Ю Несбьо
Снежния човек (20)

Двайсета глава
Слънчевите очила

Ден седемнайсети

В седем сутринта Хари отключи и влезе в килия 23 в ареста. Бекер, седнал облечен върху нара, го погледна безизразно. Хари постави стола, взет от стаята на охраната, в средата на килията с площ пет квадратни метра — толкова отпускаха на временно задържаните в Главното управление арестанти. Хари възседна стола на обратно и поднесе на Бекер поомачканата кутия цигари „Кемъл“.

— Тук не е ли забранено да се пуши? — попита Бекер.

— Забранено е, но ако бях на ваше място и ме грозеше опасност от доживотна присъда, щях да рискувам.

Бекер го изгледа недоверчиво.

— Вземете си, де — подкани го Хари. — Какво по-подходящо място за нарушаване на забраната за тютюнопушене от затворническа килия?

Професорът се усмихна, макар и криво, и си взе цигара.

— При така създалите се обстоятелства Юнас е добре — уведоми го Хари и извади запалка. — Помолих семейство Бендиксен да го вземат за няколко дни и те се съгласиха. Имах малко разправии с Агенцията за закрила на детето, но в крайна сметка ги убедих, че за Юнас е по-добре да отседне при познати. Още не сме разгласили пред медиите ареста ви.

— Защо? — попита Бекер и внимателно всмукна от цигарата над запалката.

— Ще стигна и дотам. Вероятно и сам се досещате, че ако откажете да ни сътрудничите, няма как да скрием новината.

— Аха, вие сте доброто ченге. А онзи, който ме разпитва вчера, е лошото, така ли?

— Точно така, Бекер. Аз съм доброто ченге и искам да ви задам няколко въпроса извън протокола, така да се каже. Казаното от вас не може и няма да бъде използвано в съда. Съгласен?

Бекер само сви рамене.

— Еспен Лепсвик — той ви разпитва вчера — смята, че лъжете — Хари издуха синкав цигарен дим към датчика на противопожарната аларма.

— За какво?

— Твърдите, че само сте разговаряли с Камила Лосиус и сте си тръгнали.

— Точно това направих. В какво ме подозира този Лепсвик?

— Казал ви е снощи. В отвличането и убийството на Камила Лосиус и в укриването на тялото й.

— Това е истинско безумие! — избухна Бекер. — Само исках да я питам нещо, не съм я докосвал!

— Защо тогава отказвате да ни разкажете за какво сте говорили с нея?

— Защото е много лично.

— Признавате, че сте позвънили на Идар Ветлесен в деня на смъртта му, но доколкото разбирам, смятате да запазите в тайна и разговора си с него, така ли?

Бекер се огледа, сякаш търсеше пепелник.

— Вижте, старши инспекторе, не съм извършил нищо нередно. Просто не исках да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвоката ми. Той има възможност да дойде чак днес след обяд.

— Снощи ви предложихме адвокат, готов да се отзове веднага.

— Искам истински защитник, а не някакъв си… общински служител. Не е ли крайно време да ми обясните какво ви кара да мислите, че съм наранил съпругата на Лосиус?

Формулировката или по-точно начинът, по който Бекер „титулува“ изчезналата, изуми Хари: съпругата на Лосиус.

— Щом е в неизвестност, значи трябва да арестувате Ерик Лосиус — продължи Бекер. — Нали уж в повечето случаи виновникът е именно съпругът?

— Да, така си е, но той има алиби. По времето, когато Камила е изчезнала, е бил на работа. Задържахме ви, защото подозираме, че именно вие сте Снежния човек.

Долната челюст на Бекер увисна и той премига няколко пъти като предната вечер в дома си. Хари посочи цигарата, която димеше между пръстите му:

— Пушете я, защото иначе ще задействаме алармата.

— Снежния човек? — възкликна Бекер. — Нали беше Ветлесен?

— Не е той. Знаем го със сигурност.

Бекер отново премига и избухна в сух, горчив, хрипкав смях.

— Значи затова не сте пропели пред журналистите. Не искате да разберат, че сте сгафили сериозно. Докато не се е разчуло, бързате да намерите истинския виновник. Или поне някой потенциален.

— Правилно — кимна Хари и дръпна от цигарата си. — В момента вие се вписвате доста добре в образа на Снежния човек.

