Сара Шепард
Потрес (1)

Купчина тайни

Извършвали ли сте някога нещо толкова срамно, толкова стряскащо, толкова нетипично за вас, че чак да ви се прииска да изчезнете? Може би цяло лято сте се крили в стаята си, ужасени дотолкова, че да ви е страх да си покажете лицето навън? Може би сте умолявали родителите си да ви позволят да се прехвърлите в друго училище. А може би родителите ви не са знаели за вашата тайна — скрили сте я дори от тях. Страхували ли сте се, че само като ви погледнат, ще разберат, че сте направили нещо ужасно.

Едно красиво момиче от Роузууд цели девет дълги месеца криеше в себе си тайната. Тя избяга от всичко и всеки — освен от трите си най-добри приятелки. Когато всичко свърши, те се заклеха да не я разкриват пред никого.

Но това е Роузууд. А в Роузууд единственият начин да запазиш тайните си е да нямаш такива…

Онова лято в Роузууд, Пенсилвания, живописното, богаташко предградие на двайсетина минути път от Филаделфия, беше едно от най-горещите. За да избягат от жегата, хората се стичаха на тълпи край басейна на кънтри клуба, трупаха се пред щандовете в местния филиал на „При Рита“ за свръхголеми порции от ягодов сладолед и скачаха голи в малкото езерце край органичната ферма на семейство Пек, въпреки отдавнашните слухове, че тук е бил открит труп. През третата седмица на месец август времето внезапно се промени. Местният вестник го нарече „Студ в лятна нощ“, защото няколко поредни нощи температурите паднаха под нулата. Момчетата измъкнаха суичърите си, а момичетата навлякоха чисто новите си дънки и грейки. За една нощ листата по дърветата се оцветиха в червено и златисто. Сякаш Оная с косата бе дошла и с един удар бе отнела жизнеността на сезона.

В онази мразовита четвъртъчна нощ едно очукано субару премина по тъмната улица в Уесекс, градче недалеч от Роузууд. Примигващият електронен часовник в центъра показваше 01:26 часа, но четирите момичета в колата изобщо не бяха сънени. Те всъщност бяха пет: най-добрите приятелки Емили Фийлдс, Ариа Монтгомъри, Спенсър Хейстингс, Хана Мерин… и мъничкото, безименно бебе, което Емили беше родила същия ден.

Те подминаваха къща подир къща и се взираха в номерата по пощенските кутии. Когато приближиха номер 204, Емили изпъна гръб.

— Спри — каза тя, опитвайки се да надвика рева на бебето. — Това е. — Ариа, облечена с пуловера „Феър Айл“, който си бе купила по време на почивката в Исландия — почивка, за която не смееше да си помисли, — отби встрани и паркира до тротоара.

— Сигурна ли си? — Тя погледна към скромната бяла къща. В предния двор до автомобилната алея имаше баскетболен кош, отстрани се виждаше голяма плачеща върба, а под предните прозорци се виждаха весели цветни лехи.

— Милион пъти съм виждала този адрес на формуляра за осиновяването. — Емили докосна прозореца. — Шип лейн, номер двеста и четири. Със сигурност живеят тук.

Двигателят на колата угасна. Дори бебето спря да плаче. Хана погледна към детето, което лежеше до нея на задната седалка, и сви идеалните си розови устни. Спенсър също погледна към бебето и се размърда смутено. Ясно бе какво си мислят: как е възможно това да се случи на сладката, послушна малка Емили Фийлдс? Те й бяха най-добри приятелки още от шести клас, когато Алисън Дилорентис, най-популярното момиче в частното училище „Роузууд дей“, в което всички учеха, реши да ги включи в своята нова клика.

Емили мразеше да говори зад гърба на хората, никога не раздухваше скандали, предпочиташе да носи торбести тениски и къси, прилепнали поли — и предпочиташе момичетата пред момчетата. Момичета като Емили не забременяваха.

