Карл Май
В царството на сребърния лъв (8)

4. Сенки на кръвно отмъщение

Първо яздили покрай езерото и после през цялата долина до една дълбока теснина в планините, която ги извела от другата страна на споменатата от Тифл равнина. Там пуснали конете в галоп. Тифл се проявил като ненадминат, природно надарен ездач. За деликатните, възпитателни отношения между човек и животно той вероятно не знаел нищо. Който го видел да седи така сигурно на седлото, щял да сметне за невъзможно да е бил хвърлен от Асил и Баркх. Но нашите жребци не бяха свикнали като кафявата кобила на Устад да се подчиняват на моментни инстинкти, а на една постоянна воля.

Детето правело различни опити да превърне настоящата езда в състезание, ала не постигнало успех при отмерения Кара. От една страна, неговата разсъдливост не допускала да нанесе повторно поражение на Сахм, а, от друга страна, гордостта му не позволявала от учтивост доброволно да се откаже от победата. Така че се придържал към това, което си бил наумил, а именно една упражнителна езда, която не бивало да служи за страстни цели.

Докато земята била тревиста, кобилата много лесно поддържала еднакъв ход с нашите коне, но по-късно в дълбокия пясък забележимо изоставала. Това обаче не я позоряло, тъй като тя не бе кон от песъкливите степи. Когато стигнали Заешкия проход и започнало бавното изкачване по каменистата почва, нашите животни вече трябвало да се напрягат, за да се изравнят с нея, върху което Тифл неколкократно обърнал внимание на Кара.

Местността тук била скалиста и неплодородна. Нисък изсъхнал трънак обличал планините с мръсна сивота и само тук и там се мяркало някое дърво, чиито покрити с редки иглички клони не дарявали никаква сянка. Когато стигнали превала на прохода, можели да се насладят на открит изглед към всички страни. Детето посочило една от струпаните купчини камъни и казало:

— Тук е граничният знак. Дотук земята принадлежи на джамикун.

— А оттук нататък на кого?

— На всички хора.

— Няма конкретен притежател?

— Това е шах-ин-шахът, комуто принадлежи цялото царство. Местността тук е толкова суха и пуста, че никой не я иска. Който я получи, ще трябва да плаща данък, а кой може да извлече нещо от такива скали? Когато мухасилът дойде, не пита дали земята е родила нещо, а взема всичко, което човек притежава.

— Кой е мухасилът?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Това е най-нежеланият от всички гости. В Персия всеки трябва да плаща данъци. Дори свободните племена са принудени. Нашият Устад е обещал да го прави и ние спазваме неговата дума. Ето защо при нас мухасил не идва. Но други не плащат, докато не ги принудят, твърдейки, че свободният мъж е свободен и от данъци. При тях бива изпращан някой много строг, дори коравосърдечен офицер, който води войници да му помагат при събирането на мал-и-дивар и садир авариз^[1]. Веднага щом започне да упражнява тази власт, му прикачват титлата мухасил. Той взема най-напред това, което смята, че се полага владетеля. После взема онова, което смята, че се полага на самия него, а то обикновено е всичко останало.

— Нима никой не му оказва съпротива?

— Съпротива? Той би си тръгнал само за да дойде после с още повече войници. Най-доброто средство да му се измъкнеш, е бягството. Но често той идва толкова неочаквано, че това е невъзможно. Така изненада наскоро и калхураните, които в действителност още не трябва да плащат никакви данъци.

— Кои са тези калхурани?

— Едно номадско племе, чиято земя вече не стигаше да го изхранва. Едно подразделение помоли за нова земя и получи областта, която виждаш на изток от нас. Тя започва, наистина, отвъд тези скалисти чукари, но е с толкова слаба плодородност, че се искат дълги години за подобрението на почвата. Ето защо на калхуран бе казано, че ще плащат данъци едва след десетото лято. Те са само от четири години тук и въпреки това им бил проводен пратеник, който ги уведомил, че ще трябва да плащат още отсега. Те се възпротивили. Тогава съвсем ненадейно при тях се появил един мухасил с цял отряд войници. Той се разположил така удобно, сякаш се канел да остане с години. Ще смуче от имота им, докато не остане и един кон, и една жалка овца.

— Машаллах! Би трябвало да опита някой път тоя номер при нашите хаддедихни! Знаеш ли какво име има този кръвопиец?

— Казва се Омар Ираки. Шейхът на калхуран е един млад мъж, на когото Устад даде за жена една дъщеря на нашето племе. Името му е Хафиз Арам. Аз го познавам. Нали дойде да си отведе невестата. Ходех да го закриля! Но от мухасила да предпазва всички хора. Точно от този Омар Ираки човек може да чуе само зла, никога добра дума. Хайде, да се спускаме! Долу ще се насочим на север, за да поемем през Прохода на куриера към къщи.

От източната страна планините се спускали стръмно. Пътят описвал многобройни завои, така че погледът можел да обхваща само къси отсечки. Толкова по-открита била гледката към далечината, над подобната на степ равнина, към която двамата се спускали.

Когато преодолели последната, най-долната извивка на пътя и вече възнамерявали отново да препуснат в галоп, внезапно им се изпречило едно непредвидено препятствие. Между разпръснатите скални блокове стояли двайсетина коня, чиито ездачи седели и си бъбрели на едно закътано място. Върху една висока канара, от която се предлагал далечен изглед към степта, стоял страж. Това били персийски войници и по-точно кавалеристи. Същински униформи не носели. Предводителят им също бил без отличителни знаци и можел да се разпознае единствено по дългата, тежка сабя, която бил препасал. Оръжията им стрували много, но толкова по-добри били техните коне. Персийската кавалерия в това отношение въобще е на добро ниво. Като видели двамата ездачи, всички наскачали.

— Селям! — поздравил Кара кратко, но с учтив тон, и свел ръка към тях.

Те не отговорили. Очите им били възхитено отправени към конете. Кара не спрял. Поискал да отмине. Но ето че предводителят застанал на пътя му.

— Стой! — казал със заповеден тон. — Кои сте вие?

Нека не се забравя, че Кара беше син на моя храбър Хаджи Халеф, и никой не можеше да му импонира, ако той не го желаеше.

— Кажи по-напред ти кой си! — призовал той персиеца.

— Виждаш, че съм войник! — отвърнал този гордо.

— А ти виждаш, че аз съм никой! Аз не служа; аз съм свободен мъж!

— Мъж? — ухилил се другият. — Виж моята брада и попипай своята! Аз стоя тук в името на шах-ин-шаха и още веднъж те питам кой си!

— А аз седя на седлото в мое собствено име и отговарям само когато си искам! Аллах да закриля брадата ти! Тя не вдъхва респект!

Като казал това, той отправел тъмните си очи с такъв израз към персиеца, че онзи спуснал ръката, която бил вдигнал да улови юздите на Гхалиб, и отстъпил назад.

— По говора ти разбирам, че си арабин — казал. — Аз съм найиб^[2] на повелителя на всички владетели. Сега го знаеш.

— Повелителят на всички владетели може да бъде само Аллах! Аз съм Кара Бен Хаджи Халеф, хаддедихн от племето шаммар.

— Откъде идваш?

— Откъдето ми е угодно!

— Накъде се каниш да отидеш?

— Накъдето ми хареса!

— Машаллах! Ти май се смяташ за някое велико чудо на Аллах! Аз съм в правото си да те питам!

— Тогава питай всички, които са длъжни да ти отговарят. Аз не принадлежа към тях!

