Майкъл Конъли
Черната кутия (1)

Снежанка 1992

На третата нощ броят на жертвите нарасна неимоверно и продължаваше да расте толкова бързо, че много групи от отдел „Убийства“ бяха изтеглени от предните линии на борбата с безредиците и пратени да дежурят в участъка в Южен Лос Анджелис. Детектив Хари Бош и неговият партньор Джери Едгар бяха прехвърлени от Холивудския участък и придадени към екип за дежурство Б, в който имаше и двама патрулни полицаи за охрана. Пращаха ги където се налагаше — навсякъде, където се появеше нов труп. Четиримата се придвижваха с черно-бяла патрулка, скачаха от местопрестъпление на местопрестъпление и никъде не се задържаха задълго. Така не се разследваха убийства, изобщо, но при тези сюрреалистични обстоятелства, когато градът се пукаше по шевовете, не можеше да се направи нищо повече.

В Южен Лос Анджелис се водеше война. Навсякъде бушуваха пожари. Грабителите вилнееха на глутници от магазин на магазин и всякакво подобие на достойнство и всички морални задръжки бяха изчезнали като дима, който се издигаше над града. Местните банди се опитваха да установят контрол над мрака и дори обявиха примирие и прекратиха своите междуособни борби, за да създадат общ фронт срещу полицията.

Вече бяха застреляни над петдесет души. Собственици на магазини убиваха грабители, бойци от Националната гвардия убиваха грабители, грабители убиваха грабители. После пък идваха другите — убийци, използвали прикритието на хаоса и гражданските безредици, за да уредят стари сметки, които нямаха нищо общо с негодуванието и емоциите, царящи на улицата.

Преди два дни таящите се под повърхността на града расови и социално-икономически противоречия бяха изригнали със сеизмична ярост. Съдебният процес срещу четирима полицаи от Лосанджелиското полицейско управление, обвинени в безпричинен побой над чернокож мотоциклетист след скоростна гонитба, завърши с произнасянето на оправдателни присъди. Прочетеното в съдебна зала, която се намираше в предградие на седемдесетима километра оттам, решение на съдебните заседатели получи почти незабавен отклик в Южен Лос Анджелис. По уличните ъгли започнаха да се събират разгневени хора, които заклеймяваха съдебната система. И скоро се стигна до агресия. Постоянно бдящите медии излъчваха на живо от въздуха и показваха кадри във всеки дом в града, а после и по целия свят.

Управлението се оказа неподготвено. Когато произнасяха присъдите, началникът на полицията участваше в политическо мероприятие и отсъстваше от Паркър Сентър. Нямаше ги и други членове на ръководството. Никой не пое веднага командването. Нещо повече, никой не се притече на помощ. Цялото Управление се сниши и картините на безпрепятствено насилие се разпространиха като горски пожар по всички телевизионни екрани в Лос Анджелис. Скоро положението стана неуправляемо и градът потъна в пламъци.

Два дни по-късно задушливата смрад на горяща гума и изпепелени мечти продължаваше да се стеле навсякъде. Пламъците на хиляди пожари се отразяваха като дяволи, танцуващи в небесния мрак. След патрулката постоянно отекваха изстрели и гневни крясъци. Ала четиримата от 6-Кинг-16 не спираха заради тях. Спираха само за убийства.

Беше петък, 1 май. Дежурство Б означаваше нощно дежурство при извънредна мобилизация, смяна от шест следобед до шест сутринта. Бош и Едгар бяха отзад, а полицаи Роблето и Делуин — отпред. Делуин се возеше на дясната седалка. Дулото на пушката в скута му стърчеше през отворения прозорец.

Пътуваха към труп, открит в пряка на Креншоу Булевард. Предаденият в спешния комуникационен център сигнал идваше от Калифорнийската национална гвардия, която действаше в града при извънредно положение. Едва минаваше 22.30, а вече се бяха натрупали сигнали. Откакто застъпиха на смяна, четиримата от Кинг-16 вече бяха покрили един сигнал за убийство — грабител, застрелян на прага на магазин за преоценени обувки от собственика.

