Урсула Ле Гуин
Въпросът за Сегри (4)

Автобиографични бележки на Мобил Ардар Дез

Роден съм в екуменически цикъл 93, година 1641, в Ракедр на Сегри. Ракедр беше мирно, проспериращо, консервативно градче и аз бях възпитан по стария начин — галеното момче на големия майкодом. Всичко бяхме седемнайсет, без да се брои персоналът от кухнята — прабаба, две баби, четири майки, девет дъщери и аз. Бяхме заможни. Всички жени бяха мениджъри или квалифицирани работници в грънчарница в Ракедр — основната индустрия на града. Отбелязвахме всички празници помпозно и жизнерадостно — украсявахме къщата от покрива до основите с флагове за Хилали, правехме фантастични костюми за фестивала на жътвата, на всеки няколко седмици празнувахме нечий рожден ден с подаръци за всички. Бях галено дете, както казах, но не разглезено, струва ми се. Моят рожден ден не беше по-пищен от рождените дни на сестрите ми и ми беше позволено да тичам и да играя с тях, все едно че и аз съм момиче. И въпреки това осъзнавах, както и те, че очите на майките ни ме гледат по друг начин, замислено, резервирано, а понякога, когато станах по-голям, тъжно.

След Потвърждението ми рождената ми майка всяка пролет, в деня за посещения, ме водеше в замъка Ракедр. Портите на парка, които се бяха отворили, за да вляза сам (и изпълнен с ужас) за Потвърждението ми, оставаха затворени, но от стените на парка спускаха стълби, по които аз и още няколко момчета се качвахме, за да седим там сред голям разкош, на възглавници, под сенници, и да гледаме демонстрации на танци, танци с бикове, борби и други спортове на голямото игрално поле зад стените. Майките ни чакаха отвън на огрените от слънцето пейки. При нас сядаха мъже и младежи от замъка и ни обясняваха правилата на игрите, сочеха ни качествата на един или друг танцьор или борец, отнасяха се с нас сериозно и ни караха да се чувстваме важни. Това ми беше много приятно, но веднага щом слезех от стената и тръгнех към дома, чувството изчезваше като съблечен костюм, като изиграна роля в пиеса. И продължавах с работата и игрите в майкодома при семейството ми, с истинския живот.

Когато станах на десет, започнах да посещавам класа за момчета в центъра на града. Този клас беше създаден преди четиридесет или петдесет години, като преход между майкодома и замъка, но нашият замък под давлението на едно много реакционно управление неотдавна се бе оттеглил от проекта. Господарят Фасау забрани на мъжете си да ходят където и да било извън замъка, освен само до ебалните, и то в затворени коли, и изискваше да се връщат призори. Така че мъже нямаха възможност да преподават в класа. Градските жени, които опитваха да ми кажат какво да очаквам, когато отида в замъка, всъщност не знаеха много повече от мен самия. Колкото и да бяха добри намеренията им, те най-вече ме плашеха и объркваха. Но пък страхът и объркването бяха всъщност подходяща подготовка.

Не мога да опиша церемонията Скъсване. Наистина не мога. Мъжете на Сегри в онези дни имаха едно предимство — знаеха какво представлява смъртта. Всички те вече бяха умирали, преди да умре тялото им. Бяха се обръщали назад, към живота си преди това, към лицата и местата, които бяха обичали, и бяха скъсвали с тях при затръшването на портата.

По време на моето Скъсване нашият малък замък беше вътрешно разделен на колежани — либерална фракция, останала от режима на господаря Ишог, и традиционалисти — една по-млада, но много консервативна фракция. Когато попаднах в замъка, пропастта между двете вече беше катастрофално дълбока. Управлението на господаря Фасау беше станало сурово и ирационално. Управляваше чрез корупция, насилие и жестокост. Всички ние, които живеехме там, бяхме, разбира се, повлияни и щяхме да бъдем унищожени, ако не беше силната и постоянна морална съпротива, съсредоточена около Рагаз и Кохадрат, протежета на господаря Ишог. Двамата бяха открити партньори. Техни последователи бяха всички хомосексуалисти в замъка, както и немалко от другите мъже и по-големите момчета.

