Фабиан Ленк
Смъртоносното багрило (3)

На Моста на ангелите

Внезапно ги блъсна влажна топлина. Наоколо се носеха различни миризми и шумове, подобно на тези в Темпус. Бе привечер. Стояха върху огромен каменен мост с три дъгообразни арки.

Върху моста, който се протягаше над Тибър^[1], кипеше живот. Между множеството пазарски сергии се движеше безкраен поток от хора и животни — селяни с добитък, търговци, метнали чували на рамо, занаятчии, нарамили сечивата си. Една заблудена кокошка пърхаше объркано наоколо, миришеше на риба, на подправки, на чуждоземски парфюми и мед.

Каручки, теглени от магарета, си проправяха път през навалицата. Червендалести каруцари шибаха животните и грубо им крещяха, за да ги накарат да продължат напред.

Ким отстъпи крачка назад, обърна се и видя пред себе си голяма каменна статуя на ангел с меки черти на лицето и голям кръст в ръка. Очевидно Темпус ги бе изпратил в Рим именно през него.

— Трябва добре да запомним тази статуя, за да можем да се върнем обратно — каза тя.

— Права си. И още нещо. Мисля, че се намираме на моста „Сант Анджело“, който води до замъка „Сант Анджело“ — извика Леон, който си спомни за илюстрациите в книгата.

В края на моста се извисяваше огромна чудата сграда. В средата й се издигаше нещо подобно на терасовидна пирамида, изтъняваща към горния край и напомняща капитански мостик. Пирамидата завършваше със статуя на огромен ангел.

— Трябва да вървим нататък, Сикстинската капела се намира някъде там! — додаде Юлиан и се обърна към Ким: — Между другото, изглеждаш невероятно шик!

Момичето се огледа — беше облечена в жълта, широка рокля от лен, с колан на кръста, а на краката си носеше кафяви кожени обувки.

— Е, не е чак толкова зле — отвърна през смях тя. — А и вие не сте по-елегантни.

Леон и Юлиан бяха облечени в леки бели ризи, пристегнати с колани в кръста. Носеха чорапи, които приличаха на чорапогащи, но бяха без пръсти и можеха да се навиват нагоре, ако станеше много топло. И те бяха обути в удобни обувки.

— Хм, Темпус отново е помислил за всичко — отбеляза Юлиан. — А сега да се опитаме да се измъкнем оттук.

Децата си запробиваха път през тълпата. Нямаше нещо, което човек да потърси и да не го намери на моста. Тук се продаваха украшения, подправки, свещи, мехлеми, дрехи, сладкиши и дори оръжие — кинжали със седефени дръжки например. Фокусници, жонгльори, гадатели и просяци се опитваха да привлекат вниманието на минаващите и да спечелят пари.

Ким бе впечатлена от облеклото на една богата дама, придружавана от двама мъже — най-вероятно слугите й. Тя носеше светлосиня рокля с дълги ръкави, богато украсени с бродерия. Знатната дама бе повдигнала полите на силно вталената си, дълга до глезените рокля, за да не се изцапа. Изпод роклята се подаваха изящни обувки от тъмнокафява кожа, украсени със зелени скъпоценни камъни. Зеленото бе в хармония с цвета на елегантната шапчица, която жената носеше върху високо вдигнатата си коса.

Откъм реката се понесоха викове и Ким обърна глава да види какво става. Когато отново се обърна, жената и слугите й бяха потънали в потока от хора.

Движението по Тибър бе много оживено. Търговски кораби, натоварени догоре със скъпи платове или с бурета с вино, както и малки пъргави рибарски лодки, боядисани в ярки цветове, сновяха нагоре-надолу.

Къщите край брега на реката се прилепяха плътно една към друга. Това бяха тесни, извисяващи се нагоре сгради от неизмазани тухли, с малки прозорчета и покриви с глинени керемиди. Пред някои от къщите се виждаха малки дървени пристани към Тибър, на които бяха закотвени лодки. По част от сградите имаше малки кранове и макари, с помощта на които се изтегляха товари от реката в складовете. Над къщите се извисяваха красиви кампанили — часовникови кулички.

Най-после приятелите стигнаха до другия край на моста. Минаха покрай една каменна поилка за животни точно пред замъка „Свети Анджело“, а после тръгнаха наляво. След малко вече крачеха по огромния кръгъл площад „Свети Петър“^[2]. В центъра му се издигаше висок обелиск^[3], положен върху квадратна основа с четири лъва, на върха му блестеше златен кръст. Площадът бе заобиколен с галерии от колони със статуи на светци. В задната му част приятелите видяха голям строеж.

— Няма начин това да не е базиликата „Свети Петър“! — извика Леон, зарадван, че бе прочел за това в книгата в библиотеката.

— Тук се строи една от най-големите църкви в света — с възхита отбеляза Юлиан. Бе виждал огромната църква по телевизията. — В нея се намира гробът на свети Петър.

Приятелите с любопитство наблюдаваха армията от работници, сновящи около строежа. Четирите опорни колони, всяка с височина петнайсет метра, които щяха да поддържат купола, вече бяха издигнати.