— В момента? Нали уж ролята ви изисква да ме убедите, че сте сигурен във вината ми и за мен най-добре е веднага да си призная.

— Но аз изобщо не съм убеден във вината ви.

— Това да не е поредният полицейски трик? — смигна му Бекер.

— Интуиция — вдигна рамене Хари. — Искам да ми докажете невинността си. От краткия разпит досега съдя, че ревниво пазите тайните си.

— Нямах какво да крия. По-точно, нямам какво да крия. Просто не разбирам защо съм длъжен да ви посвещавам в личния си живот. Не съм извършил нищо нередно.

— Чуйте ме внимателно, Бекер. Според мен нито сте Снежния човек, нито сте убили Камила Лосиус. Правите впечатление на разумен мъж и, вярвам, осъзнавате, че да споделите с мен подробности от личния си живот далеч не е толкова страшно, колкото утрешните вестници да спрягат името на професор Филип Бекер като най-жестокия сериен убиец в историята на Норвегия. Дори да излезете вън от подозрение и след два дни да ви пуснат на свобода, клеймото, лепнато от вестникарските заглавия, ще опетни името ви завинаги. Вашето и на сина ви.

Хари забеляза как адамовата ябълка на Бекер подскочи под небръснатата кожа на врата му. Мозъкът му видимо работеше и той явно бе стигнал до единствения логичен извод. Професорът подхвана с измъчен глас:

— Бирте, съпругата ми, е била развратница.

Преди да чуе края на изречението, Хари си мислеше, че дрезгавината в гласа на Бекер се дължи на цигарата. Затова откровението на професора го свари неподготвен.

— Нима? — попита Хари, като се помъчи да не му проличи колко е изненадан.

Бекер остави цигарата върху пода, наведе се напред и извади черен бележник от задния си джоб.

— Намерих го в деня след изчезването й. Беше го оставила в чекмеджето на бюрото си, без дори да си направи труда да го скрие. Съдържанието ми се стори на пръв поглед безобидно: бележки за подсещане и телефонни номера. После обаче ми хрумна да проверя номерата в „Справки“. Оказа се, че не съществуват. Използвала ги е като шифри. Боя се, че жена ми никак не я биваше в загадките. Успях да ги разбия за по-малко от ден.

 

 

Ерик Лосиус беше собственик и управител на „Разчисти и премести“ — фирма за хамалски услуги, наложила се в сферата на този иначе не особено доходоносен бранш с помощта на конкурентоспособни цени, напорист маркетинг, евтина чуждестранна работна ръка и договори, в които фигурираше изискването клиентът да плати за услугата в брой, преди микробусите да потеглят с товара. Ерик никога не бе губил пари от клиент. Причината за успехите му се криеше в изписаната с едва забележими букви клауза: „Рекламации и оплаквания за повредени или откраднати вещи се приемат в рамките на два дни след пренасянето“. На практика деветдесет процента от сравнително многобройните жалби пристигаха твърде късно и фирмата се възползваше от правото си да ги отхвърли. Колкото до останалите десет процента, Ерик Лосиус бе ненадминат в находчивостта, с която се измъкваше безнаказано от всяка жалба и умееше да протака съдебните дела до безкрай. Дори клиенти със счупени пиана и изчезнали плазмени телевизори не издържаха и се отказваха да търсят правата си.

Ерик Лосиус навлезе в бранша още съвсем млад. Започна работа при предишния собственик на „Разчисти и премести“. Уреди го баща му. С шефа на хамалската фирма бяха приятели.

— Хлапето е твърде буйно, за да ходи на училище, и твърде умно, за да стане обикновен измамник — каза баща му на собственика. — Ще го вземеш ли при теб?