Това в никой случай не е било осъдително високомерие от страна на Кара, а чувството за собствено достойнство на свободния арабин от Джезирех. Ако въпросите били зададени с учтив тон, а не под формата на разпит, вероятно е щял да отговори. Не му харесали също подигравателните погледи, с които бил разглеждан Тифл от стълпилите се около тях войници. Презрителното хилене на тези хора го предизвикало да им покаже, че причина за хилене изобщо няма.

— Ти също принадлежиш към тях! — заявил офицерът. — Аз представлявам законът. Аз съм тук полицията.

— Аз също!

Персиецът отскочил няколко крачки назад. Той бил възнамерявал да направи впечатление, а сега виждал и чувал, че съвсем не е успял.

— Майтап ли смееш да си правиш с мен?

— На толкова забавен ли ти изглеждам?

Неговото младежки красиво, изваяно сякаш от тъмен мрамор лице действително не показало и следа от желание за шега. Основна черта на нашия Кара беше постоянната сериозност, която един елегичен лъх по-скоро повишаваше, отколкото смекчаваше. В очите, наследени от майката, бе залегнало нещо, което не търпеше натрапчив контакт. То подействало и сега. Лейтенантът не посмял да даде воля на гнева си, напротив, гласът му прозвучал сякаш извинително, когато заговорил:

— Ти не го знаеш, но в случая аз стоя над теб и над всеки, който дойде насам. Трябва да охранявам това място.

— Защо?

— Защото искам да заловя убийците на мусахила.

— Кой мухасил?

— Омар Ираки.

— Валлах! Той е бил убит?

— Да.

— От кого?

— От Хафиз Арам и неговата жена.

— Ходех, Ходех! — провикнало се тук Детето уплашено.

— Познаваш ли Хафиз Арам? — продължил офицерът.

— Не. — отговорил Кара.

После скочил от коня. Интересът му се пробудил. Припомнил си какво му бил разказал Тифл и у него се зародило предчувствие, че тук назрява събитие, в което би могъл да допринесе полза. И с разсъдливост, далеч надминаваща неговата младост, казал с усмивка на проявен интерес:

— Било е извършено убийство! На един мухасил! Това е ужасно деяние! Мога ли да науча как е станало?

— Да. Ще ти разкажа. Но преди туй трябва да ми кажеш откъде идваш и къде смяташ да отидеш?

— По каква причина искаш да го знаеш?

— Защото идваш от другата страна, от територията на джамикун. Трябва да ти кажа, че съм ѝ хвърлил око! Но ти не си джамики, а хаддедихн от Джезирех.

Кара направил горд, пренебрежителен жест и попитал:

— Хафиз Арам е убил мухасила?

— Да.

— Той е шейхът на калхуран?

— Да.

— Неговата жена е джамилех?

— Да. Тя е дала първия изстрел по убития. Така че ние се намираме в кръвно отмъщение с джамикун. А сега ми кажи откъде идваш!

Около устните на Кара заиграла спокойна усмивка на превъзходство, когато отговорил:

— С удоволствие ще ти кажа. Идвам с придружителя си от Високата къща на Устад. Той е джамики, а аз съм гост на джамики. Те и аз сме едно. Каквото направят, отговарям и аз. Вашето кръвно отмъщение следователно засяга и мен!

Персиецът отстъпил още една крачка назад и възкликнал удивено:

— Кара Бен Халеф… така ли се наричаше?

— Да, Кара Бен Халеф!

— Та, Кара Бен Хаджи Халеф, ти с ума ли си си?

— Защо питаш?

— Не виждаш ли, че ние сме двайсет човека срещу вас двамата? Това говори достатъчно!

— Но погрешно! По-правилното е, че ние двамата сме само срещу двайсет.

— Ти си луд, наистина луд! Не можа ли да си премълчиш, че си гост на джамикун?

— Е, да, някой друг навярно щеше да го стори.

— А ти защо не?

— По две причини. Първо, аз никога не казвам лъжа, та дори и да би могла да ми спаси живота. И, второ, не се страхувам от вас. Какво мислите за мен и какво искате от мен, това не е от голяма важност. Главното е, че щях да се срамувам от себе си, ако не ви бях казал истината. А самият да се презираш е най-лошото, което може да ти се случи в живота.

Офицерът го гледал продължително време, без дума да каже. После попитал:

— Никога ли не казваш лъжа?

— Никога?

— Дори в крайна нужда?

— Да. Няма беда, която да оправдае една лъжа, защото лъжата е най-голямата и ужасна злочестина, която може да сполети човек!

— Но твоята откровеност ще ви коства живота!

— Заблуждаваш се!

— Заблуждавам се? Ти без съмнение си побъркан!

И обръщайки се към хората си, продължил:

— Вие чухте. Тук стои един човек, един млад човек, който никога не изрича лъжа, дори това да му коства живота. Какво ще кажете?

Един дружен кикот бил отговорът.

— И аз се смея като вас — изразил съгласие той с тях. После се обърнал отново към Кара: — Вие сте наши пленници. Вашите коне ни принадлежат!

— Опитай да ги наречеш твои!

— Не е нужно да опитвам, защото вече го сторих. Ние ще се върнем с най-голямата плячка, която някога сме правили! Ти, момче, си най-големият будала, който може да има на земята! И заради тая твоя глупост ще си позволя да отговоря на въпросите, които преди малко зададе. Сядай!

Посочил един камък, който лежал до Кара. Той се настанил на него. Действието му сякаш изразявало покорство. Тифл също слязъл от кобилата. Той пристъпил към Кара и седнал до него на земята. Войниците обградили конете, отправяйки забележки за тази неочаквана и неоценима плячка. А офицерът продължил да говори на Кара:

— Значи никога не си виждал Омар Ираки?

— Никога — отговорил запитаният.

— Той беше господар със силна воля. Никой недобросъвестен данъкоплатец не можеше да му се опълчи. Ето защо биваше изпращан навсякъде, където други преди него нищо не бяха постигали. Така отиде и при калхуран, краставите кучета, които не искаха да платят. Точно сто ездачи бяхме с него, които опърничавите трябваше да приемат и хранят. Сега вече имаха да плащат не само данъците, но и нашите възнаграждения. Дългът от ден на ден ставаше все по-голям. Първо взехме само вълната, а после и самите овце. Не стигаше. Посегнахме и на другите стада. Тогава кучетата се насъбраха и ни се противопоставиха. Мухасилът нареди да бъде заловен шейх Хафиз Арам и отведен при него в шатрата. Там беше сграбен, хвърлен и притиснат към земята пред краката на мухасила. Той поиска пари. Шейхът твърдеше, че нямал. Тогава мухасилът го заплаши с камшик. Но Хафиз Арам продължаваше да отрича. Мухасилът започна да го налага със собствената си ръка, а той беше много силен мъж и умееше да върти камшика. Шейхът поиска да се изтръгне, ала четири чифта ръце го притискаха здраво към земята. И той се умири. Приемаше ударите, без да допусне да се чуе вопъл, звук. Но очите му бяха зловещо вперени в мухасила. Не удостояваше с отговори повтаряния след всеки удар въпрос за пари. Какво ще кажеш за такова твърдоглавие, Кара Бен Хаджи Халеф?

— Знаете ли какво означава да биете един свободен бедуин? Шейхът на цяло племе? — попитал Кара.

— Какво друго може да означава, освен че яде даяка? Всички ние, които сега служим на владетеля, също сме родени от свободни родители. Да не би с това, че заставяме непокорството да изпълнява законите, да сме се превърнали в роби? Не стоим ли, напротив, по-високо от опърничавите? Шейх Хафиз Арам сигурно щеше да бъде пребит от мухасила, и то с пълно право, ако не му беше дошла една толкова неочаквана помощ, че от изненада не успяхме да реагираме. Отгатни от кого дойде?

