Урсула Ле Гуин
Диви момичета (2)

2.

Дъщерята на Черго и първата дъщеря на Мъртвата Аю, които сега бяха назовани Вуи и Модх, си шепнеха в сивотата на сутринта, преди да се събудят мъжете.

— Мислиш ли, че умря? — прошепна Вуи.

— Чувах я да плаче. Цяла нощ.

Двете се ослушаха.

— Този я назова — прошепна Вуи още по-тихо. — За да може тя да ни последва.

— Ще ни последва.

Малката сестра, Мал, беше будна и слушаше. Модх я прегърна и й прошепна:

— Спи.

Недалеч от тях Бидх изведнъж се надигна, седна, почеса се по тила. Момичетата се втренчиха в него с ококорени очи.

— Е, дъщери на тулу — каза им той на техния език, на който говореше, както го говорят хората от алулу, — сега сте кални хора.

Те го гледаха мълчаливо.

— Ще живеете в земен рай — продължи той. — Ще имате много храна. Ще живеете в големи, богати колиби. И няма да ви се налага да пренасяте къщите си на гръб по целия свят. Ще видите. Девствени ли сте?

След малко те кимнаха.

— Останете си така, ако можете. Така ще се омъжите за богове. Високопоставени, богати съпрузи! Тези мъже са богове. Но могат да се женят само за жени от калта. Така че пазете малките си черешки от кални момчета и мъже като мен, и ще можете да се ожените за богове и да живеете в златни колиби.

Ухили се на втренчените им лица и стана, за да се изпикае върху студената пепел от огъня.

Докато коронованите се надигаха, Бидх заведе по-големите момичета в гората да наберат плодове от заплетените храсталаци там. Остави ги да хапнат малко, но ги накара да пуснат повечето в шапката му. Занесе я пълна с плодове и предложи на войниците, с юмрук до челото.

— Виждате ли? — каза на момичетата. — Така трябва да правите. Коронованите хора са като бебета, а вие трябва да сте им като майки.

Малката сестра на Модх, Мал, и другите по-малки деца плачеха мълчаливо от глад. Модх и Вуи ги заведоха до потока, за да пият.

— Пий колкото можеш, Мал — посъветва Модх сестра си. — Напълни си корема. Помага. — После подхвърли на Вуи: — Мъже бебета! — и се изплю. — Мъже, които вземат храната на децата.

— Прави каквото казва мъжът от алулу — отговори Вуи.

Похитителите им вече не им обръщаха внимание и оставиха Бидх да се грижи за тях. Това, че той говореше езика им, беше някаква утеха. Беше достатъчно добър и носеше по-малките, понякога по две наведнъж, защото беше силен. Разказваше на Вуи и Модх за мястото, на което отиват. Вуи започна да го нарича „чичо“. Модх не му позволяваше да носи Мал, не го наричаше никак.

Модх беше на единайсет. Майка й бе умряла по време на раждане, когато тя беше на шест, и след това й се бе наложило да се грижи за малката си сестра. Когато видя златния мъж да взема сестра й, тя също хукна надолу по хълма, без друга мисъл, освен да не загуби малката. В началото мъжете вървяха толкова бързо, че не успяваше да се движи с темпото им, но не изгуби следата и вървя след тях целия ден. Заклаха баба й и дядо й като прасета пред очите й. Осъзна, че всички нейни близки на света са мъртви. Само сестра й беше жива, тя самата беше жива. Това бе достатъчно. Пълнеше сърцето й.

Беше повече от достатъчно, че успя отново да прегърне малката си сестра.

Тогава обаче, вече в планината, жестокият човек даде име на дъщерята на Сио и я изхвърли, а златният човек не й позволи да отиде и да я вземе. Опита да огледа добре мястото, да го запомни, но онзи я удари страшно силно и й се зави свят, а после я подкара нагоре по стръмнината толкова бързо, че дъхът й започна да пламти в гърдите, а очите й се замъглиха от болка. Дъщерята на Сио беше загубена. Щеше да умре там, в храстите. Лисици и кучета щяха да изядат плътта й, да натрошат костите й. Ужасна празнота зейна в Модх, кухина от страх и гняв, която погълна всичко останало. Никога нямаше да може да се върне, да намери бебето и да го погребе. Ако децата умрат, преди да получат име, не стават призраци, дори и да останат непогребани, но жестокият даде име на дъщерята на Сио. Посочи я и я нарече Грода. Грода щеше да ги преследва. Модх бе чула тъничкия вик през нощта. Идваше от празнотата. Какво можеше да я запълни? Кое можеше да е достатъчно, за да я запълни?