Урсула Ле Гуин
Въпросът за Сегри (2)

От записките на Мобил Герунду’Утахайудетуе’Менреде Веселие ВЪВ ВРЪЗКА С ДОКЛАД ЗА Екумена, 93/1334

34/223. Мрежата за търговия и обмен на информация, тоест осведомеността им за случващото се другаде в техния свят, е толкова напреднала, че вече е глупаво да продължавам да се преструвам на чужденка корабокрушенка. Днес ме повика Екхау и ми каза направо:

— Ако тук имахме отец оплодител, за когото да си струва да платиш, или ако нашите отбори побеждаваха в игрите, щях да си помисля, че си дошла да шпионираш. Коя си ти всъщност?

Отговорих:

— Ще ме пуснеш ли да отида в колежа в Хагка?

Тя попита:

— Защо?

— Там има учени, нали? Трябва да говоря с тях.

Това й се стори смислено и тя издаде звука „Мх“ — който изразява съгласие.

— Може ли с мен да дойде и приятелят ми?

— Имаш предвид Шаск?

За момент и двете бяхме озадачени. Тя не очакваше една жена да нарече „приятел“ един мъж, а аз не смятах, че Шаск ми е приятелка. Тя е много млада и не я вземам сериозно.

— Имах предвид Каза, мъжа, с когото дойдох.

— Мъж? В колежа? — удиви се тя. Изгледа ме и попита: — Откъде си всъщност?

Въпросът беше основателен, не беше зададен враждебно или предизвикателно. Ще ми се да имаше как да й отговоря, но все повече се убеждавам, че можем да навредим много на тези хора. Боя се, че тук сме изправени пред Избора на Резехаванар.

Екхау плати пътуването ми до Хагка, а Шаск дойде с мен. Когато се замислих, установих, че Шаск, разбира се, е моя приятелка. Тъкмо тя ме отведе в майкодома и убеди Екхау и Азман, че е техен дълг да проявят гостоприемство. Тъкмо тя се грижеше за мен през цялото време. Само че беше толкова конвенционална във всичко, което правеше и говореше, че не си бях дала сметка колко радикално всъщност е състраданието й. Когато опитвах да й благодаря, докато малкото ни автобусче пърпореше по шосето към Хагка, тя отговаряше с обичайните си изрази: „О, ние сме от едно семейство“ и „Хората трябва да си помагат“, и „Никой не може да живее сам“.

— Жените никога ли не живеят сами? — попитах я, защото всички, с които се запознах, бяха или в майкодом, или в дъщердом, дали по две, или в голяма фамилия като на Екхау, която е от три поколения — пет възрастни жени, три от дъщерите им живеят с тях, и четири деца — момче, над което всички треперят и което глезят невероятно, и три момичета.

— Живеят — отговори Шаск. — Ако не искат съпруги, може да са сами. И старите жени, когато съпругата им умре, понякога живеят сами, докато умрат и те. Обикновено отиват да живеят в дъщердом. В колежа една вев винаги има място за усамотение.

Може да е конвенционална, но Шаск винаги се стреми да отговаря на въпросите сериозно и изчерпателно. Обмисля отговорите си. Безценна е като осведомител. Също така улеснява живота ми, като не пита откъде съм. Взех това за липса на любопитство у човек, който е солидно вкоренен в неподлежащ на съмнение начин на живот, и за егоцентричността на младата възраст. Сега разбирам, че е деликатност.

— Вев е учител?

— Мх.

— И учителите в колежа са много уважавани?

— Това означава вев. Затова наричаме майката на Екхау вев Какау. Не е учила в колеж, но е мислещ човек, учила се е от живота, има много на какво да ни научи.

Значи уважение и преподаване са едно и също нещо, и единственото почтително обръщение, което съм чула жени да използват към други жени, означава учител. Тоест, като учи мен, младата Шаск уважава себе си? И/или печели моето уважение? Това хвърля различна светлина върху обществото, което наблюдавам, в което важното нещо е богатството. Задедр, сегашният кмет на Реха, е уважавана заради демонстративния показ на притежания. Но не я наричат вев.

Казах на Шаск:

— От теб научих толкова много. Мога ли да те наричам вев?

Колкото беше поласкана, толкова се и смути, сгърчи се от неудобство, отговори:

— О, не, не, не, не, не!

После добави:

— Ако някога пак дойдеш в Реха, много ми се иска да имам любов с теб, Юде.

— Мислех, че си влюбена в отец Зедр! — изтърсих.

