Линда Хауърд
Ловен сезон (10)

8

— Откри ли Мичъл най-сетне? — попита Темпъл Нолан.

— Все още не. — Сайкс се раздразни от това, че кметът изобщо го попита. Ако го бе намерил, щеше да каже, нали така? — Мисля, че ще се крие още седмица-две и тогава или ще реши, че няма проблем заради това, че момичето е мъртво, или ще се изнерви и ще приеме, че е безопасно да продължи да се забавлява, стига да не ходи на обичайните си места. Подсигурил съм ги. Когато се появи, ще разбера в рамките на пет минути.

— Мистър Филипс не е доволен. Имаше голям купувач за момичето. Сега човекът си е намерил друг източник и ние сме вън от играта. Мистър Филипс иска Мичъл мъртъв.

— Ще бъде. Само бъдете търпелив. Ако чуе, че съм по петите му, ще се скрие в заешка дупка.

— Мистър Филипс не е в настроение да е търпелив. Изгуби много пари.

Сайкс сви рамене. Девиците винаги изискваха висока начална цена, така или иначе, но понякога имаше специално търсене от страна на някой склонен да плати големи пари. Сайкс не можеше да си представи някой да плаща толкова много, само за да прави секс с девица, така че може би имаше друга причина. Той не мислеше, че ги използват за някакви ритуални жертвоприношения, но бе живял достатъчно дълго и бе видял твърде много, за да не се замисля за хората. Каквото и да се случваше с момичетата, след като бяха доставени, не го интересуваше. Те бяха стока, нищо повече.

— Както казах, той ще се появи и аз ще го чакам, когато го направи. — Сайкс трябваше да положи усилия, за да запази търпението в гласа си. Колко често се налагаше да го казва? Мичъл бе колкото добър, толкова и манипулативен. А междувременно, бизнесът продължаваше. — Имаме друга пратка, планирана е да пристигне следващия вторник вечерта, пет момичета. Предпочитам да не ги водим на обичайното място, в случай че Мичъл вече е говорил с неподходящите хора. Това е другата причина, поради която не искам да притискам нещата и да го намеря; ако се уплаши, може да отиде при прокурора и да се опита да сключи сделка, като им каже имената ни в замяна на защита. Имаш ли някакви идеи за друго скривалище, където ще бъде безопасно?

Кметът разтри врата си и се намръщи. Проблемът беше, че трябваше да намерят място, което бе достатъчно изолирано, за да е усамотено, но не толкова изолирано, че да няма никакъв трафик. Хората от провинцията бяха непоправимо любопитни. Ако видеха фарове, там където не трябва да има, те щяха да започнат да се ослушват и оглеждат — и обикновено го правеха с 22-калиброва пушка. Съседите се грижеха за съседите си. Това бе хубаво, ако сте един от тях, но бе трън в задника, ако се опитвате да не бъдете забелязани. Обичайното скривалище бе стара каравана за пътуване, закътана доста навътре от черен път. В сухо време, самият път бе система за предупреждение, тъй като всяко приближаващо превозно средство вдигаше облаци от прах, които можеха да се видят добре, преди някоя кола да се зададе на хоризонта.

— Ще намеря нещо — каза той. — Ако нищо не изскочи ще наема голям камион на „Ю-хол“^[1].

Бяха правили това и преди, в краен случай. Удивително бе колко малко внимание се обръщаше на камионите под наем. Момичетата не можеха да се изкъпят — а господ бе свидетел, че винаги имаха нужда от баня — с начина, по който пътуваха в ремаркето, но ако клиентът трябваше да приеме доставката на стоката, която миришеше не толкова приятно, ами, това не беше точно услуга за запознанства. Но от друга страна, използването на камион под наем си беше болка в задника, защото ако е паркиран, рано или късно трябва да се очаква, че полицията ще го провери. Така че трябваше да кара наоколо, докато стане време клиентите да вземат момичетата, след това да се срещне с тях някъде и бързо да направи размяната. Камионът под наем просто не бе най-доброто решение.

