Дийн Кунц
Лицето (12)

Глава 12

Осем дървета в горичка с красивите си стари напукани кори по стволовете вдигаха нависоко изящно преплетените си клони, тръскаха грациозно сиво-зелените си кичури под напора на мокрия вятър, сякаш едновременно се противопоставяха на бурята и празнуваха. Лишени от плодове в този сезон, те нямаха маслини, които да окапят, само листата им падаха по павираната пътека.

По клоните им бяха накачени гирлянди от лампички за коледна украса, които не бяха включени по това време на деня, матови на цвят, те очакваха да блеснат през нощта.

Този пететажен блок в Уестууд, близо до булевард „Уилшър“, не беше нито толкова изискан, както някои сгради в района, нито толкова голям, че да има портиер. Въпреки това цената на апартамент в него би задавила дори гълтач на саби.

Итън мина по клонките на мира под угасените коледни светлини и влезе във фоайе с мраморен под и мраморни панели по стените. Той отключи вътрешната врата и влезе в малко, но уютно преддверие с килимче, придаващо мекота на мрамора, две кресла в стил ар деко и масичка с лампа, имитация на Тифани, от червени, кехлибарени и зелени парчета стъкло.

Макар да имаше стълбище до петте етажа на сградата, Итън взе бавния асансьор. Дъни Уислър живееше — беше живял — на петия етаж.

На всеки от първите четири етажа имаше четири големи апартамента, но най-високият етаж беше разделен само на два луксозни апартамента.

В асансьора се долавяше лека неприятна миризма от друг пътник, използвал го неотдавна. Сложна и трудно доловима, тя напомняше на нещо познато, което Итън не можеше да определи.

Когато отмина втория етаж, асансьорната кабинка изведнъж започна да му се струва по-малка, отколкото я помнеше. Таванът го затискаше като капак на тенджера.

След отминаването на третия етаж той усети, че започва да диша по-ускорено, отколкото би трябвало, сякаш бе ходил бързо. Въздухът му се струваше разреден, недостатъчен.

Когато стигна до четвъртия етаж, той бе убеден, че нещо в звука, издаван от мотора на асансьора и от въжетата, минаващи по водещите колела, не е наред. Това изскърцване, онова прищракване, това изсвирване можеха да бъдат сигнал за клин на ос, който се изплъзваше в сърцето на машината.

Въздухът стана още по-разреден, стените — още по-приближени, таванът — още по-нисък, моторът — още по-подозрителен.

Може би вратата нямаше да се отвори. Аварийният телефон щеше да е повреден. Мобилният му телефон щеше да откаже да работи тук.

В случай на земетресение шахтата можеше да се срути и да смачка кабинката до размерите на ковчег.

Наближавайки петия етаж, той осъзна, че тези симптоми на клаустрофобия, каквито никога не бе изпитвал досега, бяха маска, под която се криеше друг страх, който той като разумен човек не искаше да си признае.

Имаше чувството, че Ролф Рейнърд ще го чака на петия етаж.

Откъде Рейнърд ще знае за Дъни и адреса му или кога Итън ще реши да дойде тук бяха въпроси, на които не можеше да се отговори без обширно разследване и може би без отказ от логиката.

Въпреки това Итън се премести до стената на кабинката, за да не бъде директно изложен на прицел, и извади пистолета си.

Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри вестибюл с размери три на четири метра, облицован с меденочервена дървена ламперия. Нямаше никой.

Итън не прибра оръжието в кобура. Две еднакви врати водеха към двата луксозни апартамента и Итън се насочи към дома на Уислър.

Той си отключи с ключа, даден му от адвоката на Дъни, отвори вратата и влезе предпазливо.

Алармената система не беше включена. При последното си посещение преди осем дни Итън я беше включил на тръгване.

Икономката, госпожа Ернандес, беше идвала междувременно. Преди Дъни да изпадне в кома и да влезе в болницата, тя бе работила тук три дни в седмицата, но сега идваше само в сряда.