Фактът, че местопрестъплението се намира в магазина, позволи на Бош и Едгар да работят в относителна безопасност, докато въоръжените с пушки Роблето и Делуин, в пълно снаряжение за борба с безредици, пазеха на тротоара отпред. Това също даде на детективите време да съберат веществени доказателства, да скицират и снимат местопрестъплението. Записаха на видео показанията на собственика и изгледаха записа от охранителната камера. На него се виждаше как грабителят разбива стъклената врата на магазина с алуминиева бухалка за софтбол, вмъква се през отвора и собственикът, който се крие зад касата, го прострелва два пъти.

Тъй като съдебномедицинската служба беше задръстена с повече трупове, отколкото можеше да поеме, парамедиците откараха тялото в общинския медицински център към Южнокалифорнийския университет, където щеше да остане, докато положението се успокои, ако изобщо се успокоеше, и съдебните лекари успеят да наваксат с работата.

Що се отнасяше до убиеца, Бош и Едгар не го арестуваха. Окръжната прокуратура щеше да реши по-късно дали става дума за самозащита, или за убийство от засада.

Не се процедираше така, но се налагаше. В този хаос задачата им беше съвсем проста: да съхраняват веществените доказателства, колкото може по-добре и по-бързо да документират местопрестъпленията и да събират труповете.

Да отидат и да си тръгнат. Живи и здрави. Истинското следствие щеше да се води по-късно. Евентуално.

Докато пътуваха на юг по Креншоу, подминаваха тълпи, главно младежи, събрани по уличните ъгли или обикалящи на глутници. На кръстовището със Слаусън една група задюдюка, когато патрулката профуча с висока скорост без сирена и светлини. Подире им полетяха шишета и камъни, но колата се отдалечи бързо и не успяха да я улучат.

— Ще се върнем, мамицата ви! — извика Роблето. — Без майтап.

Бош трябваше да приеме, че младият патрулен полицай говори метафорично. Думите му бяха толкова кухи, колкото и реакцията на Управлението, след като в сряда следобед по телевизията на живо бяха излъчили произнасянето на присъдата.

Роблето започна да намалява едва когато наближиха блокада от коли и войници от Националната гвардия. Стратегията, разработена предишния ден с идването на Гвардията, предвиждаше да възстановят контрола над главните кръстовища в Южен Лос Анджелис и оттам да разширяват обсега на действие към всички проблемни зони. Намираха се на около километър от едно такова кръстовище, Креншоу и Флорънс, и силите и колите на Националната гвардия вече се разгръщаха по Креншоу. Докато спираше на блокадата на Шейсет и втора улица, Роблето отвори прозореца си.

До вратата се приближи гвардеец със сержантски нашивки и се наведе, за да разгледа пътниците в колата.

— Сержант Бърстин, Сан Луис Обиспо. С какво мога да ви помогна, момчета?

— Отдел „Убийства“. — Роблето посочи с палец назад към Бош и Едгар.

Бърстин се изправи и даде знак с ръка да им направят път.

— Добре — отвърна той. — Жената е в пряката между Шейсет и шеста и Шейсет и седма улица, от източната страна. Карайте напред и моите хора ще ви упътят. Охраняваме плътно района и наблюдаваме покривите. Получихме непотвърдена информация за снайперистка стрелба в квартала.

Роблето вдигна прозореца си и потегли.

— „Моите хора“ — имитира Бърстин той. — В цивилизацията тоя тип сигур е даскал или нещо подобно. Чух, че тия, дето са ги довели, изобщо не били от Лос Анджелис. От целия щат, ама не и от Лос Анджелис. Сигур и с карта няма да намерят Ламърт Парк.

— Допреди две години и ти нямаше да го намериш бе, пич — отбеляза Делуин.

