Керелин Спаркс
Вампирите и градът (2)

Глава 2

Остин пристигна рано за срещата на „Коловете“, така че щеше да има време да свали снимките, които бе направил предната нощ пред ДВК. Отвори немаркираната врата на шестия етаж на федералната офис сграда. По-голямата част от етажа се занимаваше с вътрешна сигурност, така че никой не осъзнаваше, че това всъщност е ЦРУ. Или че това е мястото за борба с неживи терористи.

Екипът на операция „Колове“ се събираше всяка вечер в седем, преди слънцето да залезе и продължаваха със своите индивидуални задачи. Когато мина покрай офиса на Шон Уилън, чу да бълват силни проклятия иззад стените. Чудесно. Шон сигурно беше гледал материалите от ДВК, които Остин бе изпратил до кабинета му. Определено добър момент да избегне шефа.

Остин забърза към открития общ офис, където се намираха работните места на екипа. Не беше изненадан да намери помещението празно. Всички бяха изтощени. Не бе имал почивен ден или нощ от седмици. Той свали снимките, а след това започна да ги изучава на монитора си, докато фотопринтера ги разпечатваше. Множество регистрационни номера. И много нейни снимки в синия й костюм, която и да бе тя. Беше чакал до зазоряване, но не успя да я види отново. По дяволите. Сигурно си бе тръгнала, когато той бе отишъл да се облекчи. Цената на прекалено многото кафе.

Той се прозя, докато прокарваше ръце през рошавата си коса. Нощните смени не му позволяваха да се грижи за обикновените неща, като прическата. И все още не спеше добре през деня. Мониторът се размаза пред уморените му очи. Нуждаеше се от кафе, затова се отправи към стаята за почивка.

— Добър вечер, Остин. — Ема седеше на малката кръгла маса, хапваше нискомаслено кисело мляко и го наблюдаваше със светлите си дяволити очи.

Трябваше да има закон срещу очебийната бодрост на работното място. Спретнатата й изгладена жълта риза му напомни, че изглежда така, сякаш е спал със своите смачкани дрехи. Макар че в интерес на истината изобщо не бе спал много. Промърмори й нещо в отговор и напълни една чаша кафе.

— Бедният човек, изглеждаш ужасно — продължи Ема с отчетлив британски акцент.

Той изсумтя, твърде уморен, за да участва в словесен двубой. Освен това, тя винаги печелеше.

— Защо си тук толкова рано?

Ема облиза и последното кисело мляко от пластмасовата си лъжица.

— Исках да започна по-рано със снощните полицейски доклади. Мисля, че попаднах на нещо.

— Какво?

— През последните месеци е имало няколко обаждания в полицията от Сентрал парк. Обаждащият се, казва, че е видял как нападат някого, но когато полицията пристига, не успява да намери никой, който да знае нещо.

Остин се намръщи.

— Не е кой знае какво. Може някой да се е пошегувал.

— Или може да е истина. — Ема насочи лъжицата към него, за да подчертае думите си. — И хората, които са се обадили, да не си спомнят нищо, защото спомените им са били изтрити от вампири.

— Ами… предполагам. — Контролът върху ума бе способност на вампирите. Точно затова екипът на операция „Колове“ беше толкова малък. Всички се нуждаеха от известна психична сила, за да се противопоставят на вампирския контрол. Нямаше начин да се борят срещу някое същество, ако то можеше просто да си играе с ума им. Доколкото Остин знаеше, двамата с Шон бяха най-силните членове на екипа в това отношение.

— Само помисли. — Ема хвърли празната кофичка от кисело мляко в кошчето. Перфектен удар, разбира се. Тя работеше за МИ6, докато Шон не бе уредил да я преместят преди седмица. — Ако беше гладен вампир, не би ли отишъл на лов за жертви в място като Сентрал парк?

— Предполагам. — Остин отпи от кафето си.

— Затова снощи отидох да огледам.

Той преглътна.

— Отиде сама?

— Да. Ти ходиш да наблюдаваш сам. Защо аз да не отида?

— Защото да отидеш на лов за вампири в Сентрал парк не е наблюдение. Можеше да попаднеш на някого от тях.

Тя извъртя очи.

— Това беше идеята. Не се тревожи. Имах няколко кола в себе си.

Остин изсумтя.

— Не си ли чела докладите? Тези вампири са супер бързи и силни.

Тя се отправи към хладилника и извади бутилка вода.

— Мога да се грижа за себе си.

— Знам. — Веднъж я бе взел на тренировка и накрая се бе озовал проснат по гръб с кръжащи около главата му звездички. — Но не мисля, че трябва да ходиш сама.

