Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Допълнителни корекции
zelenkroki (2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София


На пладня той на морский стръмен бряг

възйе се уморен и бодър,

и там застана като тъмен стълп

напречен в небосвода модър.

 

И впи той поглед в далнини, орел

тъй както в плячка поглед впива —

вълните спят, и в свята тишина

спи далнината мълчалива.

 

И дълго той недвижен там стоя,

и в тишината му се стори

като че ли нечут да чува глас

из бездната да му говори.

 

И той се вслуша в далнината взрян.

Мълчат вълните спотаени…

И като сянка там на другий бряг

тъмнеят се едвам съзрени

 

ред кипариси, тъмен, строен ред —

таинствена, без край алея…

Той знаеше кои и накъде

вървяха с векове през нея.

 

И мъчеше душата му за там

блян тъмен още от години,

блян и купнеж — и някакъв си страх

от тоз на онзи бряг да мине.

 

И дълго той стоя и слуша, взрян

с пронизен поглед, ням и бледен…

А тоя глас подслушваше и друг

от Заратустра несъгледан.

 

Тоз други беше сянката му, там

на тъмний бряг до него спряна:

по стъпките му като верен пес,

тя го последва отзарана.

 

„Виж, ето…“ — тихо проговори тя. —

„Ей лодката за тебе иде —

очакваната толкоз дни наред…

Не я ли Заратустра види?

 

Къде? Защо? Или на тоя бряг

изгуби в свят и хора вяра?

Но другий бряг, и всичко ти що мниш

там да намериш, е превара…“

 

А Заратустра слязъл по брегът,

и вече в лодката, полека,

извърна поглед. Бледните уста

му озари усмивка лека.

 

И тъй на свойта сянка рече той:

„На тоя бряг си ти честита —

и остани на него. Който знай

де и защо върви, не пита

 

той сянката си — песът, що върви

по стъпките на господаря.

Пред мен се днес широката врата

на бъдащите дни разтваря.

 

И там отивам аз, на другий бряг,

и радостен отивам ази —

на бурното небе на моя дух

по безпокойните талази.

 

Там чакат ме ония, като мен

що времето са победили,

и са живота с своя светлина

към нови цели осветили.

 

И като Цезар, своя горд триумф

кога отива да празнува,

аз малко ща да знам, какво след мен

които тичат ги вълнува.

 

Не аз след тях, а подир мене те,

вървят където аз ги водя…

И почвата е твърда само там,

аз дето с твърди стъпки ходя.

 

И дни са дните само, моя дух

в които своя смисъл вдъхне —

на нова обич семето посей,

де прежната во плевел глъхне, —

 

родената в животът от духът

и съвестта на добродушни

раби на случай, навик и закон —

на времето раби послушни.

 

Любов, която не твори живот,

а чрез живота смъртта храни…

От нея моя горди дух и гняв

и отвращение отбрани.

 

И против нея дигнах аз ръка,

от духом нищите родена

за нищи духом… и простре се тя

сред тържището умъртвена.

 

Оттласнах я — и с нея наедно

оттласнах днешното надиря…

И даде ми живота во ръка

на свойта радост слънчева потиря.

 

От него пих — и той ми проясни

в душата разума на дните…

Живях — отивам на отвъдний бряг

да преживея бъднините…“

 

И млъкна той. На млъкнали уста

усмивка горда в миг пресветна…

А лодката с налетели вълни

морето от брегът отметна.

 

И зе я то — и в тъмни далнини

далеч нататък тя изчезна…

И бурно пляскат гордите вълни

с брега над зиналата бездна.

 

А над брега от Заратустра там

оставената сянка крея —

докле нощта си сянката простре

и в своя мрак прибра и нея.

Бележки

[0] В своя екземпляр на антологията срещу началото на стихотворението Славейков е преписал на немски израз из „Тъй рече Заратустра“, като по тоя начин е показал подтика за написването му, а и неговата идея: тая идея — противопоставяща обществената действителност и мисълта за някакъв „друг бряг“, към който се стремят „избраниците“ — той развива и в други свои произведения; Младен в „Кървава песен“ също говори за „другия бряг“. — Фридрих Нитче (1844–1900 г.) немски реакционен философ, който развива своите възгледи главно в книгата си „Тъй рече Заратустра“; своите мисли той приписва на Заратустра, взет от иранската религия, като го прави герой на произведението си. Заратустра, взет от Нитче, е герой не само на това стихотворение („На другия бряг“) от Славейков, а и на поемата му „Сянката на свръхчовека“ („Мисъл“, 1897 г.). Студията си за Нитче е озаглавил „Заратустра“ — За „другия бряг“ — вкл. в „Писма до М. Белчева“, стр.49.

„На другия бряг“ е включено в посочената ръкописна стихотворна сбирка „Преди мълчанието“; при по-сетнешното поместване на стихотворението в „На Острова на блажените“ Славейков е нанесъл промени. В съдържанието на „Преди мълчанието“ заглавието е „На брегът на бъдащето“, а самото стихотворение — „Пролог“: с него се открива сбирката — и Славейков очевидно му е придавал значение на програмно за цялата сбирка. Посочваме само най-важните разлики:

Десетият куплет в „Подир мълчанието“ е с такъв текст:

Купнежа ти за другий бряг я тук

отсам примами и докара…

Но другий бряг, и всичко ти що мниш

там да намериш, е превара.

Следват куплети, които липсват в „На Острова на блажените“: (между посочения куплет и следващия, който почва с думите: „А Заратустра…“):

Че който е нетвърдо тук стоял,

и там за него почва няма —

комуто за гласът е глухо Днес,

за него Утре ще е нямо.

 

Кому ли ти си в бъдащите дни

и за какво притребвал, клетий?

На другий бряг по друг се ходи път

и друга светлина там свети.

 

Безвремие откърми твоя дух,

и той в безсмислието чезна —

и падна той на дните в пропастта,

в най-грозната от всички бездна.

 

Живей за свойто време, преживей

смехът му и плачът горчиви,

и паметен ще си подир смъртта

у тия, що остават живи.

 

От тоя бряг се лесно след това

минава — там, на другий, цветен…

Такъва пътник е желан — и там

го срещат с химн приветен…

В 18 куплет — 3 и 4 стих:

и на омраза семето посей

де любовта във плевел глъхне.

Край