— О, така е — потвърди тя с онова въртене на очите и разтопения вид, който добиват, когато говорят за отци оплодители. — Ти не си ли? Само си помисли какво ще е да те ебе той. О! Цялата се подмокрям, като си го помисля! — Усмихна се и потрепери. На свой ред, аз се смутих и изглежда, е проличало. — Не го ли харесваш? — попита тя с наивност, която трудно издържах. Държеше се като глупаво девойче, а знам, че не е такава. — Само че никога няма да мога да си го позволя — добави и въздъхна.

Значи, искаш да минеш тънко с мен, казах си злобно.

— Ще спестявам пари — обяви тя след малко. — Мисля, че искам да родя бебе следващата година. Разбира се, не мога да си позволя отец Зедр, той е велик шампион, но ако не отида на игрите в Кадаки тази година, ще мога да спестя достатъчно за истински добър отец в нашата ебалня, може би майстор Росра. Иска ми се — знам, че е глупаво, но ще го кажа въпреки това, — иска ми се, ти да му станеш любовна майка. Знам, че не можеш — трябва да отидеш в колежа. Просто исках да ти го кажа. Обичам те.

Пое дланите ми, притегли ги до лицето си, притисна ги към очите си за момент, после ме пусна. Усмихваше се, но сълзите й останаха по ръцете ми.

— О, Шаск! — изпъшках, стъписана.

— Няма проблем — отвърна тя. — Трябва да поплача минутка.

И го направи. Плака открито, свита, кършеше ръце, тихо виеше. Потупах я по рамото и се почувствах невероятно засрамена от себе си. Другите пътнички се озъртаха и издаваха тихи съчувствени звуци. Една възрастна жена се обади:

— Точно така, така трябва, мила!

След няколко минути Шаск престана да плаче, избърса носа и лицето си с ръкав, пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. — Усмихна ми се. — Шофьор! — извика. — Трябва да пишкам. Може ли да спрем?

Шофьорът, напрегната на вид жена, изръмжа нещо, но спря автобуса на открито, обрасло с бурени място. Шаск и една друга жена слязоха и уринираха в бурените. В общество, което в ежедневието си на практика има само един пол, много действия са завидно опростени. И което може би — не съм сигурна в това, но тогава ми мина през ум, докато аз самата бях засрамена от себе си — не изпитва срам.

 

 

34/245 (диктуван текст). Все още нямам вест от Каза. Мисля, че постъпих правилно, като му дадох ансибъла. Надявам се да поддържа връзка с някого. Ще ми се да беше с мен. Искам да знам какво става в замъците.

Сега, когато видях игрите в Реха, разбирам по-добре. На всеки зрял мъж се падат по шестнайсет зрели жени. Едно зачатие на около шест от тях е с мъжки пол, но многото нежизнеспособни мъжки ембриони и неуспешни раждания на момчета ги свеждат до едно на шестнайсет, когато достигнат пубертета. Предците ми, изглежда, наистина са се забавлявали, когато са си играли с хромозомите на тези хора. Изпитвам вина, въпреки че се е случило преди милион години. Трябва да се науча да живея без срам, но е по-добре да не забравям единственото добро приложение на чувството за вина. Както и да е. Един сравнително малък град като Реха има общ замък с други градове. Объркващият спектакъл, на който ме заведоха на десетия ден от спускането ми, беше усилието на замъка Ауага да запази мястото си в класирането за Голямата игра срещу замък от севера, но за жалост загуби. Това означава, че отборът на Ауага няма да може да участва в Голямата игра тази година във Фадра, град на юг оттук, след която се излъчват победителите, които ще участват в още по-голямата Голяма игра в Заек, където се събират хора от целия континент — стотици състезатели и хиляди зрители. Гледах холозаписи от миналогодишната Голяма игра в Заек. Участвали са 1280 играчи, както твърдеше коментарът, в игра са влезли четиридесет топки. На мен това ми прилича на огромен хаос. Такава е представата ми за битка между две невъоръжени армии, но, както разбирам, нужни са умения и стратегия. Всички членове на победилия отбор получават специална титла за годината и още една за цял живот, и носят слава на замъците си и на градовете, които ги поддържат.

Вече добивам някаква представа как функционира всичко това, виждам системата отвън, защото колежът не поддържа замък. Хората тук не са вманиачени на тема спорт, атлети и секси отци, както бяха младите жени от Реха, а и някои от по-възрастните. Това е нещо като задължителна мания. Подкрепяй своя отбор, насърчавай своите храбри мъже, обожавай местния си герой. Има смисъл. Предвид положението им, те имат нужда от силни, здрави мъже за ебалнята си. По този начин социалната селекция подкрепя естествената. Аз обаче се радвам, че се отдалечих от брътвежите, припадъците и плакатите с мускулести типове с огромни пениси и погледи като за спалня.