Най-вероятно госпожа Ернандес беше забравила да вкара кода в системата, когато си бе тръгнала миналата седмица. Но въпреки че това обяснение изглеждаше много правдоподобно, Итън не му вярваше. Хуанита Ернандес беше жена с чувство за отговорност, която се отнасяше с внимание и към най-малката подробност.

Той прекрачи през прага, спря се и се ослуша. Остави вратата отворена зад гърба си.

Дъждът барабанеше по покрива, наподобявайки тътена на марша на хиляди войници, тръгнали на война в някакво далечно кухо царство.

Инак вниманието му беше възнаградено единствено с тишина. Дали инстинктът му го предупреждаваше, или въображението му го подвеждаше, но той усети, че това не бе спокойна, а сякаш навита на пружина тишина, пълна с потенциална енергия като кобра, гърмяща змия или черна мамба.

Понеже не искаше да привлича вниманието на съседите и да не дава възможност на друг освен на себе си да се измъкне, той затвори вратата. И я заключи.

Дънкан Уислър беше натрупал богатство от мошеничество, от наркотици и от по-лоши неща. Престъпниците обикновено правят много пари, но малцина от тях могат да ги задържат или да си запазят свободата да ги похарчат. Дъни бе имал благоразумието да избегне затвор, да изпере парите си и да си плаща данъците.

Вследствие на това апартаментът му беше огромен, с два свързани коридора, стаи, които изглеждаха разположени спираловидно, сякаш бяха черупки на наутилус.

Ако правеше рутинно претърсване във враждебна обстановка, Итън би държал пистолета стиснат в двете си протегнати напред ръце, с готов за стрелба пръст на спусъка. Той би минавал през вратите приведен и тичешком.

Вместо това той държеше пистолета с дясната си ръка вдигнат към тавана. Движеше се внимателно, но без драматизма, усвоен в полицейската академия.

Да държи гърба си винаги към стената, да внимава постоянно да е с лице към врата, да се движи бързо, оглеждайки се наляво-надясно, да следи къде стъпва и да поддържа стабилно равновесие, за да заеме светкавично поза за стрелба — да върши всичко това би означавало да признае, че се страхува от мъртвец.

Това си беше истината, която бе отбягвал досега, но вече си я призна.

Клаустрофобията в асансьора и очакването, че ще намери Ролф Рейнърд на петия етаж, бяха чисто и просто резултат на опитите да избегне признаването на истинския си страх, на още по-неразумното убеждение, че мъртвият Дъни беше станал от количката в моргата и си беше отишъл вкъщи неизвестно с какви намерения.

Итън не вярваше, че мъртъвците могат да ходят.

Той се съмняваше, че Дъни, бил той жив, или мъртъв, би му сторил нещо лошо.

Тревогата му идеше от подозрението, че ако наистина беше напуснал сам градинското помещение в болницата, Дънкан Уислър можеше да не е същият човек. След като бе почти удавен и прекарал в кома три месеца, той можеше да страда от мозъчно увреждане, което да го прави опасен.

Макар че си имаше добрите страни, една от които беше, че оценяваше изключителната добродетелност на Хана, той бе показал, че е в състояние да прояви безмилостно насилие. Успехът му в криминалния свят не бе дошъл от изискани маниери в отношенията с хората и приятна усмивка.

Той можеше да чупи глави, когато възникнеше необходимост за това. А понякога ги бе чупил дори когато не бе нужно.

Ако от Дъни бе останала половината от някогашния човек, и при това лошата половина, Итън би предпочел да не се среща лице в лице с него. Връзката им беше претърпяла няколко странни поврата през годините. Един последен и още по-мрачен завой по пътя не можеше да бъде изключен.

Огромният хол беше обзаведен с най-скъпите дивани и кресла, тапицирани с коприна в житен цвят. Масичките, шкафчетата и орнаментите бяха китайски антики.

Дъни или беше намерил дух в лампа и бе поискал да получи изтънчен вкус, или бе наел скъп специалист по вътрешен дизайн.

От тук, високо над маслиновите дървета, през големите прозорци се виждаха сградите на отсрещната страна на улицата, както и небето, което приличаше на подгизналите въглени и пепел от огромен угасен огън.

Някъде в далечината изсвири клаксонът на кола, а от булевард „Уилшър“ долиташе тихото безрадостно бучене на движението.

