Пенчо Славейков
Иво Доля ^[0]

Иво Доля още не се е родил — за съзнанието на своите съотечественици, за висшата действителност на своя живот. В обикновената действителност той е роден на 27 априли 1866 в живописното и тихо балканско градче Анварт^[1], прочуто още от старо време с овощните си градини, и в чието землище сега са известните каменовъглени мини с камъни без въглища. Баща му, поет и борец, е обичал живота и не се е озъртал твърде към смъртта, че не се е чувствувал зависим от нея. Неговите песни свидетелствуват за пъргав и чувствителен натюрел^[2]. Споменувам за бащата, защото синът е същи той. Всичко, що е интересувало бащата, интересува и синът; борави всичко, що е боравил и той. Има само тая разлика между двамината, че всичко, що е правил синът на младост — отрича го: нещо, което бащата никога не е правил — не е имало нужда да го прави, че негова път е бил предопределен. Пътят на синът е противоречив, че той търси и пробива сам път и пъртина. И в това той само потвърждава известният афоризъм на Уайлда^[3]: „Образованите противоречат на другите, мъдрите — на себе си.“ Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу — отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря. Това е в природата на вихъра и мисълта му се подчинява на природата — кой знай дали винаги за негово удоволствие!… Мнозина, и мнозина пак, смятат това за безхарактерност; защото са на мнение, види се, че и вихъра тряба да е като тях, безхарактерните, все един и същ и постоянен. И не им иде на ум, че не направлението, а волята е характер. И с тая своя воля той е тласкал и пънал стъпките и на другите и отмятал шапките им, за да лъсне лисината на техните глави. Същински пакостник! И ненавистник на всичко, що стои клекнало пред портите на културата и самодоволно дъвче джагала на тоя или оня принцип, при който не се позволява свой разум и воля. Такъв е бил той най-вече на младост, нерядко и после, вече зад валога на дните, когато вихъра се доста поулягва, и Доля заживява в тишината и бляновете на преживяното — обилният извор на истинското творчество, и на неговото.

Неговата поезия не е подплатена с отвлечени въззрения, а с опитите на живота, които понякога избиват в синтези, обединяващи опитите — но те са извлечени, а не отвлечени. Всичко у Доля е образ. Бог за него е винаги — дядо господ, какъвто е в библията и живота, а не в главата на книгите на тоз или онзи книжник-мъдрец. Дядо господ — онзи, когото поета още като дете е гледал на тавана в черквата на родното си градче, с навъсените вежди и дългата брада — такива, каквито е имал и дядо му, — вдъхващи и уважение, но повече страх. За една запретена и не като хората грешка той е наказал безжалостно поета още на ранни младини — и наказанието си той влачи през цял живот, с тъга, но безропотно^[4]. Наказанието е било жестоко, но в него има и висока милост. Че то му отвори очите за господа и за живота. За него се изпълниха думите на евангелиста: „Горе узриш великое и в горе счастлив будеш.“ Но за тия неща май че не на мен се пада да говоря: че то значи да пипам носа на Клеопатра: не на мен — когото дядо ми също тъй наказа и също тъй жестоко: може би за някоя запретена пакост, а може би задето не вярвах в сериозността на строгия му поглед. Било що било, но най-чудното в наказанието на поета е — че той си го е въображавал! От 1883 до 1906, цели 23 години, поета си е въображавал, че носи някакво наказание и страда. Тъй искаха да го уверят лекарите — опровергатели на господа и волята му, — на което уверяване им попречи едно непредвидено обстоятелство: те измряха до един, преди да сварят да го уверят. Поета не повярва на тия умни хора; но неговите познайници повярваха и му устроиха по тоя повод празник, бозна откъде подушили, че в същото време се е падало и неговата сребърна сватба с музата. Забележителното при тоя празник е, че музата на поета не е присъствувала на него, а стотината познати и непознати празничари, не знаейки ни поета, ни музата му, ни техните хубави рожби, хич не са знаели какво говорят. Тоя празник е бил едно любопитно недоразумение, каквото и аз сам един път преживях и се зарекох веднаж завинаги да не празнувам вече празници и недоразумения^[5].