Направих Избора на Резехаванар. Избрах опцията „По-малко от истината“. Шоград и Скодр, а и останалите учители, ние бихме ги нарекли професори, са интелигентни, образовани хора, напълно способни да схванат концепцията за пътуване в космоса и така нататък, да вземат решения за технологични иновации и така нататък. Ограничавам отговорите си на техните въпроси до технологиите. Оставям ги да си мислят, както повечето хора естествено си мислят, особено хората от монокултурна среда, че нашето общество е до голяма степен като тяхното. Когато разберат по какво се различава, ефектът ще е революционен, а аз нямам правомощия, причина или желание да причинявам такава революция на Сегри.

Дисбалансът между половете е създал общество, в което, доколкото мога да съдя, мъжете се ползват с всички привилегии, а жените държат цялата власт. Очевидно това е стабилна система. Според техните разкази издържала е най-малко две хилядолетия, а вероятно и много повече под една или друга форма. Ала контактът с нас, ако се запознаят с човешката ни норма, би я дестабилизирал бързо и с катастрофални последствия. Не знам дали мъжете биха се вкопчили в привилегированото си положение, или биха поискали свобода, със сигурност обаче жените не биха се отказали лесно от властта си, а сексуалната им система и родовите връзки несъмнено ще рухнат. Дори да научат как да променят генетичната програма, която им е била наложена, ще минат няколко поколения, докато се възстанови нормалното разпределение на половете. Не мога аз да бъда шепотът, който ще освободи лавината.

 

 

34/266 (диктуван текст). Скодр не стигна доникъде с мъжете от замъка Ауага. Налагаше се да прави проучванията си много внимателно, защото можеше да изложи Каза на опасност, ако им разкрие, че е чужденец или уникален в някакво отношение. Биха го приели като претенция за превъзходство, която задължително щеше да му се наложи да защити в изпитания за сила и умения. Доколкото мога да разбера, йерархията в замъка е строга рамка и мъжете се придвижват нагоре или надолу по нея в зависимост от това, дали печелят задължителните или незадължителните изпитания. Спортовете и игрите, които жените гледат, са само върхът на безкрайна поредица състезания, провеждани в самите замъци. Като необучен възрастен мъж, Каза би бил в много неизгодна позиция в такива състезания. Единственият начин да се измъкне от тях, каза ми тя, би бил да се преструва на болен или луд. Смята, че може и да го е направил, защото все пак е жив. Но успя да открие само тази информация: „Мъжът, изхвърлен край Теха-Реха, е жив“.

Макар че жените хранят, подслоняват, обличат и поддържат господарите на замъка, очевидно е, че приемат неотзивчивостта им за нещо нормално. Тя беше доволна дори и на тази малка информация. Както и аз.

Трябва да измъкнем Каза от замъка. Колкото повече слушам от Скодр за обичаите им, толкова по-опасно ми се струва да остане там. В ума ми се върти „глезени лигльовци“, но тези мъже всъщност много приличат на войниците в тренировъчните лагери на милитаристите. Само че тук тренировките никога не свършват. Като печелят изпитанията, получават всевъзможни рангове и титли, които са от рода на „генералите“ и другите наименования, които милитаристите дават на своите властови нива. Някои от тези „генерали“, „господари“, „майстори“ и т.н., са спортни идоли, любимците на ебалните, като онзи, когото обожаваше горката Шаск. Ала с напредването на възрастта те често разменят славата сред жените за власт върху мъжете и се превръщат в тирани в замъка си, като командват „по-нископоставените“ мъже, докато не ги свалят и изритат. Старите отци, както изглежда, често живеят сами в малки къщи извън главния замък и ги смятат за смахнати и опасни — подивели мъжки индивиди.

На пръв поглед този живот е жалък. След единайсетата им година им е позволено само да се състезават в различни игри и спортове в замъка, и да се конкурират в ебалните, след като навършат петнайсет — за пари, за брой сношения и така нататък. Нищо друго. Няма варианти. Няма възможности за замяна на едно с друго. Никакви умения за творчество. Никакво пътуване, освен за участие в големите игри. Не са допускани в колежите, за да добият някаква свобода на ума. Попитах Скодр защо не е възможно един умен мъж поне да учи в колежа, а тя отговори, че ученето се отразява зле на мъжете — притъпява чувството им за чест, отпуска мускулите им и ги прави импотентни.

— Каквото отива в мозъка — каза ми тя, — идва от тестисите. Мъжете трябва да се предпазват от образование за тяхно собствено добро.

