Джеймс Хадли Чейс
И какво ще стане с мен? (7)

Глава седма

В петък следобед взех банковото бордеро от Кендрик. Казах му, че самолетът ще бъде доставен в ранните часове на неделя и че няма да има проблеми. После изпратих телеграма на Олестрия, като му давах същата информация.

Върнах се на летището и се обадих в Националната банка на Мексико. Попитах директора, с когото бях работил, дали парите са пристигнали. Той отвърна, че са пристигнали и са сложени в сметката на „Блу Рибън Еър Текси Сървис Корпорейшън“. Направо го виждах как се покланя, докато ми говори. Предадох новината на Бърни и Хари.

— Сега зависи от вас двамата да доставите самолета — рекох. — Аз свърших моята работа.

През целия петъчен следобед от 15:30 до 19:00 ч. ние тримата работихме в самолета. Аз се запознах с двигателите, а Бърни и Хари работеха в кабината. Не възникнаха никакви проблеми. Съботната сутрин прекарахме в контролната кула, където Бърни и Хари записваха програмата на полета ни. Моите подчинени малко се поучудиха, когато им казах, че искам да заредят самолета с пълния капацитет гориво. Напълниха резервоарите под мое наблюдение.

Излитането беше определено за 20:30 ч. Дотогава щеше да е вече тъмно. Следобед излетяхме на изпитателен полет до Маями и обратно. Самолетът беше истинско чудо.

Хари беше качил оръжието на борда и аз се захванах с него. Скрих един от автоматите „Армалит AR180“ в спалнята на Есекс. Сложих го под дюшека. Този автомат изстрелваше куршуми дум-дум — 223, от които загиваш на секундата. Втория „Армалит“ скрих в кабината за персонала. Автоматът „Томпсън“, познат като „чикагско пиано“, скрих в кабината за управление. Шестте ръчни гранати оставих в едно шкафче с ключ до входа на самолета. Решихме, че автоматичните пистолети ще носим на хълбоците си. Разведох Бърни и Хари из самолета, за да им покажа къде съм сложил оръжието.

— Може да не ни потрябват — рекох, — но ако възникнат неприятности, ще знаете къде да ги намерите.

Виждах, че на Бърни това не му харесва: изглеждаше блед, неспокоен и се потеше. Хари само кимна. Е, като че ли това беше всичко. Имахме още три часа да чакаме, преди да излетим. Казах, че отивам да си събера нещата, оставих ги и се върнах в бунгалото си. Направих си питие, запалих цигара, после, след известно колебание, поръчах разговор с баща си. Знаех, че това ще е последният път, в който ще разговарям с него. Докато чаках да ме свържат, осъзнах, че ще ми липсва, и отново изпитах съмнение дали предприемам най-доброто нещо за своето бъдеще.

След известно забавяне той се обади.

— Режех тревата, Джек. Току-що чух телефона.

Попитах го как е.

— Добре съм. А ти?

— Чудесно. — Казах му, че ще имаме нощен изпитателен полет с кондора.

— Опасно ли е?

Насилих се да се изсмея.

— Няма нищо такова, тате, само рутина. Трябваше да убия няколко минутки и се сетих за тебе: хареса ми престоят при теб. — Исках да му кажа нещо хубаво, с което да ме запомни. — Страхотна вечер прекарахме заедно. Ще я повторим.

— Сигурен ли си, че този нощен полет ще мине както трябва?

— Разбира се, татко. — Направих пауза и после продължих: — Сега трябва да вървя. Просто исках отново да чуя гласа ти. Пази се.

— Да не би нещо да не е наред?

— Всичко е, както трябва. Е, доскоро, татко. — И затворих.

Седях втренчен в стената отсреща. Усетих, че сгреших, като му се обадих. Сега знаех, че ще се безпокои. Беше умен. Никога преди не му се бях обаждал от толкова далече. Е, поне бях чул гласа му за последен път.

Приготвих си ново питие и мислите ми се насочиха към мисис Есекс. Копнеех да чуя гласа й още един път, но се колебаех. Това обаждане можеше да е опасно. Реших да не го правя, но след като се разходих из бунгалото и си направих още едно питие, отидох до телефона и набрах номера на къщата на Есекс. Казах си, че ако се обади икономът, ще затворя, но вдигна тя.

