Дан Симънс
Ужас (6)

5.
Крозиър

70°05′ северна ширина, 98°23′ западна дължина

9 ноември 1847 г.

Крозиър сънува пикника край Езерото на птицечовката и София, галеща го под водата, когато чува звук от изстрел и се събужда стреснат.

Той се надига в леглото си, без да знае колко е часът, без да знае дали е ден или нощ — макар че сега няма разлика между деня и нощта, тъй като слънцето тъкмо е изчезнало и ще се появи отново чак през февруари, след повече от три месеца, — но още преди да запали малкия фенер в каютата си, за да погледне часовника си, вече знае, че е късно. На кораба е спокойно, както винаги — покой, нарушаван само от скърцането на дървото и метала, от хъркането на спящите и от мърморенето, ругатните и проклятията на готвача господин Дигъл, а също така и от непрестанното пукане, тряскане, стенание и пулсиране на леда отвън. Към всичко това тази нощ се е присъединил и зловещият писък на силния вятър, напомнящ вой на банши.

Но Крозиър се е събудил не от шума на леда или вятъра. А от изстрел. Приглушен от многопластовата дървена обвивка на кораба и от слоевете лед и сняг отвън, но несъмнено изстрел.

Крозиър е спал почти напълно облечен и тъкмо навлича останалото, което носи под връхната си дреха, когато Томас Джонсън, неговият стюард, почуква на вратата с обичайния си маниер — три леки удара с кокалчетата на ръката. Капитанът отваря.

— Проблем на палубата, сър.

Крозиър кимва.

— Кой е на пост тази нощ, Томас?

Джобният му часовник показва, че е почти три часът сутринта. Паметта му, съхраняваща списъка на месечните и дневните вахти, му подсказва имената миг преди Джопсън да ги изрече на глас.

— Били Стронг и редник Хедър, сър.

Крозиър кимва отново, взима пистолета от шкафчето си, проверява дали е зареден, мушка го в колана си и се промъква покрай стюарда си. Влиза в офицерската столова, съседна на тясната капитанска каюта от страната на десния борд, после бързо минава през следващата врата и са насочва към трапа. Жилищната палуба е почти потънала в мрак толкова рано сутринта — единственото изключение е сиянието около печката на господин Дигъл, — но когато Крозиър се спира в подножието на трапа, за да свали от куката тежката си връхна дреха и да я намъкне върху себе си, той вижда, че в няколко от офицерските, помощниккапитанските и стюардските каюти са запалени фенери.

Плъзгащите се врати започват да се отварят. Пръв идва помощник-капитан Хорнби и застава до Крозиър при трапа. Първи лейтенант Литъл се задава забързано по коридора, понесъл три мускета и сабя. Следват го лейтенантите Ходжсън и Ървинг, които също носят оръжия.

От другата страна на трапа моряците се въртят недоволно в хамаците си, но втори помощник-капитан Робърт Томас вече събира работна група, като буквално изтърсва спящите мъже от хамаците и ги подкарва към трапа, към чакащите ги вече връхни дрехи и оръжия.

— Някой вече качвал ли се е горе, за да провери какво става? — пита Крозиър първия си помощник.

— Господин Мейл, сър — отговаря Хорнби. — Той се качи веднага след като изпрати стюарда, за да ви събуди.

Рубен Мейл е старшина на бака. Разсъдлив човек. За Били Стронг, вахтения на левия борд, Крозиър знае, че е плавал по море и преди, с КНВ „Белвидера“. Той не би тръгнал да стреля по привидения. Другият вахтен е най-възрастният — и по мнението на Крозиър най-глупавият — от оцелелите морски пехотинци, Уилям Хедър. На трийсет и пет годишна възраст той все още е редник, често боледува, твърде често пие и най-често е безполезен. Хедър за малко да отпътува към вкъщи от остров Диско преди две години, когато най-добрият му приятел Били Ейкън беше уволнен и изпратен обратно с КНВ „Ратлър“.

Крозиър пъхва пистолета в огромния джоб на дебелата си вълнена връхна дреха, взима фенера, подаден му от Джопсън, и тръгва нагоре по наклонения трап.

