Едуард М. Лърнър
Без време

Кашлям, давя се. Всеки поет дъх прогаря гърлото ми и стърже по дробовете ми като шкурка. Огънят жадно поглъща стени, обзавеждане и оборудване. Дим изпълва цялото помещение — плътен, черен и отровен. Пламъците съскат, пукат и бучат.

Но нищо не може да заглуши писъците.

Изглежда съм преживявал спомените си на глас, защото полицаят, седнал срещу мен, поглежда към еднопосочното наблюдателно огледало на стената. Аз проследявам погледа му и съзирам собственото си отражение — безизразна, умърлушена фигура на видима възраст поне два пъти моите тридесет години.

Полицаят сякаш пита с поглед: „Да го оставим ли да говори или да му прочетем правата?“

Моите права. Опитвам се проявя някаква загриженост. Но в момента само пламъците и дима — и писъците — са реални за мен.

Може би съм пропуснал някакъв подаден сигнал, а може би полицаят сам е решил и започва да рецитира: „Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете или направите, може…“

Майната им на правата ми. Най-важното е да не проговоря. Не мога да си позволя дори сянка на съмнение, че някой подозира какво се е случило или всичко ще е било напразно.

Ужасът отново ме обзема. Убеждението, че не съм могъл да направя нищо друго, по никакъв начин не го смекчава. Спомените отново изместват настоящето.

Отново съм в халето. Усещам изгарящата топлина, чувам писъците и надушвам…

Повдига ми се и повръщам неконтролируемо.

Глава 1

Цялата история започна и приключи — ако изобщо е приключила — с Джонас.

Ще ми се да мисля, че съм бил нещо като Уотсън за Джонас, който беше същински Холмс: колега, макар и не равностоен. Но си знаех, че не е така. Аз бях много по-безхаберен от Уотсън.

По-точно е да се каже, че бях като Ишмаел за Ахав, като Санчо Панса за Дон Кихот, като Игор за своя Виктор Франкенщайн — никоя от тези двойки не беше приключила познанството си щастливо.

Та значи така, Джонас…

 

 

Сутрините, прекарани на паркинга пред железарията, бяха променили смъртната ми бледност в лек загар, но не бяха направили нищо за отпуснатите ми мускули. Дебелите очила вероятно също не работеха в моя полза. Каквато и да беше причината, обветрените мъже в очуканите си, кални пикапи изобщо не ме поглеждаха, да не говорим да ме наемат за някаква работа.

Двадесет минути по-рано двойка карикатурни на вид образи бяха отпътували, широко ухилени, в ремаркето на нечий пикап. Те вероятно бяха последните, които щяха да бъдат наети за деня. Най-важното, което бях научил за наемането на работници ден за ден, беше, че строителните обекти почват работа рано сутринта. След малко управителят на магазина щеше да прикани нас, отхвърлените нещастници, да се разкараме, преди паркингът да почне да се пълни. Общото негласно споразумение беше, че до десет трябва да сме се махнали от там.

Тъкмо бях тръгнал да се прибирам у дома, доколкото може да се нарече дом, когато се появи едно Хюндай комби. По колата беше наслоена също толкова кал и мръсотия, колкото по всички други товарни автомобили, минали да съберат евтината работна ръка, но и така някак не се вписваше в картинката. Задната седалка беше смъкната и багажникът беше запълнен с… нямах идея какво точно. Изглеждаше като че торнадо е минало през магазин за електроника и отломките са изпадали в багажника на тази кола. Ризата на шофьора, доколкото я виждах през замазаното предно стъкло, може и да беше бяла. Отвътре се разнасяше тиха симфонична музика, която ми звучеше бароково.

Един прозорец се плъзна надолу (музиката се усили и аз реших, че вероятно е Вивалди). Тук следваше моментът, когато бъдещият работодател се провикваше, че търси дърводелци или бояджии, или общи работници с яки гърбове.

Този тип явно не знаеше какво да попита, но успя да скалъпи:

— Говорите ли английски? — той самият говореше с лек акцент, вероятно славянски.

Почти всички отговориха утвърдително — повечето на английски, но се чуха и няколко испански „si“ и дори руско „да“. Трима от нас пристъпиха към колата.

Шофьорът имаше четвъртито лице, гладко избръснато, с дълбоки бръчки по челото. Сивата му коса беше разпиляна и рошава като телена четка. Трябва да беше около шестдесетте. Очите му, малки и приближени, се стрелкаха нервно наоколо.

Под очевидното му притеснение усетих още нещо. Решителност. Очевидно нямаше никакъв опит с наемането на работници за деня. Което мен не ме притесняваше — и аз нямах почти никакъв опит.

Казах му:

— Свещеник, пастор и Далай Лама влизат в един бар. Спри ме, ако си го чувал.

Мъжът в колата се усмихна несигурно, като разкри едри, неравни зъби и каза:

— Ще приема това за „да“.

— Как мога да ти помогна? — попитах го.

— Това-онова из работилницата ми. Почистване, разместване на мебели, преглеждане и сортиране на разни материали. Дребни поръчки. Обаче работя с високоволтово оборудване. Всичко е маркирано и ще трябва да го избягваш.

— Мога да върша това-онова — уверих го. — Мога и да се пазя от електричество. Аз съм Питър Битнър между другото.

— Джонас — отвърна той автоматично. — Имаш ли някакви технически умения? Електроника, компютри, радио, нещо такова?

— Абсолютно никакви — признах си.

Той кимна утвърдително. Невежеството ми, явно, беше добре дошло.

Другите мъже, които бяха пристъпили напред заедно с мен, се отдръпнаха. Твърде често им се беше случвало да ги подлъжат и да не им платят в края на деня. Когато си недокументиран работник (така да се каже) или работиш без договор за пари в брой, както всеки тук, на кого можеш да се оплачеш? Хората се бяха научили да избягват всеки, който им се виждаше странен.

Не че на мен Джонас не ми се струваше странен, но какво от това? Аз бях разведен, опозорен и разорен. Родителите ми бяха вдигнали ръце от мен, тъй наречените ми приятели ме бяха изоставили (освен малцината, които, ако трябва да съм честен, бяха опитали да запазят връзка с мен, но аз се срамувах да говоря с тях). Вероятно до дни щях да остана и бездомен. Да отхвърля работата, ако Джонас ми предложеше, за мен беше по-голям риск, отколкото опасността, че може да не ми плати.

— Колко плащаш? — поинтересувах се.

Попазарихме се малко, стигнахме до крайна сума и аз се качих в колата с Джонас.

— И тъй — обади се той, — свещеник, пастор и Далай Лама…?

— О, извинявай, импровизирах. Но ето ти един друг виц. Как се наричат хиляда адвокати, заровени до вратовете на морското дъно?

— Не знам. Как?

— Добро начало.

От горчивия му смях стана ясно, че и той си е имал вземане-даване с адвокати.

 

 

Пътувахме мълчаливо под звука на чуруликащо изпълнение на арфа. Накрая се озовахме в занемарен градски район с предимно индустриални постройки. Джонас паркира пред едно дървено хале с олющена боя. На фасадата едва се забелязваше избледнялото име на вече несъществуваща транспортна фирма. Аз веднага се заех с първата си задача — да внеса вътре кашоните и пакетите, натъпкани в колата. Където и да пазаруваше Джонас, не беше в мола. А що се отнася до неговата т.нар. работилница, цялата ми къща спокойно можеше да се побере вътре.

Имам предвид къщата в колониален стил с четири спални, която някога притежавах, не кутийката, която държах под наем в един пропаднал хотел.

Подът на халето беше покрит с мръсотия и ние само добавихме още към безбройните отпечатъци от стъпки. Въртящи се вентилатори разнасяха прахоляка. Прашинките се въртяха и блещукаха, уловени в слънчевите лъчи, които проникваха под ъгъл през прозорците, разположени високо под стрехите.

Таванът беше поне шест метра висок. По едната стена на просторното хале, над редица остъклени офиси, повечето празни, имаше частичен втори етаж, достъпен от едната страна чрез стар товарен асансьор, а от другата по тесни, износени дървени стълби. Стълбите бяха покрити с толкова дебел слой боя, че разстоянията между отделните дъсчени стъпала почти бяха запълнени. Под стълбището имаше дълго корково табло за съобщения, покрито с множество слоеве забодени листи, които се развяваха под вентилаторите.

Джонас не беше преувеличил за високия волтаж. Срещу офисите в едно заграждение от телена мрежа, заключено с катинар, се виждаше нещо, което трябва да беше електрически трафопост. Иззад мрежата нещо произвеждаше дълбоко басово жужене, което резонираше направо в зъбите. Дебели изолирани кабели, излизащи от заграждението, се простираха по пода на халето и захранваха… нямах представа какво.

По протежение на останалите две стени се виждаха сиви шкафове, повечето с отворени вратички. В един ъгъл, сред камарите събрана електроника, се виждаха два метални сейфа с размер на чекмедже за папки. Не можех да си представя какво смяташе Джонас, че някой би искал да открадне от тук.

Компютри, уреди и инструменти покриваха плотовете и долните рафтове на десетина дървени работни маси. В разстоянията между тях се виждаха колички, затрупани с още повече оборудване. Разноцветни жици, изобилни като коледни гирлянди, висяха навсякъде.

По всевъзможни ска̀ли подскачаха и потрепваха стрелки, дигитални монитори примигваха, странни форми се извиваха по огромни екрани. Поне половината от устройствата, които бяха достатъчно близо, за да ги виждам добре, показваха точното време. Това не ми се стори странно — повечето уредите в стария ми дом бяха служили и като часовници.

Биваше си я работилницата.

— Ти да не би да си луд учен? — попитах го.

— Не още. Засега само раздразнителен.

Аз схванах намека и довърших разтоварването, като ограничих въпросите си до: „Къде да сложа това?“ (Някои от кутиите бяха твърде тежки за мен, но не го помолих за помощ. Ако новият ми работодател не беше забелязал какъв съм слабак, аз нямаше умишлено да привлека вниманието му към този факт.) Когато попаднах на клетка с четири морски свинчета, си казах, че те вероятно са само домашни любимци, а не… ами, морски свинчета.

Втората задача, която отдавна е трябвало да бъде свършена, беше измиването на пода. Водата в кофата почерня само за няколко минути. Повече време прекарах да пълня прясна вода от единствената мивка, отколкото реално чистих. Не бях минал и половината под — каквато част от него не беше заета — когато стана време Джонас да ме изпрати. С изключение на едва доловимото мърморене, съпровождащо ровичкането му из техниката, той не спомена нищо за работата си, а каквото дочух, беше напълно неразбираемо за мен.

Добрата новина беше, че той ми плати всичко, за което се бяхме разбрали и даже добави няколко долара за вечеря. По-добрата новина беше, че искаше да се върна на следващия ден.

 

 

Докато търках и изстъргвах остатъците от биологичен експеримент, който някога е минавал за хладилник, той спря да си мърмори достатъчно дълго, за да каже: „Вършиш добра работа“. След това потъна сред редиците на уредите си, преди да успея да реагирам и да му благодаря.

Вече трети ден работех за него и все още нямах никаква идея с какво се занимава или защо работилницата му гъмжи от часовници и компютри, или защо му бяха нужни толкова много кашони с детектори за дим, все още неразпечатани. Въпреки че си говореше, докато работеше, аз рядко се случвах достатъчно наблизо да го чуя. Отделните доловени думи нищо не ми говореха — не бях чувал нищо за ентропия, тахиони, изотопно разделяне и рекомбинирана ДНК.

Когато се случеше да се отдели от работата си, той се ровеше из интернет. И тогава пак си говореше, но по-силно. От време на време разпечатваше някоя статия, маркираше или подчертаваше части от нея, или я заграждаше цялата и я забождаше на таблото при другите. Поне тези разпечатки ми бяха ясни — всички разнообразни начини, по които светът се беше запътил към ада.

Джонас може да не беше луд учен, но определено беше подминал фазата на раздразнението.

На следващия ден, докато прехвърлях стари уреди от камарата му с отпадъци до няколко импровизирани рафта от дъски, сложени върху бетонни блокове, Джонас ме погледна и попита:

— С какво си се занимавал преди?

Нямах желание да споделям, но не можех и да си позволя, метафорично казано, да хапя ръката, която ме храни. Пък и Джонас беше свестен тип, като за луд учен. Същата сутрин ми беше дал двадесет долара и ме беше пратил да купя пица за обяд. Когато му подадох рестото, той ми махна да го задържа.

Не му бях казвал нищо конкретно по въпроса, затова можех да се измъкна с уклончив отговор, без да се наложи откровено да лъжа.

— Работех в банка — отговорих. Този отговор беше достатъчен за повечето хора. След срива на пазара за недвижимо имущество и голямата рецесия много банки бяха освободили доста от служителите си.

— На каква длъжност? — настоя Джонас.

— Чиновническа — продължих да увъртам аз.

Защото „обслужващ ипотечни заеми“ не печелеше много симпатии. А „нотариус, заверил автоматично подписани заповеди за отнемане на имоти“, не печелеше никакви. Няма значение, че ако откажех да заверя документите, които ми даваха, щяха да ме уволнят. Няма значение, че собствениците винаги бяха хора, пропуснали множество вноски. Няма значение, че адвокатката, която управляваше отдела за просрочени заеми и която настояваше да се освобождаваме от хиляди такива заеми всеки месец, се отърва с мъмрене и дебел чек за компенсация при прекратяване на трудовия договор.

Бритни беше потресена — потресена! — да открие какви ги е вършил довереният й асистент. Нямаше никакви документи, нито даже онлайн съобщения, от които да се вижда, че тя ми е нареждала какво да правя. Винаги бях получавал заповедите й устно.

— Чиновническа — повтори Джонас. — Да, личи си. Ти си много организиран и последователен.

Вероятно затова от мен беше излязъл такъв отличен затворнически библиотекар. Да, нотариалната измама е престъпление, за което се лежи в затвора.

— Благодаря — казах аз, като искрено се надявах да сме изчерпили темата.

Джонас изненадващо продължи в друга посока.

— Аз самият хич не умея да създавам добри архиви.

Да не повярваш. Той изглежда се канеше да добави още нещо, но се отказа. Вместо това каза:

— Като довършиш разчистването на тази камара с боклуци, можеш да считаш, че си приключил за днес. Утре можеш да подредиш складовете горе.

 

 

На осмия ден Джонас все решение.

— Виж, Питър. На мен ми трябва постоянен помощник, сам виждаш. Ти работиш здраво и явно си способен на повече от това, което аз ти възлагам. Работата е там, че моите средства са ограничени. Какво ще кажеш, вместо да те наемам ден за ден, да се нанесеш на горния етаж без да плащаш наем? Ще продължа да ти плащам същите пари, все така в брой и ще ти осигурявам храната.

Това щеше да ми спести наема, който плащах за онази дупка, където живеех. Да не говорим, че всяка от стаите на втория етаж, които бях разчистил, беше по-голяма. Предложението беше примамливо. Обаче…

— Имам няколко въпроса, преди да се съглася. Не искам да те обиждам, но ти как всъщност плащаш за всичко това?

Не бях виждал да го посещават никакви клиенти и халето се намираше в район с доста високи наеми. Явно времената бяха трудни и за лудите учени. А и опитът ме беше научил да бъда подозрителен.

— Вярно, не съм богат — призна Джонас. — Но и не съм съвсем без средства. Наемът на това хале е предплатен за следващите четиринадесет месеца от една субсидия, която бях получил преди време. Повечето от оборудването е втора ръка, взето от мои колеги в университета. За ежедневните разходи имам някои спестявания.

— Към кой университет работиш?

— Смитсън-Брайъруд — отговори той, без да ме гледа в очите. — По-точно там работех.

