Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wild Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2014)
Корекция
sir_Ivanhoe (2015)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Реално и нереално

Американска, първо издание

 

Велики майстори на фентъзи и фантастика

 

Ursula K. Le Guin

The Unreal and the Real

Volume 1: Where on Earth

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

Volume 2: Outer Space, Inner Lands

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

http://ursulakleguin.com

 

© Владимир Германов, превод, 2013

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2013

© ИК „БАРД“ ООД, 2013

 

ISBN 978-954-655-444-4

 

Превод: Владимир Германов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 42

 

ИК „БАРД“ ООД — София

История

  1. — Добавяне

1.

Бела тен Белен излезе на ловна хайка заедно с петима придружители. От няколко години нямаше номадски лагери близо до града, но жътвари от Източните поля неотдавна докладваха, че са видели дим от огньове зад Дневните планини, и шестимата млади мъже обявиха, че ще отидат да проверят колко лагери има. Взеха със себе си като водач Бидх Ханда, който и преди беше водил хайки срещу номадски поселища. Бидх и сестра му бяха хванати още като малки деца в такова номадско поселище и бяха отраснали в града като роби. Сестрата на Бидх, Ната, беше известна с красотата си, а братът на Бела, Ало, беше дал за нея сериозна част от богатството на семейство Белен, за да я получи за жена.

Бела и приятелите му ходиха и тичаха цял ден покрай Източната река, нагоре по хълмовете. Привечер стигнаха до билото на възвишенията и видяха в равнините долу, сред мочурища и виещи се потоци, три кръга от номадски кожени колиби, разположени доста далече един от друг.

— Дошли са в блатата, за да събират кални корени — обясни водачът на групата. — Не смятат да плячкосват нивите на града. Ако беше така, трите лагера щяха да са близо един до друг.

— Кой събира корените? — попита Бела бен Белен.

— Мъжете и жените. Старците и децата остават в лагера.

— Кога отиват в блатата?

— Рано сутрин.

— Ще се спуснем в най-близкия лагер утре, след като събирачите излязат.

— Ще е по-добре да отидем до втория лагер, който е на реката — отбеляза Бидх.

Бела бен Белен се обърна към войниците си и каза:

— Там са хората на този човек. Би трябвало да го оковем.

Съгласиха се, но никой не беше донесъл окови. Бела започна да къса наметалото си на ивици.

— Защо искаш да ме връзваш, господарю? — попита калният мъж, вдигнал юмрук до челото си, за да покаже уважение. — Не съм ли те водил, както и други преди теб, при номадите? Не съм ли и аз човек от града? Не е ли моят племенник и твой племенник, и бог? Защо ще бягам от нашия град при тези невежи хора, които гладуват в пустошта, ядат кални корени и пълзящи твари?

Коронованите хора не отговориха на калния човек. Завързаха краката му с въжета от усукан плат, стегнаха възлите на коприната толкова силно, че да не могат да се развържат, а само да се срежат. Бела определи трима души, които да дежурят на смени през нощта.

Уморен от тичането и ходенето през деня, младият мъж, който пое дежурството преди зазоряване, заспа. Бидх сложи краката си в жаравата на огъня, прогори копринените въжета и избяга.

Когато се събуди на следващата сутрин и видя, че робът го няма, лицето на Бела тен Белен потъмня от гняв, но той каза само:

— Вероятно е предупредил най-близкия лагер. Ние ще отидем до най-далечния, там, на височината.

— Ще ни видят, докато прекосяваме блатата — възрази Дос тен Хан.

— Не и ако минем по речните корита — изтъкна Бела тен Белен.

След като се спуснаха от възвишенията в равнината, тръгнаха по коритата на потоците, прокрадваха се през високите тръстики и върбалаците, които растяха по бреговете. Беше ранна есен, преди да започнат дъждовете, така че водата беше достатъчно плитка, за да прекосят потоците или да крачат в тях. Където тръстиката беше ниска и рядка, и водите се разливаха в блата, клякаха и се прикриваха както могат.