* * *

Крозиър вижда, че навън е тъмно като в рог — няма нито звезди, нито луна, нито северно сияние; и е студено — температурата на борда преди шест часа, когато изпратиха горе младия Ървинг да направи измервания, беше минус шейсет и три градуса^[1], а сега е излязъл и ужасен вятър, който се вие над пъновете на разглобените мачти и из наклонената заледена палуба, сипейки гъст сняг по нея. Крозиър пристъпва извън замръзналия навес от платна над главния люк и вдига облечената си в ръкавица ръка, за да предпази очите си от снега. Откъм десния борд се вижда блясъкът на фенер.

Рубен Мейл е коленичил над редник Хедър, който лежи по гръб, без шапка и без уелска перука, а също така, както забелязва Крозиър, и без част от черепа си. Като че ли няма кръв, но Крозиър вижда под светлината на фенера отблясъка на мозъка на морския пехотинец и осъзнава, че този отблясък е заради лъскавите ледени кристали, които вече са покрили безформената сива маса.

— Той все още е жив, капитане — казва началникът на бака.

— Господи шибан Исусе! — казва един от моряците, тълпящи се зад Крозиър.

— Престани! — крещи първият помощник-капитан. — Без шибани богохулства! Дръж си шибания език зад зъбите, докато не ти поискат мнението, Крисп! — Гласът на Хорнби е нещо средно между ръмженето на мастиф и хриптене на бик.

— Господин Хорнби — казва Крозиър, — наредете на моряк Крисп да слезе на бегом и да донесе хамака си, за да отнесем в него долу редник Хедър.

— Слушам, сър — отговарят в синхрон помощник-капитанът и морякът. Тропотът от тичащи ботуши заглъхва сред пронизващия вой на вятъра.

Крозиър се изправя и осветява с фенера наоколо.

На мястото, където редник Хедър е стоял на пост, в основата на заледената въжена стълба, масивният релинг е направо пометен. Капитанът знае, че от другата страна на дупката натрупаният лед и сняг се спускат надолу в дълъг повече от трийсет фута склон, наподобяващ пързалка на шейни, но по-голямата част от тази пързалка не се вижда заради заслепяващата виелица. В малкия кръг светлина от фенера не се забелязват никакви следи върху снега.

Рубен Мейл вдига мускета на Хедър.

— С него не е стреляно, капитане.

— В тази буря редник Хедър е нямало как да види тварта, преди тя да се озове точно до него — казва лейтенант Литъл.

— А Стронг? — пита Крозиър.

Мейл посочва към срещуположната страна на кораба.

— Изчезнал е, капитане.

Крозиър се обръща към Хорнби:

— Изберете си още един човек и останете с редник Хедър, докато Крисп не се върне с хамака, а после отнесете ранения долу.

Внезапно в кръга светлина се появяват двамата лекари — Педи и помощникът му Макдоналд. Макдоналд е леко облечен.

— Господи! — възкликва главният лекар, коленичейки до морския пехотинец. — Той диша.

— Помогнете му, ако можете, Джон — казва Крозиър. Той посочва Мейл и останалите половин дузина моряци, тълпящи се наоколо. — Останалите — елате с мен. Дръжте оръжията си готови за стрелба, дори и да ви се наложи да свалите ръкавиците за целта. Уилсън, вземете двата фенера. Лейтенант Литъл, моля слезте долу и изберете отряд от двайсет души, на които може да се разчита, и им раздайте мускети — не пушки, а мускети.

— Слушам, сър — успява да надвика вятъра Литъл, но Крозиър вече води процесията нататък по наклонената палуба, покрай натрупания сняг и тресящата се шатра насред кораба към поста на вахтения на левия борд.

Уилям Стронг е изчезнал. Дългият му вълнен шал е разкъсан и парчетата му, закачили се за въжетата, бясно плющят под напора на вятъра. Шинелът на Стронг, уелската перука, пушката му и едната му ръкавица лежат захвърлени покрай релинга от подветрената страна на палубния клозет, където вахтените обикновено се крият от вятъра, но Уилям Стронг го няма. Върху релинга има петно от червен лед — там, където той сигурно е стоял, когато е видял огромната фигура да се носи към него откъм снежната виелица.