Онова лято всички си мислеха, че Емили кара курсовете в университета „Темпъл“, подобни на онези, които Спенсър посещаваше в Пен. Но лека-полека тя разкри пред всички истината: беше се крила в пансиона на сестра си във Филаделфия, защото беше бременна. Ариа, Спенсър и Хана реагираха по един и същи начин, когато Емили им съобщи новината: и трите зяпнаха в безмълвен шок. „От кога знаеш?“, я бяха попитали. „Направих си тест за бременност когато се върнах от Ямайка“, беше отвърнала Емили. Бащата беше Айзък, момчето, с което ходеше миналата зима.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита тихо Спенсър. Някакво отражение в прозореца привлече погледа й и тя се сви от страх. Но когато се обърна и погледна към къщата от другата страна на улицата, която представляваше също така скромна постройка, не видя никого.

— Имам ли друга възможност? — Емили завъртя розовата гумена болнична гривна на китката си. Персоналът в болницата „Джеферсън“ дори не знаеше, че е излязла — лекарите поискаха от нея да остане още един ден, за да могат да наблюдават шева след секциото. Но ако тя бе останала дори минута повече, планът й нямаше да проработи. В никакъв случай нямаше да даде бебето на Гейл, богатата жена, която беше платила огромна сума пари за него, затова й каза, че е отложила е два дни планираното цезарово сечение. След това помоли приятелките си да й помогнат да се измъкне от болницата малко след раждането. Всяка една от тях имаше своята роля в бягството. Хана върна парите на Гейл.

Спенсър отвлече вниманието на сестрите, докато Емили се влачеше към изхода.

Ариа докара субаруто си и дори успя да намери бебешка седалка от една гаражна разпродажба. И планът се увенча с успех: бяха успели да избягат без Гейл да разбере и да вземе бебето.

Внезапно, като по поръчка, телефонът на Емили изпиука, нарушавайки напрегнатото мълчание в колата. Тя го извади от найлоновата пазарска торбичка, в която от болницата бяха прибрали дрехите й, и погледна към екрана. Гейл.

Емили потръпна и натисна бутона за прекъсване. Телефонът утихна за миг, но след това изпиука пак. Отново беше Гейл.

Хана го погледна предпазливо.

— Няма ли да отговориш?

— И какво да й кажа? — Емили отново отказа повикването. — Съжалявам, Гейл, не искам да ти давам бебето си, защото си мисля, че си ненормална?

— Но това не е ли незаконно? — Хана огледа улицата. Не се забелязваше никаква кола, но въпреки това тя се чувстваше ужасно напрегната. — Ами ако те издаде на полицията?

— За какво? — попита Емили. — Онова, което тя направи, също беше незаконно. Не може да каже нищо, без сама да се уличи.

Хана отхапа късче нокът.

— Но ако ченгетата разберат за това? Какво ще стане, ако започнат да разследват и други неща? Като… Ямайка, например?

Колата се изпълни с осезаемо напрежение. Макар мисълта за Ямайка да се въртеше в главите на всички, момичетата си бяха обещали никога да не говорят за това. Нали бяха отишли там, за да забравят за Истинската Али, жестокото момиче, което беше убило близначката си Кортни; точно Кортни се бе представяла за тяхната Али, която познаваха и обичаха. Миналата година Истинската Али се беше върнала в Роузууд и се беше опитала да се представи за старата приятелка на момичетата, но по-късно се разкри, че тя е новият А., който измъчваше момичетата чрез есемеси. Тя беше убила Иън Томас, свалячът на „Роузууд дей“, който бе заподозрян за извършването на първото убийство, и Джена Кавана, която момичетата и Тяхната Али бяха ослепили в шести клас. Планът на Истинската Али беше да убие четирите момичета. Тя ги беше отвела в семейната вила край езерото Поконос, беше ги заключила в спалнята и беше драснала клечката кибрит. Но нещата не се развиха според очакванията й. Момичетата избягаха, оставяйки Истинската Али в капана на заключената къща, която избухна. Макар останките й така и да не бяха намерени, всички бяха убедени, че момичето е мъртво.

Но дали беше така?