Пейджърът на кмета започна да писука. Той замълча и провери номера.

— Трябва да тръгвам, но ще се свържа с теб за новото място. Просто намери Мичъл, за бога!

 

 

Дейзи спря пред затворените двойни врати на клуб „Бъфало“. След много обмисляне, тя бе решила, че това е мястото и сега е моментът да покаже новия си вид и да опита новия си подход към лова на мъже. Бе уморена от дългия ден пазаруване и козметично измъчване, но все още бе на гребена на вълната от въодушевление. Когато пристигна у дома след шопинг пътуването, тя не бе извикала за поздрав, както обикновено правеше, просто бе влязла в кухнята, където майка й и леля й Джо бяха заети да правят консерви с праскови за зимата. Майка й се бе огледала, след което се бе завъртяла разтревожено, казвайки рязко:

— Коя сте вие?

Дейзи бе започнала да се кикоти. Тогава двете жени бяха изпискали възторжено, хвърляйки се към нея, възхитени от русата й коса и шикозната прическа. Прасковените консерви можеха да почакат, така че когато продължиха с консервирането, Дейзи бе отишла да донесе всичките си пазарски торби от колата и да разопакова покупките си, които достигаха наистина невероятни размери.

Когато бе качила всичко на горния етаж в стаята си и бе започнала да подрежда дрехите в гардероба си, тя не бе успяла да устои да изпробва всичко отново. И макар да бе уморена, когато облече една от новите си кокетни поли и онази класическата бяла блуза без ръкав, а след това и тъмносивите си токчета, през нея премина тръпка. Тази стилна, хубава жена наистина бе тя.

Не беше разкошна, никога нямаше да бъде, но подредената прическа изваждаше най-хубавото от нейните по-скоро невзрачни черти и я караше да изглежда… ами, сдържана, може би, вместо просто безинтересна. И Тод бе прав: гривната за глезен, блестяща на десния й крак беше меко казано секси.

Беше срамота да пропилява този външен вид. Може и да не бе в състояние да направи косата си отново по точно същия начин. А тя вече бе направена…

С тази мисъл в главата си, тя пое дълбоко дъх и взе решение: Сега или никога.

И така, ето я тук в клуб „Бъфало“, голям, просторен нощен клуб, малко след границата на окръг Медисън. Имаше групи на живо, голям дансинг и определена репутация. Бе известно, че от време на време имаше нападения и сбивания, но не се бе стигнало дотам, че жените да се чувстват некомфортно тук. Друг плюс беше, че входът бе само два долара, а след парите, които бе похарчила този ден, пестенето изглеждаше разумно.

Ако си дадеше време да помисли, тя знаеше, че ще изгуби кураж, така че просто влезе. Извади два долара от малката си чанта-портмоне, която висеше от рамото й на тънка каишка. Ежедневната й чантата бе достатъчно голяма, за да побере провизии за един месец, но Тод бе настоял да носи нещо по-елегантно.

— Не носи много неща, когато излизаш — инструктирал я бе той. — Само достатъчно пари, за да влезеш, кърпички, червило и натикай кредитна карта в сутиена си.

Добър съвет, защото така или иначе това бе всичко, което можеше да побере в това тънко подобие на чанта.

Едър мъж, облечен в дънки, ботуши, и черна тениска взе двата й долара на вратата; след това й позволи да премине и тя влезе в разгара на цветни светлини, силна музика и още по-силни разговори. Гласове се надвикваха с групата и помежду си, за да се чуят. Мястото бе претъпкано. Някой я блъсна отзад, запращайки я във висока червенокоса жена с бухнала коса, която й хвърли раздразнен поглед.

Дейзи започна да мънка извинение, но се сети, че повече нямаше да мънка. Освен това, мънкането не би могло да се чуе тук.

— Прощавайте — каза тя ясно, с високо вдигната глава, докато се отдалечаваше.

