Кийра Кас
Елитът (3)

Трета глава

Широките врати на терасата ми, както и тази към коридора бяха отворени и в стаята ми витаеше топлият ароматен въздух, нахлул откъм градините. Чакаше ме много работа и се надявах нежният полъх да поободри съзнанието ми. Той обаче единствено ме разсейваше и сякаш ме подканваше да стана от бюрото си, да тръгна нанякъде.

Въздъхнах и се отпуснах назад в стола, провесвайки глава от края на облегалката.

— Ан — провикнах се.

— Да, госпожице? — откликна главната ми прислужничка откъм ъгъла, където шиеше. Без дори да поглеждам, знаех, че Мери и Луси, другите ми две прислужнички, бяха наострили уши в готовност да се отзоват.

— Заповядвам ти да измъдруваш заключението от този доклад — казах, сочейки лениво към отчета с военно-статистически данни, който седеше на бюрото пред мен. Всички момичета от Елита щяха да бъдат изпитани на тази задача, но все не успявах да се съсредоточа върху нея.

Трите ми прислужнички се изхихикаха, колкото поради нелепостта на разпореждането ми, толкова и заради самия факт, че издавах такова. Не можех да се похваля с качества на водач.

— Съжалявам, милейди, но този въпрос като че ли надхвърля длъжностната ми характеристика — отвърна Ан. Макар и да беше отговорила с шега на несериозното ми искане, осезаемо се чувстваше виновна заради неспособността си да ми е от полза.

— Хубаво тогава — простенах и изопнах гръб в стола си. — Май сама ще трябва да се справям. А пък вие до една сте напълно безполезни. Още утре ще си намеря нови помощнички. Този път говоря сериозно.

Тричките отново се изкискаха, а аз насочих обратно вниманието си към цифрите върху листа. Имах усещането, че статистическите данни са неблагоприятни, но не бях уверена. Заех се да препрочитам текста и графиките със сбърчено в размисъл чело, несъзнателно дъвчейки края на химикала си, докато се мъчех да се концентрирам.

Дочух сдържания смях на Луси и вдигнах очи, за да видя какво я забавлява толкова, а като проследих погледа й до вратата, заварих Максън, облегнат на касата.

— Издаде ме! — смъмри той Луси, която продължаваше да се кикоти.

Незабавно избутах стола назад и се хвърлих в обятията му.

— Прочел си ми мислите!

— Така ли?

— Моля те, кажи ми, че можем да поизлезем навън. Само за мъничко?

Той се усмихна.

— Имам двайсет минути на разположение.

Завлякох го към коридора и оставихме прислужничките да се вълнуват шумно в стаята ми.

Безспорно градините се бяха превърнали в нашето си място. При почти всяка отдала ни се възможност да останем насаме хуквахме навън. Времето ни заедно минаваше в коренна противоположност на моментите ни с Аспен: скътани в тясната къщурка на дървото в задния двор, единственото място, където можехме да се обичаме без страх.

Внезапно се зачудих дали Аспен не беше някъде наоколо, слял се с многобройните редици на дворцовите стражи, и не ни гледаше как се държим за ръце.

— Какво ти има тук? — попита Максън, докосвайки връхчетата на пръстите ми, докато ходехме.

— Мазоли. От натискане по струните на цигулката четири часа дневно.

— Не ги бях забелязал преди.

— Притесняват ли те? — Бях представителка на най-ниската каста сред шестте момичета от Елита и едва ли някоя от тях имаше ръце като моите.

Максън спря на място, приближи пръстите ми до устните си и целуна захабените им връхчета.

— Точно обратното. Намирам ги за доста привлекателни. — Усетих как се изчервявам. — Видял съм целия свят — е, да, главно през бронирано стъкло или от кулите на древни замъци, — и все пак съм го видял. Посветен съм в отговорите на хиляди важни въпроси. Но тази малка ръчичка тук… — той се взря дълбоко в очите ми — … тази ръчичка твори звуци, несравними с нищо чуто от ушите ми досега. Понякога си мисля, че само съм сънувал как свириш на цигулка, толкова красиво беше. Тези мазоли са доказателство, че е било наяве.

Имаше моменти, в които ми говореше така трогателно, така романтично, че звучеше нереално. Макар и думите му да достигаха сърцето ми, никога не знаех дали е разумно да им повярвам. Откъде можех да съм сигурна, че не омайваше и другите момичета така? Трябваше да сменя темата.

— Наистина ли си посветен в отговорите на хиляди въпроси?

— Абсолютно. Питай ме каквото си поискаш, а ако не знам отговора, то знам къде да го търся.

— Каквото си поискам?

— Точно така.