— Здрасти! — рекох.

— О… ти ли си?

— Да. Можеш ли да говориш?

— Той няма да се върне до вторник. Да, мога да говоря.

Този прекрасен глас! Представих си тялото й и невероятните теменужени очи.

— Липсваше ми.

— Хайде да се позабавляваме тази вечер, Джек. — Гласът й издаваше нетърпението й. — Джексън ще води жена си на шоу. Няма да ни пречи. Нека се срещнем някъде.

— Не мога. В 20:30 ч. излитаме за изпитателен полет с кондора. Трябва да отида с тях.

— О, по дяволите! Искам те, Джек!

— Какво ще кажеш за неделя вечерта? — Сега ми се щеше да не бях й се обаждал, тъй като знаех, че в неделя вечерта ще бъда в Юкатан.

— Не можеш ли да се измъкнеш от този изпитателен полет?

— Никаква възможност. — Сега наистина ми се искаше да не бях й се обаждал. Знаех колко упорита можеше да бъде. — Хайде да се уговорим за неделя, а?

— Не! Джексън ще е наоколо. И в понеделник ще е същото. Трябва да е тази вечер!

— Не може да се уреди! Съжалявам. Ще ти се обадя по-късно. — И затворих.

Това беше грешка, помислих си. Защо не можех да си държа глупавата уста затворена? Погледнах часовника. Минаваше 19:00 ч. Докато натъпквах нещата си в един куфар, телефонът иззвъня. Тъй като се страхувах, че се обажда мисис Есекс, реших да не вдигам. Отидох в ресторанта и седнах при Бърни и Хари, за да хапнем по един стек. Бърни изглеждаше неспокоен. Почти не сложи нищо в уста.

— Говори ли с Пам? — попитах.

— На път е за Мерида.

— Добре ли е?

Той попи потта от лицето си с кърпа.

— Мисля, че да. Разбира се, това не й харесва, но всичко ще се оправи, когато отидем при нея.

— Да. — За да сменя темата, рекох: — Какво мислите за това, че ще трябва да приземите самолета по тъмно в джунглата?

— Метеорологичната прогноза е добра. Не виждам никакъв проблем.

Бутнах чинията си настрани и погледнах часовника си. Часът беше 20:15.

— Можем да тръгваме. — Станах.

Хари каза:

— Реших все пак да заредя хладилника. Може да огладнеем.

— Това е добра идея.

— Не обичам да гладувам. — Хари се подсмихна. — Ако се загубим, един пълен хладилник може да ни повдигне духа.

— Няма да се загубим — сопна се Бърни. — Не говори глупости!

Хари ми смигна и ние последвахме Бърни навън, в осветената от луната нощ и се качихме в един джип. И тримата знаехме, че за последен път сме на американска земя. Тази мисъл ни действаше отрезвяващо и никой от нас не проговори, докато Хари караше към кондора.

Екипажът ни чакаше. Главният инженер, който се казваше Томпсън вдигна палец, когато излязохме от джипа.

— Всичко е наред, мистър Крейн — рече той и се усмихна. Имаше нещо лукаво в усмивката му, което ме накара да го погледна втренчено, но когато Бърни каза „Да вървим!“, престанах да мисля за това.

Бърни и Хари отидоха в пилотската кабина. Затворих вратата и се присъединих към тях.

Бърни извърши необходимите приготовления за излитане и се обади в контролната кула.

— Всичко наред ли е, Фред?

— Да, наоколо няма самолети, Бърни. Въздухът е изцяло твой.

След няколко минути бяхме във въздуха. Спогледахме се.

— Три милиона долара, идваме при вас! — възкликна Хари.