Косата й изглеждаше по-добре, отколкото тази на червенокосата, помисли си тя с леко вълнение. Не можа да си спомни някога преди да е мислела, че косата й изглеждаше по-добре от тази на някой друг.

Промуши се по пътя си към относително закътано място, където можеше да огледа. Барът бе голям правоъгълник, ограден с бар-столове и хората стояха в три редици около него. Двойки се поклащаха на дансинга, обсипани с цветни светлини, мигащи около тях, докато вокалистът на бандата изпълняваше любовна песен. Групата бе разположена на малка сцена зад защитна мрежа от тел.

Защитната телена мрежа я притесни. Може би клуб „Бъфало“ бе малко по-груб, отколкото бе чувала.

Имаше множество маси, небрежно разпръснати около дансинга, но всички те бяха заети. Дървени стърготини и обелки от фъстъци покриваха пода, докато облечени в дънки сервитьорки се провираха в тълпата и си пробиваха път с ловко балансирани подноси.

Тя бе прекалено наконтена, помисли си Дейзи. Дънките изглежда бяха дрескод, както за мъжете, така и жените, въпреки че точно в този момент тя забеляза една къса пола, комбинирана с оглавник и каубойски ботуши. Тод щеше да изсумти и да обяви подобно съчетание за „лош вкус“.

Дейзи бе с високи токчета, пола в цвят каки и бяла блуза без ръкави, на която най-горните две копчета бяха разкопчани. Златната гривна на глезена й привличаше вниманието към слабите й голи крака. Тя изглеждаше изтънчена и семпла, не съвсем на място за „Бъфало“.

— Е, здравей! — Твърда мъжка ръка се уви около кръста й и я завъртя. Примигвайки, тя се озова лице в лице с усмихнат тъмнокос мъж, който държеше бутилка бира в ръка.

— Здравей — отвърна Дейзи. Трябваше почти да крещи, за да се чуе.

— С кого си тук? — попита той, приближавайки устата си много близо до ухото й.

Той флиртуваше с нея. Осъзнаването на това я оживи. Това беше свалка! Един мъж наистина се опитваше да я сваля!

— С приятели — излъга тя, защото изглеждаше разумно да го направи. В края на краищата не го познаваше.

— Приятелите ти ще имат ли нещо против, ако танцуваш с мен? — попита той.

Тъй като той се усмихваше и очите му я гледаха приятелски, тя каза:

— Не, изобщо. — И с усмивка той остави бирата си, взе ръката й и я поведе към дансинга.

„Божичко, това бе лесно!“, мислеше си Дейзи замаяно, докато се плъзваше в ръцете на мъжа. Той я държеше близо, но не прекалено близо, че да я смути. За момент тя бе ужасена от това дали танцувалните й умения нямаше да я предадат — в края на краищата, не бе практикувала много — но той бе доста плавен и тя откри, че ако не мислеше за това, краката й сякаш правеха каквото трябваше.

— Казвам се Джеф — каза той, отново приближавайки устата си до ухото й, така че да може да го чуе.

— Дейзи — отвърна тя.

— Била ли си тук преди? Не мисля, че съм те виждал, а повярвай ми щях да забележа.

Тя поклати глава, само за да усети как косата й се полюшва ефирно и след това отново застава на мястото си.

— За първи път идвам.

— Нека не бъде за последен… — Той млъкна, обръщайки глава, за да погледне гневно мъжа, който го потупа по рамото.

— Може ли да ви прекъсна?

— Не — каза Джеф грубо. — Това да не ти е някой бал? Махай се. Аз я видях пръв.

Другият мъж, строен и рус, също облечен в дънки и тениска, се ухили.

— Хайде, Джеф, не бъди егоист. — Той сръчно изкопчи ръката на Дейзи от тази на Джеф и я завъртя далеч от него.

Дейзи погледна през рамо към Джеф с разширени очи, докато се чудеше какво ще се случи. Джеф се ухили и сви рамене, а след това се отправи към масата, където щеше да бъде.

— Приятели ли сте? — попита тя русия мъж.

— Да, работим заедно. Аз съм Дени, между другото.