— Какво ще гадая. Кажи!

— Доведена беше от жената на шейха, джамикехката, дано Аллах я погуби! Тя мразеше мухасила. Когато разбрала, връщайки се отнякъде, че той наредил да закарат мъжа ѝ при него, страхът я подтикнал да дойде и тя. Ослушала се при шатрата, пред която не стоеше никакъв пазач. Чула стоварващите се удари и влезе. Видя какво става и скочи към мухасила да хване ръката му.

„Господарю, ти биеш един свободен мюсюлманин? — кресна. — Нито удар повече!“

Той се изтръгна от ръката ѝ, удари я, а след това и шейха. Тогава тя се спусна към суфрата^[3], на която лежаха двата заредени пищова на господаря. Само за един миг грабна единия, запъна го, насочи го към него и изстреля куршума в гърдите му. Той не умря веднага, а посегна, изтървавайки камшика, с ръце към раната и нададе крясък. После се олюля. Втурнахме се да го подхванем. Четиримата мъже, които държаха шейха, се уплашиха като нас. Пуснаха го и скочиха, угрижени единствено за мухасила. Тогава Хафиз Арам се стрелна, грабна втория пищов от суфрата, изпрати куршума в челото на ранения и извика:

„Така заплащаме тук камшичните удари!“

После хвана ръката на жена си и я повлече навън от шатрата. Мухасилът се плъзна мъртъв от ръцете ни. Вниманието ни беше отправено само към него. Ето защо двамата успяха толкова бързо да се измъкнат. Но аз скоро се окопитих и хукнах да ги заловя. Пътем наскочих на султана^[4].

Няколко думи бяха достатъчни да го осведомят. Затичахме се към шатрата на шейха, но стигнахме твърде късно. Той и жена му бяха избягали с два от конете си. Тези кучета тичат по-бързо, отколкото може да си помисли човек!

Кара следял разказа с напрегнато внимание. Сега попитал:

— Разбрахте ли накъде са се насочили?

— Да. Следите ни го казаха. Никой от калхураните не искаше да ни даде информация. Чакалите имат навик да си помагат. За щастие Хафиз Арам в бързината не беше успял да вземе добри коне. Двата, които били най-близо до него, били най-стари, а не издържливи бегачи. Нашите животни са по-добри, много по-добри от неговите. Ето защо скоро щяхме да ги настигнем, ако бяхме яздили по правия път. Но страхът го е тласнал по обиколена път през скалиста земя, където следите му вече не можеха да се видят.

— Значи не сте ги преследвали нататък?

— Не.

— И сега не знаете къде се намира?

— Може и така да се каже, но той няма да ни се изплъзне. Ще иска да дойде при вас, джамикуните, защото жена му произхожда от тях, и защото смята вашия така наречен Устад за достатъчно могъщ да го закриля от нас. Но може да достигне целта само през Прохода на зайците или през Прохода на куриера. Затова ние незабавно препуснахме да заемем и двата.

— Със сигурност ли знаеш, че няма друг път?

— Път няма, ала ако познава добре тези скалисти планини, възможно е да ги преодолее далеч на север, избягвайки проходите. Само че султанът и тук го изпревари, като описа една дъга нататък с най-бързите ни коне и най-добрите ездачи. Види ли бегълците, ще ги подгони към нас… Тъй, това е, което исках от благодарност да ти разкажа.

— От благодарност? — усмихнал се Кара.

— Да.

— За какво?

— Най-напред за самите вас и после много повече за вашите коне.

— Ти отново ги наричаш „наши“ коне. Това е по-правилно от казаното преди малко!

— Не се хили! Правиш го само от обърканост! Вие сте наши пленници. Ако не успеем да пипнем шейха и жена му, то ще имаме поне вас. Вие ще заплатите дийех^[5] с живота си. А конете ви са много, много по-ценни от самите вас и шейха заедно с жена му. Те ни принадлежат като законна плячка. Ние ще ги предложим на шах-ин-шаха, а той определено ще наброи голяма сума, за да се сдобие с тази украса за конюшнята си.

— Владетелите от време на време заплащат с нещо съвсем различно от парите!

— Остави спокойно това да си е само наша грижа! Тези коне вече не те интересуват!

— Добре! Съгласен съм! Вземи ги!

Кара го казал толкова равнодушно, сякаш се касаело за някаква дреболия.

— Да, ще ги взема. Значи си съзнал, че трябва да се примириш. Аз веднага ще пробвам този арап тук.

Имал предвид Баркх. Като чули тези думи, хората му се отдръпнали от конете, за да направят място. Те се радвали не по-малко от него на неочаквания „улов“, защото и на тях щял да се падне дял от прихода. Той отишъл и се метнал толкова бързо на седлото, че жребецът не успял да се възпротиви. Но още в следващия миг се изправил рязко на задните крака, веднага след това на предните, настрани и офицерът вече лежал на земята там, където преди това стоял конят. Хората му се разхилили високо. Но когато поискал да стане и не можал, веселостта им преминала. Изправили го. Можел да стои. Ала при първата крачка изстенал.

— Болки ли имаш? — попитал Кара.

— Паднах на сабята — гласял отговорът.

— Че защо не си остана на седлото?

— Мълчи! — прогърмял гневно онзи.

После закуцукал към един нисък скален къс и седнал да опипа наранените места.

— Не съм си строшил нищо. Сабята ми се счупи и ме контузи. Още дълго ще го чувствам.

По този повод се сетил, че му се били присмели.

— Селлаб! — викнал.

Споменатият пристъпил към него.

— Вие се смяхте. Ти най-много. Качи се на тоя жребец, който сякаш има Шейтана в тялото си! Това ще ти бъде наказанието. Горко ти, ако се изтърсиш и ти!

Мъжът се подчинил. Качил се и тъкмо понечил да се намести стабилно, се намерил и той на земята. Лейтенантът наредил на друг войник да извърши опита, ала Баркх изобщо не го допуснал да приближи. Бил изгубил търпение и хвърлял къчове към него.

— Същински звяр! — констатирал офицерът. После попитал Кара: — И другите ли са такива?

— Би трябвало да го знаеш — отговорил този.

— Аз? Как така?

— Та нали това са „твои“ коне! Така каза!

Оня свел сконфузено глава. Поразмислил и казал:

— Кобилата заслужава най-голямо доверие. Кой иска да опита с нея?

Един храбрец се приближил и предпазливо я помилвал. Тя дала вид, сякаш изобщо не съществувал. Кара още не я познавал и хвърлил изпитателен поглед към Тифл. Той примижал с едното око и му смигнал лукаво с другото. Това казало достатъчно.

Войникът потупал кобилата на различни места. Тя не помръднала и крайчеца на ухото си. Точно тази чакаща, дебнеща неподвижност трябвало да му се стори подозрителна. Но той, напротив, добил кураж да вдигне един от предните и после един от задните крака на Сахм, за да огледа копитата. Качил се. Кобилата и сега продължавала да стои неподвижно, но обърнала глава, отправяйки очи към Детето. Кара бил крайно напрегнат какъв ли „каприз“ ще види.

А офицерът се зарадвал на привидно добрия успех. Той казал:

— Значи май само на тоя арап не може да се вярва. Я поязди малко!

Войникът поискал да се подчини, но с това дошло времето на Сахм. Не направила скок, о, не. Просто паднала светкавично, сякаш била получила удар. Отърколила се два-три пъти върху ездача, скочила и застанала хрисимо с кадифени очи — чиста вода ненапита.

