Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Допълнителни корекции
zelenkroki (2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София


1

В тъмна стая

блясна свещта —

в тъмна стая

лудо в нощта

сенки гмеж плаха

сбиха се в миг —

и разпиляха…

Сякаш в душата се сбраха —

дето не гони ги никой светлик.

2

Къщици белеят тук и там,

пръснати далеко по баиря —

към коя ли аз да се упътя,

уморен подслона да подиря?

 

Тук и там — навсякъде все чуждо,

чужди хора, думи неприветни…

И запрях в полето. Не за мен ли

е послало то килими цветни?

3

Така ги съдбата ориса —

в раздяла да чезнат двамина:

тя дома при свои в неволя,

той с млада нерадост в чужбина.

 

Но пак са и денем и нощем

те заедно: в болка нечута,

мечтите им волно ги носят

на свиждане всяка минута.

 

И в някакви смътни надежди

броят те, залисани, дните…

Живота край тях преминава,

а те се залъгват с мечтите!

4

Нечаканий вихър вилня и отмина,

и глухий му тътен се счува едвам

зад тъмни планински вършини натам,

де облаци бягат, разбита дружина.

 

От тъмната рат се очисти небото,

и как то приветно отново синей!…

А все пак сърцето за вихра милей —

тоз, който така ми разведри челото.

5

Аз зная край — там ни световна врява,

ни на живота черний труд е знаен.

Цъфти, като по божия забрава,

там вечна пролет. В тоя край омаен

с крилата на вълшебница мечта,

летя аз често в мрака на нощта, —

и в спомени за там зашеметен,

като во сън живея в шумний ден.

6

Ела, облегни се на мойта ръка.

Нощта е беззвездна и тъмна. Така, —

по-крепко. Ония, които отвъд

се чуват, отиват по равния път,

отиват — самички не знаят къде:

където ги общият път изведе…

 

Ела, облегни се на мойта ръка.

Нощта е беззвездна и тъмна. Така, —

по-крепко. На своя облегнати мощ,

ще минеме ние през тъмната нощ:

звездата, що грее во нашата гръд,

водач ще ни бъде в самотния път.

7

И вчера пак! Той често ме налита,

купнеж безумен — тласка ме в захлас:

да се отдам в властта й без насита,

до шеметна забрава, до несвяс,

на бурята в метежа да изпита

сърцето ми безпаметство за час.

 

Но мине той, тоз вихър на душата,

и тишина в сърце се въцари,

и въцари се като в небесата

след бурна нощ разведрени зори,

невидимо и тихо — и благата

на ясен ден утехата гори.

 

И само там, дълбоко спотаена,

от тоз купнеж в душа ми искра грей, —

неволница в неволя задушена —

и варди миг да пламне и свилней…

Душа, в самотна мъка уморена,

сълза подир сълза безмълвно лей.

8

Минават дни. И тежък и задушен

е въздуха. И тежък земний път.

Но на дългът в живота аз послушен,

вървя където другите вървят.

 

Къде? Не е ли все едно където —

все същи път и същи все изход…

И свива се болезнено сърцето

в пустинята на земния живот.

Бележки

[0] Второто стихотворение от цикъла „Къщици белеят тук и там“ напомня по-раншни Славейкови стихотворения: „През прозореца“ („Мисъл“, кн. 7, 1898 г.) — със същия начален образ —

Сред градинката, в тъмата,

ниска къщица белей…

Също — в цикъла „Песни“ („Мисъл“, кн. 5–6, 1901 г.):

Сенчеста градина. В глъбината

бяла къщица едва се види.

Петото стихотворение от цикъла „Из «Златен дъжд»« (»Аз зная край — там на световна врява — ни на живота черний труд е знаен“) е най-пряко свързано с идеята за Острова на блажените, по концепцията на древните гърци, с „вечната пролет“, с безгрижието на обитателите на „Острова“, унесени в разговори и мечти. Тая идея П. Славейков разработва неколкократно и в по-раншни свои стихотворения: във „Вдъхновение“ („Мисъл“, кн. 3–4, 1894 г.) —

Има край обетован,

край чаровен и прекрасен,

гдето вечно слънце грей

в небосвода вечно ясен…

Също — и в цикъла „Из Сън за щастие“ („Мисъл“, кн. 1, 1896 г.) — седмото стихотворение (невлязло в сбирката) „О, има тих вълшебен край“ — с подемането му и в „Мисъл“, кн. 10, 1906 г.:

О, има тих вълшебен край

и никой го не знай

къде е той,

вълшебен край на отдих и покой…

Срещу стиховете „Из “Златен дъжд"" (или като продължение на очерка за Доре Груда) са написани в запазения Славейков екземпляр на антологията с молив, като думите са повторени с мастило, няколко нечетливи реда, след които четем (без да е сигурно, че е със Славейковия почерк): „Против политиката у поетите, преходността на лирич. песен: форми, язик, настроения — всичко във времето. Няма образи, както в епоса и драмата. Затова нар. песен се преправя и форми и язик и вътрешно.“ Поради това, че тия мисли са само набелязани или може би са включени допълнително от друг, Б. Пенев не ги е сложил в редактираното от него издание. „Против политиката у поетите“ — тая мисъл отговаря на известни упадъчни влияния във възгледите на Славейков, но противоречи на редица мисли в самата антология (напр. образът на Боре Вихор).

Край