— Дейзи — каза тя отново.

Баладата приключи и групата веднага засвири стомп^[2]. Линиите се формираха и Дени издърпа Дейзи в позиция.

— Чакай! — запротестира обезумяло тя. — Не знам как да танцувам това!

— Лесно е — извика той. — Просто следвай стъпките ми.

Линията от танцуващи започна с танци и въртене, и тя успя да танцува и да се върти не по-зле от останалата част от тях. Двамата с Дени се удариха в един момент и тя започна да се смее на себе си. Беше толкова не на място тук, в своите елегантни класически дрехи, заобиколена от дънки и потници без презрамки, но й беше забавно. Бе тук от по-малко от десет минути и вече двама мъже бяха дошли при нея. Това бе повече внимание, отколкото бе получавала от… о, тридесет и четири години.

Танцът приключи и групата продължи с друга бавна песен за глътка въздух. Дени едва бе сложил ръката си около кръста й, когато друг мъж го прекъсна и той я предаде на следващия. Този бе по-възрастен, може би около петдесетте години, с късо подстригана сиво-кафява брада и не много по-висок от нея. Той можеше да танцува обаче.

Мъжът й се ухили и каза:

— Аз съм Хауърд — и след това я завъртя изкусно.

Дейзи се засмя, замаяна от вълнение и радост, когато ръцете им се сключиха и той я завъртя обратно към себе си.

Хауърд нямаше нищо против да показва своята вещина, така че тя излъска ръждясалите си умения възможно най-бързо и свърши чудесна работа, помисли си Дейзи. Далеч не бе толкова добра, колкото него, но поне не се спъваше и не го настъпваше по пръстите.

След Хауърд дойде Стивън, а след Стивън един мъж на име Мичъл, който имаше големи кафяви очи и срамежлива усмивка. По това време Дейзи бе останала без дъх и й бе доста топло.

— Имам нужда да седна — въздъхна тя, веейки си с ръка.

Мичъл плъзна ръката си под лакътя й.

— Ще ти донеса нещо за пиене — каза той. — Бира, вино?

— Само вода засега — каза тя, докато слизаше от дансинга и се оглеждаше за място, където да седне. Масите бяха точно толкова пренаселени, колкото и преди пет танца.

— Е, хайде, пийни малко вино — придумваше я Мичъл.

— Може би по-късно. Сега съм много жадна и водата е най-подходяща. — Освен това щеше да шофира до вкъщи.

— Тогава, кока-кола.

Големите му кафяви очи казваха, че иска да й купи едно питие, а тя осуетяваше плановете му като настояваше за вода. Дейзи отстъпи.

— Добре, кока-кола.

Неговата срамежлива усмивка разцъфна.

— Чакай тук — каза той и се гмурна в тълпата.

Бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Огромната, движеща се тълпа непрекъснато я принуждаваше да се мести и по този начин в рамките на пет минути тя беше на доста голямо разстояние от мястото, на което я бе оставил Мичъл. Дейзи гледаше към бара, опитвайки се да го различи сред множеството тела, но не го познаваше достатъчно добре, за да го разпознае в тълпата, а освен това можеше да му отнеме много време, за да получи напитка. Новите обувки й бяха по мярка, но все още бяха нови, а тя бе танцувала пет танца и краката й я боляха. Искаше да седне. Изправи се на пръсти, опитвайки се да намери празен стол.

— Търсиш си място да седнеш ли? — извика широкоплещест мъж, обвивайки мускулестата си ръка около кръста й и преди тя да успее да реагира, той я притегли в скута си.

Стресната, Дейзи веднага се опита да стане. Той се засмя и стегна ръката си, дърпайки я назад към себе си и тя инстинктивно се подпря. За съжаление на чатала му и то с цялата си тежест.

Той изпищя, висок звук, който се издигна над врявата от музика и гласове. Внезапно тя осъзна къде бе ръката й и какво е това, което усещаше под нея. Дейзи изписка и се опита да стане отново, но нейното ново падане предизвика още по-силен вик от едрия мъж. Всъщност, това вече бе почти писък, такъв, който накара главите на хората да се обърнат.