Опитвах да съм „като водата“, както съм обучена, но изпитвах отвращение. Вероятно го е доловила, защото след известно време ми каза за „тайния колеж“. Някои от жените в колежите предават нелегално информация в замъците. Нещастниците се събират, за да се учат един друг. В замъците хомосексуалните отношения между момчетата под петнайсет се насърчават, но официално не се толерират сред възрастните мъже. Тя ми каза, че тайните колежи често се ръководят от хомосексуалните мъже. Трябва да се крият, защото, ако ги хванат да четат или да обсъждат идеи, ще бъдат наказани от техните господари или майстори. От тайните колежи, добави Скодр, били дошли някои интересни работи, макар че се замисли, преди да даде примери. Един път мъж успял да предаде навън интересна математическа теорема, а друг път художник показал пейзажи, които били оценени високо от професионалисти в изкуството, въпреки примитивната техника. Не можа да си спомни имената им.

Изкуствата, науките, цялото познание, професионалните умения — всичко това е хагиад, или квалифицирана работа. Тези неща се преподават в колежите, където няма факултети, а специалистите са малко. Преподаватели и студенти разменят местата и специалностите си през цялото време, така че да си известен учен в една област не означава, че не може да си студент в друга. Скодр е вев по физиология, пише пиеси, но също така учи история при една от преподавателките по тази дисциплина. Мисленето й е аргументирано, живо и смело. Моето училище на Хаин има какво да научи от този колеж. Това е чудесно място, пълно със свободни умове. Умове обаче само от един пол. Оградена свобода.

Надявам се Каза да е намерил таен колеж или някакъв друг начин да оцелее в замъка. Той е силен, но тукашните мъже са обучавани с години заради игрите, в които участват. И голяма част от тези игри са свързани с насилие. Жените казват, не се тревожи, не оставяме мъжете да се избиват помежду си, предпазваме ги, те са нашите съкровища. Но на холозаписите съм виждала как изнасят мъже със сътресение след състезанията им по бойни изкуства, при които се хвърлят взаимно по впечатляващ начин. „Само неопитните бойци получават рани.“ Много успокояващо, няма що. Освен това се борят с бикове. А в мелето, което наричат Голямата игра, съвсем умишлено си чупят глезените и краката един на друг. „Какъв герой е, ако не куца?“ — казват жените. Може би това е най-безопасното нещо — да ги оставиш да ти счупят крака, така че да не се налага повече да доказваш какъв герой си. Какво ли още се е наложило на Каза да доказва?

Помолих Шаск да ме осведоми, ако чуе да е посещавал ебалнята в Реха. Замъкът Ауага обслужва (това е думата, която използват, същата, която използват и за биковете си) четири града, така че могат да го изпратят във всеки от тях. По-вероятно не все пак, защото мъжете, които не побеждават в състезанията, не посещават ебалните. Само шампионите. И момчетата между петнайсет и деветнайсет, които по-възрастните жени наричат дипида, животински бебета — кутре, коте, агънце. Използват дипида за удоволствие. Плащат за шампион само когато отиват в ебалните, за да забременеят. Каза обаче е на трийсет и шест — не е кутре, коте или агънце. Той е мъж, а това място е кошмарно за мъжете.

Каза Агад е бил убит. Господарите на замъка Ауага най-накрая разкриват този факт, но не и обстоятелствата. Година по-късно Веселие се свързва с кораба си и заминава от Сегри за Хаин. Препоръката й е тази планета да се следи и избягва. Стабилите обаче решават да изпратят нова двойка наблюдатели, този път жени, мобилите, Алее Иу и Зерин У. Те прекарват на Сегри осем години, след третата като първи мобили. Иу остава като посланик още петнайсет години. Те определят Избора на Резехаванар като „грялата истина, но бавно“. Поставено е ограничение до двеста посещения от външни светове. През следващите няколко поколения хората от Сегри, привикнали с чуждото присъствие, разглеждат собствените си възможности като членове на Екумена. Предложенията за планетарен референдум по въпроса за генетична промяна са изоставени, тъй като гласовете на мъжете ще са незначителен брой, ако гласовете на жените не бъдат ограничени по някакъв начин. Към датата на този доклад на Сегри не е предприета някаква значима генетична промяна, при все че местните са научили и прилагат различни компенсаторни техники, които са довели до по-висока пропорция на мъжкото население, която сега е около 12: 1.

Следващият текст е мемоар, предаден на посланик Ерито от мисията във Вее през 93/1569 от жена, живееща в региона Уш на Сегри.

