Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (28)

28

Истинска зима дойде в Бьорндал и започнаха да се редуват тихи слънчеви дни с виелица и мразовит вятър.

Ходеха с коне, натоварени със стока, до града и от там се връщаха с писма, търговски документи и други подобни неща, както много пъти досега. Стария Даг също отиде веднъж в града и престоя там няколко дни. На връщане обиколи няколко села по работа и дълго време след това не се отдели от къщи.

Младия Даг също не си беше за дълго у дома. Отиде надалеч в горите на север, в планините. Пращаше в имението купища кожи от вълци, белки и лисици по познати, които караха дървен материал. Много рядко се връщаше в имението и когато идваше, в повечето случаи биваше ранен от зъбите на някой вълк или смазан при някое падане върху скалите. Дори баща му не се беше проявявал на младини като толкова смел ловец. Понякога беше като обзет от бяс, сякаш се мъчеше да забрави нещо, което постоянно го терзаеше.

Сега вече не стъпваше в Утхайм.

 

 

А в Боргланд се засели унинието. Напоследък госпожица Елизабет се държеше още по-жестоко от обикновено със слугите, които започнаха да я мразят почти толкова, колкото и злата й майка. Тя започна често да се заседава пред прозореца, който гледаше на север и когато на пътя се появеше черен кон, се мъчеше да различи с късогледите си очи кой пътува в шейната.

Полковникът също беше много загрижен. Разхождаше се нервно напред-назад вкъщи или по алеите на градината, а през нощта светлината в стаята му угасваше едва сутрин.

Един ден полковникът облече кожуха си. Шейната го чакаше отвън.

— Къде отиваш? — рязко попита Елизабет.

— На север — отсече той.

— На север… в Бьорндал?

— Да — отговори полковникът.

— Какво смяташ да правиш там? — го попита тя обезпокоена.

— Онова, което предполагаш — отговори полковникът.

— Не, не разбирам. Ти няма… няма да можеш…

— Можеш да го кажеш, защото е вярно… Ще се опитам да разбера дали все още има място на този свят, откъдето мога да заема няколко талера.

— Наред ли си, татко? Да не си си загубил ума?

— Възможно е, защото отдавна не зная що е сън. Трябва да ти кажа, дъще, какво е точно положението, в което се намираме. Улрих фон Венд отдавна ме е предупредил, че ще продаде ипотеката, която държи върху Боргланд, защото е изгубил почти всичко и имал нужда от пари. Той ми писа няколко писма по този въпрос. Последното от тях получих един месец преди Коледа. В него ми съобщава, че ако не му изпратя парите до една седмица, ще бъде принуден за свое голямо съжаление да продаде ипотеката. Така че един ден тук може да влезе и да се представи някой, който да изгони и двама ни!

Сякаш земята се отвори под краката на Елизабет. Бледа и разтреперана, тя се хвана здраво за ъгъла на масата в хола, защото щеше да падне. Знаеше, че работите им не вървят много добре, но не предполагаше, че са стигнали до безизходица.

Полковникът закопча шубата си и се отправи към вратата. Елизабет се хвърли към него:

— Няма да отидеш там! — извика тя.

— Ти си луда! — рече полковникът и я отблъсна.

— Ще умра от срам, ще се самоубия! — изстена тя.

Полковникът се обърна рязко и като се увери, че са сами и никой няма да го чуе, извика:

— Срамуваш се да срещаш тези северняци? А щеше да бъде много по-добре да беше умряла от срам, преди да…

Неговото старо, набраздено от дълбоки бръчки лице беше посивяло, а гласът му — рязък като острието на нож. Най-после гневът, който беше сдържал в себе си от много години и страданията, които беше изтърпял в продължение на безброй безсънни нощи, го принудиха да избухне:

