Пенчо Славейков
Изгората на Шемзедин Хафиса ^[0]

*

Като че ли дъхът вълшебен

от песента на Шемзедина,

и аромат и дивна нега

лъхти от тъмната градина.

 

Лъхти и трепка и унася

Зюлейка во мечта желана —

мечтана тука всяка вечер

под ромонът на шадравана.

 

И свиден лик през паметта й

кат ведро облаче премина,

с ликът сърцето й погали

в миг песента на Шемзедина:

 

„Изпей — ми думаше тя снощи, —

о Шемзедин, за мене песен…

Защо при мене си безмълвен?

Къде в мечти си тъй унесен?

 

Нима така поета люби?

Пей зарад моята омая —

аз искам в песен да я чуя,

властта й в думи да позная.“

 

— Пред твоите очи вълшебни,

на откровение прозори,

с унесен поглед ази слушам

това, що ми Аллах говори.

 

Туй, що е той създал в мълчане

на висша творческа забрава,

и Шемзедину заповядва

в мълчание да съзерцава.

 

Мълчането да му говори

за щастието на поета —

да чувствува през твойто сърце,

през твоята душа да гледа;

 

да гледа и да се опива

и в щастието до полуда

около твоя дивен образ

да пърха като пеперуда.

 

Да пърха на крилца на знойни

желания — и да се спусне

там, де го за наслада мами

медът на благовонни устни!

 

Че тия устни са на рая

на щастието златни двери,

пред чийто праг на Шемзедина

душата в свят възторг трепери…

 

Безмълвен аз стоя пред рая,

и очарован и унесен —

не е ли грях неземно щасте

да въплощавам в земна песен?

 

Да бъде! Сам Аллах на злото

и на доброто е на края —

грях сторен с неговата воля

отваря дверите на рая.

* *

Шум от бързи стъпки в тъмната градина —

спре се пред Зюлейка черната робиня,

 

спре се и безмълвна дълго стоя плаха,

докато най-сетне: „Сбрани са при Шаха

 

всичките велможи, всички знатни хора,

всичките в Мозалла на трона подпора:

 

на съвет за сетня чест на Шемзедина…“

— Сетня чест?! „Да. Днес се Шемзедин помина.“

 

И припадна в сълзи робинята млада…

А когато пак се дигна от земята,

 

шадраванът само ръмолеше мудно

и в дрезгавината таинствено, чудно

 

милваше ветреца прасковната вейка —

нямаше наокол никъде Зюлейка…

* * *

Шах Менсур глава привел мълчи,

а мълчат и знатниците сбрани;

мисълта на скръбний Шах да схване,

всякой в него вперил е очи.

 

И промълви Шаха най-подир:

„Шемзедин разкъса днес венеца

на живота. Отлетя певеца

в небесата. На прахът му мир!

 

Нему даде дар висок Аллах,

дар за песни. Ала, за награда

на дарът си, той живя и страда —

в божий дар светът намери грях.“

 

Бен-Акиба, седнал там отвъд,

тук подзе: — Умрял е той в кръчмата.

Виното го светнало в главата!

В тоя знак е явен божий съд. —

 

„Да — и други се обади там: —

кой каквото дири, туй намира…

Не остави той светът на мира.

Други хули, — бе посрамен сам!

 

Хорска чест подигна той на смях,

хорска чест и благочестна вяра…

Острий меч на своя гняв прокара

през сърце му — смири го Аллах.“

 

— „Подигра се той и с любовта,

пя за нея неприлични песни,

и разголи во слова несвесни

на живота тайната света“ —

 

тъй започна Бен-Акиба пак —

„И защо? За кефа на акрани,

дето ги, от кол от въже сбрани,

подир себе влече тоз голтак;

 

влече ги и пя и в песента

сладостта им на греха открива…

Неговия живот грях покрива —

от грехът избавя ли смъртта?

 

Роб на страсти, лекомислен роб!

Той живя безсмислено, злосторски…

За такъва в гробищата хорски,

по светия закон, няма гроб.“

 

В стаята настана тишина,

в погледите буря се отблясна…

Изведнъж чемшир врата се джасна

и ключът отлетя настрана.

 

То Зюлейка беше, тичешком

идяща. Но спре се тя веднага…

„Влез, ела… Недей стоя на прага, —

Шах Менсур промълви шепнешком. —

 

Тук се дигна разпря: Дали в грях

Шемзедин живота си премина;

и къде да турят Шемзедина —

дали тамо, дето ще и тях

 

в гробищата хорски погребът,

дето своя свои ще да срещне, —

или гроб да му изровят грешни

на поле, на някой кръстопът?

 

Ти ела… Не гневните души, —

права правда само онзи дава,

който по закон я не познава,

а решава — сърце що реши!

 

Пристъпи. Таз книга разтвори,

песните са то на Шемзедина:

сам поета своята съдбина

с разумът си нека озари.“

 

И пристъпи Зюлейка. И с тих

трепет тихо книгата разтвори,

и с наведен поглед проговори

тъй отдавна неи знайний стих:

 

— Да бъде! Сам Аллах на злото

и на доброто е на края:

грях с неговата воля сторен

отваря портите на рая! —

 

Дигна поглед Зюлейка. Завчас

погледа й сякаш мрак засени —

в миг й немощ подкоси колени,

и тя падна ником во несвяс.