Настояваш, скъпа приятелко, да ти кажа всичко, което бих искала хората от други светове да научат за живота ми и за моя свят. Това не е лесно! Искам ли някой някъде да знае каквото и да било за моя живот? Знам колко странни се струваме на всички останали, на расите, в които половете са едно към едно. Знам, че ни смятат за изостанали, провинциални, дори перверзни. Може би след още няколко десетилетия ще решим да се променим. Тогава няма да съм жива. Не мисля и че бих искала да съм. Харесвам своя народ. Харесвам нашите сурови, горди, красиви мъже. Не искам да станат като жени. Харесвам нашите честни, силни, щедри жени, не искам да станат като мъжете. И все пак виждам, че сред вас всеки мъж има свое собствено аз и своя природа, всяка жена също, а на мен ми е трудно да определя какво ми се струва, че ще загубим.

Когато бях дете, имах брат, година и половина по-малък от мен. Името му беше Иту. Майка ми отишла в града и платила петгодишни спестявания за отеца ми, майстор шампион по танци. Отецът на Иту беше възрастен тип от нашата селска ебалня. Наричаха го майстор Провал. Никога не е бил шампион по нищо, не беше зачевал деца с години и беше доволен, че може да ебе без пари. Майка ми се смееше, когато си спомняше — още кърмела мен, не използвала предпазно средство и му дала бакшиш два медника! Когато открила, че е бременна, побесняла. Когато я изследвали и установили, че плодът е мъжки, още повече се ядосала, защото трябвало да чака, както казвали, спонтанен аборт. Иту обаче се роди здрав и нормален и тя дала на стареца двеста медника — всички пари, които имала.

Той не беше деликатно дете, както повечето бебета момчета, но пък как може да не предпазваш и да не се грижиш за момче? Не помня момент, в който да не съм треперела за Иту, и съвсем ясно помнех какво трябва и какво не трябва да прави моето малко братче, опасностите, от които трябва да го опазя. Гордеех се с отговорността си и бях суетна, защото трябваше да се грижа за брат. В селото ми тогава нямаше нито един майкодом, в който все още да живее син.

Иту беше прекрасно дете — звезда. Имаше мека, пухкава коса, която често се среща в нашия район Уш, и големи очи. По природа беше мил и весел, и много умен. Другите деца го обичаха и винаги искаха да си играят с него, ала той и аз бяхме най-щастливи, когато си играехме сами — дълги, сложни игри на въображението. Имахме стадо от дванайсет глави добитък, които една старица от селото беше издялала от кора на кратуна за Иту — хората непрекъснато му подаряваха разни неща, — и те участваха в най-любимата ни игра. Добитъкът ни живееше в страна, наречена Шуш, където се случваха страхотни приключения — катерене по планини, откриване на нови земи, плаване по реки и така нататък. Както във всяко стадо, например нашето селско стадо, старите крави бяха водачки. Бикът живееше отделно. Другите мъжки бяха скопени. Телетата търсеха приключения. Нашият бик посещаваше церемониално кравите, за да ги обслужи, а после можеше да отиде да се бие с мъжете в замъка Шуш. Направихме замъка от глина, а мъжете — от клечки, но бикът винаги побеждаваше и правеше мъжете от клечки на парчета. Понякога събаряше и целия замък. Най-добрите ни истории обаче ставаха с две телета. Моето се казваше Оп, а на брат ми — Ути. Веднъж нашите телета герои преживяваха страхотно приключение в потока, който тече покрай нашето село, и лодката им избяга от нас. Намерихме я, спряла в един пън, далече надолу по течението, където потокът беше дълбок и бърз. Моето теле още беше в лодката. И двамата се гмуркахме и търсихме, но така и не открихме Ути. Беше се удавила. Добитъкът на Шуш й устрои грандиозно погребение, а Иту плака горчиво.

Брат ми тъгуваше за малкото теле играчка толкова дълго, че помолих краварката Джерджи да ни позволи да работим за нея, защото си помислих, че ако сме с истински добитък, Иту може и да се успокои. Тя се зарадва, че ще има двама безплатни помощници (когато майка научи, че вече работим, накара Джерджи да ни плаща по четвърт медник на ден). Яздехме две големи добродушни крави, а седлата бяха толкова големи, че Иту можеше да се изляга на неговото. Всеки ден извеждахме стадо от двегодишни телета в пустинята, за да пасат едта, която расте още повече, когато я пасат животните. От нас се очакваше да не допускаме добичетата да се загубят, да тъпчат бреговете на потоците, а когато трябваше да преживят изяденото, да ги събираме на място, където изпражненията им да наторяват полезни растения. Повечето работа вършеха двете стари ездитни крави. Майка дойде, провери какво правим и реши, че всичко е наред и че да сме в пустинята по цял ден определено е полезно за здравето ни.