Изтекла субсидия, бивше работно място. Джонас очевидно беше достатъчно възрастен, за да е получил постоянна длъжност в колежа и все пак… Той въздъхна.

— Имаш право да бъдеш скептичен. Моите проучвания не са… обичайни, признавам. Но вече съм близо, Питър. И когато успея — той разтвори ръце и посочи безпорядъка наоколо — всичко ще се нареди много по-добре.

— Какво точно проучваш? — попитах го. Въпросът беше по-умерен в сравнение с другите два, които много повече ми се искаше да задам: на колко възлизат спестяванията и къде е изчезнала субсидията?

— Доста сложна област от физиката. Виж, мога да ти обещая това — ако спестяванията ми свършат, можеш да останеш да живееш тук, безплатно, докато изтече договорът за наем.

— Можем ли да оформим това споразумение писмено?

Той кимна. Въпреки това, трябваше да попитам.

— Как точно „сложната физика“ ще помогне да се наредят нещата?

Лицето му почервеня и аз се притесних, че съм прекалил.

— Просто ми е любопитно, не е особено важно — бързо отстъпих. В проточилото се мълчание усетих как се изпотявам от притеснение.

— Колегите ми не ме разбираха — усетих, че Джонас говори повече на себе си, отколкото на мен. — Толкова много е заложено на карта, а те се подиграха с теориите ми и ги нарекоха глупави. Присмиваха ми се. Заговорничеха, за да ми отнемат субсидията.

— Добре, значи се разбрахме — вметнах аз.

— Никой не може да води съвсем точни сметки — продължи той да си мърмори. — Естествено, че откриха една или две нередности. И това извинение им беше достатъчно да ми отнемат средствата.

— Одитори? — предположих аз.

Погледът му отново дойде на фокус и той се върна в реалността.

— Да, проклетите одитори. Аз обжалвах решението им безуспешно. Когато пренебрегнаха обжалването ми, опитах да ги съдя, но ми казаха, че трябвало да се разбера с Националната научна фондация, която отпуска субсидиите.

Спомних си колко горчиво се беше разсмял Джонас първия ден, когато му казах вица за адвокатите. Явно двамата имахме повече общо помежду си, отколкото можеше да предположи човек.

— Утре ще се нанеса — казах на новия си шеф.

Глава 2

Първите няколко дни, които прекарах в работилницата, говорих повече с морските свинчета, отколкото с Джонас. Опознах управителя на местната бакалия и продавачите в близките закусвални, от които вземах храна за вкъщи. Започнах да флиртувам с русата продавачка с изумителни зелени очи в денонощния магазин.

Джонас от своя страна, след като аз се нанесох, вече почти не напускаше сградата.

Може би затова най-накрая той спря да си говори сам, измъкна се иззад работните маси и ме попита:

— Чудиш ли се понякога?

Докато изпълнявах рутинните си задачи, почти през цялото време се чудех за едно или друго. Чудех се как така животът ми беше потънал в разруха; чудех се защо бях взел някои решения; чудех се за решенията на бившата си жена Ейми и какво ли прави тя сега… и с кого. Чудех се какво ли мизерно и самотно съществуване ме очаква. Чудех се дали лицемерната ми бивша шефка се излежава на някой плаж и пие коктейли. Но нямах желание да споделям никаква част от тези чуденки.

— Естествено — отговорих му.

— Може би не е нужно светът да е толкова сбъркан.

Ако светът беше така добър да ме остави на мира, аз с радост щях да му отвърна със същото.

— Може би някои неща е писано да се случат.

— Съдба? — Джонас изглеждаше разочарован. — Божия воля? Карма? А аз те бях взел за образован човек.

Дали вярвах в съдбата? Или само ми се щеше да вярвам? Колко освобождаващо е да можеш да виниш някаква висша сила за собствените си грешки. Защото тогава те няма да са мои грешки, нали? Което също нямах намерение да споделям.

— Образованието не е едно и също за всички. Вие, учените, се учите да питате защо работят нещата. Инженерите се учат да питат как работят. Счетоводителите се учат да питат колко струват нещата.

— А литераторите? Те какво се учат да питат?

— „Ще искате ли картофки с тази порция?“.

Джонас се изсмя, но думите ми не го бяха разсеяли и той се върна на въпроса си.

— Но може би светът наистина няма нужда да е толкова сбъркан.

Остави съдбата, помислих си аз. Само виж човешката природа. Ако вечер ми останеше време да преровя новинарските сайтове, след като отново имах достъп до интернет, винаги ми се струваше, че светът решително се е запътил към ада.

Какво се въртеше в главата на Джонас днес? Разбити икономики? Климатични промени? Ядрено въоръжаване? Тероризъм? Наркокартели? Всички тези теми бяха богато представени на неговото табло с разпечатани страхотии.

— Как така? — поинтересувах се аз.

Джонас забеляза, че гледам таблото му.

— Да предположим, че някой знае какво се задава. Дали бихме го послушали?

Ако вярвах, че някой някога изобщо слуша и обръща внимание, щях да разкажа на всички какво се случваше, вместо сам да отнеса вината. А може би моят недостатък беше, че съм страхливец, а не че ми липсва вяра. Така или иначе, бях си държал устата затворена и бях слушал заповедите на Бритни вместо собствената си съвест, за да мога да си получавам заплатата още няколко месеца.

Въпреки това разговор на каквато и да била тема беше за предпочитане пред обичайното мрачно мълчание и безкрайно самоанализиране.

— Да, но никой не знае със сигурност — казах аз и посочих най-общо към таблото му. — Светът е пълен с т.нар. експерти, които твърдят, че знаят какво става, но помежду си не могат да постигнат съгласие дори за точния час.

Тъжна усмивка просветна на лицето на Джонас.

— Не, наистина не знаят.

Аз нямах какво друго да добавя и той се върна при работните си маси и неизяснените си занимания. Внезапно усетих, че не ми се иска да оставя първия ни, макар и не особено сериозен разговор, да секне току-така и казах:

— Не са ни нужни повече експерти, а някак да почнем отначало.

— Точно така. Да речем, че можеш да предупредиш света за Хитлер през 1938 г. Не, че е зъл амбициозен човек, който се кани да започне война, а че е започнал война. Че милиони са загинали, че целият политически ред в Европа е бил разбит и в резултат комунистите са окупирали половината континент и причинили страдания на милиони други. Би ли го направил?

Когато този разговор беше започнал, аз тъкмо се бях заел да сложа прясна вода и храна на морските свинчета. Джонас се забавляваше от факта, че им бях дал имена. Приключих си заниманието, затворих клетката и се изправих.

— Сложен въпрос — казах аз. — Спираш Хитлер, но какво друго ще промениш? Вярно, милиони животи спасени, но милиарди променени.

— Никак не е сложно — отвърна Джонас и се намръщи. — Не и за всички. Ако си от Полша нещата са съвсем прости. Един от всеки шест поляци са загинали през Втората световна война, а годините на руската окупация след това опропастиха оцелелите.

Гневът усили акцента му, който аз бях спрял да забелязвам. От кратката записка, която минаваше за договор между нас двамата и ми позволяваше да живея на втория етаж в следващите четиринадесет месеца, бях научил пълното му име. Фамилията му беше Горски. Зачудих се кога и при какви обстоятелства се беше преселил в Америка.

— Или може да се върна към младостта си — смених аз темата възможно най-деликатно. Все пак, ако Джонас сменеше ключалките следващия път, когато излезех по задачи и откажеше да ме пусне обратно, какво бих могъл да направя? Да наема адвокат? — Да науча по-младата си личност всичко, което сега знам за жените. Няма да отнеме много време.

Засмях се, а след секунда Джонас се присъедини към мен. Опитах да си представя такава среща — между нещастника, в който се бях превърнал, и по-младата си личност. Онзи самоуверен сополанко никога нямаше да ме послуша. Същото се отнасяше за мен отпреди една година, която сега изглеждаше да се е проточила цял живот.

Дали на Джонас му се щеше да каже на по-ранната си личност да се грижи по-добре за получената субсидия? Или да избере по-подходяща област за проучване от това, с което се беше заел? Или да си намери приятели отвъд кръга на ненадеждните си колеги?

Когато Джонас се върна към неясните си занимания, аз останах с впечатлението, че е останало нещо недоизказано, което е искал да обсъдим.

 

 

При цялата си странност, този разговор помогна да разчупи преградата между нас. Същия следобед, докато работехме, обсъждахме бейзбол. Вечерта в бившата стая за почивка на работниците, която бяхме приспособили за кухня, вечеряхме пица и бира и говорихме за музика. Но когато Джонас разпалено заговори за последната финансова криза, която съсипвала Европа, аз само кимах и се съсредоточих върху бирата си. Какъвто и да беше проблемът с външния дълг на Гърция, аз поне нямах вина за него.

 

 

Следващия ден, докато разчиствах чиниите от закуската от една от работните маси, Джонас заговори за ентропия. Каквото и да беше това. Нещо, свързано със сложната физика, предположих аз. Често го бях чувал да си мърмори за ентропията. Този път той забеляза неразбиращото ми изражение.

— Безредие, ако щеш.

— Ако ща какво?

Джонас се усмихна и поклати глава.

— Мисли за ентропията като за измерване хомогенността на една система.

— Това не ми помага особено — казах му.

На масата до него имаше чаша с кафе. Той я посочи.

— В кафето има мляко. Двете са добре размесени и цветът на течността в чашата е еднакъв навсякъде.

— А-ха.

Той упорито продължи.

— Кафето е горещо. Молекулите на кафето и млякото постоянно препускат наоколо. Въпреки това безразборно движение, никога не се случва млякото да се събере на едно място и останалата част от течността да си върне черния цвят. Това се дължи на ентропията.

Аз се намръщих в опит да проумея думите му.

— Тя е някаква сила, която въздейства върху млякото?

— Метафорично казано. Това е силата на числата. Има неизброими начини млякото и кафето да се организират помежду си, така че двете течности да останат размесени. Вариантите, при която двете се разделят, са крайно ограничени.

— Но е възможно да се случи — предизвикателно попитах аз.

— Възможно е — каза той и замислено прокара ръка по брадата си. Може би се чудеше дали да продължи или да си спести усилията. — Чувал ли си за физика Мъри Гел-Ман?

Бях чувал за Айнщайн и Нютон, и за един италианец. Отне ми секунда да се сетя името му — Галилео. Съмнявах се да са ми познати други физици.

— Не, не мисля.

— Добре, няма значение — може и да нямаше, но Джонас изглеждаше разочарован. — Гел-Ман твърди, че „Онова, което не е забранено, е задължително“.

— Значи, трябва да виждаме случаи, когато млякото се отделя?

— Да, но не и в рамките на нашия живот. Специалността на Гел-Ман е физика на елементарните частици. Не знам дали някога е разсъждавал върху разпръсването на млякото. Работата е там, че…

— Да?

— Законите на физиката, всички закони, важат еднакво в прав и обратен ред.

— Прав и обратен ред — повторих аз.

— Във времето — допълни той. — Ако, да кажем, една кола се движи с постоянна скорост на север и аз знам къде се намира в момента, елементарната физика ми позволява лесно да определя къде се е намирала преди десет минути и къде ще се намира след десет.

Чашата ми беше празна. Докато си наливах нова доза кафе се замислих за въпроса на Джонас предишния ден, дали понякога се чудя и направих едно интуитивно заключение.

— Ти се интересуваш от пътуване във времето.

— Така е.

— И се надяваш някой да спре Хитлер.

— Това беше само един пример.

Явно съм познал от самото начало — работех за луд учен. Като изключим филмите за Терминатора, кой изобщо говори за машини на времето?

Но докато разчиствах стаята на Джонас, бях виждал сложени в рамка сертификата му за докторска степен по физика от Харвард и дипломата му на електроинженер от Техническия институт в Масачузетс. На дървената касета, която му служеше за нощна масичка, имаше декоративна халба за бира, украсена с герба на колежа Смитсън-Брайъруд и текст, който го поздравяваше, задето е станал асоцииран професор. Нищо чудно някога наистина да е успял да спечели субсидия от Националната научна фондация.

Така че какво беше той в крайна сметка: учен, откачалка или и двете? Мислите ми се въртяха отново и отново като картинките в монетен автомат на късмета, но така и не улучвах джакпот.

Аз надигнах чашата си с кафе, а Джонас се изправи.

— Имам списък с покупки, които ще ми трябват. Като напазаруваш и приключиш с морските свинчета, ще искам да започнеш…

— Какво общо има пътуването във времето с кафето и млякото? — не се стърпях аз. — С ентропията имам предвид.

Прекъсването хвана Джонас неподготвен, но въпросът явно му беше приятен. Сигурно му липсваше възможността да обсъжда научни теми с колегите си. Аз може да бях жалък заместител, но поне бях проявил интерес. Той отговори:

— Онова, което не е забранено, е задължително. Пътуването във времето, доколкото можем да преценим, не е забранено.

Дори аз можех да продължа това съждение — следователно пътуването във времето е задължително. Не можех обаче да се принудя да изрека очевидния въпрос, който произтичаше от такова заключение. Джонас беше този, който го изказа на глас.

— Тогава… къде са пътуващите във времето?

 

 

Къде са пътуващите във времето?

По принцип пия кафето си черно, но този път импулсивно посегнах към каничката с мляко. Продължих да наливам, докато кафето ставаше все по-светло и по-светло и накрая почти преля от ръба на чашата.

— Бъдещето обхваща много дълго време — казах аз. — Ако пътуването във времето все някога бъде изобретено, не би ли трябвало някой да се върне до нашето време?

— И аз това си мисля — отговори Джонас, като се взираше настойчиво в мен.

В объркването си аз се блъснах в масата. Кафето се разля, потече от масата и ми намокри обувките, но аз почти не го усетих.

Колкото повече време минава, толкова по-пълно би трябвало да се размесват млякото и кафето. След като бъдещето неизбежно се простира отвъд неизбежното изобретяване на пътуването във времето, не би ли трябвало периодът след изобретяването и периодът преди в крайна сметка също да се смесят?

Тогава, къде бяха пътниците във времето?

Може би живееха сред нас тайно.

Или може би цялата записана история беше един от онези безкрайно редки варианти, в които нашето „кафе“ и тяхното „мляко“ оставаха разделени. Или…

Да предположим, че метафоричното кафе на нашата ера оставаше черно, защото нямаше метафорично мляко на пътуване във времето от бъдещето. Да предположим, че бъдещето — поне бъдещето на човечеството — е приключило преди пътуването във времето да бъде изобретено.

Като оставим настрана скептичността на Джонас към идеята за съдбата, безкрайните световни кризи, изложени на неговото табло, започваха да описват една съвсем друга неизбежност.

— Надявам се да си само един безумец — казах му аз.

— Аз също — отговори Джонас.

Глава 3

По някое време спрях да броя дните си в работилницата. Имах работа, макар и под квалификацията ми. Вместо това, докато Джонас потъваше във все по-мрачни мисли, започнах да се чудя колко ли работни дни с него ми оставаха. Защото над каквото и да работеше той тук, не му се получаваше.

Той проклинаше оборудването си, тръшкаше врати, репчеше ми се и риташе невинни боклукчийски кошчета. На два пъти захвърли нещо по стената. Каквото и да беше осцилоскопът, той се натроши зрелищно.

Беше един сумрачен четвъртък. Навън гърмеше непрестанно и проливен дъжд се стичаше по малобройните, високо разположени прозорци. Вътре в халето атмосферата беше още по-мрачна. С измерващи устройства, които аз дори не разпознавах, Джонас проверяваше отново и отново параметрите на последната си разработка. Мърморенето му премина в ръмжене и накрая избухна в проклятия, когато го попитах с какво да се заема. Постарах се да се покрия, но продължих да чувам гневните трясъци.

