Пенчо Славейков
На Шипка ^[0]

От своя горд полет в небото устремени,

на отдих кацат там на върха извисени

орлите — дето за пронизния им взор

преграда няма пак в безкрайния простор,

и нищо царственний покой им не смущава.

И рядко някой друг отбива се тъдява,

поне да навести свещений тоя кът,

където легнаха хероите да спят

сън вечен — за живот на свойта земя родна

принесли жъртвен дар кръвта си благородна.

 

На тоз гранитен върх съдбата отреди

мегдан те да делят с врагът, гърди с гърди:

тук редом с юноша и старец белобради

намери своя гроб: въздъх последен даде,

смъртта очите му преди да засени,

и с него поздрави свободни бъдни дни.

Те спят в прегръдките на свойта земя мила,

заради подвизи която бе вскърмила

великият им дух со своите беди,

и бог за жъртва ги изкупна отреди.

 

Минава ден по ден, година по година —

хероя някога за други що загина,

за него споменът заглъхна в дивий рев

на новите борби, що алчния си зев

с настъпилите дни живота нов разтвори.

Едвам сегиз-тогиз, в тържествени говори,

на дребни времена дребнавия херой

случайна думица ще вмести в тоста свой

и, во съзнание на дълг изпълнен, чаша

ще дигне заради „минала“ слава наша.

 

Далеч от тоя шум креслив и суета,

в сърцата майчини, еднички на света

на обич храм, до век ще бъдат съхранени

светите спомени — и в миналото взрени

все ще ги дирят те со поглед просълзен,

тез свидните лица, чак до последний ден,

додето и сами те легнат во земята, —

и неизплакани сълзи те в небесата,

сълзите майчини за скръбна чест в светът,

застъпници ще ги пред бога отнесът.

 

Далеч от тоя шум безсмислен, и жената

сама безпомощно сираче на съдбата,

сирак прегърнала на чер вдовишки скут,

ще чезне и живей в плач никому не чут.

В скръбта на земен дял привела чело бледо

ще да му шъпне тя, на свидното си чедо,

за онзи, който е живот на него дал:

защо и как е той за другите умрял —

с смъртта си пътя на живота да проправи —

за да го отрече живота и забрави.