Останах в пилотската кабина, докато Бърни не се насочи към морето. Чувствах се неспокоен. Оставих ги и влязох в заседателната зала, огледах се, после отидох в кухнята. Хвърлих поглед в хладилника. Имаше богат избор от консервирана храна. Минах покрай апартамента на Есекс и влязох в една от кабините за гости, където бях оставил куфара си. Нямаше какво да правя поне още четиридесет минути. Легнах на леглото, запалих цигара и се опитах да не мисля за бъдещето си, но не успях. Продължавах да мисля за това, че изоставях първокласна работа със заплащане тридесет хиляди годишно, а освен това, че напусках мисис Есекс. Милион и четвърт долара! Какво, по дяволите, щях да правя с толкова пари? — запитах се. — Щеше да ми се наложи да започна напълно нов живот. Чудесно беше да си представям, че живея в Европа, но не можех да говоря никакъв друг език, освен родния си. Прерязвах си пътищата към начина на живот, който познавах. Парите всичко ли бяха? И защо се бях забъркал в това? Прекалено късно беше вече да разсъждавам, казах си. Сега нямах избор. След четиридесет минути щях да бъда мъртъв за баща си, за мисис Есекс и за всички хора, които познавах. Бях достигнал точката, от която нямаше връщане назад.

Погледнах през прозореца на кабината и видях светлините на Перъдайс Сити и след това на Маями да избледняват в далечината. Гледах, докато мъглата над морето не ги закри, и осъзнах, че ги виждам за последен път.

Разстроен от мислите си, отидох в пилотската кабина.

Погледнах високомера над рамото на Бърни и видях, че набираше височина.

— Още десет минути — каза Хари.

Когато се изкачи на двадесет и пет хиляди фута, Бърни престана да вдига самолета.

— Хари, ти разговаряй с Фред — рече той с дрезгав глас. — Мен ме тресе.

Ние с Хари се спогледахме. Той вдигна вежди.

— Не, не е вярно, Бърни — възразих му и сложих ръце на раменете му. — Въобразяваш си. Ти ще го направиш.

Той се отърси от ръцете ми и избърса изпотеното си лице.

— Вижте какво, момчета, трябва ли да го правим? — попита. — Все още имаме време да се върнем. Трябва ли да го правим?

— За какво, по дяволите, говориш? — излая Хари.

Бърни вдигна рамене безпомощно.

— Да. — Обърна пребледнялото си лице да ме погледне. — Ще успеем ли, Джек?

Изведнъж се изкуших да му кажа да обърне, но докато се колебаех, Хари грабна микрофона.

— Фред! — Гласът му звучеше пискливо. — В беда сме. Два от двигателите горят. Дяволските пожарогасители не работят! — Чух от въздушния контрол нещо да викат. Хари ги прекъсна. — Кацаме принудително в океана. Намираме се… — И изключи радиовръзката. — Спускай се, Бърни.

Бърни автоматично наклони носа напред и се понесохме главоломно към морето.

Хари остави микрофона.

— Ето това е — заяви той. — Как звучеше?

— Почти ме убеди. — Бях нервен. Колебанието ми бе предопределило бъдещето ми.

— Хващам се на бас, че Фред се е насрал.

Гледах Бърни. Задържа самолета на една височина. Сега бяхме на около осемстотин фута над морето. Спусна самолета още по-ниско. Когато достигнахме до триста фута и вече виждах вълните, той се насочи към Юкатан.

— Сега е моментът да пийнем по нещо.

— Да. Донеси ми една кока-кола, Джек — рече дрезгаво Бърни.

— И на мен — обади се Хари.

Оставих ги и отидох в кухнята, отворих хладилника и взех три бутилки кока-кола. Когато започнах да вадя лед, един глас каза тихо: „Здрасти, Джек!“ Изпуснах формата с леда в мивката.

Бих познал този глас навсякъде. Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми, докато се обръщах.

На прага на кухнята стоеше мисис Виктория Есекс и ми се усмихваше.

* * *

Смътно си давах сметка, че подът вибрира, което ми подсказваше, че Бърни лети с максимална скорост.

По цялото ми тяло изби студена пот. Сърцето ми прескочи и след това запрепуска.

— Учуден ли си? — Мисис Есекс се изсмя. — Каза, че не можело да стане. — Отново се изсмя. — Такива неща не могат да ми се говорят: няма нищо невъзможно… така че — ето ме. Колко време ще продължи изпитателният полет?

Опитах се да проговоря, но устата ми беше пресъхнала, а лудото препускане на сърцето ми пречеше да дишам.

Просто я зяпах.