Трудно ми беше да измисля въпрос на момента, особено такъв, с който щях да го хвърля в чудо — така щеше да е по-интересно. Поразмислих се върху нещата, относно които бях проявявала най-голямо любопитство като малка. Как летяха самолетите. Какъв е бил животът в Съединените щати. На какъв принцип работеха миниатюрните музикални устройства на богаташите.

Тогава ме осени една идея.

— Какво е Хелоуин? — попитах.

— Хелоуин ли? — Очевидно не беше чувал за подобно нещо. Което не ме изненадваше. Един-единствен път бях срещала думата, в онзи вехт учебник по история на родителите ми. На места беше толкова парцалив, че едва се четеше; някои от страниците му бяха съсипани до неузнаваемост, а други направо липсваха. Но идеята за някогашните, отдавна забравени празници открай време ме вълнуваше.

— Май вече не сте толкова самонадеян, а, Ваше кралско всезнайство? — подразних го аз.

Той свъси вежди, но видимо се преструваше на ядосан. Погледна часовника си и вдиша дълбоко.

— Ела с мен. Нямаме много време — заяви той, сграбчи ме за ръката и се втурна нанякъде.

Аз подтичвах несигурно на малките си токчета, но някак смогвах на темпото му, докато ме влачеше обратно към двореца с широка усмивка върху лицето. Харесваше ми да виждам безгрижния Максън; прекалено често общувах с улегналия.

— Господа — поздрави стражите, като влетяхме през вратите.

Издържах до средата на вестибюла, преди обувките да ме надвият.

— Максън, спри! — простенах. — Не мога толкова бързо.

— Давай, можеш, няма да съжаляваш — подкани ме той, дърпайки ръката ми. Накрая склони да забави крачка, но очевидно не го свърташе.

Тръгнахме към северния коридор и студиото, където се снимаше осведомителният бюлетин, но преди да ги стигнем, се отклонихме по някакво стълбище. Заизкачвахме се стълба по стълба и търпението ми скоро се изчерпа.

— Къде точно ме водиш?

Той се обърна към мен и лицето му веднага придоби сериозно изражение.

— Трябва да се закълнеш на никого да не казваш за тази стаичка. Само няколко члена от семейството ми и шепа стражи знаят за съществуването и.

Ставах все по-заинтригувана.

— Дадено.

Стигнахме до върха на стълбището и Максън ми отвори вратата. Пак ме хвана за ръката и ме поведе надолу по коридорчето, спирайки чак пред стена, почти изцяло покрита от разкошна картина. Максън хвърли един поглед назад, за да се увери, че сме сами, после бръкна зад отсрещния край на рамката. Чух тихичко щракване и картината се открехна към нас.

Ахнах. Максън от своя страна се ухили.

Зад картината се криеше врата, която не стигаше чак до пода и си имаше малка клавиатура като на телефон. Максън набра няколко цифри и таблото издаде звук. Като завъртя дръжката, се обърна към мен.

— Нека ти помогна. Стъпалото е доста височко. — Подаде ми ръка и ме покани да вляза първа.

Останах без думи.

Намирах се в стая без прозорци, чиито стени бяха покрити с рафтове, отрупани със стари наглед книги. Два от рафтовете съдържаха томове, белязани с любопитни червени наклонени чертички, а до едната стена седеше впечатляващ атлас, отворен на страница с изображение на страна, която не можех да назова. По средата имаше маса с няколко книги отгоре и, изглежда, някой се беше ровил из тях наскоро и нарочно ги беше оставил на леснодостъпно място. Най-накрая окото ми се спря и на вградения в една от стените екран, вероятно телевизионен.

— Какво означават наклонените чертички? — попитах напълно зашеметена.

— С тях се отбелязват забранените книги. Не е изключено да разполагаме с последните бройки в цяла Илеа.

Обърнах се към него, задавайки с очите си въпроса, който не дръзвах да изрека на глас.

— Да, може да ги разгледаш. — Прозвуча така, сякаш му създавах неудобство, но изражението му говореше, че се бе надявал да поискам.

Взех внимателно една от книгите, притеснена да не съсипя неволно това единствено по рода си съкровище. Прелистих няколко страници, но побързах да я върна на мястото и, смутена от благоговението, което изпитвах към нея.

Като се обърнах, заварих Максън да щрака по клавишите на нещо, приличащо на пишеща машина, прикрепена към телевизионния екран.

— Какво е това? — поинтересувах се аз.

— Компютър. Не си ли виждала преди? — Поклатих глава, а Максън като че ли не се изненада особено. — Вече са рядко явление. Този е предназначен специално за обработка на информацията в тази стая. Ако изобщо имаме сведения за този твой Хелоуин, машинката ще ни насочи къде да търсим.