— Откъснала си главата на майка си, която наричаха „жестоката“! И ти също можеш да носиш това име! Никоя от двете не ми донесе нито частица щастие, нито се опита да направи по-радостен живота ми. Когато майка ти дойде тук, започна да се отнася с мен като със селяк, защото Боргланд не бил голям колкото имението на баща й. Но по-късно, когато и потрябва моя подпис, за да издържа с мои средства цялото си семейство, позволи ми да се смятам благородник. Тогава започнах да губя големи суми пари. Към тях се прибавиха други загуби, а вие с майка ти не преставахте да пръскате с пълни шепи. За вас нищо не беше достатъчно хубаво, увеселенията и приемите нямаха чет. И аз, нещастен безумец, отстъпвах пред всяко ваше желание… След това се заредиха лоши години. Онези, които ми дължат, не могат да ми върнат нито талер, а другите, които се веселиха тук в охолните години, започнаха да ми обръщат гръб, загрижени за собствените си дела. Дни и нощи блъсках главата си, за да намеря изход от това положение и намерих само един. Има само един човек, към когото мога да се обърна и той е старецът там, горе, в Бьорндал! Вярно е, че той е последният, към когото бих се обърнал, ако можех да избирам, но сега е единственият, който има достатъчно пари, за да ми помогне. Той познава имението ни и, ако желае, може да ми заеме пари срещу тези земи, при все че времената са тежки. Нямам друг изход, трябва да опитам.

Госпожица Елизабет скри лице, разтреперана от срам и унижение. За нея мисълта баща й да застане като молител пред Бьорндал бе жестоко наказание. Изведнъж всичко й се представи под съвсем нова светлина и в страданието си за пръв път осъзна злото, което нейните жестокост и коравосърдечие бяха причинили на най-близките й. Всемогъщият Бог беше разпоредил онзи, който бе страдал толкова жестоко по нейна вина, сега да бъде единственият, който можеше да спаси семейството й от гибел. Като в мъгла Елизабет видя как баща й се отдалечи и затвори вратата след себе си. Глух шум, като далечно бучене на порой, изпълни ушите й и краката й се подкосиха. Но нейната безгранична гордост й помогна да намери у себе си достатъчно сили, за да не падне. Залитайки, тя успя да стигне до стаята си и да заключи вратата, преди да загуби съзнание.

Останалите не видяха нейната слабост. Това беше последната й мисъл.

 

 

Както винаги, госпожица Крюсе беше тази, която посрещна полковника на входа в Бьорндал. Познаваше го по физиономия, беше го виждала в църквата и на други места. Колкото и неочаквано да й се стори това посещение, след бала в Боргланд тя престана да се учудва на много неща. В днешно време всичко беше възможно, всичко можеше да се случи.

— Стария Даг не си е вкъщи, но скоро ще си дойде — рече тя и покани полковника да влезе.

Госпожица Крюсе го въведе в залата, настани го до огъня и запали свещ върху полицата на камината. След това донесе бутилка стар коняк и понечи да напълни чашка за госта, но той отказа. Когато тя излезе, полковникът огледа внимателно бутилката, наля няколко глътки в чашката и ги изпи. След това се облегна на креслото и зачака. Смяташе да се представи на Даг с учтивите обноски на светски човек, да говори свободно и спокойно за много други неща, преди да се докосне до главния въпрос. Вярваше в могъщото въздействие на добрия изказ, на целенасочено подбраните и изречени с подходящ апломб празнословия върху един човек, който, въпреки богатството си, всъщност си оставаше невеж селянин.

Когато очите му привикнаха с мрака в залата, той се заоглежда и тогава го обхвана известен смут. Разгледа масивната маса, високите кресла и вратата, която беше украсена с уникална резба и която стоеше в касата си, изработена от здравите дървени стволове, сякаш от векове. Стори му се, че в залата присъства невидим някакъв могъщ, благороден и много стар свидетел. Привидната му самоувереност започна да го напуска. Презрението, с което беше свикнал да се отнася към тези планинци от север, започна да се смалява. Тук той не виждаше обстановката в дома на един случайно забогатял човечец. Всичко носеше траен отпечатък на устойчивост, придобита с дългогодишен труд, с упорити битки и с много интелигентност. Това тук далеч не беше място, където можеше да си позволи да се държи наперено и да хвърля повърхностни фрази. Обхвана го мъчителна нервност. Неочаквано се беше озовал лице в лице с реалния живот в неговия неизменен вид, в царството на силата и истината. Ако искаше да бъде чут и разбран тук, налагаше се да се изразява с прями и прости думи.