Обичахме нашите големи ездитни крави, но те бяха сериозни и отговорни, до голяма степен като възрастните в нашия майкодом. Телетата бяха нещо друго. Всички бяха ездитна порода, разбира се, не от висока класа, а просто селски добичета, но се хранеха с едта, така че бяха охранени и много игриви. С Иту ги яздехме на гол гръб, с юзда от въже. В началото винаги приключвахме по гръб, загледани в копитата и опашките на бягащите телета. Към края на годината вече бяхме добри ездачи и се заехме да учим животните на трикове, да се изкачват по хълмове в пълен галоп и да правим акробатична езда. Иту обучи едно тригодишно теле с подобни на лира рога и двамата танцуваха като най-добрите акробати от замъците, които бяхме гледали по холовизията. Нямаше как да пазим уменията си само за себе си в пустинята. Започнахме да се показваме на другите деца, канехме ги да идват до Солените извори, за да гледат нашето Голямо ездитно представление. И, естествено, възрастните също научиха за него.

Майка ми беше смела жена, но играта ни се оказа твърде много дори за нея. Скара ми се:

— Доверих ти се да се грижиш за Иту! Ти предаде доверието ми!

Всички останали говореха, че съм изложила на опасност безценния живот на едно момче, мускала на надеждата, съкровищницата на живота и така нататък, но най-много ме заболя от думите на майка ми.

— Аз се грижа за Иту и той се грижи за мен — отговорих със страстта на справедливостта, която е присъща на децата, рожденото право, което рядко зачитаме. — И двамата знаем кое е опасно и не правим глупави неща, познаваме животните си и разучаваме всичко заедно. Когато отиде в замъка, ще му се налага да прави далеч по-опасни номера, така поне ще се научи на един от тях. А и там всичко ще прави сам. Сега сме заедно. И не съм предала доверието ти.

Майка ни ни изгледа. Аз бях почти на дванайсет, а Иту — на десет. Тя седна на земята и започна да плаче с глас. С Иту отидохме при нея, прегърнахме я и също се разплакахме. Иту каза:

— Няма да отида. Няма да отида в проклетия замък. Не могат да ме накарат!

И му повярвах. И той си вярваше. Майка ни обаче знаеше друго.

Може би някой ден ще е възможно едно момче да избира живота си. Сред вашите народи мъжкото тяло не предопределя съдбата на човека, нали? Може би един ден така ще стане и тук.

Нашият замък, Хиджега, разбира се, следеше какво става с Иту още от раждането му. Веднъж годишно майка ни им изпращаше медицински доклад за него, а когато стана на пет, майка и нейните съпруги го отведоха там за церемониалното Потвърждение. Иту се почувства смутен, отвратен и поласкан. Прошепна ми тайно:

— Дойдоха много старци, които миришеха странно и ме накараха да си сваля дрехите, а после с едни неща за мерене ми измериха пишката! И казаха, че била много добра. Бивало си я. Какво става, когато оплодиш? — Това не беше първият въпрос, на който не можех да му отговоря, и както обикновено съчиних отговор: — Да оплодиш, значи да имаш бебета. — И това в определен смисъл не беше далече от истината.

Някои замъци, казвали са ми, подготвят момчетата от девет и десетгодишна възраст за Скъсването, ухажват ги с посещения на по-големи момчета, билети за игрите, обиколки на парка и постройките, така че, когато навършат единайсет, да отидат в замъка с готовност и желание. Но при нас, в „задръстените“ села в края на пустинята, нещата стават по стария начин. Освен при Потвърждението, момчетата нямат никакъв контакт с мъже до единайсетата си година. На този рожден ден всички, които са познавали дотогава, ги отвеждат до портата и ги предават на непознатите, с които ще прекарат целия си живот по-нататък. И мъжете, и жените са вярвали и още вярват, че това абсолютно скъсване с миналото изгражда мъжа.

Вев Ушиги, която бе родила син, имаше внук и беше служила като кмет пет или шест пъти, и беше много ценена, нищо че нямаше много пари, чу Иту да казва, че няма да отиде в проклетия замък. На следващия ден тя дойде в нашия майкодом и поиска да поговори с него. Той ми сподели какво му е казала. Не го убеждавала и увещавала. Обяснила му, че е роден, за да служи на народа си, и има една отговорност — да създава деца, когато стане достатъчно възрастен. И един дълг — да бъде силен, храбър мъж, по-силен и по-храбър от другите мъже, така че жените да го избират за баща на децата си. Казала му, че трябва да живее в замъка, защото мъжете не можели да живеят сред жени. Тогава Иту я попитал:

— Защо да не могат?