Като служител на процент Ерик бързо се наложи благодарение на вродения си чар, ефективност и бруталност. Бе наследил кафявите очи на майка си и гъстата къдрава коса на баща си. Атлетичното му телосложение допринасяше за решението на клиентките да зарежат плановете си да търсят оферти от други хамалски фирми и веднага да подпишат договор с „Разчисти и премести“. Ерик го биваше с цифрите и в изграждането на печеливша стратегия, когато, макар и рядко, във фирмата постъпваха запитвания колко ще струва пренасяне на голям товар. Той правеше отстъпка от цената и повишаваше обезщетението на клиента в случай на нанесена щета или загуба. След пет години фирмата натрупа солидна печалба, а Ерик стана дясната ръка на собственика в ръководенето на бизнеса. По време на сравнително лесна операция по пренасянето на маса в новия кабинет на Ерик преди Коледа обаче собственикът на фирмата получи инфаркт и почина на място. През следващите дни Ерик се зае да утешава вдовицата му — а това беше един от безспорните му таланти и само седмица след погребението двамата се споразумяха тя да му прехвърли за символична сума „тази съвсем малка фирма в не особено доходоносен бранш, където рисковете са много, а възможностите — малко“, както изрично подчерта той. Увери я най-тържествено, че за него най-важното е да продължи делото на мъжа й. Докато говореше така, в кафявите му очи проблесна сълза. Вдовицата сложи треперещата си длан върху ръката му и го помоли лично да я държи в течение. Ето така Ерик Лосиус се превърна в собственик на „Разчисти и премести“. Първата му работа беше да изхвърли в коша всички жалби за повредени или изчезнали предмети, да пренапише договорите и да разпрати писма до всички семейства в богатите западни квартали на Осло, чиито обитатели се местят най-често и следят най-зорко да не ги излъжат за цената.

Едва навършил трийсет години, Ерик Лосиус имаше достатъчно пари да си позволи две Беемвета, вила на север от Кан и къща с площ петстотин квадратни метра в квартал „Твайта“, където жилищните блокове — в един, от които беше родният му дом — не скриваха слънцето. Накратко, Ерик Лосиус имаше достатъчно пари да се ожени за жена като Камила Санден.

Камила произхождаше от разорено богаташко семейство, занимавало се с търговия на конфекция. Преди да се запознае с нея, изисканите среди в западните квартали на Осло бяха толкова чужди на израсналия в работническо семейство Ерик, колкото в момента бутилките френско вино, наредени на еднометрова височина в мазето му в „Твайта“. Когато обаче влезе в голямата къща на семейство Санден и огледа покъщнината, подготвена за пренасяне, Ерик намери там онова, с което още не бе успял да се сдобие: класа, стил, аристократизъм и непринудена надменност, подчертавана допълнително от изискани маниери и усмивки. Дъщерята Камила беше истинско въплъщение на всичко това. Седнала на балкона, тя гледаше фиорда през чифт големи слънчеви очила. Дори да бяха купени от близката бензиностанция — защото нищо не говореше за противното, — младата жена им придаваше изискаността на „Гучи“, „Долче & Габана“ и както там се казваха другите тузарски марки.

Сега вече Ерик знаеше как се казват.

С изключение на няколкото картини на семейство Санден, които щяха да пуснат за продан, фирмата на Ерик пренесе покъщнината в по-малка къща в по-неугледен квартал, без да получи жалба за единственото нещо, което отмъкна от багажа: дъщеря им. Дори когато Ерик отведе Камила пред олтара на църквата в „Твайта“ и я изведе оттам като своя съпруга под безизразните погледи на околните блокове, родителите й не показаха по никакъв начин, че не одобряват избора на дъщеря си вероятно защото виждаха как добре се допълват Ерик и Камила: на него му липсваше стил, а на нея — пари.

Ерик обгрижваше съпругата си като принцеса и това й харесваше. Купуваше й каквото й се прииска, не я притесняваше в спалнята и очакваше от нея единствено да прави добро впечатление, когато ходят на ресторант или канят на вечеря така наречените си приятелски семейства — тоест неговите приятели от детинство. Понякога Камила се питаше дали той наистина я обича и с времето у нея се пробуди дълбока привързаност към целеустремения, работлив мъж от източните квартали.

От своя страна, Ерик беше повече от доволен. Още в началото му стана ясно, че Камила не е особено страстна натура. Впрочем, това нейно качество я издигаше в очите му над нивото на жените, с които беше свикнал да има интимни отношения. Ерик задоволяваше физическите си потребности благодарение на фирмената политика за близък контакт с клиентите. Опитът го бе научил, че новото начало в живота, ознаменувано с преместване в нов дом, настройва хората на сантиментална вълна и ги подтиква да проявяват повече авантюризъм. Така или иначе, той оправяше неангажирани, разведени, обвързани и омъжени жени върху маси, върху стълбищни площадки, върху увити в найлон матраци, върху измити подове между облепени с тиксо кашони и голи стени, където всеки звук отекваше отчетливо, докато се чудеше какъв подарък да купи на Камила. Гениалното в случая беше, че самото естество на работата му изключваше вероятността да срещне отново някоя от клиентките си: повечето се местеха в други градове. Повечето, но не всички.