От една от камарите с електронни отпадъци изрових стара преносима уредба. Радио сигналът беше насечен и съскащ — дали заради оборудването на Джонас или заради бурята — но няколко станции се чуваха горе-долу добре. Сменях станцията веднага щом почнеха новини. Нямах желание да подклаждам яда на Джонас.

Преглеждах хладилника, когато Джонас се появи. Изглеждаше… сломен.

— Какво искаш за обяд? — попитах го.

Той не ми отговори.

— Знаеш ли какво — казах му, — аз ще взема да изляза и да те оставя сам. — Докато живеех и се хранех в работилницата безплатно, успявах да спестя повечето от мизерните си заплати. Можех да си позволя цял Биг Мак. Може би дори картофки. — Да ти донеса ли нещо?

Увесил рамене, той каза:

— Това, което не е забранено, е задължително.

— Кой знае, може да е възможно само на кино — казах аз.

— Не си единственият, който мисли така — Джонас отвори бутилка бира и отпи дълга глътка. — Моите двулични, лишени от въображение колеги, настояват, че причината винаги предхожда следствието. Но аз не го вярвам.

По-скоро отказваше да вярва, ако съдех по наежената му стойка. Защото, ако те бяха прави, значи той беше пропилял… години?

— Да ти оставя ли музиката да свири? — попитах, като тръгнах към вратата.

— Какво?

— Музиката. Да оставя ли радиото включено? — посочих касетофона на плота. — Извадих тая бракма от камарата с отпадъци. Не че улавя сигнал за чудо и приказ…

Нещо проблесна в очите му. Не беше нито отчаяние, нито разочарование, нито гняв. Беше нещо многозначително. Той изглеждаше… едва ли не обнадежден.

Лицето на Джонас се разтегли в широка усмивка.

— Питър — каза той, — ти си гений.

 

 

Когато се прибрах същия следобед, заварих Джонас, надянал предпазни очила, да пробива с дрелка отвор в един от металните сейфове. Вратата на сейфа беше отворена, така че не ми беше ясно защо му беше да го пробива. Звукът от дрелката беше пронизителен, затова не се и опитах да го заговоря.

Стоманата на сейфа или беше много здрава или свредлото не беше достатъчно твърдо, или и двете. Джонас счупи три свредла и изгори моторите на две дрелки, докато пробие стената. Накрая остави инструмента и атакува ръбовете на отвора с голяма пила.

Дотогава аз бях запретнал ръкави и бях почнал да почиствам клетката на морските свинчета. Работата ми не вървеше много бързо, защото не можех да откъсна мислите си от края на сутрешния ни разговор. Джонас трябва да ме беше взел на подбив!

Но ако не беше така? Лабораторията беше пълна с часовници и аз не можех да спра да се взирам в тях. Дали някое от устройствата на Джонас не беше пътувало във времето?

Едва ли. Всички часовници показваха едно и също време с разлика от няколко секунди.

— Ела ми помогни — повика ме Джонас. Беше отключил вратата на мрежестото заграждение около трафопоста.

— Какво правиш с онзи сейф? — попитах аз, докато двамата изтърколихме от клетката голяма колкото маса дървена ролка с навит на нея електрически кабел.

— Ще видиш.

Кабелът, който се развиваше след нас, изглеждаше масивен. Да не би това да беше захранването на прословутата машина на времето? Или само се забавляваше за моя сметка?

— Мога ли да помогна с нещо друго? — попитах го.

— Можеш ли да работиш с камера?

— Мисля, че да.

— Поупражнявай се — каза Джонас, извади камера от един шкаф и ми я подаде. — Това е много важно.

Аз обиколих халето, заснех и прегледах няколко кратки клипа, но на тях нищо не се движеше. Опитах да снимам морските свинчета, но те не се размърдаха, докато не пуснах резени краставица в клетката им. Докато аз разучавах бутоните за управление на камерата, Джонас беше подредил няколко от джаджите си в дъното на сейфа, под единствения му рафт. Дебелият кабел, който бяхме развили, сега минаваше през отвора, който той толкова трудно беше пробил.

— Готов ли си?

— Готов — казах му, но ми се щеше да попитам за какво съм се приготвил.

Вдигнах камерата, натиснах бутона за запис и Джонас започна да говори.

 

 

— Тук виждате устройство, сглобено по мой собствен проект. След малко ще го заключа в този сейф. Ако ме последвате — това явно беше насочено към оператора реших аз и последвах Джонас около работната маса, — ще видите малък отвор в сейфа.

Аз натиснах бутона за приближаване и фокусирах камерата върху мястото, където той беше уплътнил отвора с някаква паста — явно някакво бързо съхнещо лепило. Когато той почука уплътнението с върха на пилата, прозвуча сякаш удря твърда повърхност.

— Както виждате, уплътнил съм луфта около кабела.

Помислих си, че Джонас говори като учен, който се обръща към поколенията или към колегите си, които са се съмнявали в него, а не към такива като мен. Скоро изгубих нишката на мисълта му. Чинно записах всичко. Фокусирах камерата върху ръчния му часовник, когато ми каза да го направя. Той, както и дигиталния часовник на работната маса до сейфа, показваше 14:02 часа̀. После заснех двата часовника един до друг — равномерното въртене на секундарника на единия и примигващите цифри на другия.

Той свали часовника си и го сложи върху рафта на сейфа. Отдолу устройството, което беше сглобил, имаше клавиатура и два екрана. С натискане на няколко клавиша той ги настрои и двата. Единият показваше „Десет минути“. Другият, на който той беше задал шестдесет секунди, започна да отброява на обратно, когато Джонас натисна ENTER.

Джонас затвори вратата на сейфа и завъртя колелото на ключалката.

— Сега ще изчакаме до 14:14 по този часовник. Ще видите, че вратата на сейфа ще остане затворена през цялото време.

Това също беше указание за мен. Задържах фокуса върху сейфа и часовника, без да мърдам.

Докато минутите минаваха, той нервно пристъпваше от крак на крак. В 14:13 часа̀ каза:

— Сякаш продължава безкрайно.

Часовникът на работната маса показа 14:14. Със замах Джонас отключи сейфа, отвори вратата и вдигна часовника си към камерата.

Часовникът, все още отброяващ секундите, показваше 14:04.

 

 

Вечерта пихме шампанско. Евтино шампанско от различни водни чаши, но какво от това.

Джонас вдигна чашата си.

— Тост: за проумяването. Най-после. Нямаше да успея без теб.

Ние се чукнахме.

— Проумяване на какво?

— Къде са пътниците във времето.

Нима аз бях допринесъл за това прозрение?

— Не разбирам. Къде са?

— Все още са в бъдещето — каза той и потупа касетофона, която бях извадил от камарата ненужни уреди. — Не можеш да уловиш радио сигнал без радио приемник. — Последва многозначителна пауза. — Оказва се също, че не можеш да преместиш нещо във времето без подходящия приемник.

Нещо като ръчен часовник например. Още не можех да схвана какво се беше случило.

— Е, и?

Той си допи шампанското, напълни си втора щедра чаша, допълни и моята.

— И значи, не можеш да преместиш нито човек, нито предмет във времето без съответното устройство, което да приеме пътуващия.

— Значи докато някой направи приемник…

— И ето, че аз го направих.

— Тогава трябва ли да очакваме, че ще почнем да получаваме хартиени изрезки от бъдещето? — А може би той се канеше да създаде много по-голямо устройство. Достатъчно за цял човек. Потръпнах при мисълта.

— Да караме наред, Питър. Не искаме да се натресем в някой семеен парадокс, нали?

— Това пък какво е?

— Главоблъсканица на тема причина и следствие. Представи си, че пътувам назад във времето и попреча на дядо си и баба си да се срещнат.

Ако дядо му и баба му не се срещнат… няма да се срещнат и родителите му… и следователно него също няма да го има. Но, ако той никога не е съществувал, няма как да се е върнал във времето. Значи няма как да е попречил на дядо си и баба си да се срещнат. И тогава…

Джонас се разсмя.

— Изглеждаш съвсем подходящо стъписан. Искам да кажа, че човек не трябва да използва такава технология лековато.

— А как трябва да се използва пътуването във времето?

— Внимателно — отвърна Джонас. — И само по много сериозни причини.

Глава 4

В дните след голямото откритие, Джонас продължи да работи трескаво — все се въртеше около уреда, настройваше го, изчистваше параметрите на проекта. Често, като минавах през лабораторията, го заварвах захлупен на някоя работна маса бясно да пише нещо в бележник, подвързан с груб плат.

След това, късно една сутрин, започна пиукането.

Първо не му обърнах внимание. Беше подобно на звука на микровълновата фурна. Страдах от пролетни алергии и ушите ми бяха толкова заглъхнали, че не можех да преценя откъде се чуват различните шумове. Но тъй като пиукането се повтаряше на всеки няколко минути, реших, че едва ли е микровълновата. Колко чаши чай би могъл да изпие Джонас?

Веднъж обаче се случи да чуя едно тройно пиукане точно, когато минавах покрай работилницата. Джонас вдигна глава от записките си, остави писалката и отвори вратичката на сейфа. Взе от рафта вътре дървена линийка, сравни я с линията на бюрото и кимна видимо доволен.

— Изглеждат ми съвсем еднакви — казах, без да ме е питал.

— Така и трябва да е — съгласи се Джонас. — Но е най-добре тези неща да се потвърждават.

— Пиукането от някакъв таймер ли се чува?

Той поклати глава.

— Настроих устройството да пиука, когато получава нещо.

Навсякъде около него се виждаха двойки идентични предмети — чаши, рулетки, химикали.

— Доколкото разбирам пращаш доста неща — отбелязах аз. — Всичко ли пристига читаво?

— Химикалите продължават да пишат, линийките не са си променили дължината.

— И си абсолютно сигурен, че предметите пътуват, а не си остават в сейфа през цялото време?

— Естествено, че съм сигурен — тросна ми се той. — Алармата се включва от задействане веригата на сензорите. Ти няма да разбереш.

— Извинявай — явно мнението на общия работник невинаги беше добре дошло. — Минава обед. Мислех да отида да взема нещо за ядене. Някакви предпочитания?

Джонас седеше, наклонил глава и стиснал устни, без да ми отговори.

— Аха — възкликна той накрая. Стана от мястото си и довлече една голяма везна, индустриален клас. — Претегли се и ми кажи, дали този кантар мери точно.

С дрехите и обувките отклоних стрелката едва до около шестдесет килограма.

— Точен е.

— Сега ми помогни да смъкна сейфа.

Сложихме устройството на платформата на кантара. Тежеше с около пет килограма повече от мен! А Джонас го беше качил на работния плот без моя помощ.

— Сега наблюдавай ска̀лата — разпореди се той.

— Ако идеята ти е да ме убедиш, нямаше ли да е по-лесно да пробиеш дупка?

— Проекцията на полето трябва да е неизменна, за да не възникнат темпорални колебания в прехвърляните обекти. За да се запази тази еднородност, непрекъснатостта на провеждащото ограждение е от ключово значение.

— А?

— Работи по-добре, ако отвсякъде е оградено с метал — обясни той. — Само гледай.

Той отвори сейфа и сложи на рафта месингов цилиндър.

— Стандартно калибрирана тежест — един килограм. Така ли е?

Стрелката на кантара се отклони точно с толкова.

— Така — потвърдих аз.

Приведен, за да стигне контролното табло вътре в сейфа, Джонас натискаше клавиши. Изправи се и затвори вратата.

— Пращам цилиндъра пет минути напред. Наблюдавай кантара.

Няколко секунди по-късно, стрелката отбеляза един килограм по-малко. Пет минути по-късно, едновременно с последното от трите пиукания, кантарът отново регистрира допълнителния килограм.

 

 

Малко след един и половина се върнах от Тако Бел с чанта, пълна с испанска храна. Джонас отново беше наведен над работния си плот и с гръб към мен. Пред себе си имаше два, все още опаковани, детектора за дим.

Сякаш цялата високоволтова техника не беше достатъчна да превърне старото хале в потенциално пожароопасно място, ами навсякъде имаше и натрупани дървени палети, керосинови печки, които щяха да влязат в употреба след няколко месеца, и шкафове, пълни с металните контейнери на аерозолни спрейове. Въпреки това за мен си оставаше загадка (една от многото) защо му бяха на Джонас толкова много детектори за дим.

— Съмнявам се, че още два детектора ще променят нещо — казах му.

Той подскочи.

— Не те чух да влизаш.

— Добре ли си?

— Малко преди един часа̀ приемникът изпиука. Само че аз нямах нищо насрочено за пристигане. И досега никога не съм пращал детектори за дим.

Тогава как… О!

— Твоята бъдеща личност ги е изпратила?

— Така изглежда. Само че аз, той, е пратил само един от двата. Вторият извадих от нашия резерв тук.

Бях виждал Джонас щастлив и тъжен, трескав и разсеян. Никога не го бях виждал изумен.

— Засега не си готов да почнеш да пращаш неща назад — предположих аз. По-точно, надявах се. Семейните парадокси ме плашеха.

— Ни най-малко — засмя се Джонас неловко. — Но явно бъдещото ми аз е.

— Колко далеч в бъдещето? Знаеш ли?

— Ще науча — отвърна Джонас. — Защото аз, той, е искал да знам. Тук, в шкафа, намерих детектор за дим със същия сериен номер.

 

 

Кой да знае, че детекторите за дим били радиоактивни?

Джонас знаеше. Затова беше купил толкова много. Малко количество радиоактивен материал йонизира въздуха в затворената кутия на детектора. Йонизираните молекули затварят електрическата верига. Ако вътре се вмъкнат сажди, йонизацията рязко спада. Точно този спад отчита детекторът.

За разлика от повечето радиоактивни продукти, никого не го беше грижа колко детектори за дим си купува човек. Пък и няма причина да са загрижени. Дори извън кутията си, няколко сантиметра въздух бяха достатъчни да блокират слабото излъчване на радиоактивното зрънце.

Като само изсумтя по повод на моето невежество, Джонас извади радиоактивните зрънца от двата детектора. Инструментите му показаха, че и двата все още излъчват, но единият по-слабо от другия. Едното зрънце беше преминало по-дълъг период на разпад.

Когато Джонас направи съответните изчисления, оказа се, че полученият детектор е бил изпратен назад пет години в бъдещето.

 

 

Онази вечер Джонас прояви истинска щедрост и двамата вечеряхме в ресторант със сервитьори и бели покривки на масите. Докато домакинът ни водеше към нашето сепаре, аз отскочих до тоалетната. Когато се присъединих към Джонас на масата, той вече беше поръчал бутилка вино. Каза ми, че тази вечер ще празнуваме, но треперещата му ръка, когато изпи почти пълната чаша на един дъх, говореше нещо друго. Фактът, че той също имаше своите съмнения за развитието на нещата, някак успя да ме успокои.

Беше сряда и още нямаше шест часа̀, така че ресторантът беше почти празен.

— Бъдещият ти е чакал пет години, за да изпрати онзи детектор — обадих се аз. Или… ще чака. Или трябва да чака. — Защо?

Джонас сгъна и разгъна салфетката си.

— След като е чакал толкова дълго да изпрати съобщение, защо го е пратил толкова назад в миналото ли имаш предвид?

— Какво съобщение — коментирах аз. — Той прати само един детектор за дим. Това не ти съобщава нищо.

— Не е така. До момента аз съм пращал предмети само напред във времето. Той ми показа, че пътуването назад е възможно. Следствие преди причината… в известен смисъл.

Ами семейния парадокс? Аз също глътнах виното си наведнъж.

— Може би фактът, че бъдещият ти е решил да не разкрива нищо за своето време, е многозначителен. Може би по този начин ти съобщава, че това проучване е опасно.

