Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Допълнителни корекции
zelenkroki (2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София


Другарко, сещам аз, последний час настава,

час сбогом и от теб и от света да зема —

към своя хубав край се вече приближава

на земний ми живот тъжовната поема.

 

И може би, че мен мнозина ме обичат,

мнозина може би до днес за мен незнайни,

мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,

към живия били в живота тъй нехайни.

 

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните

на самост, на тъга и на беди горчиви,

пред тях ти затвори на моя дом вратите,

и запрети им ти, на мъртвеците живи, —

 

над моя хладен прах порой сълзи да леят,

сълзи лъжливи, — с реч тържествена и дива

над мен да се глумят, безумците, и пеят:

„От временний живот во вечний той отива.“

 

Другарко, хубав край на моя дял световен

ти дай; — недей ме ти на чуждите оставя,

от тях да бъда аз при мъртвите заровен

на гробищата, плач душите де смущава.

 

Там на високий хълм, където с теб, с другари

обичах да седя в тих разговор унесен,

поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,

там де мълчанието пей дивната си песен.

 

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,

че аз ги в небеса възйемах все нагоре:

да е и моя гроб възйет към небесата —

и не в пръстта вграден — отвсякъде с прозори.

 

И там отнесте ме, и там ме оставете

во росен утрен час, когато чучулига —

символ на моя дух, — понесла на крилете

химн жизнерадостен, се в небеса издига.

 

И там сложете ме на мряморният одър.

Покоя ми сълзи и стон да не смущава.

Зорницата, кога от небосвода модър

изгрей, челото ми с милувка да огрява.

 

Таинствения ход на битието моя

свободен поглед в блян честит да съзерцава,

да съм свидетел аз, макар далеч от зноя

на земния живот, какво в живота става.

 

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря

на суетливий ден работнишките двери

и звездочела нощ как тихо, пред олтаря

на отдиха, крила в молитва ще разпери.

 

Тогава може би слухът ми ще опази,

в светата тишина — о може би тогава —

и онзи свиден звук, за който чезнех ази

в живота, отчужден от лихата му врява.

 

Това, в което ми живееше душата,

ще чуя: за живот от радост озарена,

как слива своя химн земята в небесата

с тържествений псалом на цялата вселена.

Бележки

[0] „Мисъл“, кн. 1, 1904 г. — Написано като писмо до М. Белчева, датирано „Нова година, 1904 г.“„Писма от Пенча Славейков до М. Белчева“, стр. 16). — Идеята за гроб с прозорци, така че и след смъртта да виждаш живота, Славейков е взел от народните ни песни (песни за болна мома, малко живяла, която в последните си мигове говори на майка си да й направят такъв гроб). Тая идея е разработена и в разказа на Петко Тодоров „Молба“ с пряк преразказ на народния мотив. Прави впечатление обръщението „другарко“, необичайно в онова време, освен в средата на социалистите — макар че Славейков го взема в общонародния смисъл на дружба, приятелство. У него думите „другар“, „другарка“ са чести: в „Нощем“ (в цикъла на Ралин Стубел) — „другар до другар“; в „Поздрав“ („Мисъл“, кн. 7, 1897 г.) — „другарката на мой другар в писмата — от нея ми изпраща поздрав мил“; използувана е от него и простонародната форма на тая дума — „другарин“ — в пролога на „Кървава песен“, в „Коледари“ („ти, млад другарин“) и др. — Гърлица — ургулица, гугутка (на руски — горлица) — дума, обикната от Славейков, използувана от него и другаде (в „Гурбетчия“: „Гърлицата не шега ли с мен се бие?“).

В писмото до М. Белчева — 1 и 2 стих на първия куплет:

Другарко!

        Сещам, че желаний час настава

от теб и от света аз сбогом да си взема.

Двата последни куплета:

И може би тогаз слухът ми ще опази,

на битието във хармонията тиха,

и онзи свиден звук, за който чезнех ази

в живота, отчужден от врявата му лиха.

 

Ще чуя що ми живей сега в душата

като вълшебен блян: — от радост озарена,

земята своя химн как слива в небесата

с тържествений псалом на цялата вселена.

„Високият хълм“, за който се говори в стихотворението, е собственото място на Славейковото семейство (купено от Петко Славейков при идването му в София) — на края на софийския квартал Горни Лозенец, тогава незаселен, срещу бившия френски колеж (сега — Висшата партийна школа, близо до Двореца на пионерите). Там често привечер Славейков е отивал с М. Белчева и приятели, сядали са под дъба, и досега запазен, и са разговаряли, като са гледали разстилащата се пред тях София. След смъртта на Славейков намерението на неговите близки е било там да му се направи гробница, за която художникът Харалампи Тачев е направил скица. На същото място, докато са били живи Кръстев и Б. Пенев, всяка година в деня на смъртта на Славейков се е уреждало поклонение с участието главно на студенти.

Край