Дъждът говореше с гласа на торен бръмбар, потрепващ, прищракващ и търкалящ се по стъклото — щрак-щрак-щрак.

В хола тишината сякаш се сгъсти. Остана само дишането му. Пулсът му.

Итън влезе в кабинета да потърси източник на приглушена светлина.

Върху бюрото стоеше бронзова лампа с алабастров абажур. Масленожълтото й сияние от седефените инкрустации по периферията се отразяваше във всички цветове на дъгата.

Преди върху бюрото беше стоял портрет на Хана в рамка. Сега го нямаше.

Итън си припомни изненадата си, когато бе видял снимката при първото си посещение в апартамента преди единайсет седмици, след като бе научил, че е упълномощен да представлява Дъни по всякакви въпроси.

Той бе колкото изненадан, толкова и потресен. Макар че Хана бе починала преди пет години, присъствието на снимката й тук му въздействаше като акт на емоционална агресия. Да бъде обект на обичта, а навремето и на желанието на мъж, затънал в престъпността и насилието, беше гавра с паметта й.

Итън бе оставил портрета на мястото му, защото смяташе, че пълномощното да представлява Дъни по всякакви въпроси не му дава правото да изхвърли или прибере снимката в красивата сребърна рамка.

В болницата, през нощта, когато Хана почина, и отново на погребението й, след дванайсет години отчуждение Итън и Дъни си бяха проговорили. Общата им скръб обаче не ги беше сближила впоследствие. Те не размениха нито дума през следващите три години.

На третата годишнина от смъртта на Хана Дъни се беше обадил по телефона да каже, че през тези трийсет и шест месеца е размишлявал усилено над преждевременната й смърт на трийсет и две години. Загубата й, мисълта, че нея я няма, го беше засегнала дълбоко и постепенно бе довела до радикалната му промяна завинаги.

Дъни бе заявил, че е решил да тръгне по правия път, да се откъсне от всичките си престъпни начинания. Итън не му беше повярвал, но му бе пожелал успех. Това бе последният им разговор.

По-късно той бе научил от странични източници, че Дъни се е разделил със стария си начин на живот, че не се вижда с предишните си приятели и съдружници, че се е превърнал в нещо като отшелник, потънал в четене и необщителен.

Итън се бе отнесъл към тези слухове с голяма доза скептицизъм. Той бе твърдо убеден, че някой ден ще чуе, че Дънкан Уислър е тръгнал по старите си стъпки или че никога не ги е изоставял.

По-късно бе научил, че Дъни се е върнал в църквата, че ходи на литургия всяка седмица и че проявява смирение, с каквото никога не се бе отличавал.

Не знаеше дали това бе истина, или не, но фактът, че Дъни не се бе отказал от състоянието, натрупано с измами, кражби и продажба на наркотици, си оставаше. Животът в разкош, купен с такива мръсни пари, би накарал един искрено разкаял се човек да изпитва угризения на съвестта, докато не намери някакво пречистващо приложение за богатството си.

От кабинета бе изчезнал не само портретът на Хана. Атмосферата на книжовна невинност също се бе изпарила.

Четирийсет книги с твърди корици бяха струпани на куп върху пода в ъгъла до една от стените. Те бяха свалени от две от полиците на библиотеката, заемаща цяла стена. Част от задната стена на библиотеката, която изглеждаше неподвижна, бе изтеглена настрани, откривайки стенен сейф.

Вратата на сейфа, която имаше диаметър 30 см, беше отворена. Итън опипа вътрешността на обширната каса — тя се оказа празна.

За него беше новост, че в кабинета има сейф. Логично бе да се предположи, че никой друг, освен Дъни и техника, който го бе монтирал, не знаеха за неговото съществуване.

Мозъчно увреден човек се облича. Намира пътя до вкъщи. Спомня си комбинацията, с която се отваря сейфът.

Или… мъртвец се прибира вкъщи. Обзема го настроение за веселба и той се запасява с пари за харчене.

Идеята за мъртвия Дъни беше също толкова непонятна, както и за мозъчно увредения Дъни.