Джил Хатауей
Чуждо влияние (18)

Осемнайсета глава

На път за банята забелязвам, че вратата на Мати е леко открехната. В коридора се дочуват тихи гласове. През процепа виждам сестра си — седи на леглото, а зад нея Лидия ритмично прокарва четка през дългите й руси къдрици.

— Косата ти е досущ като на майка ти — отбелязва Лидия.

— Така ли? — Ясно долавям чувството на гордост в гласа на Мати.

— Аха. Майка ти имаше най-красивата копринена коса на света. Страшно й завиждах. Моята се накъдря на ситно и при най-беглия намек за дъжд, но нейната винаги се държеше прилично.

Мати въздъхва.

— Можеш ли да ми разкажеш някоя случка с нея?

Облягам се на стената и притаявам дъх.

— Я да видим. — Лидия замислено разресва косата на Мати. — Ами, като бяхме малки, баба ти и дядо ти ни водеха на езерото Окободжи за по една седмица всяко лято. И въпреки че беше скъпо, винаги наемахме лодка. Едната от нас караше водни ски с дядо ти, а другата оставаше да се пече на терасата с баба ти. Редувахме се. Както и да е, едно лято… Майка ти сигурно е била на дванайсет. Неин ред беше да кара ски, а аз седях на палубата и четях някакво долнопробно модно списание. По едно време вдигнах поглед и не я видях.

Дядо ти управляваше лодката, фучеше през водата, но на ските зад него не виждах никого. Скочих на крака и се развиках, за да привлека вниманието му. След около минута той се обърна и видя, че е паднала. Слава богу, че тя беше с жилетка, иначе дядо ти никога нямаше да успее да я открие.

Издишвам тежко.

— Олеле — възкликва Мати. — Припаднала е, така ли? Често ли й се случваше? Явно Вий го е наследила от нея.

— Никога не са й поставяли официална диагноза — пояснява Лидия и оставя четката на леглото. — Но съм почти сигурна, че имаше нарколепсия.

— Хич не съжалявам, че точно това не съм наследила — отбелязва Мати.

Отстъпвам назад и се шмугвам в банята, където заключвам вратата. Когато поглеждам в огледалото, осъзнавам, че плача.

Вечерта в леглото дълго се взирам в тавана.

Явно мама е страдала от същото като мен. Дали и за нея е било толкова мъчително? Дали постоянно е научавала неща, които не е искала да знае? Дали е копнеела да бъде нормална?

Обръщам се настрани и подпирам глава с ръка. Погледът ми попада на черните дрехи, с които бях облечена снощи, и мислите ми политат към Скоч. Разбрали ли са вече полицаите с кого е бил снощи? Открили ли са стъпките ни в калта? Дали им е станало ясно, че е имало някакво боричкане? Да имаше начин да разбера какво точно се случва.

Изведнъж скачам.

Има начин.

Навремето, през октомври, когато се опитвах да разбера нещо повече за смъртта на Софи, прибрах една ръкавица, изпусната от Скоч. Възнамерявах да я използвам, за да се плъзна в него и да разбера кой е убиецът. Но когато го направих, се плъзнах не в Скоч, а в баща му. Оказа се, че ръкавицата е негова. За щастие, още я пазя. Натикала съм я в долното чекмедже, под колекцията ми от тениски от концерти.

Скачам към скрина. Разравям съдържанието и навсякъде се разхвърчават тениски. Ето я, на дъното. Грабвам я и затварям чекмеджето.

Заключвам вратата и се връщам на леглото. В продължение на няколко секунди гледам втренчено ръкавицата. Наистина ли искам да го направя? Наистина ли искам да се вмъкна в човека, чийто син вероятно съм тласнала към смъртта?

Нямам избор.

Трябва да разбера какво се случва.

Невежеството вече не върши работа.

С разтуптяно сърце разпервам пръсти върху ръкавицата и я поглаждам леко. Усещането на кожата ми напомня за седалките в мустанга на Скоч. Прилошава ми. Съзнанието ми бавно се замъглява и клепачите ми се затварят.

Седя в хола на Скоч. Майка му седи до мен с кърпа на главата. Сещам се за казаното от Реджина — че жената има рак на белите дробове, и ми става невероятно гузно. Тя е преживяла достатъчно. Трябва ли да погребе и сина си?

Срещу нас седи полицай Тийън, онзи, който разследваше и убийството на Софи. Не съм го виждала, откакто дойде да ни съобщи за смъртта на Зейн. Състарил се е оттогава. Около очите и устата му има бръчици. Колко ли от тях се дължат на загинали тийнейджъри?

Полицай Тийън проговаря:

— А помните ли името на момичето, с което каза, че излиза?

Усещам как бащата на Скоч клати глава.

— Та той почти всяка седмица излиза с различно момиче. Няма как да ги помним всичките.