За паднали ездачи щадящият спортен израз в западните страни гласи: „Той се раздели с коня.“ Последният останал известно време да лежи напълно замрял до безобидно помахващата с опашка кобила. После започнал да прокарва опипващо ръце по тялото, както може да се наблюдава при стайни мухи, когато стъркват с крачета по тялото живи организми и заразни прашинки, за да ги погълнат за благото на човека. По време на този анатомичен преглед лицето му изразявало всичко друго само не и радост. Когато стигнал до убеждението, че въпреки трикратното обтъркалване май всичко си му е още на мястото, взел решение да се изправи. Вдигнал се на първо време по похвалния метод на „четири крака“, огледал се на всички страни дали все пак няма да види някой изгубен крайник и преминал накрая, много бално и извънредно предпазливо, в онова изправено положение, в което дори и един хвърлен ездач в крайна сметка се стреми да се върне. После като някой уплашен гимназист, който за първи път се качва на кънки, се отдалечил от арената на претърпяната „раздяла“ и изчезнал зад една скала, за да се засели там далеч от лишеното от разбиране човечество. Защото не можело да се премълчи, че това негово болезнено възкресение било придружено за жалост от гръмкия кикот на неговите другари. Дори офицерът се включил в началото, но после запитал с гневен тон Детето:

— Когато идвахте, ти седеше на този кон. Твой ли е?

— Не — отговорил Тифл.

— На кого е?

— На Устад.

— Знаеше ли, че ще се отърколи?

— Да.

— При какъв знак го прави?

— Питай коня, не мен! Аз не съм се търкалял!

Тогава лейтенантът скочил, тръгнал бързо към него, макар малко преди туй да се оплаквал от болки, и му се сопнал:

— Човече, не говори така с мен! Осмелиш ли се още веднъж да го направиш, ще ти отговоря с камшика!

Детето се изправило пред него с цялата си дължина, надвишавайки го с далеч повече от една глава, и казало:

— Помисли за мухасила! Какво му донесе камшикът? Повече няма да ти кажа!

Кой би очаквал едно такова мъжествено поведение от страна на Тифл! Неговите детски черти приели толкова сериозен израз, че сблъсъкът изглеждал неизбежен. В този миг от наблюдателницата се разнесъл гласът на стража:

— Виждам двама ездачи!

— Къде? — попитал офицерът, отклонявайки веднага вниманието си от Тифл.

— В равнината.

— Колко далеч?

— Толкова далеч, че са като малки точки.

— Каква посока държат?

— Не може веднага да се види. Почакай!

Не е трудно да си представи човек, че настъпило всеобщо напрежение. Минали няколко минути, преди човекът да доложи:

— Приближават, но не направо.

— А как?

— Сега се намират вече много по на юг, отколкото преди малко.

— Значи се боят от двата прохода. Султанът ги е видял и ги е подкарал с отряда си обратно. Следи дали няма да се появят и други ездачи!

— Те са вече там.

— Къде?

— На север, зад тях, но много надалеч.

— Значи е така, както казах. Султанът не ги е пропуснал да минат на север. Те са обърнали конете и той ги е последвал. Не идват насам; имат подозрения. Опитват да намерят изход на юг. Десет мъже с мен на конете! Бързо, напред! Ще ги подкараме насам! Другите десет остават тук, за да ги посрещнат и пазят двамата пленници!

Няколко мига по-късно се понесъл с половината от хората си. Изглежда изобщо не му дошло на ума, че двамата „пленници“, както ги нарекъл, биха могли да помислят за бягство. Оставащите били не по-малко безгрижни. Те се втурнали нагоре към стража, за да могат оттам по-добре да гледат гонитбата. Дори войникът, с когото кобилата се била „разделила“ по толкова безцеремонен начин, се замъкнал бавно подир другите, та да не изтърве насладата, която търсели там горе. Ето как Кара и Тифл останали сами долу. Ако още преди туй не се смятали за пленници, то толкова по-малко можели да си го помислят сега.

Тифл бил много сериозен. Държането му било достойно за похвала. Дали не беше съставен, както някои хора твърдят за себе си, от две различни натури? Или притежаваше качеството да се показва по-различен, отколкото бе в действителност? Той се изкатерил на една от близките скали, погледнал на изток и казал:

— Те са. Ти чу всичко, о, Кара Бен Хаджи Халеф. Кажи какво смяташ да правиш!

— Ние трябва да им помогнем — отговорил хаддедихнът.

— Да, трябва!

— Как си го представяш? От лейтенанта и хората му не се боя, но при Прохода на куриера има втори отряд, а оттам идва султанът със своя. Ние не се страхуваме, ала и най-страхливият може да убие беззащитния храбрец с куршума или копието си, без да се подложи на най-малката опасност. Ние следователно трябва да се държим далеч от техните оръжия. Сега какво виждаш?

— Конете на бегълците са калпави. Не след дълго ще бъдат настигнати.

— Могат да ги зарежат. Ние ще им дадем в замяна Баркх и Асил. Колко добре, че ги взех със себе си! Това устройва ли те?

— О, чудесно! Ходех да те благослови, о, Кара Бен Хаджи Халеф! Крайно време е!

— Хайде тогава!

Тифл слязъл от скалата. Дамата се качили на седлата и препуснали в степта. Като видели това, войниците надигнали висок вой, наистина, но с нищо не можели да променят факта. Когато не умееш да запазиш даденото предимство, то винаги се превръща в твоя вреда. Кара и Тифл галопирали.

Понеже сега вече не се намирали на по-високо разположените скали, а били в една равнина с движещите се далеч там по степта ездачи, отначало не могли да ги видят. Скоро обаче пред очите им се появила като хоризонт линия, по която ставало това движение. Видели три различни групи, но отделните ездачи още не можели да се различават. Имало една малка — средната, и вдясно и вляво от нея по една голяма. Условията между групите се променяли много бавно, ала полека-лека можело все по-ясно да се различи, че двете външни групи не позволявали на вътрешната да се отклони настрани и я гонели към Прохода на зайците. Кара и Тифл се придържали непосредствено един до друг. Те яздели напред, а Асил и Баркх ги следвали, без да бъдат водени. След като веднъж вече били в ход, на благородните животни и през ум не им минавало да изостанат, макар и само с крачка. Плавният галоп отвеждал двамата толкова бързо напред, че споменатите групи скоро започнали да се разчленяват пред очите им на отделни хора. Но веднага с това станало ясно и че много трябва да се бърза.

Двамата ездачи в средата действително били Хафиз Арам, шейхът на калхураните, и неговата жена. Вдясно от тях видели лейтенанта с десетте кавалериста. Те можели да развиват по-голяма бързина, защото имали добре отпочинали коне. Отляво идвал ротмистърът с хората си, които наброявали не по-малко от две дузини. Преследвачите били може би четири пъти по-близо до преследваните, отколкото Кара и Тифл.

— Дали да не употребим тайните? — попитал поради това угрижено последният.

— Не — отговорил хаддедихнът. — Ще го направим само в най-лошия случай.

— Та нали сега нещата са лоши!

— Още не!

— Ония ей сега ще ги настигнат!

— Те идват право към нас! С всеки скок става по-добре.

Едва го бил казал и се случило нещо, което сякаш искало да уличи думичката „по-добре“ в лъжа. Шейхът на калхураните досега приемал, че си има работа само с две вражи отделения, но сега видял и други ездачи, които идели право срещу него. Нямало как да не ги сметне за противници. Разстоянието все още било толкова голямо, че за разпознаване на лицата изобщо дума не можело да става. И тъй, видял се в най-голяма беда и опитал да намери спасение, като се отклони косо надясно от досегашната посока. Можел да се надява, наистина, да се промуши покрай новопоявилите се врагове, но с това давал на капитана значително по-голям шанс да го настигне.