Към средата на деня наближиха най-далечния лагер, който беше разположен на ниско тревисто плато, нещо като остров сред мочурищата. Чуваха гласовете на хората, които събираха кални корени откъм източната страна на платото. Пропълзяха през високата трева и влязоха в лагера от юг. В средата на кръга от кожени колиби нямаше никого, ако не се броят няколко старци и старици, и малко гъмжило от деца. Децата разстилаха дълги жълтеникавокафяви корени на тревата, старците нарязваха най-големите от тях и ги окачваха на сушилни над ниски огньове, за да съхнат по-бързо. Шестимата короновани нахлуха неочаквано с извадени мечове. Прерязаха гърлата на възрастните мъже и жени. Някои от децата избягаха надолу, към блатата. Други останаха на място, зяпнали от почуда, неразбиращи.

Младите мъже, за които това беше първо нападение, нямаха планове — Бела тен Белен им бе казал: „Искам да доведем нови кални момичета, в града вече не остана някое, което да гледам без погнуса“. Дос тен Хан знаеше, че мисли за красивата номадка, за която се бе оженил брат му. Всички млади короновани мъже мислеха за Ната Беленда и си мечтаеха за нея или поне за момиче, красиво като нея.

— Дръжте момичетата! — изкрещя Бела на останалите и те се спуснаха към децата, хванаха няколко. По-големите вече бяха избягали, само по-малките гледаха стъписано или се затичаха прекалено късно. Всеки войник хвана по едно или две момичета, доведоха ги в центъра на селото, където старците лежаха в кръвта си, огрени от слънцето.

Тъй като нямаха въжета, с които да ги завържат, мъжете трябваше да ги държат. Едно малко момиче се съпротивляваше толкова яростно, хапеше и драскаше, че войникът го изпусна, то се измъкна и се развика пронизително за помощ. Бела тен Белен се спусна след него, хвана го за косата, преряза гърлото му, за да секнат писъците. Мечът му беше остър, шията на детето — мека и тънка. Тялото се отдели, увисна само на костите на гръбнака. Бела пусна главата и се върна бързо при хората си.

— Вземайте по едно, което можете да носите, и тръгвайте след мен — изкрещя им.

— Къде? Хората отдолу ще дойдат — учудиха се войниците. Защото децата, които успяха да избягат, бяха изтичали долу, до блатата, където работеха родителите им.

— Към реката, назад — изкомандва Бела и сграбчи момиченце на около пет. Вдигна го за китките и го метна на рамо сякаш беше чувал. Другите го последваха, всеки с по дете, двама с бебета по на една-две годинки.

Нападението стана толкова бързо, че получиха голяма преднина пред номадите, които се катереха към платото след децата, изтичали да ги викат на помощ. Войниците успяха да се спуснат долу, до бреговете на реката, където тръстиките ги скриваха от погледите на всички, дори и на тези, които ги гледаха от височината.

Номадите се пръснаха из тръстиките и мочурищата западно от платото, като очакваха да пресекат пътя на нападателите към града. Бела обаче не поведе дружината си на запад, а по река, която минаваше на югозапад. Войниците подтичваха, бягаха и ходеха, колкото имаха сили в тинята, водата и камъните в речното корито. Първо чуваха гласове далече назад. Топлината и светлината на слънцето заливаха света. Въздухът над тръстиките чернееше от жилещи насекоми. Очите им скоро се подуха и почти се затвориха от ухапвания, пареха от солената пот. Коронованите мъже, несвикнали да носят тежести, откриха, че децата са бреме, дори малките. Напрягаха сили да вървят бързо, но напредваха все по-малко и по-малко по виещото се корито на реката, заслушани във виковете на номадите в далечината. Ако някое дете започнеше да вдига шум, войниците го шляпаха и тръскаха, докато млъкне. Момичето, което носеше Бела тен Белен, висеше като чувал на гърба му и не издаваше нито звук.

Когато най-накрая слънцето залезе зад Дневните планини, това им се стори странно, защото бяха свикнали да виждат как изгрява над тях.

Вече бяха изминали голямо разстояние на юг и изток от възвишенията. От дълго време не чуваха преследвачите си. Със спускането на мрака насекомите станаха още повече и най-накрая ги принудиха да се качат на суха земя, да се изтегнат на места, където са лежали сърни, скрити във високата трева. Там изчакаха, докато се спусне тъмнината. Големите блатни чапли прелитаха над тях с тежки криле. Птици се обаждаха от тръстиките. Мъжете чуваха дишането на останалите, жуженето и свиренето на насекомите. Малките деца проскимтяваха, но не често и не силно. Дори бебетата на номадските племена бяха свикнали със страха и спотайването.