— Наистина ли го направи? — зяпнах го аз, възхитена от куража му, защото вев Ушиги беше внушаваща страхопочитание възрастна жена.

— Да. И тя всъщност не ми отговори. Мисли дълго време. Погледна ме, после отклони поглед някъде встрани, после се втренчи в мен продължително и най-накрая каза: „Защото бихме ги унищожили“.

— Но това е безумно — поклатих глава. — Мъжете са нашите съкровища. Защо е казала такова нещо?

Иту, разбира се, нямаше представа. Замисли се дълбоко над думите й и ми се струва, че нищо друго, което би могла да му каже тя, нямаше да го впечатли чак толкова.

След разговор старейшините на селото, майка ни и съпругите й решиха, че Иту може да продължи да се занимава с акробатична езда, защото тя наистина би била полезно умение за него в замъка. Повече обаче нямаше да пасе говедата, нито пък да ходи с мен, когато го правя аз, нито пък да се занимава с някоя от работите, които вършеха децата от селото, или да участва в игрите им.

— Досега си правил всичко заедно с По — казаха му, — но тя трябва да работи заедно с другите момичета, а ти трябва да правиш всичко сам, като мъжете.

Винаги бяха много мили с Иту и строги с нас, момичетата. Ако ни видеха дори само да говорим с Иту, казваха ни да отиваме да се занимаваме със своята работа и да оставим момчето на мира. Когато не слушахме — когато с Иту се измъквахме тайно, за да яздим край Солените извори или просто се криехме в старото си скривалище, долу, край брега на потока, за да си говорим, — с него се отнасяха с ледено мълчание, за да го засрамят, а мен наказваха. Цял ден заключена в избата на старата фабрика за обработка на фибри, която селото използваше като затвор. Следващия път — два дни. Третия път, когато ни хванаха сами заедно, ме затвориха за десет дни. Млада жена на име Ферск ми носеше храна един път на ден, грижеше се да имам достатъчно вода и следеше да не се разболея, но не ми говореше — винаги така наказваха провинилите се по селата. Вечер чувах как другите деца минават по улицата. Най-после се стъмваше и можех да спя. Нямах какво да правя по цели дни — никаква работа, нищо, за което да мисля, освен за презрението и негодуванието, с които се отнасяха към мен, защото съм предала доверието им, и за несправедливостта да наказват само мен, а не Иту.

Когато излязох, се чувствах различно. Сякаш някаква врата в мен се затръшна, докато бях затворена в избата.

Когато се хранехме в майкодома, гледаха с Иту да не сядаме един до друг. Върнах се на училище и на работа. Нямах представа какво прави брат ми по цял ден. Не мислех за него. До рождения му ден оставаха само петдесет дни.

Една вечер си легнах и под глинената възглавница открих бележка: край потока, до-чера. Иту не умееше да пише правилно. Бях го научила малко, тайно. Изплаших се и се ядосах, но изчаках един час, докато всички заспят, станах и се промъкнах вън, във ветровитата звездна нощ, изтичах до потока. Беше към края на сухия сезон и в коритото почти нямаше вода. Иту вече ме чакаше, обвил с ръце коленете си, тъмно петно на фона на напуканата кал край водата.

Първото, което направих, беше да се сопна:

— Искаш да ме заключат пак ли? Заплашиха ме, че следващият път ще е за трийсет дни!

— Мен ще ме заключат за петдесет години — каза той, без да ме погледне.

— И аз какво да направя? Така стоят нещата! Ти си мъж. Трябва да правиш каквото правят мъжете. А и няма да те заключат. Ще участваш в игрите, ще идваш в селото да обслужваш и така нататък. Дори нямаш представа какво е да те заключат!

— Искам да отида в Серада — каза Иту много бързо, с блеснали очи. — Можем да отидем с ездитните крави до автобусната спирка в Реданг, спестил съм пари, имам двайсет и три медника, ще стигнат за автобуса до Серада. Кравите ще се върнат сами, ако ги пуснем.

— И какво ще правиш в Серада? — попитах пренебрежително, но и с любопитство. Никой от селото не беше пътувал до столицата.

— Там са хората от Екамена — отговори той.

— Екумена — поправих го. — И какво от това?

— Могат да ме вземат със себе си — каза Иту.

Почувствах се странно, когато го изрече. Все още бях ядосана и изпълнена с гняв, но нещо в мен се надигна като тъмна вода.

— И защо да го правят? За какво им е да говорят с някакво си малко момче? Как ще ги откриеш? Двайсет и три медника и бездруго са малко. Серада е много далече. Това е много глупава идея. Не бива да го правиш.