— Джек! Какво има? Не се ли радваш?

— Какво правиш тук? — Гласът ми беше дрезгав.

Красивите й вежди се смръщиха.

— Да правя тук? Този самолет е мой! Какво искаш да кажеш?

— Как се качи на борда?

— Какво общо има това? Рекох на главния инженер, че възнамерявам да летя с вас.

Спомних си лукавата усмивка на Томпсън.

— Това е изпитателен полет. — Сега бях преодолял шока и насилвах мозъка си да действа. — Мистър Есекс ще се вбеси, ако разбере, че си на борда. Може да се окаже опасно.

— Хич не ми пука! Лейн няма да разбере. — Тя влезе в кухнята. — Не си ли доволен?

— Но Томпсън ще те издаде!

— О, престани! Той се бои от мен толкова, колкото и Джексън. Попитах те: колко време ще продължи изпитателният полет?

— Три часа… не знам.

— Хайде да сефтосаме леглото на Лейн. Искам те.

В момента я желаех толкова, колкото бих желал да се разболея от рак.

— Чакат да им занеса колите.

— Дай им ги. Ще бъда в апартамента. — Тя протегна ръка и докосна лицето ми. — Това ще е ново преживяване и за двама ни.

За мен допирът й беше като целувката на смъртта.

Наблюдавах я как минава по пътеката и изчезва в апартамента на Есекс. Мозъкът ми работеше отчаяно. В ума ми се въртяха въпроси, за които нямах отговори.

Трябваше ли да кажа на Бърни и на Хари, че тя е с нас? Трябваше ли да обърнем? Как, по дяволите, можехме да го направим, след като Хари бе предупредил въздушния контрол, че кацаме принудително? Вече нямаше връщане! Тогава какво щяхме да правим? Представих си какъв прием ще получи мисис Виктория Есекс, ако онези мексикански бандити я видеха, и потреперих при тази мисъл. Бях успял да убедя Бърни да накара Пам да не пътува с нас, а тя далеч не беше толкова хубава като мисис Есекс. Имах чувството, че нито Бърни, нито Хари щяха да се обезпокоят: и двамата имаха причини да я мразят. Но аз бях фатално привлечен от нея и знаех, че нямаше да мога да стоя и да гледам как я изнасилва банда мазни муцуни.

Реших, че трябва да й кажа в какво е попаднала, преди да съобщя лошата новина на Бърни и на Хари. Занесох колите в пилотската кабина.

— Доста се забави — рече Хари, като грабна питието. — Умирам от жажда.

— Съжалявам: съдчето с лед беше доста сложно. Той ми се подсмихна.

— Имаме късмет: не се виждат никакви кораби.

— Някакви проблеми, Бърни? — попитах. Сърцето ми биеше като лудо.

Той допи колата и ми подаде празната чаша.

— Засега… не.

Хари беше със слушалки: едната беше на дясното му ухо, другата висеше до врата му.

— Фред е извикал на помощ флота.

— Ще стигнем ли там, Бърни? — попитах.

— Да. На тази височина радарът не може да ни хване.

— О’кей. Ще оставя това на вас двамата. Аз ще подремна.

— Смяташ да опиташ леглото на Есекс ли? — Хари се изсмя. — Предполагам, че тази светиня на светините не може да оживее без жена.

Изтрих потта от брадичката си.

— Доскоро — рекох и ги оставих.

Тръгнах по пътеката и влязох в апартамента на Есекс. Тя лежеше на голямото кръгло легло. Виждах, че е гола под чаршафа, който беше метнала върху тялото си.

— Хайде, Джек — подкани ме. — Нямаме много време. — И протегна ръце към мен. — Другите заети ли са?

Затворих вратата и пуснах резето.

— Ти си в беда — започнах. — Аз също.

Тя ме зяпна.

— Какво означава това?

— В момента отвличат този самолет.

Сексапилният поглед изчезна от очите й. Устните й се свиха и лицето й се превърна в сурова маска. Мисис Виктория Есекс неслучайно беше мисис Виктория Есекс. Умът й работеше бързо като светкавица.

— Олсън и Ърскин ли го отвличат?

— Точно така.

— И ти ли си замесен?