— Няма значение. Тоя тип изобщо не познава града, пък с’а го турили да командва, а? Пишман войник, мамицата му. Думата ми е, че тия хич и не ни трябват. Само ни посрамват. Все едно не можем да се справим сами, че трябваше да докарат и тия тъпаци от тъпия Сан Луис Обиспо.

Едгар се прокашля и се обади от задната седалка.

— Сигурно ще те изненадам, обаче ние действително не се справихме сами и от сряда вечерта няма накъде повече да се посрамим. Снишихме се и допуснахме да подпалят града бе, човек. Нали го гледа по телевизията? Не си видял там само едно нещо — нас. Тъй че недей да си го изкарваш на даскалите от Обиспо. Ние сме си виновни.

— Няма значение — повтори Роблето.

— Отстрани на колата пише „Закриляме и служим“ — прибави Едгар. — Нас не ни бива много нито в едното, нито в другото.

Бош запази мълчание. Не че не беше съгласен с партньора си. Управлението наистина се бе посрамило с мижавата си реакция при първоначалния взрив на насилие. Но Хари не мислеше за това. Бяха го поразили думите на сержанта, че жертвата е жена. За пръв път се споменаваше такова нещо и доколкото знаеше, досега убитите бяха само мъже. Това не означаваше, че в раздиращата града агресия не са замесени и жени. Плячкосването и палежите даваха равни възможности на всички. Детективът беше виждал жени да участват и в двете. Предишната нощ помагаше за овладяване на безредиците на Холивуд Булевард и стана свидетел на плячкосването на „Фредерикс“, прочутия магазин за дамско бельо. Половината от грабителите бяха жени.

И все пак съобщението на сержанта го сепна. Там в хаоса се беше озовала жена и това й бе струвало живота.

Роблето мина през прохода в блокадата и продължи на юг. Четири преки нататък един гвардеец размахваше фенерче и насочваше лъча му към отвор между два магазина от източната страна на улицата.

Освен гвардейците, които стояха на пост на всеки двайсет и пет метра, Креншоу пустееше. На булеварда цареше зловеща неподвижност и мрак. Всички магазини бяха тъмни. Няколко бяха пострадали от грабители и подпалвачи. Други чудотворно бяха останали непокътнати. Върху закованите с дъски витрини на трети пишеше със спрей „Собственост на чернокожи“, слаба защита от тълпите.

Уличката се намираше между плячкосан магазин за джанти и гуми на име „Идеалното колело“ и напълно изгорял магазин за употребявани електроуреди на име „Като нови“. Опожарената сграда беше оградена с жълта лента и инспекторите от общината я бяха маркирали като необитаема. Бош предположи, че районът е бил засегнат в самото начало на безредиците. Намираха се само на двайсетина преки от кръстовището на Флорънс и Норманди, мястото, където бе избухнало насилието, където бяха смъквали хората от коли и камиони и ги бяха пребивали, докато светът ги гледаше от въздуха.

Гвардеецът с фенерчето тръгна пред патрулката и я поведе по уличката. След десетина метра спря и вдигна юмрук, сякаш бяха на разузнаване зад вражеските линии. Беше време да слязат. Едгар плесна Бош по ръката и каза:

— Не забравяй, Хари, дръж се на разстояние. Една хубава дистанция от два метра, постоянно.

Тази шега целеше да разведри настроението. От четиримата в колата само той беше бял и най-вероятно щеше да е първата мишена на евентуален снайперист. При това на какъвто и да е снайперист.

— Дадено — обеща Бош.

Едгар пак го плесна по ръката.

— И си тури капелата.

Бош протегна ръка към пода и вдигна бялата си каска. Бяха им ги раздали на инструктажа със заповед да ги носят винаги по време на дежурство. Лъскавата бяла пластмаса, смяташе той, повече от всичко друго ги превръщаше в мишени.

С Едгар трябваше да изчакат Роблето и Делуин да слязат и да им отворят задните врати. Хари най-после се измъкна от купето и неохотно си сложи каската, но не закопча ремъка. Пушеше му се, ала бързаха, а и в кутията в левия джоб на униформената му риза бе останала само една цигара. Трябваше да я пази, защото нямаше представа кога и къде ще може да си купи нови.