— Това е погрешно! — извикал Тифл възбудено. — Не бива да го прави!

— Той все пак не знае кои сме и че искаме да го спасим! — отговорил Кара. — Нима няма знак, който да познава?

— Не.

Но само след няколко мига се сетил нещо и прибавил:

— Напротив, напротив! Имам една идея. Ще оставим разстояние между теб и мен. Надявам се тогава да види, че тук бяга кобилата на Устад. И моята шапка, която толкова често съм свалял от главата си пред него! Ще му я покажа. Ако има остри очи, ще ме разпознае по нея!

Той оставил между себе си и Кара толкова голяма дистанция, че Сахм можела да се види отделно от конете на Кара. После изправил възможно по-високо дългата си фигура, смъкнал шапката от главата и я размахал по толкова биещ на очи начин, че неизбежно трябвало да привлече вниманието на шейха на калхуран. За голяма радост на Детето резултатът от дадения знак не закъснял. Хафиз Арам отново се отклонил в предишната посока и въпреки голямото разстояние видели, че вдигнал в отговор ръка.

Естествено, преследвачите също го забелязали. Вярно, ротмистърът не знаел нищо за Кара и Тифл, но в замяна лейтенантът трябвало да е толкова по-наясно от кого идва помощ за бегълците. Можело да се види, че подканил хората си да увеличат бързината.

— Той ме разбра! — ликувал Тифл. — Я виж какво става с конете му?

Въпросът бил много уместен, защото скоростта на преследваните рязко започнала да намалява. Конете им не можели да продължат. От досегашния кариер преминали най-напред в кратък, неравномерен галоп. После единият спрял, направил още няколко залитащи крачки и рухнал напълно изтощен. Бил този на жената на шейха. Тя проявила достатъчно ловкост да отскочи по време на падането, така че самата не паднала. Оставила животното да лежи и затичала с най-голямата бързина, на която била способна. Тогава другият също спрял да се движи. Хафиз Арам се плъзнал от седлото, хванал жена си за ръката, когато стигнала до него, и я повлякъл с най-бърз бяг.

Докато ставало това, дистанцията между различните партии толкова намаляла, че Кара и Тифл можели да чуят ликуващото кряскане на преследвачите. Първият измервал със зорки очи отделните разстояния, но вторият не притежавал такова хладнокръвие.

— Тайната, тайната! — извикал. — Иначе ще отидем твърде късно!

— Не — отговорил Кара. — Може би след това, но сега не! Ще отидем точно навреме, в последния момент!

Съвсем правилно бил преценил. Лейтенантът яздел най-добрия кон от всичките си хора и поради това се намирал най-близо до шейха. Неговите подчинени били на около сто конски дължини зад него. Чували се заплашителните му крясъци. На триста дължини странично, вляво от него, пристигал като хала ротмистърът. Тогава Тифл попитал посред бяг:

— Няма ли да се възпротивят Асил и Баркх да носят шейха и жена му?

— Не — отговорил Кара. — Ще им кажа една дума, която ще бъде достатъчна. Не се страхувам от нищо. Само лейтенантът може да ни обезпокои.

— Ти се погрижи само бегълците да не се забавят с възсядането, а него предостави на мен!

— Дръзваш да се заемеш с него?

Детето се изсмяло високо и казало:

— Дръзвам? За страхлив ли ме смяташ? Внимавай! Ей сега ще сме там.

В този миг бегълците спрели; били останали без дъх. Но разпознали Тифл, видели двата свободни коня и се провикнали радостно към спасителите. Те приближавали вихрено. Кара обуздал своя Гхалиб и спрял с него и враните пред Хафиз Арам.

— Бързо възсядайте — викнал, като скочил да държи двата жребеца.

— Те са от благородна кръв! — казал шейхът. — Няма ли да ни хвърлят?

— Не. Само по-бързо! Аз ги държа!

Всичко това се случило много по-бързо, отколкото може да се разкаже. Хафиз Арам вдигнал първо жена си и после самият се метнал. Така им се изплъзнал знакът, който кара дал на двата коня. Те сега знаели, че трябва да се подчиняват на ездачите.

Междувременно Тифл прояздил едно малко разстояние към лейтенанта. После се стрелнал надясно, накарал Сахм да опише дъга, която при връщането му го довела до страната на офицера. Той яростно ревял на Кара да не се захваща с бегълците. Вниманието му било насочено само към тях, но не и към Тифл, който яздел толкова плътно до него, че двата коня се докосвали. Едва сега го забелязал.

— Какво искаш, куче? Махай се! — креснал му той. — Изчезвай, изчезвай! — И дигнал юмрук да удари Тифл.

— Не, няма да се махна! — отговорил този. — Ще ти направя едно посещение.

Вдигнал единия крак върху гърба на кобилата, изстрелял се към офицера и седнал зад него. После го обвил с дългите си крака, прилепил здраво крака към тялото на коня и викнал:

— Няма да ти сторя нищо. Искам само да видя как стои работата с вашето дишане. Внимавай!

Така притиснал войника към себе си, че му изкарал въздуха, и същевременно пресовал по такъв начин слабините на коня, че той прекъснал галопа и след няколко забавени крачки бил принуден да спре точно там, където току-що шейхът и жена му се били качили на враните жребци. Тогава видели капитана да лети насам с по един запънат пищов във всяка ръка.

— Да се махаме! Бързо! — наредил Кара. — Той ще стреля, а ние нямаме оръжия.

И поел в галоп с двамата спасени обратно в посоката, от която бил дошъл. Тифл освободил своята бореща се за глътка въздух жертва, скочил и изтичал до Сахм, която била спряла съвсем наблизо. Метнал се на гърба ѝ.

— Стой! Спри! — креснал приближилият капитан. — Арестувам те!

— Стори го! — отвърнал Тифл.

— Ще стрелям!

— Можеш, но няма да улучиш!

За да предложи възможно по-малка цел, той се привел ниско към врата на коня, на когото с цъкане на език дал знак за най-бърз бяг. Той се подчинил. Тогава зад него проехтели два изстрела, но никой не улучил. Кавалеристите, които сега настигнали своите офицери, го сподирили с многогласен крясък.

— Това трябваше да види моята добра Пекала! — подхилил се той. — Как щеше да се зарадва!

Вече нямало защо да се страхува от куршуми и се изправил. Почувствал се сигурен, поне засега, защото не можело и дума да става да бъде настигнат от войнишките коне.

След известно време Кара се огледал. Видял, че двата кавалеристки отряда са се събрали. Офицерите им, изглежда, се съвещавали. Спрял Гхалиб, за да изчака Тифл да приближи напълно. Досега шейхът не бил казал нищо повече от първите си думи преди малко. Сега поискал да заговори, вероятно за своята благодарност. Но младият хаддедихн му казал:

— Сега няма време за приказки, о, шейх на калхураните! Най-напред трябва да…

— Как? Ти ме познаваш? — прекъснал го този.

— Да.

— Кажи кой си! Аз не те познавам.

— Аз съм Кара Бен Хаджи Халеф Омар, хаддедихн от племето шаммар.

— Хаджи Халеф Омар ли ти е баща? Не е ли той шейх на племето ви?

— Да.

— Машаллах и все пак не машаллах! Това е чудо, но същевременно и не е! Чудо е на Аллах, че бяхме спасени точно когато опасността беше най-голяма. Но, от друга страна, не може да се нарече чудо, за това спасение стана благодарение на сина на един мъж, чийто живот се състои от един непрекъснат низ от такива събития. Ти, види се, си наследник на неговите дела!