— Да.

Наложи ми се да й се възхитя. Изглеждаше невъзмутима като епископ, поканен на чай.

— Къде отиваме?

— В Юкатан. Ще пристигнем след два часа и половина… ако имаме късмет.

Тя отметна чаршафа и стана от леглото. Гледах я как отиде гола до мястото, където беше оставила дрехите си. Наблюдавах я как бързо се облече, без обаче да проявява нервност.

После отиде до огледалото и разреса косата си. Доволна, че изглежда, както винаги, като блестящата мисис Есекс, тя бавно се обърна и ме погледна.

— Имаме време. Ще говоря с Олсън. Тази хубава малка идейка негова ли беше?

— Да.

— Тогава ще му кажа да обърне и да се връща.

Тя тръгна към вратата, но аз не помръднах, препречвайки пътя й.

— Махай се, Джек!

— Става дума за три милиона долара — рекох тихо. — Не можеш да убедиш нито Олсън, нито пък Ърскин да се откажат.

— Махай се от пътя ми! — Очите й светеха. — Ще говоря с него.

— Помисли си! На Олсън не му пука за теб. Ърскин те мрази. Ако отидеш в кабината и си отвориш устата, Ърскин ще те удари по главата и ще те изхвърли в морето. Повтарям ти, че си в беда.

Тя ме гледа доста дълго.

— И от теб ли трябва да се страхувам, Джек?

— Ще ти помогна, доколкото мога. Защо, по дяволите, ти трябваше да се качваш на борда?

— Какво означава, че ще ми помогнеш, доколкото можеш?

— Ще направя, каквото мога, за да те защитя.

— Много мило от твоя страна. — Тя се завъртя и тръгна към голямото кръгло легло. — Мисля, че предпочитам сама да се защитавам.

Преди да успея да помръдна, тя бе измъкнала автомата изпод дюшека, където го бях скрил, и го насочи към мен.

— Не мърдай! — Резкият й тон ме накара да замръзна. — Никой не може да ме отвлече! Не си въобразявай, че няма да се справя с тази пушка. Хайде, Джек, отиваме в кабината при пилотите.

— Така няма да стигнеш доникъде — рекох. — Аз съм на твоя страна, но вече не е възможно да се върнем.

— Напротив! Върви!

Зачудих се как ли щяха да реагират Бърни и Хари, когато влезех в кабината с нея и с автомата. Махнах резето и излязох в коридора. Смятах, че няма да посмее да ме застреля, ако се нахвърлех върху нея, но изведнъж спря да ми пука. Предпочитах да бъда неутрален. Ако успееше да накара Бърни да обърне самолета, нямаше да имам нищо против. Ако Бърни и Хари бяха достатъчно умни, за да я надхитрят, също нямаше да имам нищо против. Топката оставаше в нея.

Тъй като почти бях влюбен в нея и тъй като не знаех какво щях да правя с милион и четвърт долара, влязох като автомат в пилотската кабина.

Хари се обърна.

— Много кратко спа, Джек — каза той. — Да не би да те гризе съвестта?

Дръпнах се настрани и мисис Есекс застана на прага, насочвайки оръжието си към него и към Бърни.

Хари я зяпна, устата му увисна, после понечи да се изправи.

— Не мърдай! — кресна му тя.

Хари се отпусна обратно в стола си.

— За Бога, Бърни! Виж кой е тук!

Бърни погледна през рамо, зяпна я, втренчи се в автомата и лицето му придоби цвета на отдавна мъртва риба.

— Няма да отвлечете този самолет! — викна тя. — Обръщай! Връщаме се на летището!

Хари й се ухили.

— Не, няма. И не можеш да направиш нищо по въпроса, бейби. Този автомат не означава нищо. Започнеш ли да стреляш, всички ще се издавим в морето.

— Казах да обръщате!

Хари вдигна рамене.

— Изчезвай, курве, досаждаш ми. — Той се завъртя в стола си така, че застана с гръб към нея.

— Олсън! Чуваш ли ме? — Беше упорита. — Обърни този самолет и се връщай на летището.

Бърни не отвърна нищо. Гледаше таблото за управление, сякаш не я беше чул.