Пътуването до Ямайка представляваше възможност за момичетата да продължат живота си и да заздравят приятелството си. Но щом се озоваха там, те срещнаха Табита, която им напомняше за Истинската Али. Тя знаеше неща, познати само на бившата им приятелка. Поведението й страховито напомняше за Алиното. Постепенно момичетата се убедиха, че тя е Истинската Али. Може би беше оцеляла след пожара. Може би беше пристигнала в Ямайка, за да ги довърши, както бе възнамерявала от самото начало.

Оставаше им само едно: да я спрат, преди да е успяла да си отмъсти.

Точно когато Истинската Али се канеше да блъсне Хана от терасата на покрива, Ариа се намеси и вместо нея от покрива полетя Али. Потрошеното й тяло изчезна, преди момичетата да успеят да слязат на брега и да видят какво са направили; вероятно го беше отнесъл приливът. Момичетата се люшкаха между облекчението, че Али си е отишла завинаги… и ужасът, че са убили някого.

— Никой никога няма да разбере за Ямайка — изръмжа седналата в колата Спенсър. — Тялото на Али изчезна.

Телефонът на Емили отново изпиука. Гейл. Последва бибипкане. На екрана се изписа: „Имате шест съобщения в гласовата поща“.

— Може би трябва да ги прослушаш — прошепна Хана.

Емили поклати глава; ръцете й трепереха.

— Пусни ги на високоговорителя — предложи Ариа. — Ще ги изслушаме заедно с теб.

Емили прехапа долната си устна и пусна първото съобщение. „Хедър, обажда се Гейл“. Резкият глас изпълни кабината. „От дни не си се обаждала и започвам да се тревожа. Нали не си родила бебето по-рано? Да не би да има усложнения? Ще позвъня в «Джеферсън», за да проверя.“

— Коя е Хедър? — прошепна нервно Спенсър.

— Това е измисленото име, с което се представям пред всички — отвърна Емили. — Дори кандидатствах за работа с фалшива лична карта, която купих на Южната улица. Не исках никой да направи връзката с най-добрата приятелка на Алисън Дилорентис. Някой може да пошушне на пресата, че съм бременна и родителите ми щяха да разберат. — Тя погледна телефона си. — Боже, звучи ми адски ядосано.

Последва второ съобщение.

„Хедър, отново е Гейл. Виж, обадих се в «Джеферсън» — нали там ще ти правят цезаровото сечение? Никой от персонала не иска да ми каже какво става. Моля те, обади се и ми кажи къде си, по дяволите!“ Тонът на третото и четвъртото съобщение беше все по-напрегнат и раздразнен. „Добре, вече съм в «Джеферсън»“ — каза Гейл в петото съобщение. — „Тъкмо говорих с една санитарка и тя каза, че в родилното нямат никой на име Хедър, но след като й дадох описанието ти, тя каза, че наистина си там. Защо не ми се обаждаш? Къде, по дяволите, е бебето?“

— На какво искате да се обзаложим, че е подкупила санитарката? — промърмори Емили. — Не успях да я преметна, като се регистрирах под истинското си име.

Тя беше рискувала да се запише като Емили Фийлдс; макар че беше дала адреса на пощенска кутия във Филаделфия и смяташе да използва спестяванията си от работата като бавачка, за да плати болничната сметка, какво щеше да стане, ако родителите й случайно се обадеха в „Джеферсън“ и откриеха, че тя е била там? Но тъй като Гейл я познаваше единствено под името Хедър, използването на истинското й име й се беше сторило като лесен начин да се отърве от нея.

В шестото съобщение Гейл вече се беше досетила. „Това е постановка, нали? — изръмжа тя. — Родила си бебето и си си тръгнала, нали? От самото начало си го планирала, нали, кучко? През цялото време си смятала да ме измамиш! Нима смяташ, че с лека ръка ще дам петдесет хиляди долара на който и да е? За идиотка ли ме мислиш? Ще те намеря. Ще издиря и теб, и бебето, и тогава горчиво ще съжаляваш.“

— Леле — прошепна Ариа.

— О, Боже! — Емили затвори телефона си. — Не трябваше да й обещава нищо. — Знам, че ще й върнем всичко, но изобщо не трябваше да вземам парите. Тя е луда. Сега вече разбирате ли, защо постъпвам така?

— Разбира се — отвърна тихо Ариа.