Лицето й стана червено и тя започна да се бори сериозно, но не можеше да запази равновесие или да намери опора и където и да сложеше ръка, като че ли щеше да бъде грешно. Дейзи усети как нещо меко се смачква под кокалчетата на пръстите й и широкоплещестият мъж стана лилав.

Божичко, бе удивително как нещата ескалираха. Разсеян от крещящия звук, идващ от едрия мъж, един човек случайно се блъсна в някаква жена и разля питието й върху роклята й. Тя изкрещя и нейният приятел се завъртя към въпросния. Стол се обърна, маса бе блъсната и се чу звук от счупване на стъкло.

Хората се разпръснаха. Е, някои хора се разпръснаха, а други като че ли скачаха в желанието си да се присъединят към сбиването.

Мелето бе като приливна вълна, насочена към нея и тя не можеше да се изправи на крака, за да я избегне.

Изведнъж около кръста й се сключи желязна хватка и я издърпа от скута на бедния мъж. Той рухна на пода, като издаваше хриптящи звуци и се държеше за чатала с две ръце. Дейзи изписка и се вкопчи в хватката, изненадана да открие, че това е просто плът, но нямаше никакъв начин да се измъкне от нея. Краката й дори не докосваха пода, тъй като бе бързо отнесена от плетеницата от размятащи се тела и юмруци.

Охранителите на нощния клуб вече се намесваха, като удряха глави наляво и надясно и грубо възстановяваха реда, но Дейзи не успя да види какво става, тъй като охранителят, който я изнасяше, премина през тълпата, като че ли бе вода, местейки хора от пътя си със свободната си ръка и преди да се усети, тя бе изнесена от вратата и бе стоварена на краката си.

Колко унизително. За първи път идваше в клуб и бе изхвърлена от него.

Лицето й гореше, тя се обърна да се извини и се озова лице в лице с началник Русо. Извинението замръзна на езика й.

Отвътре се чу звук от още чупещо се стъкло и изведнъж от вратата изскочи поток от хора, сякаш по-благоразумните бяха решили да напуснат, докато все още имаха шанс да го направят. Началникът хвана китката на Дейзи и я издърпа настрани от входа. Жълтата неонова табела с името на клуба хвърляше светлина върху тях, без дори да й даде закрилата на тъмнината. Може би той нямаше да я познае, помисли си Дейзи паникьосано. Дори собствената й майка не я бе познала…

— И това ако не е мис Дейзи — каза той провлачено, имитирайки отлично южняшкия акцент, и надеждите й, че няма да я разпознае, бяха разбити. — Често ли идваш тук?

— Не, за първи път ми е. Мога да обясня — каза тя бързо, усещайки как лицето й почервенява.

Той се загледа в нея с присвити очи.

— Нямам търпение да чуя. За тридесет секунди кастрира човек и започна сбиване. Не е зле за първата ти вечер тук. Уведоми ме кога планираш да идваш, за да си остана вкъщи тази нощ.

Е, нямаше начин той да я накара да поеме вината за това фиаско вътре, помисли си тя възмутено.

— Не беше по моя вина. Този мъж ме дръпна и когато сложих ръка, за да се подпра, аз… — Гласът й заглъхна, сякаш се опитваше да намери деликатен начин да опише станалото.

— Сграбчи топките му и ги размаза върху седалката на стола — завърши началник Русо вместо нея. — Бях на път да се намеся, но когато той започна да издава онези звуци, реших, че държиш положението в свои ръце, така да се каже.

— Не исках да стане така. Беше нещастен случай.

Изведнъж той се ухили.

— Забрави за това. Следващият път ще помисли два пъти преди отново да сграбчи непозната жена. Хайде, ще те изпратя до колата ти.

Тя не искаше да я изпращат до колата. Не искаше да отива в колата си изобщо.

Дейзи погледна към вратата с копнеж.