Огледа се. Не видя труп. Уличката беше задръстена със стари и нови боклуци. До страничната стена на „Като нови“ бяха струпани употребявани електроуреди, които явно не ставаха за продажба. Навсякъде се въргаляха отпадъци и по време на пожара част от корниза се бе срутила на земята.

— Къде е тя? — попита Бош.

— Ей там — отвърна гвардеецът. — До стената.

Единственото осветление идваше от фаровете на патрулката и фенерчето на гвардееца. Електроуредите и другите боклуци хвърляха сенки по стената и земята. Хари включи собственото си фенерче и насочи лъча му в указаната от боеца посока. По стената на „Като нови“ имаше гангстерски графити. Имена, проклятия, заплахи — истинско табло за съобщения на местния клон на Крипс, Ролинг Сикстис.

Хари направи три крачки след гвардееца и я видя. Дребничка. Лежеше на една страна, скрита от сянката на оставена да ръждясва перална машина.

Преди да се приближи, плъзна лъча на фенерчето по земята. От някогашната настилка на уличката бяха останали само късове бетон, чакъл и пръст. Не забеляза стъпки и кръв. Бавно пристъпи напред и приклекна. Докато прокарваше лъча по тялото, опираше тежката, побираща шест батерии дръжка на фенерчето върху рамото си. От дългия си опит с мъртъвци можеше да прецени, че жената е мъртва най-малко от дванайсет, а може би и от двайсет и четири часа. Краката й бяха свити под остър ъгъл в коленете и детективът знаеше, че това или е резултат от вкочаняването, или е признак, че точно преди смъртта си е стояла на колене. Кожата на ръцете и шията й имаше тъмнопепеляв цвят заради съсирилата се кръв. Дланите й бяха почти черни и във въздуха вече вонеше на разложение.

Лицето й беше почти изцяло скрито от разсипалата се отгоре му дълга руса коса. Космите на тила и гъстите кичури върху лицето й бяха сплъстени от засъхнала кръв. Бош насочи лъча по стената над трупа и видя кървави пръски и стекли се вадички, които показваха, че жертвата е убита на това място, а не просто захвърлена тук.

Извади от джоба си химикалка, наведе се и повдигна с нея косата от лицето на мъртвата. Около дясното око тъмнееха точици от изстрел, входната рана бе пръснала очната ябълка. Бяха я застреляли само от няколко сантиметра. Отпред, от упор. Хари прибра химикалката, наведе се още и насочи лъча към тила й. Откри изходната рана, голяма и с разкъсани краища. Смъртта явно беше настъпила мигновено.

— Мама му стара, бяла ли е?

Беше Едгар. Беше се приближил зад Бош и надничаше над рамото му.

— Така изглежда — отвърна Бош и премести лъча към тялото на жертвата.

— Какво е правило бяло момиче тука, дяволите да го вземат?

Хари не отговори. Беше забелязал нещо под дясната й ръка. Остави фенера на земята, за да си сложи латексови ръкавици. После каза на Едгар:

— Свети към гърдите й.

Пак се наведе към трупа. Жертвата лежеше на лявата си страна и преметнатата през гърдите й дясна ръка скриваше нещо, което висеше на шнурче на шията й. Бош внимателно го издърпа.

Оказа се яркооранжев журналистически пропуск, издаден от ЛАПУ През годините беше виждал много такива баджове. Този изглеждаше нов. По идеално прозрачното ламиниращо фолио още нямаше драскотини. На стандартната полицейска снимка се виждаше блондинка. Отдолу пишеше името й и медията, за която работи.

Анеке Йесперсен Берлингске Тиденде

— Чуждестранна кореспондентка — каза Бош. — Анеке Йесперсен.

— Откъде е? — попита партньорът му.