Бирте Улсен — смугла, очарователна, с тяло на модел от „Пентхаус“ — беше по-млада от него, а звънливият й глас й придаваше съвсем младежки вид. Когато се запозна с нея, тя беше бременна във втория месец и се обърна към фирмата му, за да пренесат покъщнината й от „Твайта“ в новия й дом в „Хоф“, където Бирте щеше да живее с бащата на детето — някакъв тип от западните квартали. Промяната в нейния живот му напомняше за собственото му социално израстване, затова Ерик възприе Бирте като жена, с която може да се идентифицира. А след като я облада на един от столовете в изпразнената всекидневна, той осъзна и друго: не би се лишил от секса с нея.

И така, Ерик Лосиус срещна душевния си близнак. Да, той мислеше за нея в мъжки род, защото Бирте изобщо не се преструваше, че иска нещо различно от самия него, а именно да се чука до припадък. Получаваше им се. Поне веднъж в месеца и винаги с риск да ги заварят, си уговаряна срещи в празни апартаменти, чиито собственици бяха наели фирмата на Ерик. Действаха бързо и ефективно, като си създадоха ритуали, които никога не разнообразяваха. И все пак Ерик очакваше тези срещи с искреното, неподправено нетърпение на дете преди Коледа. Съзнанието, че всичко ще протече постарому и очакванията му ще се оправдаят, само разпалваше още повече вълнението му. Двамата с Бирте водеха двойствен живот в паралелни реалности, но това не пречеше нито на нея, нито на него. За десет години те прекъснаха за малко редовните си срещи само заради раждането — за щастие с Цезарово сечение, — заради няколко ваканции и сравнително безобидна венерическа болест, причината, за която той нито можеше, нито искаше да открие. А сега, седнал върху кашон в полупразен апартамент в „Туршхов“, висок, късо подстриган полицай с режещ глас питаше Ерик Лосиус нали познава Бирте Бекер.

Ерик преглътна.

Полицаят се представи като Хари Хуле, старши инспектор от Отдела за борба с насилието, но приличаше повече на хамалин от фирмата на Ерик, отколкото на старши нещо си. След като подаде сигнал за Камила, Ерик поддържаше връзка единствено с полицаите от Отдела за издирване на изчезнали лица. Когато Хуле му показа служебната си карта, той веднага си помисли, че полицаят идва с новини за Камила. А понеже дойде, без да предупреди по телефона, явно новините не бяха добри. Затова Ерик накара носачите да ги оставят сами, покани старши инспектора да седне, извади цигара и се опита да се настрои за най-лошото.

— Е? — настоя да получи отговор Хуле.

— Бирте Бекер? — повтори Ерик Лосиус, като се мъчеше да запали цигарата си и да мисли бързо. И двете начинания пропаднаха. Започна да се паникьосва.

— Трябва ви време да се съвземете, разбирам — кимна старши инспекторът и си извади цигара. — Не бързайте.

Ерик гледаше как полицаят запали цигарата си и се сепна, когато онзи протегна ръка със запалката към него.

— Благодаря — смънка той и дръпна толкова силно от цигарата, че никотинът изпука.

Димът изпълни дробовете му, никотинът плъзна по вените му и облекчи напрежението. Ерик знаеше, че рано или късно това ще се случи: полицаите ще разберат за връзката му с Бирте и ще искат да го разпитат. Преди Камила да изчезне, мислеше само как да скрие връзката си от нея. После обаче нещата се промениха. А в момента изведнъж му просветна, че разследващите съзират връзка между похищенията над двете жени.

— Съпругът на Бирте Филип Бекер намерил бележник, където тя записвала телефонни номера, дати и кратки данни с помощта на съвсем елементарен код. След като го разгадал, той ме осведоми за съдържанието, доказващо, че Бирте е поддържала връзки с други мъже.

— Мъже? — изплъзна се неволно от устата на Ерик.

— Е, за ваше успокоение вашето име се среща най-често в бележките й. Виждали сте се на различни места, ако съм разбрал правилно?