В този момент Кия измяука силно.

— Права е, да продължим към Сикстинската капела — настоя Леон. — Трябва да потърсим работа и подслон.

Не се наложи да търсят дълго. Леон веднага разпозна характерната сграда, намираща се отдясно на строящата се катедрала.

— Прилича на крепост или на бункер — отбеляза Ким.

Стените на шестоъгълната сграда бяха дебели поне три метра и най-горе, от вътрешната страна на стената, на почти двайсетметрова височина, имаше амбразури. Прозорците бяха иззидани на петнайсет метра височина, а вратата, към която се запътиха приятелите, бе малка и проста.

— Не изглежда много гостоприемно — отбеляза Леон.

— Или поне на пръв поглед — съгласи се с него Юлиан. — Но вътре ни очакват изключителни по рода си творби!

— В случай че изобщо успеем да влезем — отвърна Леон и се спря нерешително.

Юлиан и Ким също бяха застинали на местата си. Внезапно вратата се отвори и един мъж, облечен в ярки дрехи, се подаде навън. Последва го и втори.

— Отворено е! — не можа да скрие радостта си Юлиан. — Вероятно, защото художниците работят вътре. Да влезем!

И той тръгна към входа, следван от Кия. Ким и Юлиан ги последваха. Необезпокоявани от никого, децата влязоха в известната църква.

Върху стените падаха снопове ярка светлина от разположените високо горе прозорци. Непретенциозна и недружелюбна отвън, капелата разгръщаше пред тях приказното си великолепие.

Срещу вратата се намираше олтарът, към който водеха четири стъпала. Върху широка маса от блестящо дърво бяха поставени шест златни свещника, три отляво и три отдясно на една разтворена библия. На стената зад олтара бяха изобразени религиозни сцени, повечето издържани в зелено и червено.

Върху страничните стени бяха изрисувани общо дванайсет фрески. От едната страна бяха изобразени сцени от живота на Моисей, а на срещуположната стена — сцени от живота на Исус.

Високо горе, на височината на прозорците, се виждаха портретите на трийсет и двамата папи. На сводестия таван в задната част на капелата, оцветен в яркосиньо, проблясваха множество звезди.

Това трябва да са старите стенописи, които Микеланджело е замазал, помисли си Леон.

Предната, източна част на купола бе закрита от огромно платнище. Две стълби се извисяваха почти петнайсет метра нагоре до една рампа, разположена непосредствено под прозорците. Там имаше стъпала, които отвеждаха още няколко метра по-нагоре и свършваха отляво и отдясно на платнището.

Леон бе разочарован, защото от работата на Микеланджело не можеше да се види нищо. Но това, което го изненада най-много, бе, че в църквата нямаше скеле. Как в такъв случай, запита се момчето, Микеланджело е изрисувал купола?

— Направете място! — извика им някой.

Децата мигновено отстъпиха встрани.

Двамата мъже, които преди малко излязоха от църквата, се бяха върнали с една дълга греда.

— Защо това платнище виси тук? — осмели се да попита Леон.

Мъжете се спряха.

Единият от тях, набит, с близко разположени едно до друго очи, се засмя:

— Виси тук, за да не може никой да открадне идеите на майстора!

— Жалко, помислихме си, че можем да погледнем фреските! — рече Леон.

Мъжът отново се засмя.

— Много хора искат. Но майсторът е изключително предпазлив, и с право! Той добре пази работата си от погледите на любопитните. Фреската се пази в пълна тайна и единствено майсторът ще реши кога да махне платното. А и върху пода не бива да капе боя.

Леон погледна надолу. Бе застанал върху великолепна мозайка в тъмни и светли кафяви тонове.

— Той тук ли е? Майстора имам предвид — попита след това.

Мъжът посочи нагоре със свободната си ръка:

— Черто^[4]! Той винаги е тук. Работи върху скелето, закрито от платнището.

— Дали пък…

— Почакайте — прекъсна го Леон. — Чухте ли това?

— Какво?

— Някакво скърцане — отвърна Леон.

Юлиан и Ким наостриха уши. Сега и те чуха звука — бе нещо като стон, последван от заплашително пукане.

— Какво… е… това? — заекна Ким.

Кия изсъска и се скри под една от красивите дървени пейки.

Кия се крие, помисли си Леон. Тук нещо не е наред.

Отново се разнесе пукот.

Невидимото скеле, помисли си Леон. Скърцането идва от него! Момчето въпросително погледна към двамата мъже.

Те стояха там, с гредата в ръце, извили глави нагоре, с широко отворени уста. Но не помръдваха и на милиметър.

В този момент се разнесе трясък и под купола отекна пронизителен вик:

— Внимавайте! — извика някой. — Скелето!

В последната секунда приятелите успяха да отскочат встрани и плътно се притиснаха към стената. Няколко дебели дъски се стовариха върху пода и пейките, а наоколо се разлетяха трески. Вдигна се прах и известно време приятелите не можеха да видят нищо. Очите им започнаха да парят.

— Кия! — извика изплашено Ким.

След това в храма настана гробна тишина.

— Кия? — прошепна Ким и се закашля. — Къде си?