— Не знам. От Германия сигурно. Пише „Берлин…“ и още нещо. Не мога да го произнеса.

— Защо ще пращат някой чак от Германия тука? Що не си гледат техните си работи?

— Не съм сигурен, Че е от Германия. Не мога да преценя.

Престана да обръща внимание на приказките на Едгар и се вторачи в снимката на пропуска. Жената изглеждаше привлекателна дори на полицейската снимка. Не се усмихваше, не носеше грим, имаше чисто делови вид, с прибрана зад ушите коса и невероятно светла, почти прозрачна кожа. Очите й излъчваха дистанцираност, като на ченгетата и войниците, прекалено рано видели твърде много неща.

Погледна обратната страна на баджа. Изглеждаше истински. Знаеше, че журналистическите пропуски се актуализират веднъж годишно и че за да присъства на пресконференциите на Управлението или да го пускат на местопрестъпление всеки представител на медиите трябва да има актуализационен стикер. Този пропуск носеше стикер за 1992-ра, което означаваше, че жертвата го е получила през последните сто и двайсет дни. Като се имаше предвид отличното му състояние обаче, според Бош й го бяха издали съвсем наскоро.

Продължи да изучава трупа. Жертвата носеше дънки, бяла риза и работен елек с огромни джобове. Това му подсказа, че най-вероятно е фоторепортерка. Само че наоколо нямаше фотоапарати. Бяха й ги взели и това дори можеше да е мотивът за убийството. Повечето фоторепортери носеха по няколко скъпи апарата и друга техника.

Отвори един от джобовете на елека й. При други обстоятелства щеше да остави тази работа на криминалистите, защото тялото се намираше в юрисдикцията на Окръжната съдебномедицинска служба. Ада не знаеше дали на местопрестъплението изобщо ще се появят криминалисти и нямаше намерение да чака, за да разбере.

В джоба имаше четири черни филмови ролки. Нямаше представа дали вече са заснети, или са нови. Закопча джоба и докато го закопчаваше, пръстите му напипаха твърда повърхност отдолу. Знаеше, че вкочаняването настъпва и изчезва в рамките на един ден, след което тялото омеква. Повдигна работния елек и потупа с юмрук по гърдите. Повърхността наистина беше твърда, звукът го потвърждаваше. Жертвата носеше бронежилетка.

— Ей, я виж списъка на успешните удари — обади се Едгар.

Хари вдигна поглед от трупа. Графитите непосредствено над жертвата бяха списък на успешните удари — имената на гангстерите, убити в улични битки. Кен Дог, Джи-Дог, О Джи Наети, Некбоун и така нататък. Местопрестъплението се намираше на територията на Ролинг Сикстис, клон на огромната банда Крипс. Те водеха безкрайна война със съседите си, Седем-три, друг клон на Крипс.

Като цяло обществеността си мислеше, че гангстерските войни, обхващащи по-голямата част от Южен Лос Анджелис и даващи жертви всяка божа нощ, се водят между Блъдс и Крипс за надмощие и контрол над улиците. Всъщност обаче най-кръвопролитни бяха съперничествата между клоновете на една и съща банда и тъкмо на тях се падаше основната част от седмичния полицейски бюлетин за убийствата. Ролинг Сикстис и Седем-три водеха тази класация. Гангстерите от двата клона на Крипс безпощадно се избиваха едни други и резултатът обикновено се отчиташе с графити в квартала. Имаше и списъци, увековечаващи имената на членовете на бандите, изгубени в безконечните битки.

— Май това тука е нещо като Снежанка и Седем-три — прибави Едгар.

Бош ядосано поклати глава. Градът излизаше от релси и резултатът беше пред тях — екзекутирана жена, — а неговият партньор като че ли не можеше да се държи сериозно.

Едгар явно долови безмълвната му реакция и побърза да го увери:

— Майтапя се бе, Хари. Я по-бодро! Имаме нужда от малко черен хумор.