Бебето започна да хленчи. Емили го погали по мъничката главичка, после се взе в ръце, отвори вратата на колата и излезе навън, на студа.

— Да го направим.

— Ем, недей. — Ариа отвори своята врата и я хвана за ръката точно, когато Емили залитна и се облегна на колата, превивайки се от болка. — Лекарят каза, че не бива да се напрягаш, забрави ли?

— Трябва да занеса бебето на Бейкърови. — Емили посочи замаяно къщата.

Ариа се поколеба. В далечината се разнесе клаксон на камион. През боботенето на двигателя й се стори, че дочува пискливо кискане.

— Добре — реши се тя. — Но аз ще я нося. — Тя вдигна бебешката седалка. Долови мириса на бебешка пудра и гърлото й се сви. Баща й Байрън и приятелката му Мередит също имаха бебе и тя обичаше Лола с цялото си сърце. Ако задържеше в прегръдките си това бебе, щеше да обикне и него.

Телефонът на Емили отново иззвъня и на екрана проблесна името на Гейл. Тя го прибра в чантата си.

— Хайде, Ариа.

Ариа вдигна бебешката седалка и двете момичета тръгнаха през поляната. Росата намокри краката им. Без малко да се спънат в пръскачката, която стърчеше в тревата. Когато се изкачиха на верандата, те забелязаха весел дървен люлеещ се стол и порцеланова кучешка купичка с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли.“

— Ау! — Ариа посочи купичката. — Златистите ритрийвъри са страхотни.

— Казаха ми, че имат две кученца. — Гласът на Емили трепереше. — Винаги съм искала да си имам едно такова.

Ариа гледаше лицето на приятелката си, по което за части от секундата се смениха милион изражения. Тя се пресегна и стисна Емили за ръката.

— Добре ли си? — Искаше да каже толкова много неща, но не намираше нужните думи.

Тогава лицето на Емили внезапно се стегна.

— Разбира се — процеди тя през зъби. Пое си дълбоко дъх, грабна бебето от ръцете на Ариа и остави седалката на верандата. Бебето проплака.

Емили погледна през рамо към улицата. Субаруто на Ариа бръмчеше тихо край тротоара. Нещо се скри в близките храсти.

За части от секундата й се стори, че това е човек, но после погледът й се замъгли. Сигурно бе от успокоителните, с които организмът й беше натъпкан.

Макар операцията да я болеше адски, Емили се наведе, издърпа копието от акта за раждане на бебето и писмото, което бе надраскала набързо, преди да отиде в болницата, и ги остави върху бебето. Дано писмото обясни всичко. Дано Бейкърови разберат и обичат това бебе с цялото си сърце. Тя го целуна по челцето и леко прокара пръсти по невероятно меките му бузки. „Така е най-добре — произнесе някакъв глас в главата й. — Знаеш го.“

Емили натисна звънеца. След секунди вътре светна лампа и зад вратата се чуха стъпки. Ариа хвана Емили за ръката и двете тръгнаха, залитайки, към колата. Входната врата се отвори тъкмо когато закопчаваха предпазните колани. На прага се появи фигура, огледа се наоколо, после се наведе към изоставената бебешка седалка… и лежащото в нея бебе.

— Тръгвай — изръмжа Емили.

Ариа потегли в нощта. Когато направи първия завой, тя погледна към Емили в огледалото за обратно виждане.

— Всичко е наред. — Хана хвана нежно ръката на Емили. Спенсър се извърна назад и леко стисна коляното й. Емили се сви и започна да плаче; първо тихо, после се разхълца звучно. Сърцата на приятелките й се късаха заради нея, но никоя от тях не знаеше какво да каже. Поне А. беше изчезнал — в това бяха сигурни. Стореното от тях може и да беше ужасно, но поне никой нямаше да разбере.

Все пак не трябваше да бъдат толкова сигурни. След всичко, което се беше случило, трябваше да са се научили да вярват на предчувствията си, да вземат насериозно призрачния смях и сенките. Защото онази нощ някой наистина беше там. Наблюдаваше. Изучаваше. Кроеше планове.

И този някой само чакаше удобната възможност да използва всичко това срещу тях.