Без да каже нито дума, Крозиър изпраща двама въоръжени мъже с фенери към кърмата, трима други — към носа, а един кара да погледне с фенера си под шатрата от корабни платна насред кораба.

— Спуснете трап оттук, Боб — казва той на Робърт Томас.

Вторият помощник-капитан се връща, натоварил на раменете си куп свежо — в смисъл незамръзнало — въже, което е донесъл отдолу. След секунди надолу е спуснат въжен трап.

Крозиър се спуска пръв.

Има още кръв върху леда и снега, натрупани покрай открития ляв борд на кораба. Ивици от кръв — изглеждащи напълно черни под светлината на фенера — се точат от оръдейните дупки към постоянно променящия се лабиринт от тороси и остри ледени възвишения, по-скоро усещащи се, отколкото видими в мрака.

— То иска да ни подмами да го последваме, сър — казва втори лейтенант Ходжсън, навеждайки се по-близо до Крозиър, така че да могат да се чуват сред воя на вятъра.

— Разбира се, че иска — отвръща Крозиър. — Но въпреки това ще го последваме. Стронг сигурно още е жив. И друг път сме виждали такива неща покрай тази твар.

Крозиър се оглежда. Освен Ходжсън по въжения трап са се спуснали още трима души — останалите или оглеждат горната палуба, или са заети с отнасянето на редник Хедър долу. Освен капитана само още един човек носи фенер.

— Армитидж — обръща се Крозиър към стюарда на оръжейната, чиято бяла брада вече е покрита със сняг, — дайте фенера си на лейтенант Ходжсън и тръгнете с него. Гибсън, вие останете тук и кажете на лейтенант Литъл накъде сме тръгнали, когато дойде с главния издирвателен отряд. Кажете му в името на Бог да не позволява на хората си да откриват огън, освен ако не се уверят, че не стрелят по някой от нас.

— Да, капитане.

Крозиър се обръща към Ходжсън:

— Джордж, вие с Армитидж изминете двайсет ярда нататък — към носа — и после тръгнете успоредно с нас на юг. Старайте се светлината на фенера ви да е в полезрението ни.

— Слушам, сър.

— Том — казва Крозиър на последния останал човек, младия Евънс, който още няма навършени двайсет, — ти идваш с мен. Дръж винтовката си готова за стрелба, но само със спуснат наполовина ударник.

— Слушам, сър. — Зъбите на младежа тракат.

Крозиър изчаква Ходжсън да се отдалечи на двайсет ярда надясно — светлината на фенера му едва се вижда през гъстия сняг, — а после повежда Евънс през лабиринта от преспи, ледени кулички и тороси, следвайки прекъснатата кървава следа върху леда. Той знае, че само закъснение от няколко минути ще е достатъчно, за да заличи снегът едва видимата диря. Капитанът дори не си прави труда да извади пистолета си от джоба на шинела.

След по-малко от сто ярда, когато фенерите на хората на борда на КНВ „Ужас“ вече стават невидими, Крозиър достига до торос — една от онези огромни канари от лед, образуващи се на местата, където ледените блокове граничат помежду си и заради чудовищния натиск краищата им се издигат нагоре. За трите зими в ледовете Крозиър и останалите членове на експедицията на покойния сър Джон Франклин бяха виждали такива тороси да се появяват като с магия, да се издигат с оглушителен тътен и стържене, а после да се разширяват по повърхността на замръзналото море, понякога движейки се по-бързо от бягащ човек.

Този торос е висок поне трийсет фута — колосална вертикална зидария от ледени блокове, всеки от които с размерите поне на купето на файтон.

Крозиър тръгва покрай тороса, вдигайки фенера колкото може по-високо. Фенерът на Ходжсън на запад от тях вече не се вижда. Навсякъде около „Ужас“ видимостта вече е силно ограничена заради върховете на ледените глетчери и торосите. На около миля разстояние има голяма ледена планина, която отделя „Ужас“ от останките на „Еребус“, в лунна нощ наоколо могат да се видят още няколко такива.