— Защо не? — Тя отвори капачката на бутилката. — Те най-вероятно търсят сами жени.

— Чакай малко. Да не би да се предлагаш за примамка?

Тя сви рамо и отпи глътка вода.

— Ако мога да примамя един, ще го убия. Нали това е мисията ни?

— Ами ако те нападнат едновременно? Прекалено е опасно.

— Не трябваше да ти казвам — въздъхна Ема и му хвърли обиден поглед. — Мислех, че ще разбереш.

По дяволите. Трябваше да й каже, че е безотговорна и луда, но мразеше да бъде прям с жена. Освен това, вампирският й лов звучеше като нещо, което той самият би направил.

— Ще кажеш ли на Шон? — попита тя.

Шефът им вече беше бесен заради предстоящия брак на дъщеря си и Остин не умираше от желание за наказание.

— Ще трябва да помисля. Видя ли вампири снощи?

— За съжаление, не.

— Добре. Ние сме само петима и не можем да си позволим да те загубим, така че мисли, преди да се правиш на героиня — завърши Остин и се запъти обратно към бюрото си. Луда жена, да лови вампири съвсем сама.

Той отпи от кафето си, докато изучаваше снимките на екрана. Говорейки за вампири, кой бе демонът, който бе закарал прекрасната блондинка в ДВК? Остин прегледа снимките, докато откри черния Лексус. Той въведе регистрационния номер в системата. Превозното средство бе регистрирано на името на Грегори Холщайн, адресът бе в Горен Уест Сайд. Годината на раждане беше 1964, което го правеше много млад вампир. Разбира се, вампирите вероятно бяха специалисти във фалшифицирането на документи.

Остин написа адреса на Грегори, а след това направи кредитно проучване. Мъжът работеше в Роматех Индъстрис, което не бе голяма изненада. Много вампири работеха там през нощта. Мястото произвеждаше изкуствена кръв, което означаваше, че Грегори може и да не беше от хапещите. Това бе добра новина. Тя не трябваше да се притеснява, че може да захапе сладкото й вратле. Ако бе човек.

Тропането на токчета върху линолеума го предупреди, че Ема наближава. Тя спря пред фотопринтера и започна да разглежда снимките му.

Може би бе прекалено твърд с нея.

— Знам, че имаш нещо лично против вампирите.

Ема сви рамене и смени темата:

— Къде направи тези?

— На паркинга пред ДВК снощи.

— Много регистрационни номера. — Тя постави купчината снимки настрани. — Предполагам, че всички тези коли принадлежат на вампири.

— Повечето. Искаш ли да ми помогнеш да направя база данни?

— С удоволствие. — Тя повдигна другата купчина от снимки.

— Ема, няма да кажа на Шон за Сентрал парк, ако ме повикаш, когато отново отиваш на лов. Ще бъда твоето подкрепление.

— Това е супер. Благодаря ти. — Тя го дари с кратка усмивка, а после възобнови проучването на снимките му. — Тези са много интересни.

— Разпозна някоя от колите ли?

— Не. Но разпознавам женски задник, когато видя такъв.

— Какво?

— Сигурно имаш поне двадесет снимки на краката и дори още повече на задника й. Коя е тя?

Нервите на Остин се опънаха, но той запази лицето си безизразно и протегна ръка.

— Тези са лични. Дай ми ги.

— Правиш лични снимки по време на работа? Засрами се. — Тя остави снимките и взе други от принтера. — О, виж. Снимки на цици. И на задната част на главата й. Красива коса.

— Казах да ми ги дадеш. — Остин стисна зъби и се втренчи в купчината от снимки, които Ема бе оставила. Те се плъзнаха по масата и спряха до клавиатурата му.

Тя ахна. Снимките в ръката й паднаха на масата и Ема отстъпи назад.

— О, боже.

Остин плъзна стола си към принтера и събра снимките, които бе изпуснала.

— Ти владееш телекинеза^[1] — прошепна тя.

— Да. Голяма работа. — Той събра останалите снимки от принтера и се върна обратно зад компютъра си.

— Но това е поразително! Не знаех, че притежаваш такива страшни сили. О, не! Остин Пауърс — изкиска се тя.

— Много смешно — избоботи Остин и раздели снимките на две купчини — едната с регистрационните номера, а другата с момичето в синьо. — Не съм заслужил тази способност. Родил съм се с нея.

Дори баща му не бе в състояние да потисне способностите му, въпреки че трябваше да му се признае, бе опитал.

— Колко вълнуващо — ухили се Ема. — Международен мъж-загадка^[2] използва своите специални сили, за да се бори със злото.