Точно в този момент отвън се чуха стъпки и вратата се отвори. Фон Гал се изправи и подаде ръка, която Даг обхвана със силната си десница. С него беше и капитан Клинге, който се познаваше с полковника, защото преди години бе гостувал в Боргланд.

Фон Гал се опита да прояви духовитост: понеже те не бяха се отзовали на поканата му да гостуват в Боргланд на увеселението, сега той решил да се изкачи в Бьорндал, за да ги посети. Даг улесни този увод на полковника, като отговори, че му благодари за проявената любезност и че с особено задоволство приема всеки гост през тези мрачни и неподходящи за пътуване зимни дни.

— Позволих си да вкуся от това питие, за да се стопля — продължи полковникът и посочи бутилката на масата. — Наистина, конякът е първокласен.

— О, да, френски коняк — поясни Даг. — Действително, питието е добро.

Беше дошло време за обяд и госпожица Крюсе съобщи, че масата е сложена. Полковникът отклони поканата на Даг да обядва заедно с тях, уверявайки го, че не е гладен, но прие да отиде в трапезарията, за да не стои сам в залата за гости. Виното и конякът, които му поднесоха, разведриха мрачното му настроение и той почти забрави отчаяната молба, която го бе довела тук.

След обяда Клинге се извини и се качи горе, за да си почине. През последните дни той се чувстваше не съвсем здрав. Даг и полковник Фон Гал се върнаха в залата.

До горящия в камината огън и в успокояващия сумрак на залата Фон Гал заговори за тежкото време и за общата немотия, за живота, който водеха в този край, за настъпващата старост. Даг мълчеше и от време на време изпускаше кълба дим от лулата си. Полковникът също пушеше, но беше разсеян и ръцете му трепереха. Набразденото му от дълбоки бръчки лице нервно се свиваше, но погледът му продължаваше да бъде заповеднически и волевата извивка около устата му не беше изчезнала. Не бе дошъл тук да проси милостиня, не, защото още беше господар на Боргланд и се стараеше да се държи подобаващо.

Даг седеше в полусянката на креслото и внимателно наблюдаваше говорещия полковник с нещо от предпазливия и лукав израз, който му беше станал обичаен още преди смъртта на Терезе. Едното му око, което се взираше във Фон Гал, беше широко отворено, докато другото, наполовина свито, светеше хитро.

След няколкото встъпителни изречения най-после полковникът стигна до въпроса, който го беше довел в Бьорндал.

Времената бяха толкова тежки, че беше вече невъзможно да се договорят заеми дори срещу най-добри залози. Затова полковникът беше помислил, че Даг, който живее толкова близо до Боргланд и познава отлично неговата стойност, ще се съгласи да му заеме известна сума пари, докато премине кризата.

Даг отговори, че и той няма много свободни пари, че не е възможно, заради лошите условия да продаде ипотеки или имотни акции, но ако полковникът му съобщи сумата, която желае да получи, ще си помисли.

Фон Гал, който се боеше от един решително отрицателен отговор, въздъхна по-свободно, като видя колко спокойно Даг посрещна искането му. Това е едва ли не полуобещание — мислеше той, — защото не се беше надявал и на това. Възможно ли бе, наистина, седналият срещу него в тази ниска стара зала човек да има средства и желание да му услужи в трудния днес за него момент? Той се беше принуждавал да се подлага на подобно унижение — да моли за пари, нееднократно през тази година и затова се питаше дали и господарят на Бьорндал не се подиграва с нещастието му. Припомни си, че младият Бьорндал се беше държал странно вечерта на бала, когато се опита да разбере от него как вървят техните работи. Тези планинци бяха много особени и не беше възможно човек да ги разбере напълно. Дали Даг Бьорндал не попита само от любопитство за размера на сумата, от която имаше нужда?