Джонас пусна салфетката в скута си и притисна върховете на пръстите си, сякаш, за да се съсредоточи. Понечи да каже нещо, после се отказа. За момент се обнадеждих, че може би премисля работата си. Но, уви.

— Грешиш — каза Джонас сухо. — Бъдещият аз е използвал същата тази технология. Аз, той, е имал достатъчно сериозни причини да рискува да създаде парадокс.

Аз премислих тази идея, все още оплетен в какофония от времена и причастия.

— Мислиш си за историята с Хитлер?

— В известен смисъл — потвърди Джонас. — Разбира се, ние не можем да се намесим в онова време. Тогава все още не е съществувал приемник. Обаче…

Сервитьорката се беше появила, за да ни предложи специалитетите на вечерта. Аз почти не я слушах, докато се опитвах да си представя как две версии на Джонас общуват през годините и как едно следствие може да предхожда причината си.

Стори ми се по-лесно да проумея нещата чрез една аналогия. Ако Джонас успее да предотврати нацистката инвазия в Полша, тогава какво? Може би ще избухне същото толкова ужасна война между Запада и сталинистка Русия, а Полша отново ще се окаже в центъра на събитията. Може би в тази алтернативна война бащата на Джонас умира. Или, понеже войната не се случва, полски войник, който иначе би загинал от немски куршум, оцелява и първи среща майката на Джонас. Така или иначе, това означава, че няма да се роди Джонас, който да предотврати плановете на Хитлер, така че…

Сервитьорката продължаваше да описва деликатни сосове и екзотични гъби, докато моят ум се въртеше в омагьосан кръг.

Вместо да се опитвам да избирам, аз поръчах специалитета, какъвто и да беше. Дори не забелязах какво си поръча Джонас. Накрая жената се отдалечи.

— Докъде бяхме стигнали! — попита Джонас. — О, да. За мен, днешната изненада е добър знак.

— Може би е време да запознаеш властите с работата си.

— И на кого би поверил такава технология? — веднага отговори той. — Не, повярвай ми, най-добре е да запазим това за себе си.

Някъде из главата ми Бритни се изсмя подигравателно.

Някога аз можех да се обърна към банковите ревизори от Федералната корпорация за застраховане на влоговете, можех да се свържа с Комисията по ценните книжа и борсите. Стотици заповеди за обявяване на просрочени ипотеки всеки ден — такъв обем напълно изключваше възможността реални човешки служители да са прегледали цялата тази документация. Би било съвсем лесно да се докаже. Аз бях нотариус и дългогодишен служител на ипотечния отдел, думите ми нямаше да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

Но къде един осъден престъпник, завършил английска литература, може да докладва за безразсъдни експерименти, провеждани със самата тъкан на реалността? Кой щеше да ми повярва?

— Ако бъдещият ти искаше да промениш нещо, той щеше да ти го каже. Щеше да ти каже къде точно са се объркали нещата. Щеше да предложи какво да правиш, с кого да говориш. Той знае всичко, което знаеш ти, но и всичко, което е научил във времето дотогава.

— Може би — по нервния треперлив тон на гласа му разбрах, че за него темата е приключена.

Като допълвах чашата си, за първи път погледнах етикета на бутилката. Джонас беше поръчал скъпо вино, при това от много добра година.

— Още нещо е пристигнало заедно с детектора? — предположих аз.

— Резултат от конни надбягвания — призна той.

И като беше поръчал бутилка вино, което иначе не би могъл да си позволи, Джонас вече беше почнал да променя бъдещето.

Изядохме скъпата си вечеря в неловко мълчание.

Глава 5

Джонас така и не ми показа съобщението до самия себе си, но трябва да е съдържало повече от един резултат от конни надбягвания. На два пъти го видях да търгува онлайн с акции и бонове. Веднъж дори ми се стори, че търгува с чуждестранна валута, но той затвори лаптопа си преди да успея да огледам по-добре екрана.

Каквото и да правеше, парите вече не бяха проблем за него. В резултат и аз получих увеличение, което направи заплатата ми доста добра като за общ работник, особено като се има предвид колко малко всъщност работех. Веднага след това обаче той ме информира, че част от увеличението заменя досегашните ми разходи за храна. Схванах съвсем ясно идеята — край с фамилиарниченето. Каквото мнение имах за неговия проект, най-добре беше да го държа за себе си.

Минаха седмици, после месеци. Напрежението помежду ни спадна и отново започнахме да се храним заедно. Говорехме си за футбол. Вече не коментирах работата му, освен ако той изрично не ме попиташе.

През октомври Джонас направи онлайн залог за финала на американското футболно първенство и февруари следващата година прибра огромна печалба. Междувременно аз бях събрал смелост да поканя Виктория, момичето от денонощния, на кафе. Оказа се, че имаме общи интереси. Аз отново започнах да водя социален живот.

Ако не бях събрал някой и друг долар, дали щях да се осмеля да я поканя? Нямаше как да знам. Ами ако нещата между нас потръгнеха? Ако се оженехме и имахме деца? Без информацията, пратена от Бъдещия Джонас това нямаше да се случи. Или може би, като пазех тайни от нея, аз щях да осуетя възможната романтична връзка помежду ни?

Новите устройства вече не пристигаха като подаяния от гузни колеги на Джонас, нито получавахме огромни камари, обозначени „Електроника — разни“, в която трябваше да ровим, за да открием нещо читаво. Пратките пристигаха по куриер, някои дори носеха логото на фирми за техника, за които бях чувал. Аз запълвах контейнер след контейнер с камарите рециклирана електроника на Джонас, за да освободя място за рафтове и още повече работни маси. Изследванията на Джонас се простираха върху все по-голяма част от площта на халето.

При цялото това ново място, където да се развихри, Джонас започна да увеличава мащаба на експериментите си. Аз си мислех, че всичко е въпрос на създаване на по-голяма кутия и захранването й с по-силен ток. Явно грешах. Но малко по малко той вече успяваше да прехвърля по-едри и по-тежки предмети — една древна метална топка за задържане на отворена врата, тонер касета, камара керамични чинии…

Само дето след прехвърлянето някои от предметите излизаха… не съвсем наред. Калкулаторите пръскаха искри или вече не можеха да изчисляват, или съвсем не работеха. Прехвърлените плодове миришеха странно, при това миризмата всеки път беше различна. За мое огромно облекчение, морските свинчета отказваха да ядат късчетата от прехвърлените плодове, които Джонас им даваше. Той разсъждаваше на глас по теми, които нищо не ми говореха като: „микроскопични райони на полева нехомогенност“, а после си поръчваше още повече необичайна техника. Освен че бяха едри и скъпи, аз не знаех нищо друго за функциите на новите уреди.

Скоро Джонас имаше шест прототипа, с които провеждаше тестове, на шест работни маси, всеки с различни свойства и капацитет. Беше започнал да записва графика на една бяла дъска — какво е изпратено напред, чрез кой прототип, кога трябва да се появи. Аз от своя страна се научих да игнорирам непрестанното пиукане.

Едно нещо така и не се промени: Джонас продължи да мърмори, докато работеше, продължи да се мръщи на новините, които вървяха непрестанно на лаптопа му. Финансовата нестабилност на Гърция се беше разпростряла из по-голямата част от Европа. Сриващите се цени на имотите продължаваха да дърпат надолу американската икономика. Глетчери и полярни шапки се топяха по-бързо, от предвижданията на климатолозите. Севернокорейците взривиха опитни ракети в Японско море, а на иранците им оставаше съвсем малко да се сдобият с ядрено оръжие. Аз добавих второ табло за Джонас и скоро то също беше затрупано със слоеве разпечатки.

Доколкото знаех, този Джонас все още не беше пращал нищо назад във времето и поне за това бях благодарен. Може би той също в някаква степен се тревожеше за парадоксите.

Той ми даваше задачи и аз ги изпълнявах — почти нямахме повод да разговаряме за нещо друго. Докато един ден…

 

 

— Проклет да е! — извика Джонас.

Аз се втурнах към него от стаята за почивка. На екрана на лаптопа му се виждаше водна стена, надвиснала над някакви кутийки. Само дето се оказа, че кутийките са сгради! Върху картината вървеше надпис: „Силно земетресение, последвано от цунами, разтърси Япония. Хиляди изчезнали, вероятно мъртви.“ Докато гледах, приливната вълна отнесе всичко със себе си.

— Защо не ме е предупредил? — обърна се Джонас към мен, бял като платно. — Можех да се свържа със сеизмолози, геолози, който и да е. Ако не друго, можех поне да повдигна съмнение, да накарам хората да проявят повече бдителност.

Поразен от видяното, аз успях единствено да свия рамене.

Цял град разрушен до основи. Пътнически влак, погълнат от морето. Аварирали електроцентрали из цялата страна. Дни наред не можехме да се откъснем от развитието на събитията. Дистанцията, която се беше появила между двама ни, почти се стопи. Докато траеше, това сплотяване беше единствената, макар и съвсем дребна, положителна страна на случващото се.

И тогава, един след друг, аварираха реакторите на ядрената централа във Фукушима. Ледената решимост, която обхвана Джонас, беше страховита.

— Майната му — избута той лаптопа настрана. — Аз бих могъл да предупредя себе си.

— Да, но не си го направил — казах аз.

— Но бих могъл — повтори той. — Това му е хубавото да имаш машина на времето.

— Да, но какво друго ще промениш? Твоята бъдеща личност трябва да има причина да не те предупреди.

— Онзи Джонас няма да каже нищо на никого — сопна ми се той. — Бъдещето пое в друга посока в момента, когато той ми прати информацията, с чиято помощ успях да ускоря работата си.

— А ако ти пратиш съобщение на себе си назад във времето, тогава няма ли нашето настояще — и животът на всички хора днес — също да се отклони в друга посока?

— Хиляди са мъртви. Още хиляди изчезнали. За хиляди от тях аз мога да осигуря бъдеще. Какво се е случило в последната седмица, което си струва да се запази…

Откъм близката работна маса се чу тройно пиукане. Джонас погледна графика си и направи гримаса.

— Нямам нищо планирано.

Най-новото му устройство имаше прозорци — метална решетка, вложена в стъкло, точно както вратичката на микровълнова печка. Решетката беше достатъчна да поддържа хомогенността на полето, каквото и да значеше това, в обграденото пространство. Така успях да видя, че вътре се беше появил опакован детектор за дим, поставен върху лист хартия.

Когато Джонас извади бележката, по нея се виждаше същия криволичещ почерк, както по таблицата с графика му. Беше неговият почерк. Бележката съдържаше само три думи:

Не го прави!

 

 

Бележката ме разтърси, но не толкова, колкото информацията, която разкри детекторът за дим. Неговият сериен номер също съвпадаше с един от наличните в склада детектори. Непоколебимата заповед беше изпратена от малко повече от две години в бъдещето. Беше ни предупредил по-ранен Джонас.

— Той знае повече от нас — обадих се аз. — Би трябвало да го послушаме.

Джонас започна да крачи, сбърчил вежди. В известен смисъл нашето споделено объркване ме успокои. И в същото време ме ужаси. Ако той самият не разбираше какво се случва…

Идеята за пътуване във времето ми докарваше главоболие. Да предположим, че по-ранният бъдещ Джонас е изчезнал, изтрит от собствените си действия? Тогава това на самоубийство ли се равнява? Благородна саможертва? Лудост? И какво ще се случи тогава с мен в бъдещето. Моят или по-точно неговият живот също ще бъде унищожен.

Но ако бъдещият Джонас е изчезнал, кой е пратил или щеше да изпрати онези съвети за търговия на борсата? Лабораторията все още беше пълна със скъпо оборудване, за което някак се бяха намерили средства. Отчаяно се опитвах да си представя бъдеще, което не е предотвратено, а по-скоро деликатно пренастроено.

— Хиляди биха били спасени — каза Джонас рязко, все още крачейки между двете редици работни маси. — Ядрените реактори можеше да бъдат спрени предварително, кризата можеше да се избегне, целият район можеше да бъде спасен от радиоактивното облъчване. И въпреки това, аз си казвам да не правя нищо. Защо? Защо?

Той достигна края на пътеката и отново се извърна с лице срещу мен.

— Той, аз, може би се опасява, че това ще влоши нещата? Поне едно възможно обяснение.

— Как едно предупреждение може да влоши явление като цунами?

— Не цунамито — каза Джонас. — Проблемът би бил точното предсказване на земетресението, защото такова нещо никога не е правено. Хората ще настояват за обяснение. Моята сфера на проучване не е тайна и никога не е включвала сеизмология.

Което в един миг щеше да превърне Джонас от лунатик в човека, който знае бъдещето. Колко време ще отнеме на правителството да присвои технологията му? И какъв ще е ефектът от такова действие?

— Джонас — гласът ми потрепери, когато заговорих. — Не изпускай духа от бутилката. Трябва само да спреш.

— Не — каза той и извърна погледа си от мен. — Получих нужните средства да работя по-бързо и затова си е имало причина.

Стори ми се, че забелязвам леко колебание в изражението му, но, ако изобщо го е имало, то бързо изчезна.

И все пак, за мое огромно облекчени, Джонас послуша себе си от бъдещето и не прати назад предупреждение.

Глава 6

Продължи да пристига скъпо оборудване. Електронният микроскоп кажи-речи ми беше ясен (макар да не разбирах защо му беше нужен на Джонас), но повечето наименования и описания не ми говореха нищо. Някои от уредите бяха правени по поръчка, а това струваше скъпо.

При това той не ограничи покупките си до техника. Всичките ни мебели бяха дарени на Армията на спасението и заменени с нови. Той си купи фитнес уреди. Дари също старата си износена кола и започна да кара Лексъс. Когато изобщо напускаше халето.

Колкото по-добре оборудвана ставаше лабораторията, толкова повече Джонас се тревожеше за квартала, в който се намирахме. Нае охранителна фирма да поднови и да следи алармената система на сградата. Имаше проблеми със съня. Преди, когато се промъквах нощем долу да си взема нещо за хапване, обикновено навсякъде беше тъмно. Сега най-често го заварвах някъде из лабораторията. Дали работеше, маниакално следеше новините или стоеше на пост? Не можех да преценя.

— Много ще е трудно — отговори ми той, когато му предложих да се преместим. — И стига си ми харчил парите, ако обичаш, те имат друго предназначение.

— Извинявай.

Напоследък често имах случаи да се извинявам. Не бях сигурен защо, освен дето Джонас беше станал много докачлив. Не мислех, че ми е ядосан за нещо. Значи причината трябва да беше в него.

Работата му не напредваше особено бързо. Калкулатори, мобилни телефони и всякакви други електронни устройства никога не работеха както трябва след прехвърлянето. Освен това предметите, които прехвърляше, спряха да нарастват по обем и тегло. Предположих, че това се дължи на проблеми с електрозахранването.

— Не ги искам тук — често си мърмореше Джонас. Мисля, че имаше предвид електротехниците. Току-виж някой му откраднал идеите.

С напредването на експериментите му, токовият удар вероятно беше неизбежен и все пак, когато накрая инсталацията гръмна, Джонас не беше съвсем сигурен защо е станало така. Може би се дължеше на дребна грешка — без да иска трябва да беше насрочил две пристигания едновременно. Или някое от устройствата му не е било правилно калибрирано.

Или пък, предположих аз, бъдещият Джонас е имал още нещо да ни каже. Предположението ми беше отхвърлено с гневна гримаса.

Каквато и да беше причината, два приемника изпиукаха едновременно. Веднъж.

Трафопостът на халето незабавно гръмна с ослепителен фонтан от искри. Ефектът се разпростря далеч извън нашата сграда и остави без ток няколко квартала наоколо. При това в никой от приемниците не се появи никакъв предмет.