— Да бе, да. — Какво зло би могло да има в нея? След един последен, жаден поглед към купчината снимки, той ги прибра в чекмеджето на бюрото си.

Ема скръсти ръце и се подпря на бюрото.

— Ти доста си лапнал по нея, а?

— Не. — Беше ли? — Не знам коя е.

— Международният мъж-загадка си има загадъчна жена? Супер! Нека разберем. Къде направи снимките?

— Пред ДВК.

— Небеса, Остин. Тя вероятно работи там. Това означава, че е вампир.

— Не мисля. Роматех има много смъртни служители. ДВК също има.

— Използва ли 35-милиметровата камера, за да я видиш?

— Не, аз… нямах възможност.

— Защото си бил твърде зает да направиш сто нейни снимки.

— Не съм направил сто. Само около… шестдесет. — По дяволите. Беше хлътнал.

Ема иронично повдигна едната си тъмна вежда и се въздържа да посочи очевидното.

— Сама ли беше?

— Не. Дойде с мъж, който идентифицирах като Грегори Холщайн и неизвестна жена. И двамата бяха неживи.

— Значи, тя пътува с двама вампири към вампирската телевизия? Остин, в работата ни, това го наричаме следа. Жената е вампир.

— Това не е доказателство. — Тя трябваше да е жива. Трябваше.

Ема го гледаше тъжно.

— Ти си хлътнал. И то по врага.

— Нямаме доказателство, че тя е вампир.

— Дали е вампир или не, само фризьорът й знае със сигурност. — Ема го дари с крива усмивка. — Не би се отразила в огледалото.

— Забрави. Съмнявам се, че ще я видя отново. — Той раздели снимките с регистрационните номера на половина. — Нека се захващаме с тези.

— Ето ви и вас! — Шон Уилън вървеше към тях. — Трябвате ми в конферентната зала, веднага. Гарет и Алиса вече са там.

— Да, сър. — Ема взе един бележник и молив от бюрото си и се отправи към конферентната зала.

Остин бързо провери дали няма още нейни снимки, за които да му се наложи да лъже. Той последва шефа си, чудейки се дали трябва да изрази съболезнованията си относно годежа на Шана и зъбатия й годеник. Вероятно не. Лицето на Шон бе мрачно, докато задържаше отворена вратата на конферентната зала. Остин влезе тихо и седна в един от столовете до дългата дъбова маса. Той кратко кимна на Гарет и Алиса. Ема ги поздрави лично. И бодро, разбира се. Остин се прозя и си пожела да си бе взел кафето.

— Някакви новини за дъщеря ти? — попита Гарет, докато Шон затваряше вратата.

Остин трепна. Започваше да мисли, че Гарет не е най-умният човек наоколо.

Шон се наежи и хвърли на Гарет студен поглед.

— Имаш ли нещо сигурно, за което да докладваш?

Гарет се размърда в стола си, а гладко избръснатите му бузи се изчервиха.

— Не, сър.

— Така си и мислех. — Шон се отправи към единия край на масата. Сграбчи кожената облегалка на стола, а хватката му бе толкова силна, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Дъщеря ми все още липсва. Нещо повече, копелето Драганести толкова е промило мозъка й, че тя се е съгласила да се омъжи за него.

Алиса и Ема ахнаха. Ченето на Гарет увисна.

— Но… но откъде знаеш?

— Беше съобщено снощи по ДВК — каза Остин тихо.

В гърлото на Шон завибрира сподавен звук, сякаш той се опитваше да потисне поредната дълга серия от проклятия. Пусна стола и започна да се разхожда из стаята.

— Очевидно е, че времето изтича. Трябва да намерим Шана веднага, а наблюденията не ни помагат да получим информацията, от която се нуждаем.

— Трябва да проверим финансовите документи на Драганести — предложи Ема. — Може да е наел или закупил друго жилище.

— Направете го — изръмжа Шон, като продължаваше да крачи.

Ема си отбеляза в бележника.

— Трябва ни някой отвътре — промърмори Остин.

— Информатор? — попита Алиса.

— Не, агент под прикритие.

Шон спря пред масата и присви очи към Остин.

— Аз си мислех същото. И знам как можем да го направим.

В стаята надвисна мълчание, докато всички чакаха Шон да обясни. Той започна да крачи отново.

— Преди месец имах бизнес контакт с Националната сигурност в пет района и им дадох списък с имената и предприятията, които да следят. Една от тези фирми е Дигиталният видео канал — фалшивото име, което вампирите използват за своята телевизия, когато работят с хора.

Шон се отправи към вратата и спря.