Но за Фон Гал не съществуваше вече друг изход. Беше притиснат до стената и трябваше да назове сумата. Затова се обърна към Даг и на един дъх я съобщи. Тя бе значителна и той бързо погледна домакина, за да разбере какво впечатление му бе направила. Даг не мигна. Нито един мускул на лицето му не издаде какво мисли.

— Ще видим — рече той и се изправи.

И с вдигната глава и твърди стъпки излезе от залата.

Фон Гал го гледаше как се отдалечава. Къде отиваше? Възможно ли беше да има толкова много готови пари, когато други отдавна бяха забравили дори как изглеждат?

Докато полковникът, останал сам, се питаше що за птица трябва да е този Даг Бьорндал, последният слезе в зимника и отиде в един от ъглите му. Там повдигна една плоча в пода и откри изкопано в земята хранилище. В него отвори една каса и извади желязна кутия, която съдържаше документи. Когато се върна в залата, полковникът го видя да държи лист хартия.

„Приготвил е договор и носи да го подпиша“ — помисли Фон Гал, поуспокоен донякъде, че работата взе така бързо благоприятен обрат.

Даг седна спокойно в креслото, разгъна листа и го подаде на полковника с безизразно лице.

— Може би това нещо ви причинява грижи? — запита той.

Ръката на Фон Гал затрепери. Лицето му почервеня.

Даг Бьорндал притежаваше ипотечния договор върху Боргланд! Той го бе купил от Улрих фон Венд и следователно знаеше, още от датата на неговото съставяне, от кога точно съществуваха паричните затруднения на Боргланд, чието богатство беше вече само въображаемо.

При този удар Фон Гал помисли, че ще падне. Но той беше закален в много битки и съперничества и, като събра цялата си воля, успя да се съвземе. Изправи се и прокара ръка по челото си, сякаш за да прогони отчаянието:

— О, да — рече той с достойнство, — това е ипотечният договор. — И, като погледна Даг в очите, попита: — Какво смятате да правите с него?

— Но нали струва пари?

— След известно време ще го откупя — заяви полковникът с не дотам уверен тон.

Даг беше навел глава като елен, който снишава рогата си, преди да се хвърли срещу своя противник. Някогашната жажда за мъст и алчността за богатство и власт го завладяха изцяло.

— Докато дъщеря ви е жива, няма да можете да откупите този договор — заяви Даг с леден глас.

Полковникът вдигна поглед и видя, че сините, студени като стомана очи на Даг го наблюдават и четат мислите му. Лицето му го издаде. Той не можа да скрие, че разбира много добре намека, който Даг току-що направи за Елизабет и че следователно му беше много добре известна ролята, която бе изиграла тя около смъртта на Туре. Положително още в деня, в който Даг беше разбрал това, техните дни в Боргланд са били преброени. Фон Гал усети ледена пот да избива по челото му и тръпки разтърсиха цялото му тяло. Той наведе глава.

Даг заплашително сви вежди. Чертите на лицето му се изопнаха. Имаше вид на човек, който се готви да извади оръжие, за да убие своя враг.

Той се беше досетил още през коледните празници, че зад поканата от Боргланд се крие нещо. Скоро след това неговият адвокат му заговори за ипотечния договор. Ипотечната сума беше много по-значителна от всички ипотеки, които беше направил дотогава. За пръв път му се случваше да вложи толкова пари в подобна сделка. Но неговият адвокат беше преговарял умело и беше успял да откупи ипотечния договор на сравнително доста умерена цена. Все пак, за да събере сумата, Даг беше принуден да заеме от Холдер и дори да извади талери от касата в скривалището в мазето — толкова силно беше желанието му да стане собственик на ценния документ.

