Пенчо Славейков
Как господ бог даде воля да стане земя и какво подир това стори Сатанаил ^[0] (Богомилска легенда)

Огледа бог в тъмата своя лик

и в светлина тъмата се превърна —

и поглед впи, и с погледа си той

вселената от край да край обгърна.

 

И погледа му нийде се не спре,

и върна се отдето бе излязъл —

тогаз пред него спре Сатанаил,

во погледа скръбта му забелязъл.

 

И рече му с усмивка: „Няма де

да спре твореца, — уморено чело

да сложи, да отдъхне! Сътвори

твърд. И това да бъде твое дело.

 

Небитие створи за битие

и утвърди на него свойта воля.

Твърд сътвори — и завърши това,

що е в душа ти свършено отколя.“

 

Сатанаилу во словата бог

чу правдата на своето желание,

чу ясността на смътний си купнеж,

и рече: „Нека, както казваш, стане!

 

Слез в бездната на тъмното море,

и там земи, от кърмленото виме

на вечността, мая за земна твърд —

слез, и земи от нея — в мое име.“

 

Уста в усмивка сви Сатанаил,

и в бездната се хвърли той и втъна…

И дълъг беше неговия път —

и нищо го во пътя му не спъна.

 

Все по-дълбоко той, — и вечността

по̀ на дълбоко все пред него слягва

и вимето й не достигна той,

макар стотина пъти да посягва.

 

Не стига той което стигнал би,

но в името на всетвореца само.

И върна се. И се опита пак, —

и върна се, нестигнал пак до тамо.

 

И трети път се спусна — тоя път

не в свое — в име божие посегна;

и с нокътя на пръста си мая

на вечността от вимето отчекна.

 

И с нея той пред бога се яви,

и бог я взе и сложи на дланта си,

и с слюнката на своите уста

маята твърда за твърдта разкваси.

 

И тури я на тъмното море

върху вълните вече умирени,

благослови — и благослова в миг

постла земята со килим зелени.

 

И както беше уморен — и той

като творците земни, слаби хора,

в творението вложи свойта мощ

в творението сети и умора, —

 

и седна той. И сън го надделя,

сън на купнежи и на будно бдене —

сън на творец все носящ во душа

недотворено своето творене:

 

когато е душата насаме

и в тишина изпълнена с тревога —

когато на преходност вечността

самовещай таинствена и строга:

 

и образи, движения, мечти,

извън от нас или во нас самите,

се отразяват като бръз полет

от чайка на морето в глъбините…

 

Сатанаил, извардил миг, сега

над господа полека се изправи

и дигна го — към тъмното море

той с бързи крачки с него се отправи.

 

„Небдящ творец — над него гибел бди“ —

пошепна той — „Това му е награда!

Твореца е творец за да твори,

Сатанаил — твореното да влада!“

 

Понесе го на север — и на юг

повърна се и полетя веднага…

Но пак, и там: земята все расте

пред стъпките му — и морето бяга.

 

И връща се на изток — все това:

морето бяга и расте земята,

обърна се на запад — все това…

И болка сви и стегна му душата.

 

Като преди, когато за мая

на вечността от вимето да земе —

от него бяга вечност и море,

като че той на грях да носи бреме.

 

И спре. И сложи бога. И се с пръст

той до ръката божия досегна:

„Стани и виж! Порасна земна твърд,

ти от когато на почивка легна.

 

Порасна, — още все расте, и край

неискан негли и от теб ще земе…

Стани! И свойта воля приложи —

запри я още докато е време!“

 

Изгледа бог лукавият и тъй

продума: „В сън когато Сатаната

ме носеше на север и на юг,

на изток и на запад: над земята

 

направи кръст — с мой кръст благослови

живота й, и с вечността сроди го,

и кръста — кръст на нейния живот —

ще да превие теб под вечно иго.

 

Направи го за моя гибел ти,

но себе си на тоя кръст разпъна…

От мен да се избавиш, в моя кръст

ти своята лукава воля спъна.

 

Аз в хаоса отивам да творя,

привързал теб на кръста на земята,

другар на тоя, който ще роди

тя да изпълни волята ми свята:

 

Другар на тоя, който се зачна

там, дето твойта с мойта сянка смеси,

когато ме за гибел дигна ти

и към морето на ръце понесе.

 

Не с мен, а с него сила ти мери,

на тая твърд родения — човека,

той нека е проклятие за теб

во век веков и до скончане века!“

 

Усмихнат се изви Сатанаил:

„Да, с дар желан твореца ме дарява.

И твоя кръст и моя нов другар,

не моя гибел: те са моя слава.

 

Ще мръкне твоя ден. И уморен

от въплъщене и превъплъщене —

ще пожалиш, че даде чест такваз,

нерада чест, на своето творене.

 

И в негов образ ти ще се родиш,

да го спасиш — когото сам отвъргна…

Но даденото с първа воля ти

ще можеш ли от моя власт изтъргна?

 

На твоя кръст тогаз ще те разпна:

и твойта воля би ще во човека —

на теб за смърт, на мене за живот

во век веков и нескончане века.“

 

И с бесен смях изви Сатанаил

и се изгуби татък из тъмата…

И дълго с поглед господ го следи,

прозрял на думите му правотата.