— Малко преди разсъмване, една жена от ДВК се е обадила на кастинг агенцията „Звезди на бъдещето“ и е оставила съобщение. Друг разговор е направен този следобед, за да се финализира споразумението. Някой в ДВК планира да използва офиса на агенцията утре вечер, за да направи прослушване на хора за риалити шоу. Собственикът на агенцията се обадил на Вътрешна сигурност, за да докладва за инцидента.

— Вампирите ще правят риалити шоу? — попита Алиса.

Шон кимна.

— Да. И тъй като ще правят прослушване за хора, това ни дава перфектната възможност да влезем под прикритие.

— И да проникнем в ДВК — прошепна Остин. Пулсът му се ускори. Той трябваше да е доброволец. Можеше да я види отново.

— Какво риалити шоу? Като „Ергенът“? — Ема и Алиса се спогледаха. — С женски участници?

Алиса потръпна.

— Могат да го нарекат „Булката на Дракула“.

— Бих се обзаложил, че е по-скоро вампирски „Сървайвър“ — предположи Остин. — Пускат група хора на безлюден остров с няколко гладни вампири, и следят кой от тях ще оцелее.

Алиса направи гримаса.

— Това е ужасно.

Шон сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Всички грешите. Те търсят мъже. Живи мъже. — Той хвърли остър поглед на Остин и Гарет. — Искам вие двамата да участвате в това шоу.

Гарет пребледня.

— О, боже.

О, да.

— Как ще стане? — попита Остин.

— Всичко е уредено. Само минута. Един човек ме чака отвън в коридора. — Шон излезе от стаята.

Настана тишина. Алиса погледна съчувствено мъжете.

— Е, това е вашият шанс да ви дават по телевизията. — Ема се опита да се усмихне весело. — Може да станете известни.

— Може да станат вечеря — промърмори Алиса.

Гарет въздъхна.

— Защо просто не им хвърлим една бомба и да приключим?

Ема извъртя очи.

— Защото не сме сигурни, че бомбата наистина ще ги убие. Освен това има невинни хора, които работят в Роматех и ДВК. И Шана също е с тях.

Алиса кимна.

— Това може би е най-добрият начин да я открием.

Остин запази мълчание, за да прикрие факта, че сърцето му препускаше, а дишането му бе затруднено. Първият му приоритет трябваше да бъде откриването на Шана, но единственото, за което можеше да мисли, беше възможността да види онази жена отново. По дяволите. Какво не му беше наред? Работата под прикритие бе опасна, а единственото, за което успяваше да мисли, бе мистериозната жена? Имаше си име за агенти, които си позволяваха да се разсейват. Покойници.

Шон се появи отново на вратата, този път с жена на средна възраст, облечена в скъп костюм.

— Това е госпожа Елизабет Стайн.

Жената ги поздрави с едва доловимо кимване и още по-недоловима усмивка. Тъмната й коса бе вдигната в кок, стройната й фигура бе скована и изправена.

— Госпожа Стайн е собственик на кастинг агенцията „Звездите на бъдещето“ — обясни Шон. — Това е една от най-престижните агенции в града.

Госпожа Стайн повдигна брадичката си и погледна над дългия си нос към тях.

— Най-престижната агенция.

— Разбира се. — Шон ги посочи. — Ще успеят ли?

Тя пристъпи напред и огледа Гарет с присвити очи.

— Поразителен. Бих се радвала да го запиша.

Гарет се усмихна, оголвайки своите перфектни бели зъби.

— Благодаря, госпожо.

Госпожа Стайн извади някакви документи от скъпото си куфарче.

— Разбирате, че аз представлявам само най-обещаващите актьори и актриси в града. Много съм взискателна.

— Ние също — промърмори Остин.

Тя се обърна и го огледа бавно. Повдигна вежди и го подуши.

— Не е мой тип, но ще свърши работа.

— Какво? Не съм поразяващ? — Остин се опита да изглежда потресен. — Чувствителната ми същност е наранена. — Или щеше да бъде, ако имаше такава.

— Остин. — Шон му хвърли предупредителен поглед. — Попълнете документите. И тъй като вие двамата ще работите под прикритие, измислете си нови имена.

Госпожа Стайн подаде документите.

— Предлагам ви да си изберете име, което би било подходящо за сцената или телевизията.

Остин прегледа договора, след това го попълни и го подписа.

— Какъв тип риалити шоу е това?

— Не знам много за него, но изглежда ще е състезание. — Госпожа Стайн отправи съмнителен поглед към Остин. — Казва се „Най-сексапилният мъж на планетата“.