Веднага щом войниците ги освободиха със заплашителни жестове да не опитват да избягат, шестте деца се скупчиха на едно място и се сгушиха едно в друго. Лицата им бяха отекли от ухапванията на насекомите, а едно от бебетата изглеждаше замаяно и трескаво. Нямаше никаква храна, но никое от децата не се оплака.

Светлината се оттегли от блатата и насекомите млъкнаха. От време на време крякаха жаби и стряскаха мъжете, седнали в очакване, мълчаливи.

Дос тен Хан посочи на север — беше чул звук, шумолене на тревите недалеч.

Чуха звука отново. Извадиха мечовете си възможно най-тихо.

Изведнъж на мястото, към което се взираха сякаш можеха да видят какво става във високата трева, без да се разкриват, се появи кълбо от светлина, затрептя във въздуха над тревите, запулсира. Чуха глас, писклив и слаб — пееше. Космите по вратовете и ръцете на мъжете настръхнаха, докато гледаха танцуващото светло кълбо и слушаха безсмислените думи на песента.

Детето, което Бела донесе, изведнъж извика една дума. Най-голямото, слабо момиче на около осем, тежкият товар на Дос тен Хан, му изсъска нещо, за да го накара да млъкне, но по-малкото извика отново и отговорът дойде.

Гласът приближи — с пеене и пискливо бърборене. Блатният огън помръкваше и се разпалваше отново. Тревите шумоляха и се клатеха толкова много, че мъжете, стиснали мечовете си, очакваха цяла група, но оттам се показа само една глава. Към тях приближи едно-единствено момиче. Не преставаше да говори, да вдига шум, да размахва ръце, за да им покаже, че не цели да ги изненада. Войниците го гледаха втренчено, стиснали тежките си мечове.

На вид момичето беше на девет-десет години. Приближи се колебливо, но без да спре нито веднъж, наблюдаваше войниците, но говореше на децата. Момичето на Бела се спусна напред към новодошлото и двете се вкопчиха едно в друго. После, без да отделя очи от мъжете, новото момиче седна при другите деца. Поговори малко с момичето на Дос тен Хан, много тихо. Прегърна момичето на Бела, сложи главата му в скута си и то заспа почти мигновено.

— Трябва да са сестри — отбеляза един от мъжете.

— Сигурно ни е следила от самото начало — подхвърли друг.

— Защо не е извикала техните хора?

— Може и да е.

— Може да се е изплашила.

— Или да не са я чули.

— Или да са.

— Каква беше тази светлина?

— Блатен огън.

— Може да са били те.

Замълчаха. Ослушваха се, взираха се. Мракът беше станал почти непрегледен. Лампите на Небесния град започваха да светят, да отразяват светлините от земния град и да навяват на войниците мисли за него — той им се струваше толкова далечен, колкото и онзи, на небето. Слабата танцуваща светлина изчезна. Не се чуваше нищо, освен въздишката на нощта в тревите и тръстиките.

Войниците спореха тихо как да не допуснат децата да избягат през нощта. Всеки може и да си бе помислил, че ще се радва да се събуди и децата да са си отишли, ала никой не го каза. Дос тен Хан смяташе, че малките не могат да изминат никакво разстояние в тъмното. Бела тен Белен не каза нищо, но извади дългата връзка от сандала си, завърза единия край за китката си, а другия — за шията на малкото момиче, накара го да легне и сам легна да спи до него. Момичето, което ги бе следвало, легна от другата страна на сестра си. Бела нареди:

— Дос, пазиш първи. После ме събуди.

Нощта мина. Децата не опитаха да избягат и не се появиха преследвачи.

На следващия ден продължиха на юг, но и на запад, така че в средата на следобеда стигнаха до Дневните планини. Децата ходеха, дори петгодишните, а мъжете си предаваха двете бебета един на друг, така че темпото им беше постоянно, макар и не бързо. По някое време сутринта момичето с блатния огън дръпна туниката на Бела и започна да сочи наляво, към блатисто място, да показва с жестове вадене на корени и хранене. Тъй като не бяха хапвали нищо два дни, всички последваха момичето. По-големите деца нагазиха в мочурището и започнаха да вадят растения с широки листа заедно с корените. Започнаха да тъпчат растенията в устата си, но войниците отидоха при тях, взеха калните корени и ядоха, докато не се заситиха. Калните хора не ядат преди коронованите. Децата не се изненадаха.