Ерик не отговори. Имаше чувството, че се вози в лодка, а от хоризонта се задава гигантска вълна.

— Бекер е научил адреса ви, взел е пистолета — играчка на сина си — удивително правдоподобна имитация на „Глок 21“ — и е дошъл пред дома ви. По думите му искал да види страха и очите ви, когато ви заяви намерението си да разкаже всичко на полицията. Промъкнал се заедно с колата на съпругата си и впоследствие разбрал, че вътре е само тя.

— И… и…

— Да, разказал й е за връзката ви с Бирте.

Ерик стана от кашона и се приближи до прозореца. От апартамента се откриваше изглед към парка в „Туршхов“. Осло се къпеше в бледо предобедно слънце. Ерик не харесваше апартаменти, обърнати към стари жилищни сгради, защото местоположението предвещаваше стълби. Колкото по-хубава гледка, толкова повече стълби и толкова по-скъпи и тежки предмети в жилището. А това означаваше по-високи обезщетения, по-чести контузии и намален състав на носачите. И все пак рискът да поддържат ниски цени, за да привличаш най-платежоспособните клиенти в бранша, си струваше. С времето всеки поет риск даваше резултат. Ерик дръпна от цигарата. Полицаят направи няколко крачки по паркета. Ерик изобщо не се заблуждаваше: при този старши инспектор триковете му да протака безкрай нямаше да минат. Нямаше как да не хвърли тази жалба в коша. Бирте Улсен, понастоящем Бекер, щеше да се превърне в първия клиент, от когото Ерик претърпява загуба.

 

 

— Призна, че с Бирте Бекер били любовници от десет години — разказа Хари. — Преспал с нея още на първата мм среща. Тогава Бирте била бременна от мъжа си.

— Не се казва „бременна от мъжа си“, а „бременна с момиченце или момченце“ — поправи го Ракел и натисна възглавницата, за да го вижда по-добре.

— Мм — Хари се надигна на лакът, протегна се над нея и взе кутията с цигари от нощното шкафче. — Важи в осем от десет случая.

— Какво?

— По радиото чух, че между петнайсет и двайсет процента от всички деца в Скандинавия са отгледани от баща, който не съвпада с биологичния им създател, без нито те, нито той да знае това.

Хари извади цигара и я вдигна срещу следобедната светлина, която се процеждаше през щорите.

— Ще си я поделим ли?

Ракел кимна мълчаливо. Тя не пушеше, но докато с Хари бяха заедно, имаха навик да изпушват заедно една цигара след секс. Първия път, когато го помоли да си дръпне от цигарата му, Ракел обясни, че го прави, за да изпита същото като него, да усети как никотинът отравя кръвта й и едновременно я отпуска, да му стане още по-близка. Тогава Хари се сети за наркоманките, с които се бе сблъсквал в работата си — бяха започнали да се боцкат по същата идиотска причина — и отказа да й даде от цигарата си. Ала Ракел успя да го убеди и пушенето се превърна в техен ритуал. След като се бяха любили бавно и продължително, понякога цигарата сякаш удължаваше удоволствието от любовния акт. Друг път я възприемаха като лула на мира след кавга.

— Но Лосиус има алиби за цялата вечер, през която Бирте изчезна — продължи Хари. — Бил на мъжко парти в „Твайта“. Купонът започнал в шест и продължил до зори. Десетима свидетели са готови да потвърдят, че Ерик не е мърдал оттам. Повечето от тях са пълни боклуци, разбира се, но показанията са си показания.

— Защо се налага да криете, че не сте заловили Снежния човек?

— Докато не знае какво сме открили, ще се скрие и няма да извършва повече убийства. Освен това, ако продължава да си мисли, че разследването с приключило, няма да е нащрек. А през това време ние спокойно и методично ще се приближаваме към него…

— Ирония ли долавям?

— Сигурно — Хари й подаде цигарата.

— Значи, не вярваш много-много на тази стратегия?

— Според мен шефовете ни имат немалко причини да крият обрата в разследването. Нали началникът на криминалната полиция и Хаген се биха в гърдите на пресконференцията, че сме разобличили Снежния човек…

— И все пак Главното управление ми липсва понякога — въздъхна Ракел.

— Мм.