— Добре — отвърна Бош. — Аз ще гледам да се поободря, докато ти говориш по радиостанцията. Кажи им каква е картинката, обясни им, че жертвата е чуждестранна кореспондентка, и виж дали ще ни дадат криминалисти. Ако не, поне да пратят фотограф и осветление. Подчертай, че за този случай имаме нужда от малко повече време и помощ.

— Защо? Щото е бяла ли?

Хари помълча няколко секунди. Думите на Едгар бяха безотговорни. Отмъщаваше си, защото Бош не бе реагирал добре на шегата за Снежанка.

— Не, не защото е бяла — отвърна спокойно накрая. — А защото не е нито грабителка, нито гангстерка. И защото е по-добре в Управлението да повярват, че всички медии ще се нахвърлят на случай с убийство на журналист. Разбираш ли? Искам да кажа — чатна ли?

— Чатнах.

— Добре.

Едгар отиде при колата, за да се обади по радиостанцията, а Бош продължи огледа на местопрестъплението. Първо очерта периметъра. С помощта на неколцина от гвардейците на уличката огради зона от по пет метра от двете страни на трупа. Квадратът се затваряше от стените на магазините за електроуреди и автомобилни гуми.

Междувременно му направи впечатление, че уличката минава през жилищен район, разположен точно зад редицата магазини на Креншоу. Задните дворове на къщите изглеждаха разнородно. Някои огради бяха от бетон, други от дъски или телени мрежи.

При нормални обстоятелства щеше да претърси всички дворове и да почука на всяка врата, но сега това щеше да почака, ако изобщо се случеше. В момента трябваше да съсредоточи вниманието си върху непосредственото местопрестъпление. Ако получеше възможност да покрие целия квартал, щеше да се смята за късметлия.

Роблето и Делуин бяха застанали на пост в началото на уличката. Стояха един до друг и си приказваха, сигурно се жалваха от нещо. По време на службата на Бош във Виетнам снайперистите наричаха такава мишена „с един куршум два заека“.

В самата уличка имаше осем гвардейци. Хари забеляза, че в отсрещния край започва да се трупа тълпа от зяпачи, и махна на гвардееца, който ги беше довел до трупа.

— Как се казваш, боец?

— Дръмънд. Ама всички ми викат Дръмъра.

— Дръмър, аз съм детектив Бош. Кой я откри?

— Трупа ли? Даулър. Дошъл да се изпикае и я видял. Каза, че първо усетил вонята.

— Къде е Даулър?

— Май дежури на южната блокада.

— Трябва да говоря с него. Ще го повикаш ли?

— Тъй вярно.

Гвардеецът понечи да се отдалечи към входа на уличката.

— Чакай малко, Дръмър, още не съм свършил.

Дръмънд отново се обърна към него.

— Кога ви пратиха на тази позиция?

— Вчера. В шест следобед.

— И оттогава контролирате положението в района, така ли? Включително тази уличка?

— Не съвсем. Снощи тръгнахме от Креншоу и Флорънс и продължихме на изток по Флорънс и на север по Креншоу. Настъпвахме пряка по пряка.

— И кога стигнахте до тази уличка?

— Не съм сигурен. Някъде днес призори.

— Вече бяха ли приключили всички плячкосвания и палежи в този район?

— Да, още снощи, както ми казаха.

— Добре, Дръмър. И още нещо. Имаме нужда от по-силно осветление. Би ли докарал една от ония ваши коли с многото прожектори отгоре?

— Казва се хъмви.

— Добре де, докарай едно хъмви. И насочи прожекторите към местопрестъплението. Разбра ли?

— Тъй вярно.

Бош посочи другия край на уличката.

— Искам да осветим мястото и от двете страни, ясно?

— Ясно.

Гвардеецът се обърна и тръгна.

— Ей, Дръмър!

Дръмънд се върна.

— Да?

Бош сниши глас.

— Всичките ви хора ме зяпат. Не трябва ли да насочат вниманието си някъде другаде?

Дръмънд се огледа и викна:

— Ей! Всички! Имаме работа! Връщайте се по постовете си!