Иво Доля е писал твърде много, во всякой случай много повече, отколкото е потребно на един кандидат за безсмъртие, че както е известно, безсмъртието е дълъг път во времето, а на дълга пътя не всякога е удобно много багаж, инак ще тряба да се хвърля из пътя. Но не малко от онова, що е писал, е насока, за които идат след него… Аз съм убеден, че за по път към безсмъртието нему е доста поемата му По моста на времето, един епос в девет песни, в който е възпяно миналото на родния му край и не само то. На миналото поета гледа като на широк харман, на който хората вършеят житно зърно за бъдните дни. Това е една поема, твърде прилична на моята Кървава песен, в която минало, сегашно, легенди, блянове, лъжата и истините на живота, неговата действителност и въобразените й възможности са разкошно възсъздадени, во форма невидена досега на Острова. Зад малкият епизод, който поета разказва в поемата си, той е смогнал да възсъздаде голямата картина на живота на родния край и да измъкне за рогата дявола на неговото битие — турил е на изпитание негова бог. Да, аз се гордея, че моята поема има голяма прилика со поемата на Иво Доля и някакво странно удовлетворение чувствувам в това, че още като него не съм безсмъртен — а то моите мили съотечественици, само да подушат, че съм такъв, биха ме изели с парцалите на времето, които висят тук-там по мене. Наистина, аз бих могъл да ги отърва от констипацията^[6] на мозъка им, но не ми е по вкуса да чистя глупави мозъци!

Езика на Иво Доля е тежък, както са тежки медените пити, току-що извадени от кошер. Език пълен с медът на мисълта и може би затова тъй омразен на филолозите, които като конски мухи се врат да изследват само онова, което е под опашката на мисълта. Омразата им към поета и езика му е отплата, и по тефтер^[7]. Но и Иво Доля не стои со сгърнати ръце. И той мрази, често до крайна граница, а често прескача и всяка граница. В един памфлет за езика той казва: „Езиковедците са езикоедци. Техният идеал е граматика и речник. Те още не знаят, че граматика има всякой, комуто главата не е празна. Речника е ковчег за смъртните останки на езика, а граматиката — погребални обреди при неговата смърт! Велики гробари на езика аз зная не един. Техните дела и имена — какво говорят те на културния човек и негова разум? Говорят ли те поне милионна част от онова, що ни казват имената на Омира, Данте, Шекспира? Езиковедец е само онзи, който се откаже от езиковедството и като Нитче — комуто гения възкръсна тогава, когато умре филолога в него — възненавиди онова, което е обичал. По своята работа, филолога тряба да листи и прелистя книги — и да ги пощи. Той тряба много да чете, и не му остава време да мисли: затова филолога малко мисли и много съобщава — главата му е нещо като крина, из пукнатините на която житото зърно по зърно се разсипва и разпилява — и главата остава празна.“ Но собствено омразата на Доля към филолозите се корени другаде. Той не може да се помири с домогванията на филолога, на наблюдателя и изследователя на живота на езика, да си пъха гагата и в сфери, дето само творците са господари. И Доля е прав, както тук, тъй и кога защищава правото на творците да бъдат диктатори и насилници в езика — едно право, което ражда често незаконни, но хубави рожби, защото това са рожби на силата и любовта.

Иво Доля е пълен с противоречия и едно от хубавите му противоречия е — че се смята за нитчеанец. А истината е, че той само обича да цитира Нитче, като смята неговите мисли за рози и се старае да ги вмести в букета на своите мисли, колкото се може по-добре. С това той доказва не само, че знае добре да цитира, а доказва и което — опровергава… Само в едно нещо е той може би действително нитчеанец: в омразата към дребнавото. Но и тук не минава без противоречия. Че твърде често по хлъзгавия път на времето, той слизал долу да се разправя с „мухите на пазарището“. Особено при един случай, през 1910^[8] — той е проявил в това отношение противоречието си: при знаменития събор на дахомейците^[9], на който са били насъбрани безброй мухи и насекоми разни да пеят песента на свой нищожен живот. Поета не изтърпява, излиза из усамотението си и става — бръскалка за мухите, според термина на Нитче. И налитат го тогава мухите и го изпожилват, още повече че той не възприе да се брани от тях. — Подир събора на дахомейците Иво Доля пак се отдръпва в своето усамотение: може би да твори, да поддържа кандидатурата си за безсмъртие, може би да дебне случай пак да се прояви в противоречието си на нитчеанец и бръскалка — сега пък за бръмбари.