Но тази нощ наблизо няма айсберги, само този торос с височината на триетажна сграда.

— Насам! — изкрещява Крозиър, надвиквайки вятъра. Евънс се приближава, вдигнал винтовката си.

Петно от червена кръв върху бялата ледена стена. Създанието беше завлякло Уилям Стронг нагоре по тази малка ледена планина, по почти отвесния склон.

Крозиър започва да се катери, хванал фенера в дясната си ръка, докато шари с облечената в ръкавица лява ръка, опитвайки се да намери процепи и пукнатини за измръзналите си пръсти и вече заледените си ботуши. В бързината не беше имал време да обуе ботушите, в които Джопсън беше забил дълги гвоздеи през подметките, така че да имат по-голямо сцепление с подобни ледени повърхности, и сега обикновените му моряшки боти се хлъзгат и пързалят върху леда. Но той открива още замръзнала кръв двайсет и пет фута по-нагоре, точно под неравното ледено било на тороса, така че стиска здраво фенера в дясната си ръка, рязко се отблъсква с левия си крак от наклонената ледена повърхност и се изтласква на върха под съпровода на скърцането на заледения му шинел. Капитанът вече не усеща носа си, пръстите му също са вкочанени.

— Капитане — подвиква Евънс откъм тъмнината отдолу, — да се кача ли при вас?

Крозиър е твърде задъхан, за да отговори веднага, но когато успокоява дишането си, извиква:

— Не… чакай там.

Сега той вижда слабата светлина на фенера на Ходжсън на северозапад — другият екип все още е на трийсетина ярда от тороса.

Размахвайки ръце срещу вятъра, за да запази равновесие, Крозиър се навежда силно надясно, когато мощен порив на вихъра яростно размята края на шала му наляво, заплашвайки да го катурне от несигурното му положение на върха. Насочва фенера си към южния склон на тороса.

Склонът тук е почти вертикален и се спуска трийсет и пет фута надолу. Няма нито следа от Уилям Стронг — никакви тъмни петна върху леда, никакви признаци, че някога някое същество, независимо дали живо или мъртво, е минавало оттук. На Крозиър му се струва немислимо някой да е способен да се спусне по този стръмен леден склон.

Капитанът поклаща глава — осъзнавайки, че миглите и клепачите му са почти замръзнали и очите му едвам се отварят — и започва да се спуска обратно. На два пъти едва не пада върху острите ледени шипове долу, но накрая преодолява с пързаляне последните осем фута до повърхността, където го чака Евънс.

Само че Евънс е изчезнал.

Винтовката му лежи върху снега — все още със спуснат наполовина ударник. Върху вихрещия се сняг няма никакви следи, независимо дали човешки, или не.

— Евънс! — За повече от трийсет и пет години опит в командването Франсис Роудън Мойра Крозиър така е тренирал гласа си, че може да надвика ураганен северозападен вятър или снежна буря в Магелановия проток. Сега влага в крясъците цялата си сила. — Евънс!

Никакъв отговор, освен воя на вятъра.

Крозиър вдига винтовката, проверява дали е заредена и стреля във въздуха. Пукотът от стрелбата изглежда твърде слаб дори на самия него, но той вижда как фенерът на Ходжсън рязко се обръща към него и различава още три едва видими фенера, приближаващи се откъм „Ужас“.

На по-малко от двайсетина фута от него се разнася някакъв рев. Това би могъл да е вятърът, намерил нов път през ледения лабиринт, но Крозиър знае, че не е вятърът.

Той оставя фенера долу, напипва пистолета в джоба си и го вади, издърпва ръкавицата си със зъби и вдига безполезното оръжие пред себе си.

— Ела тук, проклет да си! — крещи той! — Защо не се пробваш с мен вместо с хлапето, ти, космато, гъзолизесто, шибащо плъхове, пиещо пикня изчадие на долнопробна хайгейтска^[2] проститутка!

Единственият отговор е воят на вятъра.