— Някога изневерявал ли си, Хари? — попита Ракел, докато оглеждаше цигарата.

— Дефинирай „изневерявал“.

— Правил ли си секс с друга жена, докато си бил обвързан?

— Да.

— Докато бяхме заедно?

— Знаеш, че няма как да съм сигурен.

— Добре, изневерявал ли си ми в трезво състояние?

— Не, никога.

— А какво мислиш за постъпката ми в момента?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Не се шегувам, Хари.

— Знам. Просто нямам желание да отговарям.

— Тогава няма да ти дам повече от цигарата.

— Добре. Ще ти кажа какво мисля: желаеш мен, но разумът ти диктува да искаш него.

Думите му увиснаха над тях, сякаш се запечатаха в тъмнината на спалнята.

— Колко… просто си устроен! — възкликна тя, подаде му цигарата и скръсти ръце.

— Не е ли по-добре да не говорим за това? — попита Хари.

— Но аз трябва да говоря за това! Не разбираш ли? Иначе ще полудея. Боже мой, съвсем съм си изгубила ума, идвам тук…

Тя се зави до брадичката. Хари се сгуши в нея. Още преди да я докосне, тя затвори очи, отпусна глава и дъхът от полуотворените й устни се ускори. „Как успява? — запита се Хари. — Да премине за секунди от срам към възбуда? Как може да е толкова… просто устроена?“

— Ракел — подхвана той, — според теб възможно ли е гузната съвест да разпалва страстите ни?

Тя отвори очи и се вторачи в тавана разочарована, защото не получи очакваната ласка. После премига няколко пъти.

— Има нещо вярно — съгласи се. — Но не съвсем. Не и този път.

— Този път ли?

— Да.

— Веднъж те попитах дали… и ти ми каза…

— Излъгах те. Изневерявала съм.

— Мм.

Полежаха мълчаливо, заслушани в далечния шум от автомобили по „Пилестреде“. Ракел дойде при Хари веднага след работа. Познавайки ежедневието й, той си даваше сметка, че наближава време да я изпраща.

— Знаеш ли кое най-много мразя у теб? — Тя подръпна ухото му. — Толкова си горд и честолюбив, че дори не ме попита дали съм ти изневерявала, докато сме били заедно.

Хари пое угарката от цигарата. Ракел стана от леглото. Той наблюдаваше грациозните движения на голото й тяло.

— Защо ми е да знам?

— По същата причина, поради която мъжът на Бирте е искал да разбере дали и с кого му е изневерявала жена му. За да разобличи лъжата. Да узнае истината.

— Нима мислиш, че истината е в състояние да притъпи нещастието на Филип Бекер?

Ракел облече черния пуловер от ангорска вълна, който прилепваше меко към нежната й кожа. Хари я ревнуваше най-много от този пуловер.

— Знаеш ли, господин Хуле, за човек, чиято професия се състои в разкриването на неприятната истина, ми се струва, че обичаш лъжите.

— Добре — Хари смачка угарката в пепелника. — Да чуем.

— Случи се в Москва, докато бях заедно с Фьодор. В посолството назначиха норвежец и заедно ни изпратиха на подготвителен курс. Влюбихме се силно един в друг.

— И?

— Той също беше обвързан. Тъкмо когато се канехме да приключим връзките си — аз с Фьодор, а той с приятелката си, — тя го изпревари с новината, че е бременна. А понеже аз, общо взето, си избирам свестни гаджета… — Ракел нацупи горната си устна, докато си обуваше ботушите, — бях се влюбила в мъж, който не бяга от отговорност. Той се върна в Осло и повече не го видях. А ние с Фьодор се оженихме.

— И ти забременя?

— Да. — Тя закопча палтото си и го погледна. — Понякога си мисля, че бременността ми помогна да превъзмогна нещастието си. Олег е резултат не от любов, а от любовна мъка. Ти как смяташ?

— Знам само, че резултатът е прекрасен.

Усмихна му се признателно, наведе се и го целуна по челото.

— Никога повече няма да се видим, Хуле.

— Няма, разбира се — кимна той.

Не стана да я изпрати. Продължи да се взира в голата стена, докато чу как тежката порта навън хлопна глухо зад Ракел. После отиде в кухнята, пусна чешмата и си взе чиста чаша от долапа. Докато чакаше водата да се изстуди, погледът му се плъзна към календара със снимката на Олег и Ракел, облечена в небесносиня рокля, а после към пода. Върху линолеума личаха две мокри следи от ботуши. Сигурно от Ракел.