Не схванах напълно думите му, но не го помолих да обясни. До няколко секунди търсенето му даде резултат: списък от три точки върху екрана.

— Ей, чудесно! — възкликна той. — Почакай тук.

Останах при масата, докато Максън издирваше трите книги, които щяха да ни просветлят за същността на Хелоуин. Надявах се да не му бях създала толкова работа заради нещо глупаво.

Първата книга определяше Хелоуин като празненство, с което келтите отбелязвали края на лятото. Понеже не исках да го затормозявам излишно, така и не споменах малката подробност, че си нямах никаква представа що е то келти. Въпросните „келти“ вярвали, че по Хелоуин духове скитат из нашия свят и се маскират, за да прогонят лошите. С времето традицията прераснала в светски празник, тачен най-вече от децата. Хлапаците обикаляли града, облечени в маскарадни костюми, пеели песни и за награда получавали вкуснотии. Дори си измислили заканата „лакомство или пакост“, понеже правели разни дяволии, ако не ги почерпят.

Определението във втората книга беше подобно, само че се споменаваше и нещо за тикви и християнство.

— Тази ще е най-интересна — обяви Максън, разлиствайки третата книга, ръкопис, доста по-тънък от останалите.

— От къде на къде? — зачудих се аз и отидох до него, за да я видя отблизо.

— Това, лейди Америка, е един от личните дневници на Грегъри Илеа.

— Какво? — възкликнах аз. — Мога ли да я докосна?

— Нека първо намеря страницата, която ни трябва. Виж, има даже фотография!

И наистина измежду кориците като привидение се яви снимка от незнайното минало, на която с каменно изражение, безупречен костюм и достолепна стойка позираше самият Грегъри Илеа. Странно беше да разпозная толкова от краля и Максън в осанката му. До него седеше жена с вяла усмивка на лицето. По чертите й си личеше, че някога бе пленявала с красота, но до онзи момент очите й вече бяха загубили блясъка си. Имаше уморен вид.

Три други фигури обкръжаваха двойката. Красиво, жизнено момиче в юношеска възраст се усмихваше широко, облечено в рокля с волани. Точно като на принцеса. Чудна работа! До нея стърчаха две момчета, едното малко по-високо от другото, но и двамата дегизирани като персонажи, които не успях да разпозная. Изглеждаха така, сякаш се канеха да свършат някоя беля. Под снимката бяха вписани няколко изречения, и то, за мое изумление, с почерка на Грегъри Илеа.

„Тази година децата отпразнуваха Хелоуин с голямо тържество. Разбирам, че това е бягството им от горчивата реалност, но в моите очи е лекомислие. Семейството ни е едно от малкото, разполагащи с достатъчно средства за веселби, но тази детинщина ми се струва чисто прахосничество.“

— Според теб това ли е причината да загърбим празниците? Защото са прахосничество? — попитах Максън.

— Възможно е. Ако съдим по датата, снимката е направена точно след ответния удар на Китайско-американската държава, малко преди Четвъртата световна война. По онова време повечето хора мизерствали — представи си цяла нация от Седмици с шепа Двойки между тях.

— Леле. — Чудех се какво ли е било да живееш в опустошена от войни страна, едва стъпила на краката си, но готова да се бори за независимост. Миналото ни ме вдъхновяваше.

— Колко такива дневници има? — поинтересувах се.

Максън посочи към един от рафтовете, зареден със същите книжки.

— Около дузина.

Не беше за вярване! Всичката тази история, събрана в една стаичка.

— Благодаря ти. Дори не си бях мечтала да видя подобно нещо с очите си. Още не мога да повярвам, че е истина.

Максън сияеше от щастие.

— Искаш ли да го прочетеш целия? — той посочи към дневника.

— Да, разбира се! — почти изкрещях, преди да си спомня колко работа ме чакаше. — Само че не мога да остана повече, трябва да се връщам към онзи ужасяващ доклад. А и ти имаш задължения.

— Вярно. А какво ще кажеш за това? Вземи книгата и я задръж за няколко дни.

— Полагат ли ми се такива привилегии? — попитах слисана.

— Не — усмихна се той.

Подвоумих се, обзета от страхопочитание към книгата в ръцете ми. Ами ако я загубех? Ако я повредях? Несъмнено и той се опасяваше от същото. Но едва ли друг път щеше да ми изпадне такава възможност. Просто щях да съм по-предпазлива в чест на този безценен подарък.

— Хубаво. Само за нощ — две, после веднага я връщам.

— Да й намериш добро скривалище.

Така и направих. Не ставаше дума просто за книга, а за доверието на Максън. Скътах я в столчето пред пианото ми изпод купчина партитури — място, което прислужничките никога не чистеха. Единствено моите ръце щяха да я докосват.