Тифл пристигнал. Той също погледнал назад и като видял, че войниците са спрели, казал на шейха:

— Сега не питай. Нямаме време. Ние знаем какво се е случило. Твоите врагове ни го разказаха. Ние също трябва да се посъветваме. Но нека продължим да яздим!

Когато подкарали конете, шейхът отново взел думата:

— За станалото засега ще мълча, но за това, което ни предстои, имам право да говоря. През Прохода на зайците ли ще яздим?

— Не — отвърнал Кара.

— Защо?

— Защото го пазят десет въоръжени войници. И най-голямата смелост е безпомощна, ако няма оръжия.

— Тогава трябва да се насочим към Прохода на куриера.

— Той е зает от още повече хора.

— Със сигурност ли го знаете?

— Да. В такъв случай ни остава единствено да опитаме да се измъкнем надясно или наляво. Аз вече го направих, но конете ми не издържаха.

— С тези може би ще успеем — рекъл Кара.

— Не — обадил се Тифл.

— Защо?

— Погледни зад себе си! Когато Кара откликнал на подканата и се озърнал, видял, че персийците са взели някакво решение. Те се отказали от преследването на бегълците. Разделили се отново на две отделения, които поели в галоп по посока на двата прохода.

— Те се стремят да ни препречат двата единствени пътя към джамикун. — казал шейхът.

— Но същевременно няма да ни изпускат от очи — добавил Кара. — Ако се отправим надясно или наляво, те определено ще бъдат по-бързо там. Бих желал да избегна куршумите им повече заради конете, отколкото заради нас. Трябва ли у дома да изживея позора, като разкажа, че съм съсипал такава благородна, незаменима кръв чрез оловото на подобни хора?

— При това положение не виждам изход!

— Но аз виждам! — заявил Тифл.

— Какъв?

— Можем да минем между проходите.

— Хамдулиллах! — провикнал се шейхът зарадван. — Нима има и друг път?

— Път не, но възможност да стигнем до другата страна, без да ни се налага да се катерим. Никой не е бил толкова често като мен в тези планини. Из тях събирам лековити билки за Педехр.

— Да хванем тогава тази посока!

— Но там няма да можем да яздим, а ще трябва да вървим. Не бива да искаш от един кон повече, отколкото са му възможностите.

— Ще слезем веднага, щом стане необходимо!

— Хайде тогава!

При тези думи Тифл поискал да подкара кобилата си, но Кара го призовал:

— Стой, не толкова бързо! Кажи по-напред колко време ще мине, докато оставим възвишенията зад нас!

Детето погледнало положението на слънцето и отговорило:

— Преди здрачаване ще стигнем в отвъдната равнина.

— Но вероятно не само ние.

— Кой още? — попитал шейхът.

— Войската.

— Мислиш, че ще се помъкнат подире ни?

— Това също е възможно, но аз имах предвид нещо друго. Войниците ни наблюдават. Като видят, че опитваме да прехвърлим тук в права посока планинските хълмове, ще преминат от двете страни на проходите, за да ни пресрещнат отвъд. Тогава няма да ни остане нищо друго, освен да се върнем в скалите. Но вече ще е станало нощ. Ще бъдем принудени да останем в планините, а на утрото отново ще ни преследват.

— Тогава ще ни дойде помощ от Педехр.

— Мислиш ли?

— Да. Понеже те виждам заедно с Тифл, предполагам, че сега си гост на джамикун.

— Да, така е.

— Значи твърдо можеш да разчиташ на тяхната помощ. Знаят ли накъде сте тръгнали?

— Не точно. Но видяха в каква посока се отдалечихме.

— Това е достатъчно. Ако не се приберете, ще тръгнат да ви търсят.

— Няма да ни търсят! — намесил се Тифл.

— Напротив! — отстоял шейхът.

— Не! — ухилило се Детето.

— Защо?

— Защото ще си бъдем навреме у дома.

— Убеден ли си?

— Да.

— Тогава се закълни!

Последното прозвучало крайно сериозно. Все едно се касаело на живот и смърт. Кара погледнал изненадано шейха. Но този не изглеждал ни най-малко сериозен, а сега дори съвсем бил развеселен.

— Чудиш ли ми се? — попитал. — Виждам, че още не познаваш нашия Тифл. Под старата му шапка се таят не една и две тайни. И тъй, Тифл, искаш ли да се закълнеш за това, което каза?

— Не — отговорил той.

— Защо?

— Защото никога не се кълна. Моят добър Устад казва, че това е грях. Значи е забранено!

Казал го с такава чистосърдечна категоричност, с такава затрогваща убеденост, с такова детинско послушание, че яздещият до него Кара му протегнал ръка и изразил съгласие:

— Да, забранено е! Също и при нас хаддедихните. Моят баща знае от Кара Бен Немзи, че всяка клетва е прегрешение спрямо името на Аллах.

— Но вричането е позволено! — попитал шейхът, усмихвайки се дяволита към Тифл.

— Да — кимнал той.

— Е, тогава се вречи!

Тифл снел посред ездата назъбената си шапка от главата с движение, сякаш оказва някому чест, и казал, връщайки с весело разбирателство погледа на шейха:

— Ние ще се върнем навреме в къщи. Уверявам ви името на моята добра Пекала, която ще ни чака, докато пристигнем, със своята кервизена супа. А сега нека побързаме!

— Но как смяташ да я подхванеш тая работа? — попитал Кара.

Не получил отговор, защото при последните думи Детето вече било подтикнало коня си до пълен бяг и полетяло така бързо напред, че трябвало незабавно да го последват. Хаддедихнът не успял да си изясни напълно хода на събитията и ето защо погледнал въпросително шейха.

— Отскоро ли си при джамикун? — осведомил се той.

— Съвсем отскоро.

— Значи действително още не проумяваш това „дете“. В него се крие истински, рядък мъж, който излиза наяве само когато Тифл е яхнал коня. Този мъж е не само храбър, но също така и умен, толкова умен, че човек безусловно може да му се довери. А когато обещае нещо в името на своята обичана Пекала, той знае какво и защо го е казал и за всеки, който го познава, няма съмнение, че ще бъде изпълнено.

— Това се отнася и за сегашното обещание?

— Съвсем сигурно!

— Но как?… За мен това е загадка.

— Не го питай! И без друго няма да каже. Когато се държи, както сега, не обича да го разпитват. Има си някаква идея и ще я осъществи по такъв начин, че ще бъдем доволни. Та нека го следваме, без да се опитваме да проникнем у него! Доброто Дете е безкрайно щастливо, когато някой му се довери!

Четирите коня летели по степта. Жената на шейха седяла стабилно, яздела като мъж. Тифл не поглеждал назад, но спътниците му виждали, че наблюдава персийците отдясно и отляво. Техният предводител явно бил съобразителен мъж, който предварително бил дал разпорежданията си за различните случаи. Защото сега, когато било сигурно, че бегълците искат да прехвърлят в права посока планинската верига, от двата отряда се отделили хора и взели същото направление. Много вероятно били получили заповед да преследват шейха и неговите спасители по скалите.

— Ти от това се опасяваше — казал Кара на шейха.

— Преди малко — да, но сега вече — не! — отговорил този.

— Преди малко по-опасно ли беше, отколкото сега?

— Не, но междувременно Тифл даде своето обещание, а той ще го сдържи.

— Но имай предвид разликата! Тук по равната земя ние имаме предимство, защото животните ни са по-добри. Докато там горе войнишките коне превъзхождат моите в катеренето. Ако ни последват по баирите, скоро ще ни настигнат.