Временното спиране на тока беше дребна работа, разбира се. Но същото може да се каже за прословутата амазонска пеперуда, чиито размахани крилца седмици по-късно пораждат бушуващи урагани в другия край на света.

 

 

Красив, топъл, пролетен ден, мек бриз, цъфнали черешови дървета. Птици чуруликат, кучета лаят и дечица радостно се надвикват. Обеден пикник в парка. Изтегнал съм се на тревата, слънцето топли лицето ми. Виктория тихо си пее.

В онзи момент аз бях — осъзнаването на този факт искрено ме изненада — щастлив.

Когато събрах сили да отворя очи, косата на Виктория — разрошена от вятъра и блестяща на слънцето — ми се стори по-феерична от всякога. Наведеното й над мен лице се усмихваше.

— Да нямам спанак, останал по зъбите? — попитах аз. — Виждаш ли, затова съм против зеленчуците.

— Както кажеш — тя потупа ръката ми.

Бяхме обядвали сандвичи и салати, които тя беше донесла от денонощния магазин, бяхме взели по една слушалка всеки, за да прослушаме най-новите песни, които беше свалила на своя айпод, бяхме обсъдили къде да отидем на вечеря и дали си струва през почивните дни да се присъединим към тълпата в центъра на града за Черешовия фестивал. Тя беше разказала очарователна случка с двегодишната си племенница. Аз бях разказвал адвокатски вицове.

— Значи… — подхвана тя.

— Време е да се връщаме в солните мини? — предположих аз.

— Имаме още няколко минути — тя прибра косата, разпиляна по челото ми. — Кога ще видя къде работиш?

Не за първи път ми задаваше този въпрос.

— Не е интересно, колкото твоето работно място.

— Да бе. Сериозно, Питър, защо е тази тайнственост?

— Шефът е много затворена личност.

Джонас най-после беше поръчал втора, високоволтова електрическа линия за лабораторията и тъкмо в момента вероятно следеше като ястреб електротехниците, които я инсталираха, въпреки че бяхме покрили работилницата с брезенти. И после бяхме метнали втори слой върху първия, за да не би някое платнище да се изплъзне и падне.

Но колкото и да не му се щеше на Джонас да пуска външни хора в лабораторията, той беше крайно въодушевен от новата инсталация. Предишната вечер един калкулатор беше запазил способността си да изчислява след прехвърлянето. Този напредък някак беше свързан с: „по-прецизното модулиране в реално време на трансферния поток при по-шумоустойчиви нива на носещите вълни“. Каквото и да означаваше това.

Опитах се да си представя какви ли експерименти би могъл да измисли той с това ново захранване.

— Снощи го потърсих в Гугъл — каза тя.

— Не се ли намира нещо сладко в твоята торба с лакомства? — попитах аз.

— Той е странен тип — продължи тя, без да позволи въпросът ми да я разсее.

— Значи нямаме десерт?

— Работил е по много необичайни идеи — не се предаваше тя, — преди да напусне университета. Относителност. Тахиони… каквото и да са те. Ако изобщо съществуват.

— Работата на Джонас е далеч извън моите познания.

— Защо е напуснал университета, за да работи сам в някакво хале?

Аз също бях търсил информация за моя работодател. Разногласията му с Националната научна фондация не бяха попаднали в статията за него в Уикипедия. В отговор на въпроса й само свих рамене, вместо чистосърдечно да я излъжа, че не знам причината.

— Честно казано, Питър, като чета между редовете, той ми се струва много съмнителен и се тревожа, че не можеш да му вярваш.

Аз се изправих седнал.

— Плаща ми редовно. Отнася се с мен справедливо. Дарява за благотворителност.

Последното твърдение беше вярно, но и не съвсем. Джонас ме беше пратил до близкия полицейски участък да занеса чек, издаден на името на местния клон на Полицейското братство. В резултат около нашето хале започнаха да обикалят доста повече полицейски коли. Аз лично направих всичко възможно да не мисля за това дарение като фондове, пратени от бъдещето, за да оформят настоящето.

— И това е нещо — съгласи се Виктория, като събираше опаковките и остатъка от обяда. — Каквото и да върши твоят доктор Горски, явно е далеч от отъпканите научни пътеки. Поне аз така си обяснявам факта, че публикациите му се споменават толкова рядко.

Толкова далеч, че се съмнявам дали още ги вижда отъпканите пътеки. Но, освен ако някой друг не е съумял да построи работеща машина на времето, проблемът явно беше в самата пътека. Изобретатели като Джонас сами си проправяха нови пътеки. Казах на глас:

— Виж, нещата са каквито са. Шефът не обича да водя външни хора на работа. Той плаща наема, има право да определя правилата.

— Да, но ти също живееш там.

Бях опитал този аргумент с Джонас. Той ми каза, че съм добре дошъл да си намеря друго жилище. Вместо отговор, отново само свих рамене.

Виктория се изправи.

— Вече наистина трябва да тръгвам. Имаш ли време да ме изпратиш?

Джонас щеше да е твърде ангажиран с екипа електротехници, за да забележи, ако закъснеех няколко минути, пък и едва ли щеше да му пука.

— Да вървим — казах й.

Бяхме пристигнали по отделно. Нашето хале, нейният денонощен магазин и малкият парк се намираха на върховете на почти равностранен триъгълник. Моят път минаваше през промишлена зона и търговски комплекс. Нейният — през жилищен квартал с предимно тухлени къщички от петдесетте години. Огромни дървета се извисяваха над всичко, което не беше разрушено, за да направи място за нови кичозни палати. Навсякъде, където погледнеше човек, се виждаха табели „Продава се“, а по моравите на отдавна изоставени къщи се извисяваше избуяла трева.

Колко от къщите са били иззети от банките, зачудих се? Колко ли такива решения аз бях одобрил на сляпо?

Виктория вероятно забеляза замисления ми поглед, защото само леко стисна ръката ми и каза:

— Ти вече не си същия човек.

Като че ли моето разкаяние можеше да е от полза на хората, които бях лишил от възможността случаите им да бъдат справедливо разгледани. Справедливо разгледани случаи друг път. Да си го кажем направо — хората, които бях измамил. Мисълта беше болезнена.

— Това не си ти — настоя тя.

Може би беше права. Но ако вече не бях онзи човек, в кого се бях превърнал?

Глава 7

Дойде и денят, когато морските свинчета спокойно изядоха листата от прехвърлената маруля. След това Джонас цял час ги наблюдава в клетката им. Знаех, че чака да види дали няма да им стане нещо. Аз самият си организирах сутрешните задачи така, че да мога да ги наглеждам.

— Нищо им няма — увери ме Джонас, като ме видя да минавам пети път покрай тях. — Нали разбираш какво означава това?

Всъщност, разбрах едва след като той ми обясни. Явно при пътуването във времето вече се запазваха и най-миниатюрните детайли, чак до молекулярно ниво.

Джонас вероятно се отегчи и отиде да прави нещо друго. Предишния ден беше сглобил най-големият досега приемник и сега се занимаваше се контролните му функции. Някакво калибриране, вероятно. За новия приемник му послужи метален шкаф с приблизителния размер на стелаж с четири чекмеджета за папки. Беше казал, че с него би трябвало да може да се прехвърлят обекти с тегло до седемдесет килограма. За да потвърди предположението си, ме прати да купя сто и петдесет килограма плътен баласт. Като му предложих вместо това да използва собствените си гири, той само поклати глава.

Върнах се с покупките си и започнах да внасям една по една тежките торби с ориз. Пътьом пак се отбих покрай клетката на момичетата. Карамел търчеше из заграждението или гонеше полтъргайсти. Очевидно не я болеше нищо. Шугър и Спайс игриво се боричкаха. А Синамон…

Беше изчезнала.

Изпуснах торбата, която носех. Тя се сцепи и ориз се разхвърча навсякъде. Втурнах се към работното място на Джонас. Той стоеше до една от масите и местеше поглед между един празен приемник и часовника.

— Къде е тя? — извиках му аз.

— Кой? — попита Джонас.

— Синамон, по дяволите.

Джонас се намръщи.

— За морското свинче ли говориш? Питър, казах ти, че те не са домашни любимци.

— Къде е тя? — стомахът ми натежа като олово. — Кога е тя?

— Трябва да се върне при нас — той погледна часовника, — след около петнадесет минути.

Минутите, докато приемникът изпиука, се проточиха безкрайно. Зад стъклото видях как Синамон души любопитно наоколо, явно незасегната от изживяването.

— Може ли да я взема? — попитах.

— Стига да я наглеждаш.

Върнах я в клетката. Всички доближиха нослета, подушиха се и се върнаха към обичайните си задължения, включващи ядене, пиене, чесане и обикаляне на клетката. Реших, че прехвърлянето явно не й е навредило.

Веднъж щом се отървах от тази тревога, умът ми беше напълно свободен да се тормози какъв ли е следващият експеримент, който е замислил Джонас.

* * *

След като вечерях с Виктория и гледахме филм в нейния апартамент, се прибрах и заварих работилницата съвсем тиха и тъмна. Тъмнината се нарушаваше само от скрийнсейвърите по компютърните екрани, дигиталните часовници и късче от нощното небе, което се виждаше през стъклото на високите прозорци.

Докато се прокрадвах нагоре по стълбите видях светлина изпод вратата на стаята на Джонас. Отвътре се чуваше ритмичното потракване на тежестите, с които той тренираше усърдно. Вече вдигаше около сто килограма от лежанка. Когато чистех стаята му с прахосмукачка, аз можех само да търкалям гирите насам-натам.

Дали призрачната светлина ме вдъхнови или изпитата бира ми даде смелост, но внезапно ми хрумна защо не взема да пратя съобщение на по-ранната си личност. Толкова пъти бях гледал Джонас да работи с машинариите си. Обърнах се и направих две крачки надолу…

И замръзнах на място. Какво, по дяволите, си въобразявах?

Нямаше как да си върна стария живот. Дори да получех съобщението в най-първия ден, когато Джонас сглоби първия работещ приемник, пак щеше да е твърде късно. Можех единствено да създам някой ужасен парадокс.

Дори на Джонас не му допадаше идеята да праща предмети назад във времето.

Пък и старият ми живот не включваше Виктория. Отново се обърнах и отидох да спя.

 

 

— Трябва да си искам парите обратно — чух да мърмори Джонас.

Аз бях в другия край на халето и слагах храна на морските свинчета. Джонас не говореше на мен, нито по телефона. Това можеше единствено да означава, че говори на себе си.

— Какво става? — извиках му аз.

Той тупна един от инструментите си.

— Идея си нямаш колко е скъпа тая чудесия. Направиха един куп модификации на стандартния си модел, всичките специално поръчани и направени по мои спецификации.

Аз изтърсих остатъка от нарязаните плодове в клетката и отидох при него.

— И?

— И сега, след като го изработиха за мен, са включили същия инструмент в новия си онлайн каталог. С цена на половина на това, което аз платих.

Доколкото знам това се отнасяше за всяка джаджа, която някога бях купувал.

— Има ли значение?

— Въпросът е принципен.

Джонас огледа камарите неотворени кашони наоколо — техника и разни глезотии. Изглеждаше като да се разкайва.

— Чудно нещо.

— Кое по-точно?

— Инвестициите ми не вървят толкова добре, колкото се очакваше.

— Да не би информацията от бъдещия Джонас да се е изчерпила?

— Там е работата, че не е.

— Тогава как губиш пари, като знаеш какво ще се случи? — В същия момент проумях отговора. — Някое от предсказанията не се е развило по план?

Той само стисна устни и кимна.

— Но как е възможно?

— Ще ми се да вярвам, че просто е допуснал грешка, като ми е записвал информацията.

— А ако не е така?

Той сви рамене.

В ума ми веднага изникна пеперудата с пърхащи крилца.

 

 

Последната задача, която Джонас ми постави един петък, беше да отида да прибера няколко специално изработени стъклени панела. Най-големите отрязъци бяха около метър на два и половина метра. Всеки панел беше увит в защитна изолация и стегнат между дървени дъски, а ъглите бяха покрити с триъгълни предпазители от вълнообразно нагънат картон. През едно разкъсване в изолацията видях, че в стъклото е вложена метална решетка.

Бяха страшно тежки. Двама здравеняци ги качиха в наетия пикап, когато отидох да ги взема.

Наложи се да свирна два пъти, преди Джонас да се появи и отвори вратата на товарната рампа.

— Сигурно ще имаш нужда от помощ с разтоварването — викна ми той.

— Да, моля.

— Само внимателно. Две седмици чаках да ми ги изработят.

Един по един внесохме панелите вътре. Джонас беше достатъчно възрастен да ми е баща, но още на втория, аз бях този, които се задъха и изпоти. Разбира се, той беше поне една педя по-висок от мен и поне тридесет килограма по-тежък.

— Някакви идиоти са разработили версия на H5N1, която се разпространява по въздушен път — каза той между другото. — И сега са качили онлайн част от информацията за това как са го направили.

Глупаците правят глупости, мислех си аз. А също мислех, че ще е чудесно, ако Джонас би забързал малко крачка.

— Птичи грип — след като аз отново не намерих какво да му кажа, той сам продължи. — Шестдесет процента смъртност сред заразените хора, но преди се е разпространявал единствено чрез контакт с изпражненията на болните птици. А сега? Всеки, който види рецептата и има достъп до някоя колежанска лаборатория, може да си направи въздушно преносим птичи грип.

— Шестдесет процента — казах аз накрая. — Леле.

— Химически и биологични оръжия — заместителите на оръжия за масово поразяване в бедните държави. Само дето вече не говорим за цели държави. През 2001-ва тук в Щатите бяха разпратени писмата, пълни с антракс на прах. 2007-ма сектата Аум Шинрикио пусна отровен газ в токийското метро. Веднъж щом уредите, нужни за биотехнологичните и генномодифициращи операции поевтинеят достатъчно и станат по-достъпни, дори само един човек ще може да контролира истински оръжия за масово поразяване.

Аз предпочетох да си замълча, вместо да кажа: „или пък машини на времето“.

— Освен това, изглежда китайски хакери на два пъти са придобивали контрол над американски военни сателити. А колко ли пъти се е случвало без изобщо да разберем? Може би сме напълно слепи за възможни военни нападения и дори не го знаем?

— Щеше да си много по-щастлив, ако прекарваше по-малко време онлайн — казах му аз, а наум добавих „и ако имаше някакъв социален живот“.

— Но нямаше да съм толкова добре информиран — с кимване Джонас посочи къде трябва да сложим панела, който носехме в момента.

— Леко.

— Защо днес не вечеряш с мен и Виктория? Ще я харесаш.

— Ти я харесваш, а трима са твърде много.

— А защо не четирима? Съквартирантката й е свободна.

— И, освен ако не е майка й, вероятно е два пъти по-млада от мен. Ти върви. Забавлявай се — Джонас се запъти обратно към товарната рампа. — Само да довършим разтоварването и да върнеш пикапа.

Аз тръгнах след него.

— Тогава защо не излезеш някъде с твоите приятели.

Вместо отговор последва ледено мълчание.

— Виж — упорито продължих аз, едва ли можех да го раздразня повече, — може би хората от университета са се отнесли зле с теб. Или ония от Националната научна фондация. Но не може всичките ти бивши колеги да са били гадняри. Нали някои ти помагаха в началото с дарено оборудване за новата лаборатория.

— Само каквото им е било излишно или вече остаряло — той скочи в каросерията и грабна поредния панел. — И ми ги пращаха от чувство за вина. Дреболии, с които да успокоят съвестта си, че са говорили против мен. Вдигай.