Тя ме погледна със святкащи от гняв очи.

— Накарай ги да обърнат, Джек.

— Да… хайде, Джек, накарай ни да обърнем — рече Хари и се изсмя. После я погледна гневно и извика: — Изчезвай оттук, развратна, богата курво! Изчезвай!

Тя се поколеба за миг, после затича по пътеката към апартамента на Есекс. Тресна вратата.

— Е? — Хари ме погледна. — Как се е качила на борда?

— Томпсън я е пуснал.

— Какво ще правим? — Бърни звучеше така, сякаш се задушаваше.

— Мексиканците да се оправят с нея — заяви Хари. — Защо трябва да ни пука?

— Не! — възразих.

Очите му станаха сурови.

— О, така ли? Пусна ли ти, Джек?

— Не можем да я оставим да попадне в ръцете на онези бандити.

— Е, и какво? Защо трябва да ни пука… или на теб ти пука?

— Да, пука ми — отвърнах. — Слушай, Бърни, едно е да отмъкнем самолета, а съвсем друго е да отвлечем мисис Лейн Есекс! Ще се вдигне страхотна…

— О, престани! — викна Хари. — Всички сме мъртви и сме в морето… Забрави ли? Томпсън ще докладва, че е била на борда. Така че Есекс ще си помисли, че се е удавила с нас. Няма да се вдигне нищо.

— Прав е — каза Бърни. Не сме я канили да идва. Щом е тук, ще трябва сама да се грижи за себе си.

— Иди да й държиш ръчичката, Джек — подсмихна се Хари. — Ние сме заети.

Излязох от кабината и тръгнах по пътеката към апартамента. Почуках на вратата.

— Аз съм, Джек.

— Махай се! Никой няма да влиза тук! Никой!

— Трябва да говоря с теб.

— Никой няма да влезе тук. Ще стрелям.

— Нямаш никакъв шанс. Хайде, бъди разумна. Пусни ме да вляза.

Яростното изтрещяване на автомата ме стресна. Един куршум се заби в горната част на вратата. Беше на шест инча от главата ми: твърде близко, за да се чувствам в безопасност.

Бързо отстъпих назад.

— Следващия път ще стрелям по-ниско!

— О’кей, тогава се оправяй сама.

— И ще успея!

Върнах се в кабината и им казах. Хари се изсмя.

— Е, и защо да ни пука? Ще доставим самолета. Ще оставим на мексиканците да я очистят: много ще им хареса.

— Говори разумно! Никой не може да се приближи до нея, след като има онзи автомат!

— Просто ще трябва да я почакат да излезе. Когато пристигнем, ще бъде дяволски горещо, а климатичната инсталация ще бъде изключена. Без храна и вода колко мислиш, че ще изкара? — Това беше нещо, за което не се бях сетил.

* * *

Сега вече летяхме от петдесет минути и прекосявахме Мексиканския залив все още на триста фута от морето.

Седнах на една табуретка до Бърни, а Хари слушаше радиото със слушалки на главата.

Помислих си за жената, която стоеше сама в апартамента на Есекс. Запитах се какво ли правеше. Определено имаше кураж! Какво щеше да стане с нея, когато се приземяхме? Беше ли възможно да я скрия и да я отведа? Знаех, че не мога да очаквам помощ нито от Бърни, нито от Хари. Това беше сигурно. Щяхме да се приземим в джунглата, обградени от бандитите на Орзоко. Как можех да я измъкна?

Изведнъж Хари каза:

— Предават съобщението. Сега светът знае, че знаменитата, страхотната мисис Виктория Есекс е била на борда и заедно с безстрашните летци е потънала в океана. Утре тази новина ще се появи на първите страници на вестниците. Как ти харесва това, Бърни?

Бърни не отвърна нищо. Сега управляваше самолета в пълно мълчание. Виждах как по врата му се стича пот, а посивяващата му коса изглеждаше така, сякаш бе натопил главата си в кофа вода.

— Хващам се на бас, че онези мексиканци вече се облизват — продължи Хари. — Божке! Колко ще се радвам да видя как си слагат лапите върху онази кучка. Няма да й се размине!

— Млъкни! — рекох.