— Предполагам, че не мога…

— Не, танцуването за тази вечер приключи, бързи крачета. Трябва да тръгваш преди полицията да пристигне.

Тя въздъхна, защото се бе забавлявала толкова много — докато случайно не бе кастрирала едрия мъж, разбира се — но предполагаше, че началникът е прав. Полицаите можеха просто да арестуват всички и да разрешат нещата по-късно, а тя можеше просто да си представи какво щяха да кажат хората, ако тя бъдеше арестувана.

Той взе ръката й и насила я обърна към паркинга.

— Къде е колата ти?

Тя въздъхна отново.

— Ето там. — Обувките на Дейзи скърцаха по чакъла на път към колата й, а началник Русо се извисяваше до нея и твърдата му ръка нито за миг не разхлабваше хватката си върху лакътя й, сякаш бе затворник, който смяташе да заключи. Тя се зарадва, че нямаше белезници.

Колите напускаха паркинга във всички посоки, а две от тях трябваше да проправят пътя си през трафика. Когато стигнаха до колата, той пусна ръката й и тя извади ключове от чантата си, а след това отключи. Началникът й отвори вратата и Дейзи се плъзна зад волана.

— Пила ли си нещо? — изведнъж попита той.

— Не, нито дори кока-кола — каза тя, спомняйки си отчаяно за мъжа с кафявите очи, който не се бе върнал при нея навреме. Тя беше много жадна. Да започнеш сбиване изискваше почти толкова усилия, колкото да танцуваш.

Той постави едната си ръка на отворената врата, а другата на покрива на колата и се наведе, за да я огледа на светлината на купето.

— Беше зашеметяваща — каза най-накрая той и очите му се присвиха отново. Като че ли изучаваше разтворената яка на ризата й. — Криеш се под тези отвратителни бабешки дрехи, които носиш обикновено.

Дори шефа на полицията бе забелязал колко старомодни бяха дрехите й, помисли си Дейзи. Колко унизително.

— Обръщам нова страница — обясни тя.

Той изсумтя и се изправи, отстъпвайки така, че тя да може да затвори вратата. Дейзи запали автомобила, поколеба се, а след това свали прозореца.

— Благодаря, че ме измъкна от там — каза тя.

— Май беше най-умното нещо, което можех да направя. Както беше тръгнала, щеше да оставиш горкия човек без поколение. — Той вдигна глава, ослушвайки се напрегнато. — Мисля, че чувам сирени. Прибирай се вкъщи, преди полицията да пристигне.

Тя все още се колебаеше.

— Ами ти?

— Ще им помогна да се справят с нещата тук.

Точно така, той не трябваше да се притеснява, че може да бъде арестуван. Тя щеше да го помоли да не споменава, че е била тук, но осъзна, че има точно толкова право да отиде в нощен клуб, колкото и той. Освен това, може би тя искаше хората да знаят, че е била в клуб „Бъфало“. Това със сигурност щеше да промени начина, по който я виждат. Тя искаше мъжете да мислят, че е достъпна и свободна, и като просто подобреше външния си вид нямаше да го постигне.

— Ще трябва ли да давам показания? — попита тя.

Раздразнен, той отсече:

— Не, освен ако не се навърташ наоколо. Сега си омитай задника оттук, докато все още можеш.

Добре тогава! Без повече приказки, Дейзи настъпи педала за газта с всичка сила, хвърляйки чакъл и карайки гумите да свирят, докато занасяше на паркинга. Стресната, в момент на паника тя се бореше с волана, преди да си спомни, че трябва да махне крака си от газта. Гумите спряха да свирят, когато стъпиха на асфалта, и много по-спокойно продължи надолу по пътя. Никога през живота си не бе карала гумите да свирят. О, боже, какво щеше да стане, ако някой камък бе изхвръкнал и ударил началника? Тя започна да се връща, за да се извини, но се появиха мигащи светлини в огледалото за обратно виждане и реши, че ще е най-добре да си омита задника оттам, точно както бе казал той.