Пенчо Славейков
Лятна вечер

Прибуля с пепелив вуал небото чело

и бори се нощта с умиращия ден;

надникват тук-таме звездиците несмело —

и сякаш иззад тях там някой спотаен

си бие с тях шега, подкача ги и гали,

и духне ги за миг и тутакси запали.

 

Ей от клисурата вечерника полъхва.

И от далечните замъглени поля

към село бавно звън от стадото заглъхва;

от тихата река подйема се мъгла

и като мляко се по брегове разлива,

и сенките нощта една во друга слива.

 

На почив селото прибрано е отдавно;

самотно някъде свещица протрепти;

на кръстопът отвъд се някой мерне бавно;

невидима кола там нейде изскрипти

и тресне — предрънчат синджири на юларя,

и счуе се гласът подкарващ на коларя.

 

Отдавна селото на почив е прибрано,

подир умората на работния ден,

от тъмните зори започнат още рано.

А все пак, от денят макар и уморен,

случайно, уж така по някакви си сгоди,

отбива се съсед съседа да споходи.

 

Стопанка среща го и в къщи госта кани,

а ей обажда се и самия стопан

отвътре. Почва се здрависване, покани,

и край камината на гостена желан

сама стопанката възглавница подлага.

Той сяда. На лице разцъфнала е блага

 

усмивка — знайната на всички веч отколя.

И с знайните шеги се тиха реч подбра.

(Децата, бащина изпълневайки воля,

чевръста дъщеря отвъд да спят прибра.)

И с госта остана, край тихата камина,

сал стария стопан и двамата му сина.

 

От най-напред речта чевръсто подловена

се ви, сегиз-тогиз поръсвана от смях,

но скоро, като че по припор, уморена

полека се едвам повлече. А пред тях

момата между туй на скемлето-триноже

мезе и бял кърчаг со прясно вино сложи.

 

Речта се омудни — зачевръстиха чаши.

А разговора е все същия, познат:

„Дано да пекне пак“, „Дано се не разкаши“

(ръмило беше днес) и току виж че „сват“

тоз тук обмълви се, а онзи „свате“ вметне,

и думи с погледи кръстосват се приветни.

 

А ей че се речта нечакано отплесне,

завий, залута се към някогашни дни

и сякаш в думите нечуто нещо чезне,

като от свирка на овчаря в далнини

стадата привечер подкарали на паши.

И се за здравица по-често дигат чаши.

 

А през открехнати за в стаята съседна

врати, прислушват се жените во речта,

макар че думите от първа до последня

отдавна знаят те, тъй както и целта

на гостенина стар, но пак се те ослушват

и нещо си една на друга все пришушват.

 

Между това отвън, под вишнята на двора,

от къщи скритом уж, са вече той и тя.

Отдавна вече там е тихнал разговора.

Мълчат облегнати и двама на плета —

уста се до уста тъй често приближава,

че време зарад реч май малко им остава.

 

Това, що старите в речта си мотолевят

там вътре, и се все наоколо въртят —

тях тръне младите отдавна ги не плевят,

и пътьом, ако е на сгода, поменат:

тя — всички дарове че вече са готови,

той — че пендари е в града поръчал нови.

 

И млъкнат пак. А ей по някоя закачка,

в тъмата пръхне тих, сподавен кършен смях…

Преваля нощ. Крила разперилата квачка

събира пилците в небото и пред тях

все по-високо се и по-високо дига,

като че месечка да иска да застига.

 

А гордо месечко, нагоре сърп извърнал,

по знайния си път величествен върви,

и тъмната земя со светлинка обгърнал

на горний божи свят легендата мълви —

зарад която се звездите разговарят,

и в ширното поле я нивите повтарят.

 

И слуша селото во бодър сън заспало.

А кръст издигнала да бди на висини,

сама сред селото, като видене бяло:

и черквицата грей с варосани стени, —

като пазителка на туй, що в тишината

се готви за живот и зарад жътва свята.