— Може и така да стане!

— Но какво ще правим тогава?

— Аз не си задавам въпрос, Тифл знае какво иска!

Достигнали подножието на възвишенията. Отначало имало полегато изкачващ се, подобен на насип склон, пред който водачът с паякообразната шапка не слязъл от коня. Поел нагоре. Другите го последвали. Следите от копитата в този вид почва били повече от ясно различими. Когато стигнали в горния край на този спуск, Тифл посочил дирята и казал:

— Тук аз им казах накъде искаме да се насочим. Те ще ни следват, защото ще повярват.

— Какво искаш да кажеш? — попитал Кара. — Че не би трябвало да повярват?

— Да.

— Защо?

— Защото… защото…

Прекъснал посред отговора. Веждите му се свили; детинските черти остарели с години, приели сериозен, нещо повече, недружелюбен израз.

— Ти тук в родния си край ли си, о, Кара Бен Хаджи Халеф? — попитал.

— Не.

— А аз познавам района. Ако бях при хаддедихните, щях да те следвам. Само че ние се намираме при джамикуните. Значи ме следвай!

Скочил от кобилата и продължил пеша. Тя тръгнала след него. Другите също слезли и закрачили подире му. Шейхът и жена му водели враните за поводите, защото вероятно нямало да ги следват като непознати така безусловно и доброволно, както било необходимо. Вървели нагоре по доста стръмен скалист скат. Тук и там се мяркал някой храст или трънак. Тифл винаги кършел клонки от тях и ги пускал за примамка на преследвачите. Бегълците не можели да ги виждат, защото помежду им се възправяли високи канари. По едно време се появило едно издадено място. Когато излезли на него, четиримата видели войниците ниско долу да изкачват планината, водейки конете си. Един от тях случайно погледнал нагоре и ги видял. Обърнал внимание на другарите си, които размахали заплашително юмруци и надали гневни викове.

— Те наистина идват! — казал шейхът. — Сега съм любопитен какво ще се случи.

— То се случи! — отговорил Тифл.

Посочил надясно и наляво, където далеч в равнината можели да се видят персийците, които препускали с най-голяма бързина към проходите. Хафиз Арам заговорил:

— Те яздят нататък, за да ни посрещнат от другата страна, а тези тук ще ни гонят напред. Само да имахме оръжия! Аз не намерих време да взема моите. Единствената ни цел беше, колкото се може по-скоро да изчезнем от дуара.

— Ние не се нуждаем от оръжия… хайде!

С тези думи Тифл се обърнал отново към рида, за да продължи бягството. То водело в лабиринт от скали, в които кюрдът странно защо не хванал правата посока. Отклонявал се ту на едната, ту на другата страна, така че изминатият път представлявал почти пълен кръг, при което стигнали кажи-речи до първата точка. Оттук тръгнали надолу по тесен проход между скалите. Пътят бил много труден и напредвали изключително бавно. Защо Тифл бил избрал точно тази част на планинското възвишение, за другите било непонятно, но те не казвали нищо.

Когато излезли отново на открито, намерили се при една отвесно извисяваща се скална стена. Детето спряло заслушано и дало знак с ръка до устата да мълчат. Там горе сега прозвучали гласове.

— Кои са това? — попитал тихо шейхът.

— Персийците — ухилил се Тифл.

— Значи зад нас?

— Да.

— Машаллах!

— Това е издадената площадка, на която стояхме преди малко, когато ги видяхме да идват. Изчакайте още!

Когато след кратко време горе утихнало, кюрдът им махнал да го следват по-нататък. Малко по-късно другите видели за свое удивление, че се намират над споменатия мек спуск, по който се били изкачили. Натъкнали се на собствената си следа, която междувременно била подсилена и разширена от дирите на преследвачите.

— Сега те ни търсят горе! — ухилил се Тифл. — Ние ще слезем пак долу. Но не от тук, а хей оттам, където по твърдата скала не могат са останат никакви отпечатъци.

Посочил едно място от другата страна на меката почва, където монолитната скална маса излизала на повърхността на земята. Тя постепенно се снижавала почти до началото на степта. Конете повече се плъзгали, отколкото слизали. Долу трябвало да си проправят път само още през тясна ивица храсти. Когато в равнината Тифл поискал да се метне на коня си, Кара го уловил за ръката, отправил възхитен поглед в лицето му и попитал:

— Кажи, Тифл, откъде си добил тези качества?

— Аз?… Какви? — гласял спокойният отговор.

— Тази разсъдливост, тази предпазливост?

— Мислиш, че се проявих като разсъдлив? — осведомил се кюрдът, като показал най-детинската от физиономиите си.

— Да, изключително разсъдлив! Едва сега те разбрах. Кажи, ти изобщо не си възнамерявал да преваляш планината, нали?

— Да.

— А го стори само за да измамиш персийците?

— Да.

— Искал си да ги накараш да се втурнат през двата прохода към отвъдната страна на възвишението?

— Да.

— За да получим свободен път?

— Така е.

— А сега какво ще правим? Мислиш, че трябва да яздим през страничните планински възвишения, от които е бил подгонен обратно шейхът?

— Не, това не е нужно.

— Но какво е тогава намерението ти?

— Чисто и просто ще яздим към къщи през Прохода на зайците, по който дойдохме.

— Там обаче отново ще се натъкнем на персийците!

— Къде?

— Е, или в прохода, или при края му.

— О, не. Ако така мислиш, то ги подценяваш. Само че ти видя колко предвидливо беше обмислил предводителят им нещата. Представи си една линия през планините точно по средата между двата прохода. Той е на мнение, че ние следваме тази линия и значи от другата страна ще се появим по средата им. При това положение ще остави ли хората си да ни чакат при проходите?

— Действително не — признал Кара.

— А къде?

— По средата.

— Проходите за нас ще бъдат свободни. Следователно е много вероятно да стигнем до къщи, без изобщо персите да ни видят.

— Освен ако е оставил стражи в проходите.

— Може да го е сторил, а може и да не е.

— А ако го е сторил, тогава какво?

— От броя на стражата ще зависи дали ще употребим хитрост, или ще използваме сила, като оръжията им не бива да ни застрашават. Сега войниците ни търсят там горе по чукарите, а ние ще яздим към Заешкия проход.

Качили се на конете. Шейхът на калхураните го сторил полека и с толкова предпазливи движения, сякаш се опасявал да не се нарани. Жена му — до момента тя не била казала и дума, но се държала извънредно храбро — го наблюдавала с любвеобвилни, състрадателни погледи. По време на по-нататъшната езда той бил много тих. Понякога стискал зъби. Кара, който виждал всичко това, си спомнил разказа на лейтенанта и какво се било случило с Хафиз Арам в шатрата на мухасила.

— Болки ли имаш?

Шейхът се позабавил с отговора. Тогава за пръв път се чул гласът на жената:

— Не казахте ли, че знаете какво се е случило в нашия дуар?

— Да. Офицерът ни разказа.

— И питаш дали Хафиз Арам страда от болки? Казвам ти, той е герой, на когото не мога достатъчно да се възхитя! Ти чу да говори привидно без мъка. Видя го дори да се усмихва весело. Но тялото му е покрито с такива кървави дамги, че се ужасих, когато изпълни молбата ми да ми ги покаже. Били са го като куче. С камшик са го…

Той я прекъсна с движение на ръката.

— Няма ли право твоята жена, която така искрено те обича, да прояви състраданието си към теб? — попитала тя.

— Състрадание? — отговорил той. — Чест ли е за един мъж да бъде съжаляван?

— Но аз зная какви ужасни болки понасяш и потискаш безмълвно!