В деня, в който се връщаше с договора в джоба си, погледът му се спря с особено задоволство на църквата в селото в равнината. В нея имаше една скамейка, която много отдавна принадлежеше на Боргланд и който за енориашите беше символ, престол на благородничеството. Съвсем скоро този престол щеше да има друг собственик. Когато мина покрай Боргланд, изгледа имението с очите на стопанин и си спомни за презрителния поглед на полковника и за нахалния израз на неговата дъщеря. Скоро ще ги посети и ще има какво да им каже!

Като пристигна вкъщи, започна да проучва основно документа и остана много доволен, когато разбра, че двете имена Боргланд и Фон Гал вървят заедно. От най-ранно детство това име за него беше символ на безгранично могъщество и несметно богатство, но сега можеше да разгъне договора върху масата, да постави отгоре му юмруците си и да се наслаждава на воля, че най-после и двамата — бащата и дъщерята — бяха изцяло зависими от него.

Мисълта за мъст, от която вярваше, че се е отказал, отново го овладя неудържимо. Чувството на алчност, което полека-лека го бе напуснало, започна да се възвръща с пълна сила. Радваше се при мисълта, че когато настъпят по-добри времена и Фон Гал пожелаят да откупят земята си, която беше вече в негови ръце, ще ги принуди да платят многократно по-висока цена, отколкото той беше платил за нея.

Властолюбието му беше достигнало върха си. Желанието му за могъщество не знаеше граница. Чувството на недоверие не го напусна, дори се засили. Нравствените напътствия, които беше получавал чрез дошли от небето предупреждения и върху които беше мислил дълго време на младини и дори до неотдавна, сега отстъпиха пред явилата се възможност за пълен успех.

Не можеше и не искаше да забрави, че беше страдал много пъти от жестокостта и високомерието на тези богати благородници. Той се беше отказал от много радости в живота, за да събира богатство, и сега ще ги накара да си платят прескъпо за всичко, което му бяха причинили, ще ги унищожи напълно и завинаги.

Намислил беше да накара Клинге да напише писмо до Фон Гал, в което с няколко дълги официални изречения да му съобщи исканията си. Беше се вживял дотолкова в ролята си на отмъстител, че започна да се упражнява да се подписва с главни и украсени с винетка букви, които според него най-добре подхождаха за подпис под подобно писмо.

Но ето че днес полковникът пристигна лично в Бьорндал и така изпревари изпращането на писмото. Когато го видя, Даг помисли, че Фон Гал знае в чии ръце се намира ипотечният договор и че е дошъл, както мнозина други, да се опита с избрани думи да спечели благоволението му.

Даг чакаше с вид на дебнещ хищник в креслото си, докато срещу него Фон Гал продължаваше да седи вдървен и безмълвен. Лицето му постепенно започна да губи хитрия си израз. Широкото му чело, обкръжено от бели къдрави коси, беше като изсечено от мрамор. Острият му нос се открояваше в изящна линия. Ноздрите му потрепваха, устата му се свиваше и брадата му образуваше рязка издатина. Главата на Ане Хамарбьо — глава на хищна птица, се очертаваше съвсем ясно.

В залата цареше тежко мълчание. В огнището сухите брезови дърва горяха без пращене и пламъците се издигаха безшумно нагоре. Даг сякаш беше от камък, но рой мисли се въртеше в ума му. Постепенно му стана ясно, че Фон Гал не е знаел, че той е собственик на ипотечния договор и че е дошъл в Бьорндал с намерение да иска пари в заем. Но недоверието му беше много голямо и затова се питаше дали Фон Гал не се преструва, че нищо не знае, за да може да играе с него по-сполучливо комедията на сърдечност и доверие.

