Пенчо Славейков
В неделя по обяд

След отпуск черкова се хората разиждат.

Съборния площад като пазар пъстрей,

тук кител белне се, там рокля червеней,

цилиндри прелъщят, нахлупени се виждат

фуражки. Глъч и смях и погледи приветни.

И вред разтворени омбрели пъстроцветни.

 

Като да са били кой знае де събрани

на пир, на веселба и пръскат се сега:

кокетно кърши се там женската снага,

ръчица се превий и дългий шлейф прихване,

тук викне някой, там през рамо проговори, —

и храбро предрънчат една о друга шпори.

 

И саби спуснати изтракат по паважа,

с ръка под козирйок извий се офицер

и нему кланя се наконтен кавалер

и маха му с ръка: стой, нещо ще ти кажа!

Но той, не го дочул, величествен минува,

не го дочул — или престорен, че не чува.

 

Горд, невнимателен — и как му туй прилича!

Победоносен е воинствения жест!…

Претъркулиха се момчета пет ли шест

или и повече, — а там отвъд претича

широкофустеста и бузеста слугиня

и през тълпата се провре и срещу мина.

 

Ей друга, третя… Виж, и други дечурлига

се хукнаха — сдумтя нататък барабан…

И пръснатия тук, а там на тумби сбран

народ, повлече се надолу — и верига

по улицата сви, възкриволи далече

и всичко с себе си от площада повлече.

 

Две бабички, и те, обвити в кърпи черни,

се подир другите повлякоха едвам

пристъпвайки, и те упътени натам;

ей и свещеници, макар и с крачки мерни,

избързаха… яшмак развяла татък була

по чехли претърча — „Минава караула!“

 

Чуй! Музика гърми — то марша е народен!

И кой отде дозел, и шоп, и чужденец

и цигани — валят към царския дворец…

В неделя по обяд там всеки е свободен —

да влезе не, но тъй, подобно всички хора,

да обикаля вън и зяпа само в двора.

 

И ей надлъж и шир заеха тротуари,

прииждат, блъскат се, припират и тълпят —

цилиндри, шапки там на слънцето блестят,

и рокли от джамфес, вестони и шалвари, —

изложба на бои познати, непознати,

и физиономии подстригани, брадати

 

и бръснати, а там напудрени, засмени…

И всички трупат се по тротуара вит.

А изгледът им е тъй весел и честит —

и чуруликане и думи неразбрани,

като че първи път днес случай им се падва

на слънце в блъскотня сърце им да се радва.

 

Един отсам се вре, отвъд се други блъска…

„Ей иде!“ — чу се вик. Тара-ти, та-ти-там!

Ей капелмайстра горд начело крачи сам

и палица в ръка извива, дига, тръска —

Тим-там, тара-ти-та! След него запотени

се музикантите надуват изчервени.

 

Народний марш гърми и улицата тряска,

и ехо, блъскано от околни стени,

бухти и тласка се и мята настрани;

по желтите тръби и тъпана пребляска

на подплес слънцето, и бляска и трепери…

След музикантите и трима офицери —

 

двамина отстрани, а по средата трети,

на два-три шага пред войниците отпред.

Тара-ти, та-ти-там! Сплътени в строен ред

вървят войниците и гъсти байонети

се движат, а все пак са сякаш неподвижни;

и тътне топът тъп чак в улиците ближни.

 

Фелдфебеля отзад войнишкий ред затваря,

величествен и горд и тъмно вежди свил,

до рамо сабята недвижно прилепил,

с два реда на гърди — отличия от царя.

Там-тим, тара-ти-ти! И ето възкривиха

и се през портите нататък в двора скриха.

 

Тара-ти, бум! И нож като че ли пресече

воинствения марш и по-воинствен ход…

И заглушений шум на сбрания народ

отново екна пак и близо и далече,

и се размесиха бои — червени, бели

и сини — бомбета, цилиндри и капели.

 

Разиждат се едни, а други се зареждат

по тротуарите, прихванали ръка

в ръка, а трети се изправили, така

уж заговорени, обръщат и оглеждат

там минувачите и млади минувачки,

които покрай тях провличат бавно крачки.

 

Но ето, като че за миг ги нещо сепна,

и те избързаха по витий тротуар —

то някой викна: „Виж, излиза самий цар —

там на балкона… Ей царицата!“ И трепна

там не едно сърце, и трепна и затупа…

И в миг пред портите тълпата се натрупа.

 

А на балкона той изправен величаво

стои — той, погледи в когото се отвред

тъй впиха, — а и тя до него е наред,

с наметка на плещи възсиньо-пепелява;

на него златни се отблясват екселбанти,

на нейната коса огреяха брилянти.

 

Усмивка мина в миг по устните на царя —

„Здравейте, момци!“ Ей из двора екна вик —

на царския привет войниците за миг

се отзоваха — вик след вика се повтаря

и вън по улици отскочи надалеко,

отдето други вик присрещна го напреко —

 

„Ура!“ и втори път и трети път пред входа

тълпата го с възторг подзе и прорева.

Извърнат, като че и някакви слова

да каже, тъй с ръка благодари народа,

и тихо се изви и влезе вътре царя…

Ей и царицата — и нещо разговаря

 

там с адютантина към нея наклонени.

А караула се размести, сдели, спре.

Едина офицер към другия се взре —

ей нещо шепнат си… Надясно отстранени

се музикантите нанякъде прибраха,

и тъпан и тръби и барабан смълчаха.

 

Настана тишина. Отвън се тротуари

разчистят — вече се насбраните тълпи

разиждат: повече се гладно не търпи —

и бързат към дома деца, мъже и стари,

готова дето ги трапеза вече чака.

За бащин скут дете увиснало проплака,

 

бащата сопнато нататък го повлече,

огледвайки се все към царския балкон.

Сред улицата с шум претрополя файтон,

покрай двореца сви и татък се далече

скри — в него мярна се там офицер напети

с параден бял калпак и златни еполети.

 

Заглъхват улици, мълчат и тротуари,

насбраний смет по тях измете го гладът,

и пак на слънцето олегна се прахът,

столичний прах дебел, за който са немари

били до днешен ден „по немание средства“

стотина изборни и все почтени кметства.

 

И само долу там край градската градина

на слънце тътри се сам „вечний секретар

на правосъдието“, сам — с верния си стар

сюртюк — и ето го лениво се прозина.

В неделя по обяд, по летний зной пладнешки,

прозявката е свят и висши дълг човешки.