Аз вдигнах своя край. В същия момент Джонас каза:

— Е, не всички ме предадоха, но никой не ме защити. Каквито и да са били мотивите им, предполагаемите ми приятели си присвоиха моята субсидия, моите студенти и моята лаборатория в университета. Да речем, че наистина почна да ги виждам пак. Ще искат да знаят с какво се занимавам. Ако разберат за откритието ми, ще се опитат да открадна и него.

Знаех, че Джонас е гений — човекът беше изобретил пътуването във времето все пак! Така че как е успял така да отблъсне колегите си? Може би винаги е бил потаен и подозрителен. Може би безкрайните му вайканици за края на света са им дошли в повече. За няколкото месеца, откакто познавах Джонас, тези качества само се бяха задълбочили у него.

— Ето ти просто решение — не говорете за работа.

— Тогава те ще ми се надуват, убедени, че теориите ми са се оказали погрешни.

— Тогава намери си нови приятели — предложих аз, като му спестих предложението да спре да отблъсква единствения приятел, който му се намира в момента. — Наблизо има чудесна кръчма с приятни хора, които не страдат от излишно любопитство — ако си вряха носа в чуждите работи, аз самият нямаше да продължа да ходя там. — Защо двамата с теб не излезем утре вечер?

— Ще видим — каза той, което значеше „не“.

Докато аз бях отсъствал, за да взема панелите, Джонас беше разчистил доста голяма площ в халето. Започнах да забелязвам някаква схема в начина, по който ги подреждахме. Не беше особено трудно да се разгадае какво ще се получи, като се сглобят отделните елементи. Щеше да се получи кабинка.

Кабина, достатъчно голяма да побере човек.

Две седмици, помислих си аз и изпуснах моя край на последния панел.

— Изплъзна ми се — казах му.

Глава 8

Защо Джонас не ме изгони?

Дали защото знаеше, че веднъж вече съм предпочел да си мълча, за да не си изгубя работата? Нищо чудно. Впрочем, споменът за това ме караше да се чувствам като абсолютна мижитурка.

Дали защото мислеше, че никой няма да повярва на бивш затворник като мен, каквото и да им кажа за него. Да, вероятно донякъде и заради това.

Дали защото му беше нужен все някакъв човешки контакт, а аз не бях достатъчно добре запознат, за да разкрия методите му? Почти със сигурност.

Но може би имаше и друга причина да ме задържи.

Щеше ми се да вярвам, че в мое лице Джонас вижда гласа на здравия разум. Че, макар никога да не беше признавал, че коментарите ми са от значение за него, все пак ги беше изслушвал. Доколкото знам, не беше рискувал никакви парадокси чрез пратки назад във времето.

О, знаех, че ще го направи. Бъдещият Джонас го беше направил. Но отговорността за това си беше на Бъдещия Джонас. Междувременно настоящият Джонас се тревожеше защо част от информацията за борсовите сделки се оказа погрешна.

Лично мен тази аномалия ме ужасяваше.

Каквито и да бяха причините, Джонас не ме изгони. Понасяше моите въпроси и съмнения и прие, че изпуснатото стъкло беше „случайност“.

Но когато поръча новия панел и плати за по-кратък срок на изработка, страховете ми само се увеличиха.

 

 

— Всичко е наред — успокоих Виктория.

Тя беше подпряла глава на гърдите ми, сълзите й попиваха в ризата ми, цялата трепереше в ръцете ми.

— Да, но мо… можеше да свърши много зле.

— Но не стана така — настоях аз.

С дълга треперлива въздишка тя опита да си върне самообладанието.

— Благодаря, че дойде.

Как бих могъл да не отида? Притиснах я към себе си.

Светлините на полицейската кола, спряла пред денонощния магазин, просветваха. Полицаят, който вече беше разпитал Виктория и управителя, сега гледаше записите от охранителните камери.

— Поне ще те освободят ли за остатъка от смяната ти? — целта на тази глупава шега беше да опитам да й повдигна духа.

Ако съдя по това как тя се намръщи в отговор, явно не оцени хумора ми. Вместо това се измъкна от прегръдката ми.

— Знаеш ли, че ти пристигна тук кажи-речи преди полицията?

Обаждането й ме беше сварило само на две пресечки от магазина, в местната кръчма. Джонас за пореден път беше отказал да излезе с мен.

— Всичко е наред, миличка.

— Де да беше.

— Но, ето че си добре.

— Стига си го повтарял. Ти не беше тук. Не в твоето лице бяха насочили пистолет.

Носът й беше на път да протече. Подадох й кърпичка от кутията на тезгяха.

— Съжалявам.

Виктория си издуха носа шумно. Аз й подадох втора кърпичка, тя си избърса лицето и каза:

— Не ти ограби магазина. Няма за какво да съжаляваш.

— Знам — отговорих й, но все пак се чувствах виновен.

Една полицейска кола с пулсиращи светлини беше профучала покрай мен откъм посоката на нашето хале. Дали пък даренията на Джонас — т.е. подкупите, които аз лично носех в участъка всеки месец — не бяха отклонили патрулните коли от денонощния магазин?

Ами, ако маскираният нападател с пистолета беше ограбил денонощния магазин заради нас с Джонас? Ами, ако и други хора бъдеха нападнати тази вечер и изживяването променеше живота им? Ами, ако при някой друг обир имаше жертви? Ами, ако…

Направих усилие да се спра — усещах, че съм на път да се побъркам.

— Може би трябва да остана при теб тази нощ — предложих аз.

Тя поклати глава и се протегна да си вземе още една кърпичка.

— Сигурна ли си? — настоях аз.

— Искам нова работа. Безопасна работа. И искам ти също да си намериш нещо ново. Нещо не толкова тайнствено — погледът й светна. — Защо не подадеш заявление тук, в магазина? Винаги имаме свободни места.

Ако не беше заради нас с Джонас, дали полицията щеше да се отзове по-бързо? Или дори щеше да патрулира в този район по-често, така че да откаже нападателя от намеренията му? Нямаше как да знам. Но сделки на борсата, които се развиваха различно, от предвиденото от бъдещия Джонас — това се беше случило със сигурност. Горката наша вселена — господ да й е на помощ, щом аз съм единственият разумен глас в уединения живот на Джонас.

— Аз си харесвам работата — излъгах я.

— Е, аз не я харесвам — каза тя и добави тихо, — ще ме изпратиш ли до нас?

 

 

Останах за малко с Виктория в апартамента й. Съквартирантката й не си беше вкъщи и алкохолният й запас беше изцяло на наше разположение. Аз предимно пиех, а Виктория предимно изливаше недоволството си, но това не помогна на никого от двама ни да се почувстваме по-добре. Малко преди полунощ, когато тя заспа на дивана, аз я завих с одеяло и си тръгнах.

Когато се прибрах в халето, Джонас все още беше в работилницата. Беше седнал до една работна маса с гръб към мен. Натрупани торби с ориз изграждаха малка преграда до краката му. Освен с подреждането на оризовите пакети, се беше занимал и със стъклената будка — тя беше напълно сглобена. И беше успял да я сглоби без мен. Този човек беше изключително силен.

Не само, че панелите бяха издигнати на място, но изглежда бяха прокарани и нужните кабели. През стъклото видях контролен панел, монтиран в горното, главно подразделение на будката, и един куп механизми, вложени в подовия отсек. По пода беше проточен най-дебелият кабел, който бях виждал досега, краищата му засега все още не бяха свързани. В подовия отсек беше отворен панел за достъп.

Джонас крещеше нещо неразбираемо. Количеството празни бирени бутилки на масата пред него обясняваше и настроението му и завалената реч. Не видях други хора наоколо, затова предположих, че говори по телефона.

— Майната му на твоето мнение — изкрещя той. — Край! Сам ще си набавя информацията.

Аз се спънах в един лабораторен стол и го преобърнах. Джонас рязко се извъртя при шума и очите му бързо зашариха наоколо. Ръката му се стрелна към нещо, скрито в сянката на рафта под работния му плот.

— О, Питър, не те чух да влизаш.

— Съжалявам, ако съм те стреснал. С кого говориш?

— Със себе си — отговори той ядно.

— Ами тогава ще ви оставя двамата сами — казах и тръгнах бързо да се прибера в стаята си. Моята реч не беше много по-добра от неговата. — Лека нощ.

— Лек’ нощ.

Стълбището ми се стори още по-стръмно и нестабилно от обичайното. Реших, че това се дължи на водката. Погледнах мечтателно асансьора, но той не работеше — медните му кабели бяха обрани от крадци, преди още Джонас да се нанесе. Той се беше съгласил да му опростят един месечен наем, вместо да настоява за скъпия ремонт.

Завлачих се нагоре към втория етаж. Луната беше смаляващ се отрязък и небето беше покрито с облаци; малките, високо разположение прозорци в коридора само допринасяха за мрачната атмосфера.

Може би и това впечатление се дължеше на водката.

Аз само изритах обувките от краката си и се тръшнах в леглото, без да губя време да се събличам.

Глава 9

Събудих се с махмурлук, бегъл спомен за сънувана пеперуда и с едно прозрение.

„Сам ще си набавя информацията“. Машината, достатъчно голяма да прехвърли човек, беше завършена и явно Джонас смяташе да пътува напред във времето!

Опитах да си припомня възможно най-пълно кратката ни нощна среща. Джонас говори на себе си. Речта му е силна и завалена. Но може би това не важеше за всичко казано. Преди да беше усетил, че съм там, дали думите му не бяха много по-ясни и отчетливи?

Говоря със себе си, беше казал той.

Спрях пред вратата на стаята му. Отвътре се чуваше познатото хъркане. Явно още не беше поел към бъдещето.

Или вече беше ходил и се беше върнал? Главата ме болеше и махмурлукът не беше единствената причина.

Слязох долу и този път преброих торбите с ориз, които беше натрупал до будката. Общото им тегло беше около сто и десет килограма. Явно идеята беше да се увери, че будката ще може да прехвърли теглото му. Доколкото можех да предположа, той тежеше около деветдесет и пет — сто килограма.

Предната нощ той се беше протегнал към нещо под плота, след като ме беше видял. Проверих работната маса, където го бях заварил да седи. На долния рафт открих моя стар касетофон. През мътната пластмаса на капака, можех да видя, че в гнездото има сложена касета.

Извадих я. Етикетът й беше надписан на ръка, а разкривеният почерк ми беше отлично познат. Беше на Джонас.

Джонас беше казал, че е говорил със себе си. Явно по-скоро е спорил. Занесох касетата и касетофона в кухнята. При затворена врата, намален звук и с чувство за надвиснала беда, пуснах записа.

— Здравей, Джонас — каза познат глас. Беше Джонас, но и някак не беше. Звучеше твърде тъжен, твърде тревожен. Самият звук също беше изкривен, сякаш накъсан от статично електричество. — Знам какво искаш да направиш — последва нервен смях. — Аз съм ти. Или бях. Ето всичко, което имаш нужда да знаеш — не го прави. Само влошихме нещата. Ти сигурно очакваш обяснение, но аз не смея да ти го дам. Бъдещето трябва да си остане в бъдещето. Каквото и да пращаме назад, то няма как да не наруши линията на събитията. Защо ти пращам това съобщение? Защото те знам какъв си инат. Знам, че няма да се откажеш. Аз съм ти. Аз не се отказах. Сега ти давам нещо, което аз нямах. Подарявам ти възможността да избираш. Давам ти информация за успешни борсови сделки, печеливши конни надбягванията и отбори победители. Никога повече няма да е нужно да работиш. Няма нужда да се вманиачаваш по нищо. Така че, дай си почивка. Излежавай се на някой плаж. Спести си разочарованието и мъката, които аз понесох, и бъркотията, която сам причиних, макар и с най-добри намерения.

— Добре, значи вече знаеш — обади се Джонас иззад гърба ми. — Спри го.

Натиснах СТОП и се обърнах към вратата. Мислите в главата ми се въртяха бясно.

— Кога?

— Касетата пристигна с първия детектор за дим и първия лист с информация за борсови сделки — той извади и си прибра касетата. — Ако се чудиш защо е използвал касета, дори онзи първи груб прототип няма как да съсипе един магнитен запис до там, че да не позная собствения си глас. Бъдещият аз е искал да се свърже с мен възможно най-рано.

Ръцете ми трепереха. За да им намеря някаква работа, започнах да правя кафе.

— Защо не го послуша?

— Джонас след пет години знае неща, които аз не знам, но и доста неща е забравил. Забравил е себе си. Забравил е кое е най-важното. Ако смята, че имам желание да се излежавам по плажове, че мога да бъда подкупен, то тогава той се е превърнал в човек, на когото не мога да имам доверие. Но аз мога да изкупя дългите години, които толкова са го отчаяли. Аз мога… Не! Аз ще променя нещата.

 

 

Джонас прекара часове наред да смъква статии от различни интернет страници на мобилния си телефон. Трупаше мегабайти информация за всяка от надвисналите опасности и тревожни тенденции, забодени на корковото му табло.

— За сравнение — обясни той, дали на мен или на себе си. — По-лесно се намира информация, докато историята е все още нова. Ще трябва да проуча развитието на доста актуални събития.

— Не го прави — умолявах го аз. — Послушай себе си.

Джонас размаха телефона си към мен.

— Тъкмо себе си слушам. Отхвърлям мнението на бъдещия аз. Той няма обективен поглед върху събитията, не знае какъв съвет да предложи на нашето време. Но аз знам — и той отново размаха телефона си. — Светът се е побъркал и аз имам властта да променя нещата към по-добро. Виж, Питър, няма защо да се тревожиш. Аз просто ще прескоча напред и ще огледам какво се е променило. После ще се върна с ясна перспектива. Представи си, ако някой беше дал точно предупреждение на ФБР преди нападението от единадесети септември 2001 година. Три хиляди живота щяха да бъдат спасени и войната в Афганистан щеше да бъде предотвратена. Представи си, ако можех да предупредя хората, че А.К. Хан^[1] ще започне да…

— Кой?

— Бащата на пакистанската програма за ядрено въоръжаване. Представи си, че ЦРУ бъдат предупредени, преди Кан да е започнал да предлага технологията си за обогатяване на уран на Северна Корея, Иран и Либия. Колко по-малко опасен щеше да е животът ни днес. Или да ти дам един пример, който ти ще разбереш най-добре. Да предположим, че някой беше успял да предупреди няколко години по-рано за предстоящия срив на пазара за недвижимо имущество. Колко мъка можеше да се спести на хората?

Но дълбоко в себе си, нима хората не разбираха, че цените на имотите бяха станали безумно високи? Че е лудост да се отпускат заеми, без да се изискват документи или доказателство за приходи, или начална вноска? Ние всички в банката знаехме какво се случва. Но знаехме също, че всяка продадена къща, всяка изплатена ипотека означава печалба, по-високи заплати и бонуси към тях.

— Хората вярват, каквото решат да вярват — казах му. — За останалото си намират извинения.

— Не, ще повярват, когато им покажа статии от бъдещи вестници. Може би не веднага, но веднага щом най-скорошните предсказания се сбъднат.

— Само дето всяко разкритие променя бъдещето. Ти сам го изпита с борсовата информация от бъдещия Джонас. Какво ще стане с вярата на хората, когато някое предсказание не се сбъдне?

Джонас се намръщи. За момент се обнадеждих, че може би ме слуша.

— Ами ако пет години в бъдещето няма работеща будка? Бъдещият Джонас може да ти попречи да пътуваш до там като само изключи тока — и, боже мой, как се надявах да го направи.

— Всъщност вече са само три години — поправи ме Джонас. — Tempus Fugit^[2]. Виж, Питър, няма никакво значение до кой точно бъдещ момент ще пътувам. Ако трябва ще се прехвърля до време с месец по-рано или два месеца. Ще пътувам до възможно най-далечното бъдеще време, когото будката все още работи. До онзи момент, когато все още не съм изгубил самообладание.