Когато най-накрая успя да изяде само един корен, момичето с блатния огън извади още един, сдъвка малко и го изплю в дланта си, за да даде и на бебетата да ядат. Едното яде лакомо, но другото не искаше. Лежеше там, където го бяха оставили, и очите му сякаш не виждаха. Момичето на Дос тен Хан и момичето с блатния огън опитаха да му дадат вода. Не искаше и да пие.

Дос застана пред тях, посочи по-голямото момиче и изрече:

— Вуи Ханда. — Това означаваше, че й дава името Вуи и че принадлежи на семейството му. Бела нарече момичето с блатния огън Модх Беленда, а малката сестра, тази, която беше отнесъл, нарече Мал Беленда. Останалите мъже също дадоха имена на плячката си, но когато Рало тен Бал посочи болното бебе и понечи да му даде име, момичето с блатния огън, Модх, застана между него и бебето, зажестикулира енергично: не, не, не, сложи длан върху устата си, за да покаже мълчание.

— Какво й става? — попита Рало. Той беше най-младият от мъжете, само на шестнайсет.

Модх продължи пантомимата — легна, отпусна глава, притвори леко очи като мъртвец. После скочи с присвити като нокти пръсти и с изкривено лице, и се престори, че напада Вуи. Посочи болното бебе.

Младите мъже стояха и наблюдаваха. Изглежда, искаше да им каже, че бебето умира. Останалата част от сценката не разбраха.

Рало посочи бебето и каза:

— Грода.

Това име се даваше на калните хора, които нямат собственик и работят в полята на групи — Ничий.

— Хайде — нареди Бела и всички се приготвиха да тръгват. Рало закрачи и остави болното дете да умира.

— Няма ли да вземеш своята кал? — попита един от останалите.

— За какво? — сви рамене той.

Модх взе болното бебе, Вуи взе другото и продължиха нататък. Войниците позволиха на момичетата да носят болното бебе, а те се сменяха със здравото, за да поддържат добро темпо.

Когато стигнаха по-висок терен и оставиха назад облаците жилещи насекоми и влажната, тежка горещина над блатата, младите мъже се зарадваха, защото смятаха, че вече почти сигурно са извън опасност. Искаха да продължат и да се приберат в града възможно най-бързо. Децата обаче бяха изтощени, едва успяваха да се изкачват по стръмните склонове. Вуи, която носеше болното бебе, напредваше все по-бавно. Дос, собственикът й, я удряше по краката с плоската страна на меча си, за да върви по-бързо.

— Рало, вземи калта си. Трябва да вървим по-бързо — подкани той.

Рало се обърна назад ядосано. Взе болното бебе от Вуи. Лицето на детето беше посивяло, очите бяха наполовина затворени, както показваше Модх в пантомимата си. Дишаше с леко свистене. Рало го разтърси. Главата клюмна. Той захвърли детето в храсталака.

— Тогава да вървим — заяви и се заизкачва по склона.

Вуи опита да изтича при бебето, но Дос й попречи — подкара я с меча нагоре по склона пред себе си.

Модх се изплъзна и се спусна назад към храстите, където бе паднало бебето, но Бела застана пред нея и я върна назад. Тя опита пак да се измъкне, но той я улови за ръката, удари я силно и я повлече за китката. Дребната Мал се запрепъва след тях.

Когато мястото с високите храсти се скри от погледа зад поредния скат, Вуи започна да издава продължителни, пискливи звуци. Модх и Мал също запищяха. Войниците ги удряха и разтърсваха, накараха ги да млъкнат, но скоро всички запищяха пак — дори и бебето. Войниците нямаха представа дали са достатъчно далече от номадите и достатъчно близо до градските поля, за да не се опасяват, че преследвачите могат да чуят пищенето. Продължиха забързано, като дърпаха, блъскаха, подкарваха децата, а пищенето остана с тях като жуженето на насекомите в блатата.