— Ти ги изпитваш заедно с мен, понеже ме обичаш, и аз ти благодаря. Но един мъж, при това шейх на племе, не бива в присъствието на други хора дори от устата на жена си да чуе, че е получил удари. Така че те моля да не говориш по този въпрос.

Подал ѝ ръка. Тя я притеглила до устните си и я целунала. Очите, които едва можела да откъсне от него, изразявали искрено състрадание и гордост. И тя не беше европейка, а принадлежеше към един народ, който мнозина окачествяват като „полудив“! Сега той си давал двойно повече усилия тя да не забележи и следа от болките, които той като мъж и воин трябвало да прикрива.

Минали през прохода, без да бъдат обезпокоени от нищо, заслужаващо внимание. Когато наближили изхода, Кара слязъл от коня и подал юздите на Детето да го води.

— Защо? — попитало то.

— Ще избързам тихо напред.

— Смяташ, че има стражи?

— Ти самият не го ли счете за възможно? Движете се бавно след мен! Ако няма никой, ще сме изгубили само малко време. Но ако походът се пази, непредпазливата езда може да ни коства скъпо.

Когато минали два завоя, те го видели да стои при третия. Той посочил предупредително напред и им помахал да отидат при него.

— Видя ли някого? — попитал шейхът със стигането си.

— Да. Тук има петима войници.

— По седлата?

— Не. Седят на земята посред пътя, а конете им пощипват встрани храсталака.

— Искам да ги огледам — казал Тифл.

Слязъл и се промъкнал предпазливо до завоя. Като подал глава само до очите, видял намиращите се от другата страна хора. После се върнал. Направил успокоителен жест и заговорил:

— Те нищо не подозират и следователно са безопасни. Ще ги прескочим с конете. Това така ще ги уплаши, че ще бъдем далеч от тях, преди още да са помислили за оръжията си. Мога ли да мина пръв?

— Да — кимнал шейхът. — Ние веднага ще те последваме.

Тифл се метнал на седлото. После се изстрелял с кобилата иззад завоя право към персийците и прелетял в дъга над тях. Те закрещели високо и поискали да скочат, ала мигом се хвърлили по корем на земята, като видели да се задават и другите трима. Станало така, че не били засегнати от копитата на прелитащите над тях коне. Ездачите продължили да се носят в галоп и едва когато се почувствали сигурни, преминали на по-бавен ход. Тифл погледнал назад към стражите. Те се били съвзели от изненадата, но не ги последвали, а препуснали от прохода в северна посока край планинската верига.

— Искат да доложат, че сме се изплъзнали — казал шейхът.

— Да, изплъзнахме се! — прибавила неговата жена, отдъхвайки си дълбоко и облекчено. — Слава на Ходех! Едва сега можем наистина да кажем, че сме спасени. О, Тифл, как ти благодаря!

Детето направило много смутена физиономия и отговорило, посочвайки хаддедихна:

— Не на мен се полагат благодарности, а на този умен Кара Бен Хаджи Халеф. Ако не беше взел двата свободни коня, щеше да ни е невъзможно да се измъкнем.

Шейхът подал ръка на Кара и заговорил:

— Прости ми, че няма да държа дълго благодарствено слово. Много съм уморен и бих желал скоро да бъда превързан. Докато съм жив, няма да те забравя, теб и тези великолепни животни. Само с такива коне можехме да бъдем спасени! Твоят тъмнокафяв жребец е прекрасен. Но кому принадлежат другите два?

Тифл бързо изпреварил понечилия да отговори хаддедихн:

— Опитай се да отгатнеш, о, шейх на калхураните.

— Мястото на тези два арапа при кафявия ли е? — попитал този.

— По-нататък!

— При хаддедихните имало един черен жребец, който никога не бил побеждаван от друг кон. Казвал се Рих и го яздел Кара Бен Немзи, когато спохождал Хаджи Халеф Омар.

— Погледни арапа, на който седи повелителката на твоята шатра! Той се казва Асил Бен Рих.

— Значи е син на Рих? Машаллах! А другият жребец? Дето носи сега мен?

— Неговото име е Баркх. Той ни доведе прочутия шейх на хаддедихните.

— Какво чувам? Хаджи Халеф Омар е при вас?

— Да.

— Но два арапа! Кой язди другия?

— Помисли!

— Да не би… да не би Кара Бен Немзи да е отново при своя приятел?

— Да, той също е тук. И още някой е тук! Ще ги видиш всичките. Не му е мястото сега да разказваме, защото трябва да побързаме, ако искаме да се приберем, преди да е станало съвсем тъмно.

В началото се движели с не особено бърз ход по песъкливата равнина. От само себе си се разбира, че хвърляли сегиз-тогиз по някой поглед назад. След сравнително кратко време видели кавалеристите, уведомени от поста при прохода. Идвали след тях. Кара така твърдял, но шейхът не искал да повярва. Ето защо спрели за няколко мига да ги наблюдават.

— Напълно невъзможно е да им хрумне идеята да ни преследват и по-нататък! — обадил се Хафиз Арам.

— Би трябвало да са съзнали, че с техните кранти не могат да ни настигнат! — добавил Кара.

— Не е само това. Дръзко е от тяхна страна да стъпват на територията на джамикуните!

— Това забранено ли им е?

— Да. Устад си е издействал от шах-ин-шаха правото да не търпи въоръжени военни отряди при себе си. А тези войници не само се намират на негова територия, ами дори — сега и аз го виждам съвсем ясно — яздят подире ни. Дали няма да се осмелят да ни преследват до жилищата на джамикуните? Почти така изглежда!

— Значи Устад тук е единствен господар?

— Той сега е подчинен на самия владетел. Това е записано в един пергамент, собственоръчно подписан и подпечатан от шах-ин-шаха. Вярно, от днес аз съм обречен на кръвно отмъщение, понеже застрелях мухасила, но на територията на джамикуните не може да ме преследва никой отмъстител. Тук цари вечен мир, който би могъл да бъде нарушен най-много някой път от презрените и отлъчените. Те не се подчиняват на никакви закони. Ако тези войници ни следват, без да са свалили оръжията си там при планините, Устад има право да ги застреля от първия до последния! Кажи, Тифл, какво мислиш по този въпрос?

— Още в първата къща ще го доложа, за да се знае във възможно най-кратко време от всички — отговорил споменатият. — Нека побързаме! Но преди това трябва да ми кажеш, о, шейх на калхураните, дали съм изпълнил обещанието си. Аз се врекох в името на моята добра Пекала, че ще си бъдем навреме вкъщи.

— Ти винаги сдържаш думата си, особено ако си я дал в името на Пекала. Така е и днес.

— Благодаря ти. Сега да продължаваме!

Веднага щом дълбокият пясък на равнината преминал в тревиста почва, конете поели в галоп. Не след дълго стигнали до езерото и заедно с него първата къща, при която Тифл спрял, за да предаде споменатото съобщение. Собственикът бил, така да се каже, вратарят на дуара от тази страна и имал задачата да се грижи за сигурността на оповестителната служба. След като го сторил и нямало съмнение, че войниците, ако дойдели насам, ще намерят предварително уточнения за такива случаи прием, Тифл вече можел да язди с другите трима направо към Високата къща. На всички срещнати правело впечатление неочакваното посещение на Хафиз Арам и жена му, още повече че това ставало по толкова странен начин и без традиционната камилска носилка, но никой не повдигнал въпрос. Само тук и там някой спирал, за да се загледа удивено, но безмълвно след ездачите. Общественият живот тук беше по-различно устроен и затова по-спокоен отколкото в селищата на другите племена…