Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1910 (Обществено достояние)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителни корекции
- zelenkroki (2013)
- Източник
- liternet.bg
Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.
Илюстрации: Никола Петров, 1910
Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.
Издание:
П. П. Славейков
Събрани съчинения в осем тома. Т.2.
Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.
Редактор: Лилия Кацкова
Художник: Александър Поплилов
Худ. редактор: Елена Маринчева
Техн. редактор: Ветка Гуджунова
Коректор: Жулиета Койчева
Формат: 16/54/78;
Тираж 12000 екз.
Печатни коли 22
Изд. коли: 15.84
Л.к. IV
Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“
Дадена за набор на 18.VI.1958 г.
Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.
Цена 11.00 лв
Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.
ДКП „Дечо Стефанов“ — София
История
- — Добавяне
1
В тъмна стая
блясна свещта —
в тъмна стая
лудо в нощта
сенки гмеж плаха
сбиха се в миг —
и разпиляха…
Сякаш в душата се сбраха —
дето не гони ги никой светлик.
2
Къщици белеят тук и там,
пръснати далеко по баиря —
към коя ли аз да се упътя,
уморен подслона да подиря?
Тук и там — навсякъде все чуждо,
чужди хора, думи неприветни…
И запрях в полето. Не за мен ли
е послало то килими цветни?
3
Така ги съдбата ориса —
в раздяла да чезнат двамина:
тя дома при свои в неволя,
той с млада нерадост в чужбина.
Но пак са и денем и нощем
те заедно: в болка нечута,
мечтите им волно ги носят
на свиждане всяка минута.
И в някакви смътни надежди
броят те, залисани, дните…
Живота край тях преминава,
а те се залъгват с мечтите!
4
Нечаканий вихър вилня и отмина,
и глухий му тътен се счува едвам
зад тъмни планински вършини натам,
де облаци бягат, разбита дружина.
От тъмната рат се очисти небото,
и как то приветно отново синей!…
А все пак сърцето за вихра милей —
тоз, който така ми разведри челото.
5
Аз зная край — там ни световна врява,
ни на живота черний труд е знаен.
Цъфти, като по божия забрава,
там вечна пролет. В тоя край омаен
с крилата на вълшебница мечта,
летя аз често в мрака на нощта, —
и в спомени за там зашеметен,
като во сън живея в шумний ден.
6
Ела, облегни се на мойта ръка.
Нощта е беззвездна и тъмна. Така, —
по-крепко. Ония, които отвъд
се чуват, отиват по равния път,
отиват — самички не знаят къде:
където ги общият път изведе…
Ела, облегни се на мойта ръка.
Нощта е беззвездна и тъмна. Така, —
по-крепко. На своя облегнати мощ,
ще минеме ние през тъмната нощ:
звездата, що грее во нашата гръд,
водач ще ни бъде в самотния път.
7
И вчера пак! Той често ме налита,
купнеж безумен — тласка ме в захлас:
да се отдам в властта й без насита,
до шеметна забрава, до несвяс,
на бурята в метежа да изпита
сърцето ми безпаметство за час.
Но мине той, тоз вихър на душата,
и тишина в сърце се въцари,
и въцари се като в небесата
след бурна нощ разведрени зори,
невидимо и тихо — и благата
на ясен ден утехата гори.
И само там, дълбоко спотаена,
от тоз купнеж в душа ми искра грей, —
неволница в неволя задушена —
и варди миг да пламне и свилней…
Душа, в самотна мъка уморена,
сълза подир сълза безмълвно лей.
8
Минават дни. И тежък и задушен
е въздуха. И тежък земний път.
Но на дългът в живота аз послушен,
вървя където другите вървят.
Къде? Не е ли все едно където —
все същи път и същи все изход…
И свива се болезнено сърцето
в пустинята на земния живот.