— Мислех си, че би дошла с мен — каза Иту. Гласът му беше по-мек, но не трепереше.

— Не мога да извърша такава глупост — заявих ядосано.

— Добре — кимна той. — Но няма да ме издадеш. Нали?

— Не няма! — троснах се. — Ала не можеш да избягаш, Иту! Няма начин. Това ще бъде… ще бъде безчестно.

Когато отговори този път, гласът му трепереше.

— Все ми е едно. Не ме интересува честта, искам да съм свободен!

И двамата се разплакахме. Седнах край него, прегърнахме се, както правехме обикновено, поплакахме си. Не много. Не бяхме свикнали да плачем.

— Не можеш да го направиш — прошепнах му. — Няма да успееш.

Кимна, съгласен с мъдростта ми.

— Няма да е толкова зле в замъка — уверих го.

Той се отдръпна от мен, съвсем малко.

— Ще се виждаме — добавих.

Той само попита:

— Кога?

— На игрите. Ще мога да те гледам. Сигурна съм, че ще си най-добрият ездач и акробат. Ще спечелиш всички награди и ще станеш шампион.

Той кимна покорно. Знаеше, а и аз знаех, че съм предала любовта ни и рожденото ни право на справедливост. Знаеше, че за него няма надежда.

Това беше последният път, когато разговаряхме сами, и един от почти последните пъти, когато изобщо разговаряхме.

Иту избяга десетина дни след това. Взе ездитната крава и пое към Реданг. Откриха го лесно и го върнаха в селото още преди да се спусне нощта. Не знам дали си е помислил, че аз съм го издала. Толкова се срамувах, че не го придружих, че не можех да го погледна. Странях от него — вече не беше нужно да ме държат настрана. Той също не направи опит да ме заговори.

Започваше пубертетът ми и първата ми кръв дойде през нощта преди рождения ден на Иту. Консервативните замъци като нашия не допускат жени в менструация да доближават портите, така че, когато правеха Иту мъж, аз стоях далече назад с още няколко момичета и жени, и не видях много от церемонията. Мълчах, докато другите пееха, гледах мръсотията в краката си и новите си сандали, и краката си в сандалите, чувствах болката и дърпането в утробата си и тайното движение на кръвта. Тъгувах. Още тогава знаех, че тази скръб ще е с мен през целия ми живот.

Иту влезе и портите се затвориха.

Стана млад шампион по акробатична езда и в продължение на две години, когато навърши осемнайсет и деветнайсет, идваше няколко пъти да обслужва селото ни, но аз не го видях. Една от приятелките ми се съвкупявала с него и веднъж започна да ми разказва колко мил бил, защото мислеше, че искам да го чуя, но аз я накарах да млъкне и си тръгнах, пламнала от сляпа ярост, която и за двете ни беше непонятна.

Размениха го в замък на източното крайбрежие, когато страна на двайсет. Когато се роди дъщеря ми, му писах, но той не отговори на писмата ми.

Не знам какво ти казах за моя живот и моя свят. Не знам дали това искаш да знаеш. Но това е, което трябваше да ти кажа.

Следва къс разказ, писан през 93/1586 от популярна писателка от град Адр, Сем Граджи. Класическата литература на Сегри се състои предимно от бяла поезия и драма. Класическите поеми и пиеси са били писани колективно в оригиналните си версии, а понякога и от преписвачи от по-късни поколения, обикновено анонимни. Запазването на оригиналния текст не се е ценяло особено, тъй като творчеството се е смятало за продължаващ процес. Вероятно под влияние на Екумена индивидуални писатели от края на шестнайсети век започват да пишат къси разкази в проза, историческа и художествена литература. Жанрът става популярен, особено в градовете, макар и да не успява да се сдобие с огромната публика на класическия епос и пиесите. Буквално всички познават сюжетите и знаят наизуст множество цитати от епоса и пиесите, и почти всяка възрастна жена е гледала или е участвала в сценично изпълнение на няколко такива. Те са един от основните унифициращи фактори на сегрианската монокултура. Разказите в проза, прочетени в мълчание, служат до голяма степен като средство, чрез което културата може да подложи на съмнение самата себе си, нещо като инструмент за морална самооценка. Консервативно настроените жени на Сегри не одобряват жанра, смятат го за антагонистичен на структурата на тяхното общество, основано на сътрудничеството и взаимопомощта. Художествената литература не е включена в учебните програми на литературните факултети на колежите и често е била отхвърляна с презрение — „художествените измислици са за мъжете“.

Сем Гриджи публикува три книги с разкази. Нейният прост, директен стил, е характерен за късия разказ от Сегри.