Усещах, че губя спора.

— Но какво ще стане ако бъдещият ти е прав?

— Тогава ще разбера, че няма смисъл да се тревожа — изсмя се Джонас. — Тогава ще можем да отидем да се излежаваме по плажове. Ще вземем и Виктория. Защото, ако не друго, ще се върна с нов списък акции за търгуване и коне, на които да залагам. И този път ще си поделим печалбата.

Виктория и аз на тропически бряг? Звучеше толкова съблазнително, толкова изкушаващо. И все пак…

Веднъж вече бях научил по трудния начин какво се случва, ако решиш да си замълчиш и да пренебрегнеш случващото се.

— Каквато и да е последователността от събития — казах аз отчаяно, — ние тотално я разбъркваме. Твоите печалби са загуби за някой друг. Какво ще се промени, когато тези пари не влязат в нечий друг джоб?

Или когато влезеха в моя? Знаех много добре, че информация от бъдещето беше направила възможно увеличението на заплатата ми, но въпреки това набързо бях приел парите. И благодарение на това бях събрал смелост да заговоря една мила, забавна, красива жена, с която, в големия план на вселената, може би не ми беше писано да бъда. Дали умишлено бих отменил това развитие на нещата? За момента потиснах собствените си съмнения, за да продължа да притискам Джонас.

— Нима вече не виждаш промените, които причиняваш? Заради теб в целия район спря токът. Или поне, спирането на тока се случи в момента, в който се случи, защото твоите печалби ти позволиха да провеждаш експериментите си по-бързо. Какво ли е причинило това спиране на тока? Може би девет месеца по-късно ще се появи някое и друго непредвидено бебе. Какви ли криминални престъпления или пътни произшествия са се случили, защото полицейските патрули си промениха маршрута, за да наглеждат тази лаборатория? Не твърдя, че знам как се е променило бъдещето, но знаем, че поне една от борсовите ти сделки не се разви…

— Всичко това са дреболии — сопна ми се Джонас. — Светът отива по дяволите. Ако не действам сега, когато мога, значи позволявам всичко това да се случи.

Но кой си ти да решаваш, исках да го питам. Исках да му изкрещя.

— И въпреки това, две версии на твоята бъдеща личност ти казаха да спреш.

— Може би не са били две мои личности — замисли се Джонас на глас. — Съобщението, пратено две години напред в бъдещето, може да е изпреварило съобщението, пратено пет години напред. Веднъж щом времевата линия почне да се извива и разклонява… ами, сложно е. Вселената ще увеличава ентропията си.

Извивки? Разклонения? Метафорите на Джонас, ако наистина бяха метафори, ме объркваха. Но пеперуда, размахала крилца — тази метафора я разбирах отлично. Нежното потрепване на крилата, което подтикваше иначе безвредни атмосферни условия да се развият в ужасен ураган…

Ако не бях изровил проклетия касетофон от камарата с боклуци на Джонас, ако без да искам не му бях осигурил ключовата идея, че един пътник във времето ще има нужда от приемник, той можеше да се откаже. Всичко това се случваше само заради мен.

Аз бях проклетата пеперуда.

— Веднъж ти ме попита дали бих предупредил света за Хитлер, ако имах тази възможност. От думите ти разбрах, че ти би го направил. Сега аз имам въпрос за теб — би ли успял светът да спре Хитлер, ако той разполагаше с тази твоя технология?

Джонас подскочи, сякаш го бях зашлевил.

— Да речем, че я е имал. Тогава щеше да е още по-важно и добрите да се снабдят с нея.

Усетих, че съм изчерпал възможните си аргументи.

— Не го прави — казах с натежало сърце.

— Вече го направих — изстреля той в отговор. Аз зяпнах от изумление, а той се разсмя. — Като окончателен тест снощи се прехвърлих двадесет минути напред, помахах, върнах се две минути назад, излязох от будката и след две минути две мои версии си махаха взаимно в продължение на няколко секунди.

— Когато се прехвърли първият път и помаха от вътрешността на будката, видя ли себе си отвън? — защото при първото прехвърляне, още не се е бил върнал двете минути назад. Но две минути по-рано, са си две минути по-рано. Главата ми пулсираше.

Джонас се намръщи.

— Кой знае. Не съм сигурен.

— Не го прави — настоях аз отново.

В отговор Джонас пристъпи в будката, затвори вратата, чието резе изщрака рязко, натисна нещо на контролния панел и изчезна.

Глава 10

Взирах се в будката, както ми се стори, безкрайно дълго. Колко ли време Джонас щеше да остане в бъдещето? Седмица? Месец?

Накрая се разсмях на себе си. Нима никога нямаше да проумея идеята за пътуване във времето? Нямаше значение колко дълго Джонас ще реши да остане и проучва бъдещето. Ако искаше, на връщане можеше да се появи секунди, след като беше заминал.

Междувременно моята глава пулсираше, а стомахът ми се беше свил на топка. Храна и аспирин вероятно щяха да решат и двата проблема. Бях пропуснал закуската и може би обяда, така че се зачудих колко ли е часът. Дали беше средата на следобеда? Погледнах един от многото часовници в лабораторията. 15:47 ч. Тръгнах към кухнята.

Зад мен нещо изпиука.

Аз се завъртях. Будката все още беше празна. Чух второ пиукане. После трето. Звукът идваше от редицата с най-ранните прототипи на Джонас, които вече рядко влизаха в употреба.

Пиукането престана.

В един приемник с размер на микровълнова печка, залепен към вътрешността на стъклената врата, се виждаше лист хартия.

С големи печатни червени букви, които разпознах като моя собствен почерк, бележката настояваше:

„Не отваряй тази врата!“

Долната една трета от страницата беше запълнена с дребен печатен текст, който не можех да разчета от мястото си.

Между двата текста, заемайки половин страница, се виждаше снимка на мъж. От носа и очите му течеше кръв; плътта от лицето му почти се беше свлякла.

Беше Джонас.

* * *

Според текста под снимката, той беше болен от Чумата на страшния съд.

Вирусът се появил за първи път през 2013 г. Смъртоносен. Неизлечим. Изключително заразен, разпространяващ се по въздуха.

Резултатът — четири милиарда мъртви по целия свят и броят им расте. Цели градове, дори държави, останали без население. Човешката цивилизация се срива, докато крайни екоактивисти — самите те намаляващи с всеки ден — ликуват. Пандемия отвъд умението на медицината да помогне, докато през 2016-та е разработена ваксина. Крайно любопитен и неочакван пробив, според експертите. Без технологията, позволила да се произведе ваксината, изглежда е било невъзможно да се създаде чумния вирус по генноинженерен път.

 

 

Спри Джонас, бях последните думи в бележката от моята бъдеща личност.

Да го спра, но как? Той беше изобретил пътуването във времето. Беше разработил технологията, чрез която изглежда някакъв безумец беше пратил модифицираните вируси назад в нашето беззащитно време.

Дали същият вирус не се спотайваше във вътрешността на този приемник? Какво ли се беше промъкнало през неуплътнената врата, докато аз втрещен зяпах бележката? Или този приемник беше достатъчно ра̀нен, така че нищо живо не можеше да преживее прехвърлянето? Аз нямах представа, но се надявах, че бъдещият аз е имал информацията и е подбрал приемника добре.

Някак успях да се отърся от вцепенението. Трябваше да препратя тази информация още по-назад. Аз бях поразен от новината, по-ранната ми личност вероятно щеше да е също тъй шокирана. Аз, той, щеше да успее да вкара Джонас в правия път.

Използвах камерата и снимах съобщението през стъклената врата на приемника. Прехвърлих снимката с висока резолюция в компютъра и тръгнах да я разпечатвам. След това спрях.

Бъдещият аз спокойно е могъл да изпрати това предупреждение още по-назад. Може би го беше направил. Бях свикнал да не обръщам внимание на безкрайното пиукане от експериментите на Джонас.

Дали пък той вече не беше получил същата бележка? Може би я беше видял и беше решил да не й обръща внимание, както беше решил да пренебрегне бъдещия Джонас. Може би толкова беше настоявал да се прехвърли напред, за да оправи нещата, както той си знае.

Ако. Може би. Вероятно.

Преди време се бях поколебал в един ключов момент и в резултат бях съсипал живота си, живота на жена си и на всички, които бях лишил от жилищата им.

Този път изпънах рамене и реших да действам.

 

 

Това беше лесно само на думи. Въпреки, че бутах с всичка сила, не можех дори да помръдна будката, да не говорим да я преобърна. Дали да не пробвам с пожарникарската брадва? Това ми се струваше добра идея, докато не се сетих за високоволтовия кабел. Вероятно щях сам да се изпържа.

Електрическият прекъсвач!

Никъде не го намерих. При силата на електричеството, което ползваше Джонас, прекъсвачите вероятно не приличаха на нещо, което ми беше познато.

Седнах, изпълнен с чувство на безпомощност. Ако все пак успеех да унищожа будката сега, какво щеше да попречи на Джонас да се върне малко преди това? Та той можеше да се върне и точно сега, докато аз безуспешно опитвах да противопоставя собствения си жалък ум срещу неговия. Ако видеше, че опитвам да саботирам оборудването му, щеше да ме пречупи като клонка.

 

 

При всичките ми терзания, само няколко минути бяха минали откак Джонас се прехвърли напред.

Я чакай! Аз самият можех да се върна назад в будката! И да я унищожа в миналото, преди Джонас изобщо да я беше ползвал.

Само дето връщащият се Джонас пак можеше да се появи преди мен. При това в най-първите моменти на будката, когато ранният Джонас тъкмо е приключил сглобяването й и я е пуснал в употреба. Двамата заедно щяха да ме изхвърлят от халето. Вероятно на парчета.

Чувствайки се безполезен и глупав, започнах да крача напред-назад.

И се заковах на място, когато стигнах до нещо с размерите на шкаф с четири чекмеджета за папки — първият по-голям приемник, който Джонас беше конструирал, преди да премине към будката.

Загледах се в шкафа. После клекнах до него, обмисляйки възможностите. По време на тестовете това устройство успешно беше прехвърлило седемдесет килограма — повече отколкото тежах аз. Ако успеех да се навра вътре, можех да пътувам до момент няколко дни преди Джонас да беше сглобил будката. По-назад, отколкото самият Джонас можеше да стигне на връщане. Той беше твърде тежък за тази версия на уреда.

А пък аз щях да си остана заклещен вътре. Страшен план.

И все пак, отключването на шкафа изглежда беше по-близо до моите умения от надхитряването на физик-гений. Така че продължих да кроя плана си.

Да се върна преди будката да е построена. Да спра Джонас.

Но как?

Отпечатаните копия от бележката на бъдещия мен бяха струпани на близката маса. Надписът сякаш ми крещеше обвинително.

Спри Джонас. Спри го на всяка цена.

Нямах представа как можех да го направя, освен ако не го убиех. Можех ли? Щеше да ми трябва пистолет. Като бивш затворник никога нямаше да мога да си купя оръжие по законен път, а и нямах идея как да го купя незаконно.

Пък и не можех да убия никого, да не говорим за приятел.

Тогава какво — щях да позволя милиарди да умрат?

Сред тях и Виктория?

Трябваше да се върна. Трябваше да убедя Джонас. Трябваше да си съставя план. Като начало, трябваше да измисля как да се измъкна от миниатюрната машина на времето. При това трябваше да действам бързо, преди Джонас да се е върнал.

Вратата на шкафа се затваряше с въртяща се дръжка. Отворих вратичката и видях, че резето може да се надигне отвътре. Но щеше да е доста трудно, дори да успеех да се натикам вътре. Поровичках механизма на ключалката още малко, този път с отвертка, и открих, че така е по-лесно да се отвори.

Настроих шкафа да ме прехвърли в ранните часова на онази сутрин. Щях да пристигна преди електрическите кабели на будката изобщо да са свързани. Щях да натикам съобщението на бъдещия мен в лицето на миналия Джонас и щях настоявам да спре. Докато миналият Джонас не завършеше будката, бъдещият Джонас не можеше да се върне.

Ами ако миналият Джонас, вместо да ме послуша, посегне да ме цапардоса? Колкото беше пиян в онзи момент, аз поне щях да имам по-бързи рефлекси.

Току-виж се получило. Точно както кафе и мляко на теория биха могли да се разделят.

Свит на пашкул — коленичил, с двойно сгънати крака, извити навътре глезени и ходила притиснати в задника ми, всяка част от тялото ми в абсолютна физическа агония — успях да се натикам в шкафа. Не само че трябваше да се побера, но и ръцете ми трябваше да се свободни. Едната зад мен, за да натисна копчето за старт на таблото, другата пред мен, за да затворя вратата и после да повдигна резето.

В последния момент се сетих, че ще трябва да взема и копие от предупреждението със себе си. Измъкнах се, сложих сгънатия лист в джоба на ризата си и отново се натиках вътре. Отвертката, подпъхната под колана на панталоните, ми одра крака.

Дръпнах вратата и я затворих. Опипах зад гърба си и открих стартовия бутон. Натиснах го и…

 

 

Първото пронизително пиукане се наби директно в ухото ми.

Шкафът се заклати и едва не се обърна. Когато сърцето ми се поукроти, се протегнах към ключалката, но не успях съвсем да я достигна. С лакти, впити в ребрата ми, едва успявах да дишам. Ако не се измъкнех бързо, дали нямаше да се задуша?

Малко по малко измъкнах отвертката от колана си и успях да я обърна с върха напред, без да я изтърва. С облекчена въздишка повдигнах резето. Успях да задържа вратата, така че да не се удари в нищо при отварянето си.

Лабораторията беше напълно осветена.

Като потиснах едно стенание, аз изпълзях от шкафа. Натиках отвертката обратно в колана си, за да я прибера на мястото й по-късно.

Видях Джонас в другия край на халето. Беше вътре в мрежестото заграждение с гръб към отворената му врата. Беше свързал дебелия кабел към захранването. С облекчение забелязах, че противоположният край на кабела лежеше свободен на пода до будката. Не бях съвсем закъснял.

А сега, как да го разубедя…

Обувките ми бяха останали часове напред в бъдещето, Джонас нямаше как да чуе стъпките на босите ми крака. Минавайки през отворената телена врата, аз го повиках.

— Джонас.

Той се завъртя облещен.

— Махай се — викна ми.

— Джонас, много е важно.

— Махай се — той залитна към мен.

Аз се промуших покрай него.

— Джонас, слушай ме внимателно. Аз идвам от утрешния ден. И което е по-важно, нося съобщение от…

Той замахна диво към мен.

Аз се отдръпнах.

Юмрукът му ме пропусна и попадна в електроразпределителното табло. Дали от инерцията или защото беше пиян, цялото му тяло го последва.

Заслепи ме бяла светлина. Експлозията, освободеното електричество или сблъсъкът с Джонас ме изхвърлиха във въздуха и аз се ударих в мрежата.

Когато заслепението премина, видях Джонас отпуснат на бетонния под. Тялото му трепереше, косата му беше пламнала, от дрехите му се вдигаше па̀ра. Откъм него се носеше воня на киселина и обгорена плът.

Абсолютно сигурен, че няма да открия, все пак проверих за пулс.

Глава 11

Дезориентиран и обзет от паника, аз изскочих от заграждението. Отпуснах се на пода в най-близкия тъмен ъгъл, прегърнах коленете си, хванах главата си в ръце и мисля, че известно време само се люлях напред-назад.

Някъде, невъзможно далече, несвързаният край на кабела подскочи и се загърчи, хвърляйки пращящи искри. Досега не беше правил така. Може би, като беше пропуснал мен и ударил таблото, Джонас беше затворил прекъсвача и активирал веригата.