Критиците, които нямат друга работа, имат добър повод да теглят един доста любопитен паралел между неговата и моя поетска дейност и да изкарат дори някое теософско заключение: още повече че и в още един момент неговите и мои пътища на интереси и дейности се кръстосват: пред театра. Иво Доля тъкмо като мене — през 1908 — съвършено случайно една сутрина се събужда — директор на Народния театър в столицата: с пълни джебове намерения за доброто на тоя културен институт. Но намеренията са друго, реалността пък друго: най-вече у нас и на Острова на Блажените. И една друга сутрина той се събужда пак — вече не директор на Народния театър в столицата: с пълни джебове гняв на себе си и на ония, които го заробиха с обещания и освободиха — след като се подиграха с волята и намеренията му. Той напусна театъра такъв, какъвто го и завари: една глупост, на която още не е съдено да роди умно нещо. С културата и нейните завоевателни задачи тоя театър е толкова роднина, колкото Вазовата Трапеза у чорбаджи Маркови^[10] со Симпозиона на Платона^[11]. Той искаше да даде на театра една политика на национален театър, но не защото това бе интимна негова идея, а защото това е първата стъпка во възвишението на театра. Далеч зад това нему се мярка театър-храм, дето душата, пропъдена от пустословието на черквите, да може да възнася своите молитви пред олтаря на живота и хубавото в него.

Разочарованието неведнаж посягало с костеливите си пръсти към сърцето на поета, от година на година все повече го обхваща, докато най-сетне става негов пълен стопанин с крепостен акт. То го отстрани от света и вгорчиви края на живота му, живот тъй горд и ведър преди. Преди това обаче Доля преведе, заедно с жена си, най-обичната му в последните години книга „Тъй рече Заратустра“ от Нитче и доказа, че езика на Острова на Блажените, считан негоден като културно сечиво, е език, който може всичко да каже и тъй хубаво, както най-опитните културни езици^[12]. Върху развитието на поетическият език тоя превод ще има голямо влияние: това, което са имали на ум преводачите и което ги е подмамило да превождат тая велика книга. Значението на „Тъй рече Заратустра“ за развитието на поетическият език на Острова е равно на значението, което по други страни имат класическите преводи на библията. Превода си Доля е придружил и с един предговор за идеите и за поетическото съдържание на „книгата за всякого и никого“^[13], предговор, който преди това той чете като публична лекция. Тая лекция, види се, ще е смутила доста попски глави, защото в няколко от столичните черкви против нея са държани проповеди и авторът й анатемосван. На преклонни години Доля е изгубил онова, което го е правило велик на младини: самосъзнание и желязна воля. Годините с помощта на болести сгъват неговата сенчеста снага, съсухря се хубавото му и гордо някога лице: никакъв къдърец не се вие вече на ръбатия му гол череп, рошавата му бяла брада издивява, хлътват тъмните му очи и в погледа трепва безпокойния блясък на нещо изгубено, отражение на прекъснати спомени. Той вече нищо и никого не е познавал и често са го виждали да се скита по улиците — без да знае къде, поетичен во своята забрава и безпомощност. Сам разговарящ с безсмислието си, той често е спирал минувачите по улиците — за да им рецитира някой откъслек от поемата си, забравил вече и това, че тя е негова. В джеба си, чак до последни дни, той е носил „първия печатан екземпляр“ от тая поема, макар че не е виждал вече да я чете и само я е вземал в ръце и галил като сляпа майка рожбата си. Нещо година преди смъртта му — 1934^[14] — един благороден чужденец, поклонник на поезията му, научил случайно за съдбата на безпомощника-поет и неговата изоставеност от всички, прибира го и се е грижил за него до последния му час. Казват, че при смърт — като по някакво чудо — Доля е прогледал и поел в ръка поемата си — стария пръв печатан екземпляр, почнал ясно и внятно да чете:

Тоз, който някога би искал да разгърне

светата библия на миналите дни,

в която вписани са злите съдбини

на моя роден край^[15] —

— и книгата пада от ръцете му, както на есен зрял плод от вече изтощена вейка. Притекли се да му подадат книгата и виждат, че и той сам бил вече отпуснал глава, тихо и неусетно отронен от вейката на живота. Види се, смъртта за момент ще е отворила замъглените му от живота съзнание и поглед, преди да ги затвори завеки. Ни жена, ни деца е имало вече живи, които да съпроводят смъртните останки на поета до гроба. Само няколко литератора, и то случайно, са отишли да го изпроводят — случайно, защото никой не е знаел за смъртта му и те са научили за нея на улицата, когато е минавала край тях колата с непотребния вече за никого багаж. И тия неколцина литератори, дължащи много и много на Доля, на другата сутрин вдигат врява по вестниците за него. Но и тая врява отива нахалост. Нея сутрин именно вестниците са били пълни с разправии, много по-интересни за ония, които в живота се хранят само с вестникарска смет. „И слънцето залезе без шум“, както казва един критик, „за да изгрее когато му дойде денят, и покаже величието си, за което днешния ден не е достоен.“ И наистина, това слънце като че ли започва да се показва на хоризонта. На годишнината от смъртта на поета, вече една цяла тълпа отслужват панихида на неизравнения му гроб и инициатора на тоя помен се осмели да каже нечути дотогава и неразбрани досега думи: „И за него са верни думите на пророка: Когато ме изгубите, само тогава ще ме намерите!…“ Както много велики неща са се появявали случайно, появата на Иво Доля в живота на Острова на Блажените е повече една случайност. Разбира се, ако обстоятелствата не би били сгодни, такава случайност не би се явила. А обстоятелствата са — напрегнатия живот и катастрофалния ход на нашето възраждане, от мнозина считано като нещо вече отдавна преминало, а което в същност може би сега почва. Само епохата на възраждане е почва за случайности, в смисъл на неочакваности и недоразумения, и само такава една епоха може да ги обясни. Величието твори непроумяно и мре забравено. То е самотен пътник в нощта и ония, които рано си лягат, уморени от грижите на денят, няма да чуят самотната му песен, нито ще познаят къде са насочени стъпките на самотника. Не им и тряба да чуят и знаят: че други са, за които е негова глас. Едно време хората са пили вода право от извора. Сега трябат канали, филтри, чешми, стомни или стъкла и чаши — докато я доведат до устата ни: за кристалните струи от поезията на Доля тряба да почакаме, додето се приготвят средствата, които ще ги доведат до чувството и разума ни. Ще чакаме и надеждата, няма да ни излъже!… Той беше носител на нашето съзнание и негов засега най-добър изразител. И великолепният епос на негова живот се завърши с една тихо елегия, забулена с вуалът на телесна немощ и затъмнение на душата. Несъзнанието на своето нещастие беше щастието за този избраник на съдбата. От това, що беше преживял и творил, Иво Доля нищо не помнеше вече в последните години на живота си… Когато аз, един от редките негови посетители, една есенна вечер се отбих да го навестя в малката му тиха стаичка, в която той живееше со средствата и грижите на един благороден чужденец (свои своя малко щат да знаят!), аз го сварих дълбоко зачетен в своята поема — во вечния „пръв печатан екземпляр“. — Отдавна вече той и мене не познаваше, но виждайки моето внимание към него, беше любезен и доста приказлив. Той четеше поемата си — но не помнеше и не знаеше вече, че тя е негова. А и дали разбираше нещо от нея? Аз поех книгата от ръцете му и при слабата светлина на стеариновата свещ, почнах да му чета:

„И както пътника по тъмни стръмнини

възйет на върх висок, оглежда там отгоре,

под себе си далеч разгърнати простори

и вижда кривите пътеки, запъхтян,

през дето е вървял, — и, ази, озован

така на върха на живота, с закъсняла

тъга оглеждам се…“^[16]

и спрях, защото поета ме улови за ръката, и погледа му блясна като че ли в съзнание: „Боже мой! Ама това е хубаво. Това е чудно хубаво! «И както пътника…» Това го казвате вий, нали, младий човече! Вий сте велик поет!…“ „Великият поет лежи в гроба пред нас и гроба му не е изравнен! Той изгуби памет, както ще я изгубва всякой, който с нейний плуг оре безпаметството на нашето време — почва твърда и която рядко ражда клас за жътва. Той принадлежеше нам, а други ще го имат. Че такъв е светът, в който Иво Доля живя и умря — и чака денят си, за да възкръсне за друг живот!“

Тази е надгробната реч за Иво Доля.