Хари си облече якето, обу си кубинките, взе служебния си револвер „Смит & Уесън“, оставен върху гардероба, и го мушна в джоба си.

Още усещаше в тялото си блажената нега и приятното опиянение от любовните ласки. Стигна до портата, но преди да я отвори, някакво щракване го накара да се обърне и да се загледа в задния двор, където се спускаше по-гъст мрак, отколкото на улицата. Щеше да си продължи пътя, ако не бе забелязал следите. Същите като върху линолеума. Пое към задния двор. Жълтата светлина от прозорците над него се отразяваше в остатъците от сняг, които слънцето не бе успяло да разтопи. До стълбите към мазетата се издигаше накривена на една страна фигура с наклонена глава, очи от камъчета и широка, гротескна усмивка. Беззвучният смях на снежния човек сякаш отекваше между стените. После премина в истеричен кикот, който всъщност идваше от гърлото на Хари. Той грабна лопатата, опряна до стълбището, и замахна, обзет от неконтролируема ярост. Острият метален ръб на лопатата се заби под най-горната топка, Хари откъсна главата на снежния човек и я запрати към близката стена. При следващия удар разцепи торса му на две, а при третия разруши остатъка и снегът се пръсна върху черния асфалт в средата на дворното пространство. Задъхан от усилието и гнева, Хари се изправи, но чу ново щракване зад гърба си. Като звука от вдигането на ударник на револвер. Обърна се отривисто, пусна лопатата и извади оръжието си.

Застанали неподвижно до дъсчената ограда под старата бреза, Мухаммад и Салма се взираха в съседа си с разширени от страх очи. Децата държаха по един клон, явно за да направят ръце на снежния човек. Салма, изгубила ума и дума от ужас, счупи клона на две, без да се усети.

— Снеж… снежният ни човек — заекна Мухаммад.

Хари прибра револвера в джоба на якето си и затвори очи. Докато проклинаше наум несъобразителността си и се мъчеше да преглътне, инструктира мозъка си да отпусне захвата около дръжката на револвера. После отвори очи. Салма беше разстроена до сълзи.

— Извинявайте, деца — прошепна той. — Ще ви помогна да си направите нов.

— Искам вкъщи — проплака момиченцето.

Мухаммад хвана сестра си за ръка и я поведе към сградата. Описа дъга около Хари, за да не го приближават.

Хари усещаше още допира до дръжката на оръжието. Щракането… Мислеше си, че е дошло от вдигането на ударник, но грешеше. При тази операция звук не се чува. Ударникът щраква само когато се спуска. Тоест човек чува звук само когато стрелецът се отказва да натисне спусъка и реши да пощади мишената. Хари отново извади служебния си пистолет. Насочи го към земята и натисна леко спусъка. Ударникът върху задната част на барабана не помръдна. Увеличи натиска върху спусъка. Нищо. Едва когато дръпна спусъка по-сериозно и очакваше оръжието да изстреля куршум всеки момент, ударникът започна да се вдига. Хари отпусна натиска. Ударникът отново се смъкна и се чу щракване на метал: точно такъв звук го бе стреснал. Даде си сметка, че който дръпва силно спусъка и повдига така ударника, има намерение да стреля.

Хари вдигна очи към тъмните прозорци на апартамента си на третия етаж и изведнъж го порази мисълта, че не знае какво става вътре, докато е на работа.

 

 

Седнал в кабинета си, Ерик Лосиус бездействаше и гледаше през прозореца. Колко малко е знаел за похожденията на Бирте! Новината, че е спала и с други мъже, му се струваше по-ужасна от мисълта за безследното й изчезване и страха да не е мъртва. Ако се наложеше да изгуби Камила, Ерик предпочиташе тя да умре от ръката на убиец, отколкото да му я отмъкне друг мъж. Непрекъснато мислеше колко много всъщност е обичал жена си. И продължаваше да я обича. Обади се на родителите й, но и те нямаха представа къде е дъщеря им. Вероятно бе отседнала при някоя от многобройните си богати приятелки от западните квартали. Ерик познаваше тези жени само по имена.

