Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1910 (Обществено достояние)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителни корекции
- zelenkroki (2013)
- Източник
- liternet.bg
Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.
Илюстрации: Никола Петров, 1910
Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.
Издание:
П. П. Славейков
Събрани съчинения в осем тома. Т.2.
Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.
Редактор: Лилия Кацкова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Елена Маринчева
Техн. редактор: Ветка Гуджунова
Коректор: Жулиета Койчева
Формат: 16/54/78;
Тираж 12000 екз.
Печатни коли 22
Изд. коли: 15.84
Л.к. IV
Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“
Дадена за набор на 18.VI.1958 г.
Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.
Цена 11.00 лв
Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.
ДКП „Дечо Стефанов“ — София
История
- — Добавяне
Ела по-близо. Тъй. Тя вече иде,
и сещам аз как стихва мойто слово:
преди човека словото умира. —
Ти тъй си млад, а виждам вече аз
как сянката се в твоите очи
сгъстява, как се пъне во езика
неопитен една велика сила.
От прашката отпратения камък
нищожен пада на земята, щом
целта си не постигне. Не натяквам
на боговете; — моя дял е свършен.
Мълчанието тъмните си порти
зад мен затваря. Няма ни желание,
ни сила в мен ръката му да спра…
Аз свойто дело върших, но не свърших.
И хората и дните бяха дребни
една велика мисъл да подземат
и да вплътят един купнеж в живота.
Атини! Тях отнище да направя,
да възвися: на целий свят към тях
и погледи да бъдат и души
обърнати — то беше мой купнеж:
и в първий цвят, неразцъфтял, увяхна
най-свидний блян на моята душа…
Аз върших, но не свърших свойто дело.
Че бях роден в земя, на тишината,
благодатта в която се не знае,
в която сган живее, сган владей
и врявата над истини дарува.
Като море е тая свята сган
велика, и нищожна като пяна.
И мислих аз, и вярвах аз дори,
че с нейна помощ стават наште мисли
дела. Това, което боговете
в нас, повече отколкото во други,
са вложили — в нас, в нашата душа:
това, що можем ний осъществи,
ний — с помощта на другите. Тъй мислях,
тъй вярвах аз. Да, с помощта на тез,
които са безпомощни, че в тях
нито самите богове живеят,
ни волята им за живот и дело.
Проклятието на онез, които
възлагат своя подвиг на ръцете
на други — свойта мисъл на трудът
и волята на други, — то постигна
и мене. Мойта истина на други
в душата се превърна на лъжа!…
И ти се чудиш? Чумата преди
кръвта ми да отрови, беше вече
душата ми отровена: което
презирах, него трябаше в живота
аз да прегърна! Най-добре това
Аспазия го знае — и плачът й
не е за мойта смърт, а за живота,
в когото ази себе си убих —
да възвися се ази унизих!
Живот изчезва, истината иде…
В Сократа е живота на Перикла.
Веригата на дните ти ще свържеш
с величието на Атини. Няма
ти с помощта на други, като мен,
да вършиш и затуй ще да завършиш.
Сган остави сганта — да я измий
на времето потокът: тя е кал,
от който се съсъд не прави, в който —
направен — свят купнеж се не налива.
Ти окрили самотните за път —
за пътя към далечните морета…
Кога умре сганта — умира всичко.
Кога умре самотний — заживява
на живите в съзнанието той.
Зарад Сократа трябаше Перикъл —
грехът да не повтаря тоя, който
за истината е роден в Атини.
Сам сечиво бъди на свойто дело —
оръжие за своя подвиг сам!
От себе си, сам ти, и против воля
на другите почни и завърши.
Така говори с мойте сетни думи
най-мъдрата Диотима — живота.