Посочи зяпачите в дъното на уличката и добави:

— И дръжте ония там на разстояние!

Гвардейците се подчиниха и Дръмънд отиде да повика Даулър и да докара хъмвито.

Пейджърът на Бош сигнализира и той го извади от калъфа на колана си. На екрана се бе изписал номерът на командния пункт и той разбра, че с Едгар ще получат нов сигнал. Още не бяха започнали на това местопрестъпление, а щяха да ги изстрелят другаде. Нямаше намерение да го допусне. Прибра пейджъра в калъфа.

Отиде при първия двор, който започваше от задния ъгъл на магазина за електроуреди. Дъсчената ограда беше прекалено висока, за да надзърне отгоре. Забеляза обаче, че е прясно боядисана и по нея няма графити. Това му направи впечатление, защото означаваше, че собственика го е грижа достатъчно, за да замаже графитите. Можеше да е от хората, които проявяват бдителност, и да е чул или даже видял нещо.

Пресече уличката и приклекна в отсрещния край на местопрестъплението. Като боксьор в своя ъгъл на ринга в очакване на следващия рунд. Плъзна лъча на фенерчето по разбитата бетонна настилка. Под кос ъгъл светлината се отразяваше от безброй равнини и му даваше изключително добра възможност за наблюдение. Зърна проблясък на нещо лъскаво и задържа лъча върху него. Беше месингова гилза.

Приведе се и огледа гилзата. Не я пипна. Беше от деветмилиметров патрон с познатото лого на „Ремингтън“. Имаше вдлъбнатина от ударника. И беше чиста. Лъскава. Никой на тази вероятно оживена обикновено уличка не я беше настъпил, което подсказваше, че е тук отскоро.

Тъкмо се озърташе за нещо, с което да отбележи местоположението на гилзата, когато Едгар се върна. Носеше кутия за инструменти — това означаваше, че няма да получат помощ.

— Какво намери, Хари?

— Деветмилиметрова гилза, ремингтън. Изглежда нова.

— Е, поне имаме нещо полезно.

— Възможно е. Свърза ли се с командния пункт?

Едгар остави тежката кутия на земята. В нея бяха събрали необходимата им екипировка от Холивудския участък, когато разбраха, че не могат да разчитат на помощ от криминалистите.

— Да, обаче с нищо не могат да ни помогнат. Всички са заети другаде. Сам-самички сме, брат ми.

— И съдебен медик ли няма да дойде?

— Няма. Националната гвардия ще прати кола за трупа. Бронетранспортьор.

— Майтапиш се.

— И не само това, ами вече имаме нов сигнал. Изгорял труп. Пожарникарите го открили в опожарена мексиканска закусвалня на „Мартин Лутър Кинг“.

— Дяволите да го вземат! Та ние едва пристигаме тука.

— Да, и сега ни пращат другаде. Били сме най-близо до „Мартин Лутър Кинг“.

— Да, ама още не сме свършили тук. Изобщо.

— Нищо не може да се направи, Хари.

Бош се заинати.

— Няма да ида там. Имаме работа тук и ако я оставим за другата седмица или за не знам кога си, ще изгубим всичко на местопрестъплението. Не можем да го допуснем.

— Нямаме избор. Не зависи от нас.

— Глупости.

— Добре, виж сега. Правим снимки, взимаме гилзата, качваме трупа в колата и после продължаваме нататък. В понеделник или когато всичко това свърши, следствието дори няма вече да се води от нас. След като положението се успокои, ние ще си се върнем в Холивуд и някой друг ще поеме тоя случай. Тук сме на територията на Седемдесет и седма. Проблемът ще е техен.

За Бош нямаше значение какво ще се случи после и дали следствието ще бъде поето от детективите от участъка на Седемдесет и седма улица. Имаше значение това, че пред него лежи мъртва жена на име Анеке, дошла от някаква далечна страна, и той искаше да научи кой и защо я е убил.