Ема се засмя изненадано, а след това покри устата си. Остин й се усмихна криво.

— Не мислиш, че ще спечеля ли?

— Не и преди да се запознаеш с бръснач и гребен. — Госпожа Стайн вдигна договора му с отвратено изражение. После се усмихна на Гарет, докато събираше документите му. — Прослушванията ще започнат в девет часа утре вечер в агенцията, намира се на Четиридесет и четвърта улица, на две пресечки от театър „Шуберт“. Трябва да дойдете рано — погледът й се върна обратно към Остин, — прилежно сресани и облечени.

— Благодаря ви, госпожо Стайн. — Шон тръгна обратно към вратата. — Наложително е двамата да участват в шоуто.

Очите й се разшириха.

— Но може да има стотици подходящи млади мъже за прослушването.

Шон я изгледа заплашително.

— Вие не разбирате, госпожо Стайн. Тези мъже трябва да участват в шоуто. Сигурността на нашата нация е в опасност. Невинни хора са в смъртна опасност.

Тя примигна.

— Заради риалити шоу?

— Това не е обикновено риалити шоу. Тези мъже ще са в постоянна опасност.

— О, боже. — Тя хвърли на Гарет притеснен поглед. — Вие… вие ще се занимавате с терористи?

Шон понижи гласа си.

— Сигурен съм, че ще разберете, госпожо Стайн, че не сме в състояние да разкриваме повече информация.

Лицето й стана мъртвешки бледо.

— Аз… аз разбирам, ще се погрижа, вашите хора да бъдат избрани.

— Добре, направете го. — Шон отвори вратата.

Госпожа Стайн погледна нервно двамата мъже и след това документите си.

— Кой от вас е Гарт Манли?

— Това съм аз — вдигна ръка Гарет.

— Отлично. Много мъжествено име, отива ти. — Тя погледна Остин и се намръщи. — Имате нужда от прилична прическа, господин… — Тя погледна надолу към документите. — Малък Джо Картрайт?

Алиса и Ема се изкискаха.

— Остин. — Шон го изгледа заплашително.

Той сви рамене.

— Тя каза да си избера име, подходящо за телевизия.

Госпожа Стайн се намръщи още повече.

— Трябва да си избереш друго име.

— Хос?

Тя прехапа начервените си с червено червило устни.

— Адам?

— Адам ще свърши работа. А ти, млади човече, трябва да имаш по-добро отношение към сценичните изкуства.

Тя подсмръкна и излезе от стаята. Шон отиде с нея, оставяйки екипа насаме. Гарет поклати глава.

— Не мога да повярвам! Риалити шоу?

Остин сви рамене.

— Защо трябва хората да са единствените с лош вкус?

— Звучи ми тъпо — възропта Гарет.

Алиса се усмихна.

— Поне имаш хубаво име.

— Гарт Манли. — Ема стисна устни. — О, толкова е секси.

Алиса се засмя, после рязко спря, когато Шон влезе обратно в стаята.

— Добре. — Той хвърли на Остин твърд поглед. — Госпожа Стайн е загрижена за твоя… смачкан външен вид. Така че, очаква теб и Гарет в агенцията си след час. Обади се на стилист за спешни случаи и моден консултант.

Остин се намръщи.

— А какво ще стане с моето наблюдение? — Надяваше се да я види отново тази вечер. И 35-мм камера бе готова, така че да разбере истината за нея веднъж и завинаги.

— Забрави — отвърна Шон. — Ема може да записва ДВК оттук.

Ема отбеляза още нещо в бележника си.

— Ще направя база данни с регистрационните номера вместо теб.

— Наистина ли е необходимо това шоу? — Гарет се облегна назад в стола си. — Защо просто не проникнем в ДВК през деня и не съберем информация, докато вампирите спят?

Шон опря дланите си на масата и се наведе напред.

— Искам да знам къде е дъщеря ми. Съмнявам се, че е написано върху фактура. Ще трябва да говорите с проклетите вампири и да спечелите доверието им. Работата в това шоу ще ви даде тази възможност. Ясно ли е?

— Да, сър. — Отговорът на Остин бе повторен от Гарет.

— Добре. — Шон хвърли на Остин ироничен поглед. — Нуждаеш се от подстрижка.

Той прокара ръка през рошавата си гъста коса.

— По дяволите. Мислех, че пуделската прическа ми върши работа.

Ема изсумтя.

— Очевидно не.

— Приеми това сериозно — предупреди го Шон. — Животът на дъщеря ми е заложен на карта. И можеш да бъдеш убит. — Устата му се изви в саркастична усмивка. — Или по-лошо, може да станеш звезда.