

— Към гарнизона ли летят?

— Трябва да открия Тави и Исана — каза Бърнард. — Да се върна в холта.

— Не. — Амара се обърна към него и хвана ръката му. — Имам нужда от помощта ти.

— Имам отговорност пред хората от моя холт — поклати глава Бърнард. — Трябва да се върна при тях.

— Чуй ме, Бърнард. Нуждая се от помощта ти. Не познавам долината. Не познавам опасностите, които дебнат в нея. Страхувам се да летя посред бял ден, а дори и да стигна при графа, той може да не ми обърне никакво внимание. Имам нужда от някого, когото той познава. Трябва да го накарам да действа незабавно и решително, ако искам да имам някакъв шанс да спася тази долина.

Бърнард отново поклати глава.

— Това не ме касае — каза той.

— А ще започне ли да те касае, когато маратските орди стигнат до Бърнардхолт? Мислиш ли, че ти и хората ти ще можете да се отбранявате сами?

Той я погледна и в очите му Амара видя колебание и несигурност.

— Не знам. Грам е дърт, инатлив козел. Не мога да му кажа, че съм видял марат в долината. Просто не помня такова нещо. Неговият призовател на вода ще разбере веднага това и ще му каже.

— Но можеш да му кажеш какво си видял. Можеш да му кажеш, че си помагал на мен, и тогава той ще повярва, че наистина съм Курсор и че положението наистина е сериозно. Той има правомощията да извика цял гарнизон подкрепление, в случай че долината се нуждае от отбрана.

— Но Тави — преглътна тежко Бърнард. — Няма кой да се погрижи за него. И сестра ми, дори не знам дали е оцеляла след вчера.

— Когато маратите избият всичко живо в долината, това ще помогне ли с нещо на кой да е от двамата?

Бърнард отмести поглед и се вгледа отново в прииждащите врани.

— Мислиш ли, че някой наблюдава въздуха? — изръмжа той.

— Постоянният контингент на гарнизона наброява една центурия рицари и две кохорти лека пехота. Сами биха удържали една дузина маратски орди. Смятам, че който и да стои зад това, погрижил се е да бъдат избити преди идването на маратите.

— Наемници?

— Да.

— В такъв случай на пътя ни към гарнизона може да застанат повече хора. Обучени убийци.

Без да откъсва очи от лицето му, Амара кимна.

Бърнард притвори очи.

— Тави — каза той и замълча. Отвори очи. — Исана. Оставям ги сами в тази бъркотия.

— Знам — каза Амара. — Това, което искам от теб, е наистина ужасно.

— Не — отвърна той. — Не е. Нарича се дълг. Ще ти помогна.

— Благодаря ти. — Тя стисна ръката му.

— Не ми благодари. Не го правя заради теб — каза Бърнард, но постави другата си ръка върху нейната и леко я стисна.

Амара преглътна нервно.

— Бърнард. През нощта. Това, което каза. Прав беше. Изплашена съм.

— Аз също — каза той. Пусна ръката й и тръгна към входа на пещерата. — Да се обличаме и да тръгваме. Чака ни дълъг път.