Той ме погледна, лицето му се беше изкривило от злоба.

— Лапнал си по нея, нали, малкия?

— Казах да млъкнеш! — станах и излязох от кабината.

— Чакай, Джек!

Обърнах се.

Хари излезе в коридора и затвори вратата на кабината. Дойде при мен. Очите му гледаха свирепо.

— Хайде да изясним този въпрос — подхвана той ядно. — Нали не желаем да имаме неприятности, след като сме стигнали дотук? Предприехме тази операция заради три милиона долара. Какво толкова означава тази кучка за теб?

— Няма да стоя и да гледам как я изнасилва банда мексиканци — отвърнах тихо. — Трябва да я измъкнем от тази каша.

Той поклати глава.

— Не! Да върви по дяволите! Веднъж ме направи на глупак и няма да го забравя. Тя не е нищо друго освен курва. Каквото и да предприемеш, няма да бъда на твоя страна. Разбра ли?

— Така ли? — Започнах да се вбесявам. — Е, и какво ще направиш?

Той ме погледна гневно.

— Никой — включително и ти, няма да застане между мен и моя дял. — След това направи нещо, което никога не съм понасял. Заби пръст в гърдите ми, за да подсили думите си. — Хич не ми пука, ако си падаш по тази кучка.

Ударих го силно по брадата. Направих го инстинктивно и веднага съжалих. Строполи се като вол и главата му се блъсна в редицата метални декоративни гвоздеи, обграждащи вратата.

Погледнах надолу към него, после коленичих и повдигнах главата му. Ръката ми стана лепкава от кръв. През мен премина студена тръпка. Дали не го бях убил?

— Хари!

Виждах, че диша, но изглеждаше зле. Оставих главата му внимателно на пода и станах.

— Крадците се карат?

Тя стоеше на прага на апартамента на Есекс с автомата в ръце.

— Олсън няма да може да приземи самолета без него — казах задъхано. — Нещо става с Олсън! Направи каквото и да е! Помогни на този човек!

— Няма да докосна това копеле, дори да ми струва живота! — отвърна тя с каменно лице.

— Може и да ти струва, глупачка такава!

Върнах се тичешком в кабината и като погледнах през прозорците от плексиглас, видях песъчливия бряг и джунглата пред нас.

— Бърни! — викнах му. — Чуваш ли ме?

— Не ме докосвай! — гласът му беше дрезгав.

— Набери височина! Прекалено ниско сме!

Бяхме само на двеста фута над гъстата джунгла. Той въздъхна и потрепери така, че кръвта ми замръзна, после дръпна ръчката назад. Носът на самолета се вдигна. Сега летяхме бързо над джунглата.

— По-високо! Вдигни го!

— За Бога, Джек, остави ме на мира!

В него имаше нещо, което ме изплаши до смърт. Сковаността, с която седеше, потта, а сега и гласът му.

Изтичах обратно на пътеката и разтърсих Хари, но той беше в безсъзнание. Хвърлих се към кухнята, налях вода в една купа, втурнах се обратно и плиснах водата върху лицето му: нямаше никакъв резултат.

Тя продължаваше да стои на прага и да наблюдава.

— Направи нещо! — креснах й. — Олсън не може да се справи с приземяването! Помогни на този човек!

Тя се обърна, влезе в апартамента и тресна вратата. Чух как пусна резето.

За миг останах загледан надолу в Хари, после отново изтичах в кабината.

Видях, че пак бяхме изгубили височина и летяхме на по-малко от сто фута над гъстата джунгла.

— Бърни! Набери височина! — изкрещях.

Той направи слабо усилие да дръпне лоста назад, после от гърдите му излезе стенание на агонизиращ човек.

— Бърни! Какво ти е? Болен ли си? — Седнах на седалката за втория пилот. — Бърни!

— Сърцето ми… Умирам… — И падна напред. Тялото му избута лоста и носът се наклони.

Като чух как колесниците се удариха във върховете на дърветата, започнах да натискам най-различни копчета и изключих двигателите. За миг от секундата си спомних, че бях видял очите на Бърни да се изцъклят, от което разбрах, че е мъртъв. Ударът ме хвърли през кабината. Причерня ми и се предадох.