Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1910 (Обществено достояние)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителни корекции
- zelenkroki (2013)
- Източник
- liternet.bg
Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.
Илюстрации: Никола Петров, 1910
Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.
Издание:
П. П. Славейков
Събрани съчинения в осем тома. Т.2.
Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.
Редактор: Лилия Кацкова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Елена Маринчева
Техн. редактор: Ветка Гуджунова
Коректор: Жулиета Койчева
Формат: 16/54/78;
Тираж 12000 екз.
Печатни коли 22
Изд. коли: 15.84
Л.к. IV
Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“
Дадена за набор на 18.VI.1958 г.
Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.
Цена 11.00 лв
Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.
ДКП „Дечо Стефанов“ — София
История
- — Добавяне
*
Като че ли дъхът вълшебен
от песента на Шемзедина,
и аромат и дивна нега
лъхти от тъмната градина.
Лъхти и трепка и унася
Зюлейка во мечта желана —
мечтана тука всяка вечер
под ромонът на шадравана.
И свиден лик през паметта й
кат ведро облаче премина,
с ликът сърцето й погали
в миг песента на Шемзедина:
„Изпей — ми думаше тя снощи, —
о Шемзедин, за мене песен…
Защо при мене си безмълвен?
Къде в мечти си тъй унесен?
Нима така поета люби?
Пей зарад моята омая —
аз искам в песен да я чуя,
властта й в думи да позная.“
— Пред твоите очи вълшебни,
на откровение прозори,
с унесен поглед ази слушам
това, що ми Аллах говори.
Туй, що е той създал в мълчане
на висша творческа забрава,
и Шемзедину заповядва
в мълчание да съзерцава.
Мълчането да му говори
за щастието на поета —
да чувствува през твойто сърце,
през твоята душа да гледа;
да гледа и да се опива
и в щастието до полуда
около твоя дивен образ
да пърха като пеперуда.
Да пърха на крилца на знойни
желания — и да се спусне
там, де го за наслада мами
медът на благовонни устни!
Че тия устни са на рая
на щастието златни двери,
пред чийто праг на Шемзедина
душата в свят възторг трепери…
Безмълвен аз стоя пред рая,
и очарован и унесен —
не е ли грях неземно щасте
да въплощавам в земна песен?
Да бъде! Сам Аллах на злото
и на доброто е на края —
грях сторен с неговата воля
отваря дверите на рая.
* *
Шум от бързи стъпки в тъмната градина —
спре се пред Зюлейка черната робиня,
спре се и безмълвна дълго стоя плаха,
докато най-сетне: „Сбрани са при Шаха
всичките велможи, всички знатни хора,
всичките в Мозалла на трона подпора:
на съвет за сетня чест на Шемзедина…“
— Сетня чест?! „Да. Днес се Шемзедин помина.“
И припадна в сълзи робинята млада…
А когато пак се дигна от земята,
шадраванът само ръмолеше мудно
и в дрезгавината таинствено, чудно
милваше ветреца прасковната вейка —
нямаше наокол никъде Зюлейка…
* * *
Шах Менсур глава привел мълчи,
а мълчат и знатниците сбрани;
мисълта на скръбний Шах да схване,
всякой в него вперил е очи.
И промълви Шаха най-подир:
„Шемзедин разкъса днес венеца
на живота. Отлетя певеца
в небесата. На прахът му мир!
Нему даде дар висок Аллах,
дар за песни. Ала, за награда
на дарът си, той живя и страда —
в божий дар светът намери грях.“
Бен-Акиба, седнал там отвъд,
тук подзе: — Умрял е той в кръчмата.
Виното го светнало в главата!
В тоя знак е явен божий съд. —
„Да — и други се обади там: —
кой каквото дири, туй намира…
Не остави той светът на мира.
Други хули, — бе посрамен сам!
Хорска чест подигна той на смях,
хорска чест и благочестна вяра…
Острий меч на своя гняв прокара
през сърце му — смири го Аллах.“
— „Подигра се той и с любовта,
пя за нея неприлични песни,
и разголи во слова несвесни
на живота тайната света“ —
тъй започна Бен-Акиба пак —
„И защо? За кефа на акрани,
дето ги, от кол от въже сбрани,
подир себе влече тоз голтак;
влече ги и пя и в песента
сладостта им на греха открива…
Неговия живот грях покрива —
от грехът избавя ли смъртта?
Роб на страсти, лекомислен роб!
Той живя безсмислено, злосторски…
За такъва в гробищата хорски,
по светия закон, няма гроб.“
В стаята настана тишина,
в погледите буря се отблясна…
Изведнъж чемшир врата се джасна
и ключът отлетя настрана.
То Зюлейка беше, тичешком
идяща. Но спре се тя веднага…
„Влез, ела… Недей стоя на прага, —
Шах Менсур промълви шепнешком. —
Тук се дигна разпря: Дали в грях
Шемзедин живота си премина;
и къде да турят Шемзедина —
дали тамо, дето ще и тях
в гробищата хорски погребът,
дето своя свои ще да срещне, —
или гроб да му изровят грешни
на поле, на някой кръстопът?
Ти ела… Не гневните души, —
права правда само онзи дава,
който по закон я не познава,
а решава — сърце що реши!
Пристъпи. Таз книга разтвори,
песните са то на Шемзедина:
сам поета своята съдбина
с разумът си нека озари.“
И пристъпи Зюлейка. И с тих
трепет тихо книгата разтвори,
и с наведен поглед проговори
тъй отдавна неи знайний стих:
— Да бъде! Сам Аллах на злото
и на доброто е на края:
грях с неговата воля сторен
отваря портите на рая! —
Дигна поглед Зюлейка. Завчас
погледа й сякаш мрак засени —
в миг й немощ подкоси колени,
и тя падна ником во несвяс.