Продължаваше да разсъждава. Едновременно с това изразът на лицето му се омекотяваше все повече. Поканата за коледния бал беше изпратена много преди Даг да узнае, че има ипотека върху Боргланд, договорът, за която се продава. Следователно Фон Гал бе мислил вече да подготви пътищата за стъпката, която бе предприел днес, без да може да допусне, че ипотеката ще мине в ръцете на Даг. Такава постъпка беше нещо много трудно за човек като полковника! Собствениците на Боргланд бяха неговите най-могъщи съседи и въпреки това Фон Гал беше дошъл по необходимост лично да търси неговата помощ… Така е постъпил, защото смята Даг Бьорндал за достатъчно богат, че да може да му заеме една много голяма сума и достатъчно великодушен, за да му помогне въпреки техните извечни лоши отношения!

Корените на страстта за пари и на страстта за власт често са така преплетени, че е трудно да се различат, но страстта за власт много често се засилва заедно с възрастта. Би било напразен труд да се повлияе на Даг с лицемерие. Той имаше голям опит с хората и думите не бяха в състояние да го заблудят. Но имаше обстоятелства, които можеха да го раздвижат. Ако някой дойдеше да иска помощта му срещу някаква очевидна и непосредствена беда, както бе направил полковникът, в това той виждаше признание на своята сила и се ласкаеше. Не беше ли това молба за прошка, отправена към неговия род?

Докато погледът му блуждаеше в залата, попадна върху един предмет, който здраво го прикова. Това беше една брадва, забита дълбоко в единия от вертикалните стълбове на рамката на вратата.

Господ! Преди време Даг му бе обещал да предостави само Нему грижата за отмъщение. Но оттогава се бяха случили големи събития в света и любовта към Бога беше отслабнала. Във Франция кралят беше свален от престола и обезглавен, бяха избити още много хора. Бог беше отречен и революцията господстваше в цялата страна.

И тук се забелязваше желание да се изостави вярата в Бога, но тази тенденция беше още твърде слаба и не бе достигнала до простия народ. Мнозина живееха далеч от Бога и все пак идваха при Даг, като призоваваха Неговото име и Неговия закон, само за да успеят да намалят лихвата или да получат отсрочка на плащанията си.

Всичко това не беше достатъчно, за да направи Даг неверник, но с течение на времето неговата набожност стана по-умерена. През най-хубавите години на живота си от вярата в Бога той извлече своята духовна същност. След това отстрани Бога в един особен олтар, където го държеше далеч от своите ежедневни греховни мисли и деяния. Така Даг можеше да бъде в делата си безпощаден лихвар и все пак да запази с Господ святата връзка. Дълбоко в душата му продължаваше да стои неговата някогашна вяра, както и ненарушимата му почит към всичко, което баща му и предците му също бяха почитали и пред което се бяха прекланяли.

Даг вдигна рязко глава и даде нова насока на мислите си. От една страна поставяше отплатата, която трябваше да получат враговете на неговия род, трупането на богатства и постигането на безгранично могъщество. От друга страна виждаше само един Бог, с когото се подиграваха, и няколко стари свещени текстове, които нямаха никакво значение.

Привлечен като от някаква магия, погледът му отново се спря върху брадвата, чиято тънка, почерняла от времето дръжка стърчеше отвън. По дъбовата греда една дълга тъмна ивица от ръждата, потекла от забитото желязно острие, напомняше на кървава диря. Пак се сети за деня, когато замахна и заби тази брадва и мислите, които отправяше към Бога, в чието всемогъщество тогава твърдо вярваше.

Сега Бог отново се бе намесил в борбата, която усещаше в душата си. Струваше му се, че има да урежда една стара сметка, която бе пренебрегнал, и че това уреждане трябва да стане веднага, в този момент.

Беше така дълбоко вдаден в себе си, че когато отвори очи — докато мислеше, ги беше държал затворени — почти се изненада, като видя пред себе си полковника с ипотечния договор в ръце. Той беше още тук! А му се струваше, че бяха минали месеци, откакто Фон Гал го бе посетил. Никога не беше виждал този израз на лицето му. Преди време беше срещал полковника с омраза, както се посреща нахалник, когото му се приискваше да смаже. Сега го гледаше с други очи и го виждаше какъвто беше в действителност — едно смазано, състарено и отчаяно човешко същество.