— Какво като няма ние да водим следствието? — възрази той. — Не е в това смисълът.

— Няма никакъв смисъл, Хари — отвърна Едгар. — Не и при пълния хаос, който цари наоколо. В момента не е важно нищо бе, човек. Градът е пощурял. Не можеш да очакваш, че…

Изведнъж пронизителен автоматичен откос разцепи тишината. Едгар залегна и Бош инстинктивно се хвърли зад стената на магазина за електроуреди. Каската отхвърча от главата му. Неколцина гвардейци също стреляха, а после се разнесоха викове:

— Спри стрелбата! Спри стрелбата! Спри стрелбата!

Изстрелите утихнаха и по уличката дотича Бърстин, сержантът от блокадата. Партньорът на Бош бавно се изправи. Изглеждаше невредим, но се взираше в Хари със странно изражение.

— Кой откри огън? — извика сержантът. — Кой стреля?

— Аз — обади се един от гвардейците. — Видях въоръжен човек на покрива.

— Къде? На кой покрив?

— Ей там.

Гвардеецът посочи покрива на магазина за автомобилни гуми.

— По дяволите! — изруга Бърстин. — Вече го проверихме тоя покрив. Там няма никой друг освен наши хора!

— Съжалявам, господин сержант. Видях…

— Не ми пука какво си видял! Ако някой от хората ми бъде убит, лично ще ти скъсам задника.

— Слушам, господин сержант. Съжалявам.

Бош се изправи. Ушите му пищяха, нервите му бяха обтегнати до крайност. Внезапните автоматични изстрели не бяха новост за него. Близо двайсет и пет години това беше рутинна част от живота му. Той се наведе, вдигна каската си и си я сложи.

Сержант Бърстин се приближи до него.

— Продължавайте работата си, детектив. Ако ви потрябвам, ще съм в северния периметър. Повикахме транспорт за тялото. Разбрах, че трябва да ви осигурим ескорт до друго местопрестъпление.

И тичешком напусна уличката.

— Господи, можеш ли да повярваш? — възкликна Едгар. — Все едно сме на „Пустинна буря“. Или във Виетнам. Какво правим тук бе, човек?

— Работим — каза Бош. — Ти скицирай местопрестъплението, а аз ще свърша с трупа и ще направя снимки. Да започваме!

Клекна и отвори кутията. Искаше да снима гилзата на място, преди да я вдигне като веществено доказателство. Едгар продължаваше да приказва. Адреналинът от стрелбата явно не се разпръскваше. Когато се възбудеше, говореше много. Понякога прекалено.

— Хари, видя ли се какво направи, когато оня хахо откри огън?

— Да. Залегнах като всички останали.

— Не, Хари, ти покри трупа. Защити Снежанка със собственото си тяло, като че ли още е жива.

Бош не отговори. Бръкна в кутията да извади полароида. Забеляза, че са им останали само две резервни касети. Шестнайсет снимки, плюс каквото беше останало във фотоапарата. Може би общо двайсет кадъра, а имаха това местопрестъпление и ги очакваше още едно на „Мартин Лутър Кинг“. Нямаше да им стигнат. Ядът му растеше.

— Защо го направи, Хари? — продължаваше Едгар.

Накрая Бош си изпусна нервите и се сопна:

— Не знам! Доволен ли си? Не знам. Дай просто да си свършим работата и да се опитаме да направим нещо за тази жена, та някой евентуално да може някой ден да проведе следствието.

Избухването му привлече вниманието на повечето гвардейци на уличката. Боецът, който беше открил огън, го зяпаше втренчено, зарадван, че може да предаде на друг щафетата на нежелания интерес.

— Добре, Хари — тихо каза Едгар. — Да се захващаме за работа. Да направим каквото можем. И след петнайсет минути да продължим към следващия труп.

Бош кимна, без да вдига поглед от убитата жена. „Петнайсет минути“, помисли си примирено. Следствието беше приключило още преди да започне.

— Съжалявам — промълви Хари.