Не знам дали си въобразявам, но в гласа му се долавя известна гордост. Сякаш синът му заслужава похвала, задето излиза с толкова много момичета. Но поне съм доволна, че никой не споменава името на Реджина. Тя мигом ще рухне, ако ченгетата решат да я разпитват.

— Чудим се дали момичето, което се е обадило от училището днес, е същото, с което Скоч се е видял снощи. Утре ще пратим наш служител да поразпита тук-там, възможно е синът ви да е споменал на някой приятел с кого ще излиза.

Майката на Скоч започва да кашля в една книжна салфетка. Виждам петно кръв.

— Не разбирам защо момичето не се е обадило още снощи. Само мисълта за момчето ми сам-самичко там…

Никога в живота си не съм изпитвала такова остро чувство на вина.

— Предполагам, че се страхува да не я хванат за употреба на алкохол. Открихме бутилка ром в колата на Скоч.

Бащата звучно изругава.

Майката отново се обажда и гласът й неочаквано се извисява:

— Как е възможно някой да се тревожи за глоба за алкохол, когато е заложен на карта животът на дете? Та той можеше да загине снощи.

Какво?

Я чакайте.

Нима Скоч е жив?

За миг ме залива облекчение. Но после в главата ми се завъртат евентуалните последствия. Ако Скоч е жив, дали е видял какво се е случило, преди да падне? А мен дали е видял?

— Съгласен съм, ситуацията е много странна. Но младите хора невинаги разсъждават разумно — отговаря полицай Тийън. — За щастие, лекарите са стигнали навреме. Доколкото разбирам, синът ви е в стабилно състояние.

— Да, но не и благодарение на онази кучка, която го е оставила там — процежда бащата на Скоч.

Майката се разплаква. Бащата се премества до нея и я хваща за ръката. После поглежда строго полицая.

— Струва ми се, че на жена ми й стига толкова. Имате ли нещо против да приключим с разговора?

Полицай Тийън май има много против това и отваря уста, но явно размисля в последния момент, защото я затваря.

— Разбира се. Ще се свържем с вас веднага щом открием нещо ново.

Двамата се изправят и стисват ръце. После полицаят отива до вратата, с вежливо кимване си отваря сам и излиза.

Бащата на Скоч се обляга назад до жена си, която се е свила надве и кашля мъчително в кърпичката. Отмества кичур коса от лицето й с нежност, на която не би ми хрумнало, че е способен.

— Всичко е наред, миличка. Всичко ще се оправи.

Някой чука на вратата ми. Поглеждам часовника и отбелязвам, че има още поне час, докато дойде време баща ми да се прибере. Въздъхвам тежко и отварям вратата, очаквайки да заваря Мати, готова за втори рунд.

Обаче не е тя.

А Лидия.

Изражението й е мрачно.

— Случило се е нещо — казва.

Не помръдвам. Мълча.

— Може би няма да е зле да седнеш.

Намествам се на леглото и придърпвам завивката върху раменете си. Лидия присяда на люлеещия се стол на мама. Привежда се напред и на лицето й се изписва съчувствие. Съчувствие и още нещо.

— Силвия, трябва да ти кажа… нещо. Твой познат е станал жертва на злополука. Имаше репортаж по телевизията.

— Скоч — казвам.

Тя не трепва, няма вид ни най-малко да е изненадана, че зная за кого става въпрос, преди още да ми каже името.

— Точно така, миличка. Намерили са Скот Бекър в подножието на Лукаут Пойнт. Но е жив. И е в стабилно състояние. — Тя внимателно се вглежда в лицето ми, сякаш за да прецени реакцията ми на тази новина.

— Е, поне е жив — казвам.

Лидия кашля смутено.

— Знаеш ли, Мати ми разказа какво ти е сторил Скот миналата година. И Ми е ясно, че вероятно в момента чувствата ти са смесени. Искам да знаеш, че няма нищо лошо в това да не се чувстваш кой знае колко съкрушена от тази новина.

Ахвам.

— Мати ти е казала?

Не мога да повярвам. Разкрила е най-голямата ми тайна на жената, която бе ограбила майка ни, за да избяга от дома си преди двайсет години, жената, която — поне както изглежда — си играе със съзнанието ми, откакто е пристигнала. Как смее?

— Не съм искала да се нарани! — изкрещявам. — Махай се от стаята ми!

— Ще се справим, миличка, заедно. Наистина, всичко ще е наред.

— Махай се!

Лидия бавно се надига и тръгва към вратата. Там спира за миг и не успява да се сдържи да не добави:

— Не се тревожи, Силвия. Ще направя всичко възможно, за да ви защитя.

После си тръгва.

Опитвам се да схвана какво, по дяволите, иска да каже с това, но в този момент телефонът ми избръмчава. Ролинс. Пръстите ми се протягат, копнеят да натиснат зелената слушалка, но образът на Ана ме спира. Ролинс си има другиго.

Някой, който прилича на него.

С когото нещата са съвсем прости.

Не му трябва да слуша моите проблеми.

Когато бръмченето спира, взимам телефона и го изключвам.