Пенчо Славейков
В механата

Бях при министра аз пак отзарана.

Знаш, я, без служба откакто съм, стана

толкова месеци: вече подбра

осмия… Дето що имах пара

скътана, всичко се вече прекара —

ще се гладува отсега на вяра.

 

„Вашата просба, прочетох я снощи,

чакахте толкоз — почакайте още:

имам пред вид!“ — измърмора ми той

и запрелистя на масата рой

там навалени книжа и бумаги…

Чисто избричано. Ели го враги!

 

— Но, господине министре — отворих

ази уста. „Знам, знам! Отговорих

завчера вече на вашия кмет…

Що да ви сторя? За ваши късмет —

няма ваканция… Щом се открие…

Де бяхте по-преди? Кой бяхте вие?“

 

— Станчо Иванчов от Девня до Варна!

(„Имам пред вид“ — виж, и тая е харна,

а пък ми името даже не знай! —

мисля си тъй, де.) Каквото колай

падаше, с чест се за него залавях —

как не! И честно дългът изпълнявах.

 

Две годин редом на село кметувах,

месец, та два, та дванайсет кротувах,

после бях пристав в Русчук и Бургас…

Днес, господине министре, на вас

ми е надеждата — вече се мина,

как съм без работа, втора година.

 

(Малко послъгах, но честно. Не може

то без това) — и залавях се тоже

частно на работа — все не въри:

работа много, но иска пари,

а пък пари — та отде да ги зема…

Глад ми с години изръти корема.

 

Почвах и вестник, Народна Отбрана, —

аз либерал съм… Но корен не хвана —

с първия брой го удари о плет.

Вярвам, за всичко туй нашия кмет

да ви е казвал. Последна надежда

вий сте… — А виждам десна̀та му вежда

 

се поподига. Ей бързо извади

кърпа. Осекна се. И се обади

тихо: „Да, виждам, но както преди,

пак ще ви кажа: тя таз се реди

не лесно — има не малко несгоди…

Чакайте, ред и до вази ще доди.“

 

Тъй се тя свърши. Ей, дай два коняка!

Те, либералите, санким ги чака

скоро дранголника. Търтил ги бес!

Аз опозиция пак съм от днес!

Дай още два! Тя такваз си е, нашта —

Корен на сухо се, байно, не хваща!