Намеренията, които имаше в последно време във връзка с имението Боргланд, му се сториха в този момент странни, непонятни. Наистина ли беше имал намерение да сложи ръка на имението и след това да остави всичките му сгради празни и запустели? Сериозно ли беше пожелавал да унищожи всяко благополучие и очарование около себе си? Той ли беше същият онзи, който искаше да узурпира едно от местата в Божията църква?

Даг изгледа продължително Фон Гал и една дума, която някога бе произнесла съвсем тихо госпожица Дортея — една от най-могъщите думи в света — му дойде на ум. Никога не беше проумявал напълно нейния смисъл, но сега схвана цялото й значение. Тази дума, милост, принадлежеше на Дортея и когато си спомни за нея, едновременно с това му се яви кроткото й лице. Изпита гореща радост, защото я почувства много по-близо до себе си, отколкото когато беше жива.

Един друг спомен оживя в съзнанието му. Преди години бе чувал от Терезе и от Клинге, че офицерът, който бе разбил живота на Дортея, бил роднина на Фон Гал. В мислите му внезапно настъпи обрат. Свъси лице и усети, че го обхваща силно желание за отмъщение. Една жена като Дортея, чиято памет му бе скъпа както паметта на баща му, трябваше да бъде отмъстена.

И ако погледът му не се бе спрял за пореден път върху забитата в рамката на вратата брадва, въпреки промяната, която се бе извършила у него и въпреки усилията му за духовно издигане, вероятно Даг щеше да отстъпи пред инстинкта на своя род, който викаше за отмъщение. Но и сега някаква тиха тъга смекчи душата му. Той изгледа отпуснатото безпомощно тяло на полковника и неговото изпито лице.

Да, Бог беше могъщ и неумолим. Само Нему можеше да бъде оставена грижата да отмъщава. Парите на Дортея, които Фон Гал някога бяха презрели, като бяха сметнали, че девойката е недостойна за съпруга на представител на техния род, сега можеха да послужат да бъде спасен застрашеният им от нищетата, в която бяха изпаднали, дом. А бъдещето на Елизабет щеше да бъде жестоко, защото хлябът, който щеше да й даде милостта на един човек, чийто син тя изпрати на смърт, за нея щеше да има непоносимо горчив вкус.

По лицето на Стария Даг се четеше дълбока тъга. Въпросът за Боргланд щеше да се разреши точно както изискваше Божият закон: на всяко зло да отговориш с добро. Още не можеше да си представи как би могъл да обича своя неприятел и все пак сега изпитваше известно състрадание към най-злия си враг и желание да го спаси.

Даг се раздвижи и креслото, в което седеше, изскърца.

След твърде дългото мълчание този шум подейства на полковника като юмручен удар: той подскочи и изгледа Даг втрещено. Но изненадата му беше голяма: никога не би допуснал, че е възможна подобна промяна в израза на едно човешко лице. Когато наведе глава, срещу него седеше един ожесточено дебнещ враг, а сега същото лице го гледаше спокойно и приятелски.

Без да се бави повече, Даг заяви на полковник Фон Гал, че и занапред може спокойно да живее в Боргланд, до края на дните си.

Смаян, Фон Гал не знаеше какво да отговори. Неговата гордост не можеше да се примири с подобно великодушие. Най-после той сгъна ипотечния договор и го подаде на Даг.

— Не знам дали ви разбрах добре — рече той с глас, в който гордостта се мъчеше да прикрие вълнението. — Но ако намерението ви е да се откажете от правата си и да искате само лихвите на ипотечната сума, аз ви дължа голяма, дълбока благодарност, която не бих могъл да изразя с думи.

— Не се притеснявайте и за лихвите — каза Стария Даг.

Полковникът се приготви да си ходи. Даг го покани да хапне нещо преди път, но той прецени, че вече е получил достатъчно много от домакина и поиска разрешение да си върви. Преди да излезе, хвана ръката на Даг, стисна я и отново благодари, но не вдигна очи.