Джонас беше мъртъв — все едно аз лично го бях убил — без изобщо да се е прехвърлял напред в бъдещето. Щом не беше пътувал напред, нямаше да се върне назад. И щом не беше завършил будката, никой друг от бъдещето нямаше да може да се върне.

Всичко беше свършило.

Но, ако беше свършило, аз дали бих запазил спомените от едно вече отменено бъдеще? Пък и не бяха само спомените ми. Лабораторията беше пълна със скъпо оборудване, доказващо, че някакъв бъдещ Джонас наистина е пратил информация за търгуване на борсата.

Разклонения? Извивки? Тези термини принадлежаха на Джонас. Времето — и по-точно разбъркването на времето — не би трябвало да е толкова лесно. На мен времето беше почнало да ми прилича повече на спирала или на влакче на ужасите.

И също така зловещо.

Дали беше от Дванайсета нощ? Не бях сигурен за пиесата, но си спомних един цитат от Шекспир.

Пумпалът на времето си отмъщава за всичко!

Бях видял Джонас да се прехвърля напред. Този спомен все още съществуваше в паметта ми. Това означаваше ли, че той все още би могъл да се върне?

Докато се мъчех да проумея разните парадокси и пумпали, краят на гърчещия се високоволтов кабел подскочи и падна в отворения панел за достъп на незавършената будка.

Още искри. Миризма на стопена електроизолация.

И Джонас — някакъв Джонас — се появи вътре в будката.

 

 

Аз скочих на крака и се спуснах към будката. Джонас, обърнат към контролното табло, което току-що беше използвал, трябва да беше видял себе си през задния панел — отпуснат на пода в неестествена поза, с разперени ръце, с все още димящи коса и дрехи. Напълно застинал.

Стъклена епруветка падна от ръката на Джонас и се разби на пода до краката му.

Защо я беше изпуснал? Заради шока от видяното? Защото в този момент аз се блъснах във вратата на будката? И двете? Нямаше значение.

Промуших отвертката през външната дръжка на будката, като се надявах, че това ще попречи на вратата да се отвори отвътре.

Джонас се извърна и се взря в мен. После върна поглед към собствения си труп. Пак към мен.

— Нещастен случай — казах му. — Удари те ток.

Вдигнах пред него бележката от бъдещия мен. Не знам доколко той успя да я прочете. Снимката вероятно му беше достатъчна.

— Това, което изпуснах, беше образец от ваксината — успя да каже накрая.

— Ще се върнеш ли да донесеш друга доза? Или още едно пътуване само ще влоши нещата?

Джонас поклати глава.

— В най-добрия случай ваксината предпазва от заразяване. Така и не се намери лек. А пък и… — той някак се сви, — ако изляза от тази будка, аз ще бъда нулевият пациент.

Нулевият пациент — човекът, който слага началото на една епидемия.

Дори да имаме образец, колко време ще отнеме да се култивира, да се произведе в големи количества и да се разпространи ваксината? Дотогава докъде щеше да се е разпростряла тази нова чума?

— Изгори я — каза Джонас твърдо. — Изгори проклетата лаборатория. Всичко, всяко нещо — записките ми, прототипите. Така че никой друг, освен мен, да не може да повтори експериментите.

— А вирусът? — казах аз. — Ако стъклото на будката се сцепи от горещината…

— Това няма да е проблем — той ми обърна гръб и натисна нещо на контролното табло.

Той и вирусите, които беше донесъл със себе си, изчезнаха от будката.

Сред гейзер от искри подовото отделение на будката избухна в пламъци.

 

 

Къде е Джонас? Кога е? Колко негови версии има? Надявах се да са мъртви. Всичките. Някои може би бяха заседнали някъде по линията на времето. Проумяването на тези парадокси беше далеч извън моите способности.

Вместо това се заех да изпълня задачата, която беше по силите ми: последната молба на Джонас.

Затворих вентила на пожарогасителната система и изключих алармите. Като започнах с лабораторния бележник на Джонас, който открих разтворен на близката маса, започнах да хвърлям хартия в малък огън. Въздушното течение понесе нагоре алени искри.

Старото хале беше като кутия с подпалки. Сухата като барут дървесина избухваше в пламъци само при докосването на искрите. Пламъци се втурнаха нагоре по стените, по напречните греди и обхванаха тавана. Когато електрическата мрежа даде на късо и лампите угаснаха, пламъците бяха достатъчно силни да осветяват всичко.

С пожарната брадва нацепих един палет на трески. Залях дървените отломки с керосина, който ползвахме за отоплителните тела. Драснах клечка кибрит от кухнята и запалих малката клада. В нея метнах лаптопа на Джонас, таблета му и камерата — всичко, което можеше да съдържа някакви дигитални записи. Електрониката може да не изгаря до пепел, но с достатъчно стопяване и изкривяване, казах си, нищо няма да може да се възстанови.

Огънят бучеше. Горещината ставаше непоносима. Лют дим дразнеше очите ми. Корковите табла на Джонас горяха и пламъците постепенно се прехвърляха нагоре към стълбите.

Но моята работа нямаше да е завършена, докато всеки приемник, включително най-ранният прототип, не бъдеше напълно разрушен. Но още с първия приемник ударих на камък. Джонас беше използвал проклет сейф. Не можех дори да го помръдна, да не говорим да го хвърля в огъня. Вместо това загребах пламтящи въглени с лопата и ги изсипах поред върху всеки прототип. Около приемника, в който беше дошло съобщението от бъдещия мен, натрупах два пъти повече въглени, като се надявах пламъците да изпепелят вирусите, уловени вътре. Зад стъклената врата снимката на обезобразения Джонас избухна в пламъци. Аз стоях и я гледах застинал. Едва след като почуках по стъклото и овъглената страница се разпадна на пепел, можах да се откъсна от гледката.

Един писък привлече вниманието ми. Морските свинчета! Те бясно деряха преградите на клетката си. Избутах клетката до най-близкия изход, отворих я и освободих любимците си.

Вятърът, който нахлу през отворената врата, подейства като гигантски ковашки мях. Нови пламъци се надигнаха с бясно свистене. Аз се втурнах навътре и едва не бях смазан от падащите тавански греди. Стъклените прегради на офисите от приземния етаж се пръснаха. В другия край на халето дървените стълби бяха напълно обхванати от огъня.

От горния етаж се чу вик за помощ.

Глава 12

Аз бях горе. Онзи Питър, който принадлежеше на това настояще. Толкова се бях концентрирал върху мисълта за връщането на Джонас, че дори не се сетих за другото аз.

Горе, аз, той, беше пиян, объркан. И уловен в огнен капан.

Горещината се издигаше като осезаема преграда. Не можех да приближа на двадесет крачки от стълбите. Спуснах се към асансьора и се спрях на средата на пътя, като си напомних, че той не работи. Хукнах обратно.

Горе, между черния мазен дим и бучащия огън видях ужасено лице. Моето собствено лице.

Дали той ме разпозна? Нямах представа.

— Прозорците в коридора! — изкрещях му.

— Много са малки — извика той в отговор и хвърли поглед през рамо. — А и външната стена гори.

Чух сирени, които се усилваха с всяка секунда.

— Дръж се, пожарникарите ще са тук всеки момент — извиках аз и със свито сърце го оставих. Имаше още оборудване за унищожаване.

— Помогни ми — изкрещя другият отгоре.

Но аз не можех да му помогна. И на себе си не можех да помогна. Огнени стени препречваха вратите и товарната рампа.

В този момент някакъв вътрешен глас ми напомни: „Но ти можеш да помогнеш на себе си“. Все още не бях унищожил приемника, с който бях се прехвърлил. Странно, как така го бях оставил за накрая. Можех пак да се натикам вътре, да скоча ден назад…

За щастие останалата част от ума ми се противопостави. Горе един Питър умираше в пламъците. Някакъв незнаен бъдещ Питър беше жертвал себе си и многострадалния си свят, за да ми прати предупреждение. За да успея да се измъкна, трябваше да оставя този приемник цял и функциониращ. Кой знае, пламъците можеше да не го унищожат. Ако, за всеки случай го разрушах вчера, след прехвърлянето, дали все още щях да разполагам с него утре?

Не бях забравил как случайното подскачане на кабела беше запратило края му в отворения панел на будката. Не за да даде на късо и да изпържи електрониката. Не за да вдигне куп искри и да скочи пак навън.

Не! Кабелът направи точно нужните връзки, на точно нужните места и осигури на будката точно колкото електричество беше нужно, за да работи няколко минути — достатъчни Джонас да се прехвърли назад, да говори с мен и после да отнесе заразата със себе си… в кой знае кое друго време.

Случайност? Съвпадение? Шансовете веригата да бъде затворена по този начин трябва да бяха астрономически дребни.

Съдбата или пумпалът на времето, или както искате го наречете, щеше да постигне своето отмъщение, ако слабата човешка воля го позволеше.

Давейки се от дима и надигащата се в устата ми жлъчка, отвратен от моментната си слабост, отворих електронния панел на този последен приемник, изтръгнах вътрешностите му и ги хвърлих сред нажежените въглени.

Работата ми беше свършена.

Навсякъде наоколо, вече съвсем наблизо, пронизително пищяха сирени.

Пламъците бяха обхванали и заграждението и аз се задавих от противната сладка миризма на горяща плът. Горящ Джонас. Когато грамадната ролка електрически кабел също се запали, острата миризма на горящата изолация милостиво потуши другата воня.

С оглушителен трясък нещо зад мрежестата ограда, вероятно трансформаторът, експлодира.

Аз седнах на едно от последните местенца на пода, което все още не беше обхванато от пламъци, и зачаках димът, горещината или срутващия се покрив да сложат край на всичко.

 

 

Събудих се разтреперан и с остра кашлица. Веднага ме сви стомахът и ми се повдигна; опитах, безуспешно, да се изправя. Успях само да махна пластмасовата маска, поставена върху устата и носа ми.

— Питър — чух някой да казва. — Стой мирно, миличък.

Виктория. Беше коленичила до мен, трепереше.

Аз бях на носилка, близо до линейка с включени сигнални светлини. Едър мъж в болнична униформа я избута настрани и върна маската върху лицето ми.

— Това е кислород. Имате нужда от него — цяло чудо е, че са успели да ви измъкнат.

Измъкнали са ме. Легнал по гръб, видях наоколо пет пожарни коли. Пожарникари, хванали дебели маркучи, заливаха пламъците и съседните сгради, към които огънят се протягаше.

Виктория погали челото ми.

— Чух сирените — каза тя. — Аз… имах лошо предчувствие и последвах пожарните коли.

Над рамото й видях привидение. Зад един прозорец на втория етаж ми се стори, че виждам, зловещо осветено от огъня, отчаяно лице. Моето лице. Само за секунда. След това изчезна.

Изпълнен с неописуема скръб, аз обърнах гръб и на Виктория, и на Питър.

Епилог

— Пийнете нещо — казва полицаят и ми подава бутилка вода през масата.

Аз избърсвам повърнатото от лицето си с ръкав. Ризата ми вони на дим. Изплаквам уста с глътка хладка вода. Няма къде да я изплюя, затова я гълтам.

— От развалините на халето бяха извадени останките на две тела — казва полицаят. — Грози ви и обвинение в убийство, не само палеж.

Все още завладян от спомените, аз едва го чувам. Не му отговарям.

— Единият е бил едър мъж. Очевидно, наемателят, доктор Горски. Толкова ли мразехте шефа си, Битнър? Да го изгорите жив?

Никога не съм мразил Джонас, но нямам намерение да му го обяснявам. Всъщност, смятам изобщо да не говоря. Ако от устата ми се отрони и една дума, ще е толкова лесно да продължа да говоря. Този Джонас беше умрял на място, но друг един Джонас умираше бавно и ужасно от Чумата на страшния съд. Или би умрял, или щеше да умре, или вече беше умрял. Аз лично бях видял снимката.

Един нещастен, разкаял се Джонас.

Накрая той самият беше прозрял, че трябва да спре да се меси в линията на времето. Сигурен съм. Защото, ако не беше така, той можеше да се прехвърли напред, а после да прати на себе си бележка, месеци по-рано, за да се предупреди: „Уволни Питър, той ще създаде проблеми.“

Но той не беше пратил такава бележка, защото иначе аз нямаше да съм тук сега, обвинен в неговата смърт. А може да не е имало бъдещ приемник, чрез който да избяга, защото аз го бях унищожил. Освен ако любопитни бивши колеги на Джонас, вдъхновени от теориите му, не са опитали сами да изобретят същата технология…

Не смея да кажа нищо, което би привлякло вниманието им.

Полицаят проучва лицето ми. Накрая проговаря.

— Е, чий е вторият открит труп? Поне това можете да ми кажете. Така или иначе, патологът скоро ще открие.

Като се опитвам да запазя лицето си безизразно, аз пак отпивам глътка вода. Тревожа се, че патологът ще открие достатъчно запазени отпечатъци от пръстите на другия аз. А след това ще открие и моите отпечатъци. Ако вярваме на криминалните сериали по телевизията, дори еднояйчните близнаци нямат едни и същи отпечатъци. Пък и аз нямам близнак. Даже брат нямам.

Мисля си, дано да решат, че става дума за клонинги. Но Джонас беше физик, не биолог. Дали някой няма да заподозре, че единият от нас е дошъл от друго време? Не виждам какво мога да направя по въпроса, освен да си мълча и да не им предлагам никакви улики.

— Отговорете ми, по дяволите! — крясва полицаят и удря с юмрук по масата.

Бутилката с вода подскача, обръща се и почва да се излива в скута ми. Аз овладявам реакцията си до не повече от гримаса.

Не могат да ме накарат да говоря, уверявам се. Могат само да ме пратят в затвора. Или в лудница, ако решат, че съм луд. Нищо по-лошо не може да се случи.

За пореден път се оказва, че греша.

 

 

— Какво има? — пита Виктория, по лицето й се стичат сълзи. — Познавам те, знам, че не би наранил никого. Защо не се защитаваш? Защо мълчиш, Питър!?

Мълча предимно за нейно добро. Не издавам нито звук, макар желанието да й обясня да е непреодолимо. Не помръдвам, макар да изпитвам огромна нужда да я прегърна.

Вместо това насочвам мисълта си към лицето на Джонас и плътта, която се свлича от него.

Как така помня бъдеще, което е било отменено? И как точно е отменено, след като аз умрях в пожара, без изобщо да съм слизал долу, за да открия плановете и действията на по-ранния Джонас…

Помня всичко това с болезнена яснота.

Но вече няма полза да си задавам тези въпроси, както и няма кого да питам. Достатъчно ми е да знам, че двамата с Джонас бяхме извъртели, усукали и заплели линията на времето. И, кой знае, възможно е накрая да бяхме успели да я поправим.

Стига да можех да я запазя непокътната.

Виктория хваща ръката ми.

— Ако някога си изпитвал нещо към мен, ще ми обясниш.

Четири милиарда мъртви. Умът не побира такова нещо. Тази бройка е само неразбираема абстракция. Самата Виктория покосена от болестта? Това мога да си го представя твърде лесно и мисълта е непоносима. Така че оставам загледан в празното пространство, упорито избягващ погледа й.

Какво ли ще помисли любимата ми, когато тялото от халето — моето тяло — бъде идентифицирано? Запазвам мълчание, което се оказва по-трудно дори от това да гледам как самият аз умирам.

Накрая на Виктория й омръзва да чака. Става и тръгва да излиза с треперещи рамене, с червени подпухнали очи. Когато вратата на стаята за разпити се затваря зад нея, аз си мисля какво ли бъдеще можехме да имаме двамата с нея.

Мисля и за внуци без дядовци.

И за трептящите крилца на пеперуди.

И за лудо въртящия се пумпал на времето.