Пенчо Славейков
Нягул Кавела ^[0]

Кавела беше обичания поет на читатели от средня ръка, които го и прославяха, не само като най-добър изразител на техните мисли, чувства и настроения, а и като изобщо най-добър поет на Острова. И тая „средня ръка“ наложи своя гнет над мисълта и съвестта и на ония, които, казват, стоели по-горе от нея. И дълги години тая „средня ръка“ гонеше единиците от тяхното място, тя, която с крина определяше цената и значението на зърната. Защото „среднята ръка“ не знае качество и значение на качеството! Но таланта на поета го спаси от опасността да потъне и се удави в плиткото. Кавела, макар и бавно, отърси от плещите си своята публика и я остави тя да се дави в плиткото, а той мина на отсрещния бряг — отдето сега се смее на тая „средня ръка“ и силата на нейното нищожество. Сега той е сам свой стопанин. И мина в списъка на ония, които „среднята ръка“ ненавижда, осъдена да не вижда.

Които го изгубиха, съжаляват, че един талантлив поет и романист^[1] напусна прежните си позиции и казват, че на новата позиция той не бил тъй сигур, едно: защото от старите навици не може окончателно да се отърве, и друго: защото, при опитите да стъпи твърдо на новата позиция, капризничи и се впуща во своеобразности. Това, последнето, е само едно обещание за в бъдаще, но хората гледат настоящето и не са доволни. Освен това те казват, че компаса много трепкал и не спирал да го видят де е… Може би Кавела не бе трябало да се дели от своите прежни читатели, да оставя вдовица една публика, която и да не чини бозна що, все пак знае да милва тъй добре! Боже мой! „Среднята ръка“, обикновената публика, чува само ругания и присмех, вижда само презрения, а и тя милее за нещо, живее в нещо и иска това нейно нещо да бъде знаено, зачитано, ценено. На Острова на Блажените, както и у нас, поетите и писателите твърде много пренебрегват онова, което не винаги е за пренебрегване — затова и тям отплащат со същото. А днес културната епоха е такава, че нейните дейци не тряба да изпущат от сметка „среднята ръка“, че няма за каква друга да се хванат. А освен това тя е най-благодарната публика по цял свят и като например у нас, ония, които не я напускат — тя им доставя удоволствие да се чувствуват и те нещо, господари на нещо, авторитети, и да мислят, че най-добрите круши за ядене тряба да са непременно гнили! От друга страна — и обикновения читател и той иска и има законно право да има своите писатели и поети, както другите имат свои, които да му изпълнят празното време с Мъртви сибирски полета, Иван Александровци, Воденичарски кукумевки и да държат Под Иго^[2] разума и вниманието на подяремните животни. Во всички тези упражнения на умове, обрасли в брадавиците на евтин демократизъм, има талант, макар и минимум, и той е доста за ония, които имат вкус за такива продукти. Господ, който казват си имал грижата за всичко, дава всекиму колкото той може да понесе на гърбът или на душата си. А на хора, на които е дал багаж за станции по-далечни от Подуене — и от редакции на някое „Ново време“ — той казва: „Хайде! Не ви е тука мястото, — по-нататък, по-далеч!“ Новия Кавела — той е роден през 1876 — при всичките си лучкания е създал поне в стихове, не малко хубави неща, от които най-хубава е Как господ даде воля… една балада, от която някой немец би изкарал цял Фауст в две и три части. В малките си стихотворения и песни Кавела се впуща твърде далеч да оригиналничи, и то най-вече външно, по примера на разни европейски символисти, на които всичкия талант е в оригиналниченето, в названието на най-обикновените неща по най-необикновен начин. Тъй например по подражание на французина Saint-Pol-Roux^[3], и Кавела вместо просто петел казва „акушерка на зорницата“, вместо жаба — „жива маруля“, вместо министър — „мушмула на царска трапеза“, вместо гърне — „пръстено виме“, рой гарвани — „крилати гробища“ и сума други поетически нелепици, които у нас в последне време добиха курс, пуснати на пазаря на нашата книжнина от ония рошави телета с гайди, които дремят по масите на Ерменското кафене^[4]. Освен тези оригиналности Кавела капризничи и с правописа, както ще видите сами в някои от преведените му стихове, в които аз съм спазил тия капризи: той не вред признава главните букви, както и сума други неща, които ги нямало в говора: запетая, точка и запетая, двоеточие и други^[5]. Кавела е бил началник на главната поща в Артаня и упражненията му да говори по телеграфа, дето законните връзки между думите са унищожени и който говори, подскача и през думи, и през мисли — като полска мишка през снопи, — види се ще е повлияло на стила и капризите му^[6]. И при всички тия своеобразности и капризи заслугата на Кавела в развитието на родната поезия е голяма. Той внася в тая поезия мотиви нови за нея и често облича тия мотиви във форми оригинални и органически свързани со самите мотиви. А главно — той е жизнерадостен! Едно извънредно преимущество пред други поети на Острова на Блажените, които плачат, та се късат, най-вече дето човек би трябало да се смее презглава: пред претенциозната скръб на техния дребен, накърнен егоизъм. Наистина и той често се милва и шегува с тъгата, дори со скръбта, а понякога и с чемера^[7], но… младостта, хубавата и затова егоистична младост, за да се хареса, си позволява не само такива наивности. Почакайте. Той вече се възмогва — и заяква корени в черната земя, в истинската скръб, в сестреницата на оная, с която се е милвал, и която погрешно е кръстена скръб. Младият явор^[8] се кърши, но не чупи, и неговите клони ще метнат широка сянка… само не за „среднята ръка“, която иска да яде своя гивеч под сянката му — там, дето най не му е място да се ядат тюрлю-гивечи. Кавела живее сега на Капри^[9], дето един негов почитател, американеца Хенри Джордж^[10], му е построил дивна вила с далечен изглед на морето. Там поета сега се занимава со скулптура. В изложбата през 1907 в Париж е била изложена неговата мряморна статуя Вяра, която парижкия градски съвет откупи. Статуята представлява едно дивно женско тяло, на което главата и ръцете са отсечени. Като че ли художникът е искал да каже: дето няма глава да мисли и ръце да пипат — там е вярата! Като скулптор Кавела се намира под прекото влияние на Огюст Родена^[11] и в неговата Вяра личи явно майстора на дивната Молитва и на толкова други мряморни молитви.