Наблюдаваше как следобедният мрак се спуска бавно над долината Грурюд, разстила се и размива фигурите. Приключи с работата в офиса, но още не му се прибираше в прекалено голямата и пуста къща. В шкафа зад него имаше бутилки отбран алкохол, „свити“ от разни барчета при пренасянето. Нямаше обаче вода, за да разреди силното питие. Наля си джин в чашата за кафе и едва отпи, когато телефонът пред него звънна. На екрана се изписа кодът на Франция. Номерът не фигурираше в списъка с жалбите, затова вдигна спокойно.

Позна я по дишането, преди да е отронила дума.

— Камила, обявих те за изчезнала.

— Нима?

Гласът й звучеше, все едно дреме в шезлонг, отегчена е и само се преструва на заинтересована. Някога, на балкона в „Блуменхолм“, Ерик се бе влюбил точно в тази нейна хладна учтивост.

— Аз… — подхвана той, но млъкна, защото нямаше представа какво да й каже.

— Реших да ти се обадя, преди адвокатът ни да се свърже с теб.

— Адвокатът ни?

— Адвокатът на семейството ми — поясни Камила. — За твое съжаление той е един от най-добрите в бракоразводните дела. По отношение на вещите и парите ще пледира и делба на половина. Ще предявим претенции за къщата и ще я получим. Дори не крия намеренията си да я продам.

„Защо ли не се учудвам“, помисли си той.

— Прибирам се след пет дни. Очаквам дотогава да си се изнесъл.

— Доста кратък срок ми даваш.

— Ще се справиш. Чувала съм, че „Разчисти и премести“ са най-бързата и евтина фирма в бранша.

Последните думи изрече с презрение, което го накара да се почувства пълно нищожество. След разговора със старши инспектор Хуле му идеше да се свие и смали като дреха, изпрана на прекалено висока температура. Ерик стана твърде малък за Камила. Неизползваем. Уверен, че в момента я обича повече от всичко, той беше сигурен и в друго: беше я изгубил завинаги. Никога нямаше да се одобрят. След като тя затвори, Ерик си представи как тя присвива очи срещу залеза на френската Ривиера зад чифт очила, купени за двайсет евро, които нейното лице превръща в „Гучи“, „Долче & Габана“ или…

Беше забравил как се казват другите марки.

 

 

Хари се качи с колата на възвишението „Холменколен“. Остави я на големия, почти празен паркинг до спортното съоръжение и се покатери до шанцата. Застанал до трамплина, където имаше и неколцина туристи, той се загледа над празните трибуни от двете страни на рампата за отскок, в езерото в ниското, което източваха зимно време, и в града. Погледът отвисоко осигурява по-добра видимост. Не разполагаше с конкретни следи. Снежния човек се намираше толкова близо, щяха да го пипнат, стига само да протегнат ръка, но изведнъж им се бе изплъзнал като ловък опитен боксьор. Старши инспекторът се чувстваше стар, натежал, тромав. Един от туристите го огледа. Револверът в десния му джоб накланяше връхната му дреха на една страна. Къде, по дяволите, крие труповете? Рано или късно дори заровени тела излизат наяве. Да не би да ги залива с киселина?

Хари усещаше първите признаци на обезсърчение. Проклятие! По време на курса във ФБР им разказаха за убийства, чийто извършител полицията залавя чак след десет години, а ключът към разнищването на случая най-често се явява дребна, наглед маловажна, случайно открита подробност. Но истината беше, че успехът на разследващите обикновено се дължи на неуморната им работа: ако след петнайсетте рунда противникът им още се държи на крака, те искат преиграване на мача.

Следобедният мрак вече пълзеше по склоновете. Пуснаха външното осветление.

Трябва да започнат от светлото: банално, но важно правило в полицейската работа. Използвай следите като отправна точка. В конкретния случай това означаваше да провери най-малко вероятния заподозрян и да осъществи най-лошата и безумна идея, хрумвала му някога.

Хари въздъхна, извади мобилния си телефон и прегледа списъка с приети повиквания. Не бяха много и бързо намери номера, с който бе провел съвсем кратък разговор в хотел „Леон“. Набра го.

Сътрудничката на Бусе Уда Паулсен вдигна веднага с жизнерадостния развълнуван глас на човек, възприемащ всяко обаждане като нещо ново и интересно. Този път не остана разочарована.