Когато стигнаха билото на Дневните планини, беше почти нощ. Забравили колко далече на запад са отишли, мъжете очакваха да погледнат надолу и да видят полята и града. Видяха само мрак и спускащи се склонове, и тъмния запад. Светлините на Небесния град едва започваха да се появяват.

Седнаха на една поляна, защото бяха много уморени. Децата се сгушиха едно в друго и заспаха почти веднага. Бела забрани на хората си да палят огън. Бяха гладни, но имаха възможност само да утоляват жаждата си — малко по-надолу по склона имаше поток. Бела остави Рало тен Бал на първа стража. Тъкмо Рало бе заспал първата вечер, когато Бидх успя да избяга.

Бела се събуди през нощта от студ. Липсваше му наметалото, което беше нарязал на ивици, за да направят въжета. Видя, че някой е запалил малък огън и седи с кръстосани крака край него. Надигна се и извика ядосано:

— Рало!

После видя, че мъжът не е Рало, а водачът им Бидх.

Рало лежеше неподвижно край огъня.

Бела извади меча си.

— Пак заспа — каза калният и се ухили.

Бела изрита Рало, който изсумтя, въздъхна, но не се събуди. После се спусна към останалите, защото му мина през ум, че Бидх може да ги е убил в съня им, но всички бяха с мечовете си и спяха дълбоко. Децата също спяха, сгушени едно до друго. Върна се при огъня и го изгаси.

— Онези хора са далече оттук — успокои го Бидх. — Не могат да видят огъня. Така и не разбраха накъде си тръгнал.

— Ти къде беше? — попита го Бела след малко, озадачен, изпълнен с подозрения. Не разбираше защо калният се е върнал.

— Ходих да видя моите хора в селото.

— Какво село?

— Онова, което е най-близо до възвишенията. Моите хора са алалу. Видях шатрата на дядо ми от височините. Исках да видя близки и познати. Майка ми още е жива, но баща ми и брат ми са заминали към Небесния град. Говорих с хората си и ги предупредих, че идва ловна хайка. Чакаха ви в колибите си. Щяха да ви убият, но и вие щяхте да убиете някои от тях. Радвам се, че отидохте в селото на тулу.

Един коронован може да задава въпроси на калния, но не е подобаващо да води разговори и да спори с него. Бела обаче беше толкова разтревожен, че каза рязко:

— Калният човек не отива в Небесния град. Калта отива при калта.

— Така е — кимна Бидх учтиво, както подобава на роб, вдигна юмрук към челото. — Моите хора глупаво вярват, че отиват на небето, но е несъмнено, че дори и да е така, не биха попаднали в дворците там. Най-вероятно се скитат из дивите, мръсните части на небето. — Побутна огъня, за да види, дали ще успее да го разпали, но той вече беше умрял. — Във всеки случай, могат да отидат там, горе, само ако са погребани. Ако не са, душите им остават тук, на земята. Тогава е много вероятно да се превърнат в нещо много лошо. В зъл дух. Призрак.

— Защо дойде при нас? — настоя Бела.

Бидх го изгледа учудено и пак сложи юмрук на челото си.

— Аз принадлежа на господаря Хан — каза. — Храня се добре, живея в хубава къща. Уважаван съм в града заради сестра ми и защото съм водач в планините. Не искам да живея при алулу. Те са много бедни.

— Но ти избяга от нас!

— Исках да видя семейството си — отвърна Бидх. — И не исках хората ми да умрат. Щях само да извикам, за да ги предупредя. Ти обаче завърза краката ми. Това толкова ме натъжи! Показа, че ми нямаш доверие. Мислех само за хората си, така че избягах. Съжалявам, господарю.

— Щеше да ги предупредиш. Те щяха да ни убият!

— Да — кимна Бидх, — ако бяхте отишли там. Ако обаче ме бяхте оставили да ви водя, щях да ви заведа в селото на бутсу или на тулу и щях да ви помогна да хванете децата. Онези не са мои хора. Алулу съм по рождение и съм човек от града. Детето на сестра ми е бог. Заслужавам доверие.

Бела тен Белен извърна лице и не каза нищо.

Видя звездната светлина в очите на едно дете, което се ослушваше и наблюдаваше, леко вдигнало глава. Беше момичето с блатния огън, Модх, което ги бе последвало, за да е със сестра си.

— И тази — посочи я Бидх. — И тази ще стане майка на богове.