Първите ми дни и месеци в общежитието на новаците бяха дни на озадачаващо раздвоение — тероризиране, омраза, срам, защото момчетата, прекарали там няколко месеца или година повече от мен, бяха поощрявани да тормозят новодошлите, за да ги направят мъже; и утеха, благодарност, любов, защото момчетата, попаднали под влиянието на колежаните, ми предлагаха тайно приятелство и закрила. Помагаха ми в игрите и състезанията, а вечер ме вземаха в леглата си — не за секс, а за да ме предпазят от сексуалните насилници. Господарят Фасау ненавиждаше хомосексуалността сред възрастните и беше готов да възстанови смъртното наказание, ако Градският съвет разреши. Макар и да не смееше да накаже Рагаз и Кохадрат, налагаше странни и ужасяващи физически мъчения за доброволна любов между по-големи момчета — уши, нарязани на ивици, пръсти, пронизани през нокътя с нажежени до червено железни халки. Въпреки това той поощряваше по-големите момчета да изнасилват единайсет– и дванайсетгодишните — смяташе го за белег на мъжко поведение. Никой от нас не беше застрахован. Особено се ужасявахме от четирима юноши, по на седемнайсет или осемнайсет години, когато аз отидох там, които наричаха себе си „господарско войнство“. През няколко нощи те нахълтваха в спалното на новаците и си намираха жертва, която изнасилваха групово. Колежаните ни защитаваха, доколкото можеха, като ни заповядваха да отидем в леглата им, където ние плачехме и се бунтувахме шумно, а те се преструваха, че злоупотребяват с нас, смееха се и се подиграваха. По-късно, в тъмнината и тишината, ни утешаваха с бонбони, а понякога, когато пораснахме повече, и с желана любов, нежна и изтънчена в тайнството си.

В замъка няма никакъв личен живот. Казвал съм го на жените, които са искали от мен да им опиша живота в замъка, и те смятаха, че ме разбират. „Ами, всички споделят всичко и в майкодома — казваха ми. — Всички влизат и излизат от стаите, по всяко време. Никога не оставаш сама, ако нямаш апартамент за сама жена.“ Нямаше как да обясня колко различна е свободната, топла общност на майкодома от строгата, преднамерена публичност на ярко осветените спални с по четиридесет легла в общежитията на замъка. Нищо в Ракедр не беше лично — само тайно, само премълчано. Преглъщахме сълзите си.

Израснах. Гордея се донякъде с това, изпитвам благодарност към момчетата и мъжете, които го направиха възможно. Не се самоубих, както постъпиха няколко момчета в онези години, нито пък убих ума и душата си, както постъпиха други, за да оцелее тялото им. Благодарение на майчинските грижи на колежаните — Съпротивата, както започнахме да се наричаме — израснах.

Защо казвам „майчински“, а не „бащински“? Защото в моя свят нямаше бащи. Имаше само оплодители. Не знаех думата баща или бащински. Мислех за Рагаз и Кохадрат като за мои майки. И още е така.

Фасау съвсем полудя с годините и властта му над замъка заприлича на смъртна хватка. „Господарското войнство“ също властваше над всички ни. Бяха доволни, защото все още отборът ни за игрите беше силен — гордостта в сърцето на Фасау — и заради него бяхме в Първа лига, имахме и двама шампиони отци, които бяха много търсени в градските ебални. Всеки протест, който Съпротивата успяваше да предаде на Градския съвет, можеше да се представи като типично мъжко хленчене или резултат на деморализиращото въздействие на чужденците. Отвън Ракедр изглеждаше чудесно. Вижте нашия страхотен отбор! Погледнете нашите шампиони жребци! Жените не гледаха по-дълбоко от това.

Как могат да ни изоставят? — това е викът, който всяко момче от Сегри вероятно надава в сърцето си. Как можа тя да ме остави тук? Не знае ли какво е? Защо не знае? Не иска ли да знае?

— Разбира се, че не — каза ми Рагаз, когато отидох при него, пламнал от справедливо възмущение, след като Градският съвет отказа да приеме петицията ни. — Разбира се, че не искат да знаят как живеем. Защо никога не идват в замъците? Вярно, ние не ги пускаме, така е. Смяташ ли обаче, че бихме могли да ги държим настрана, ако поискат да влязат? Скъпи, ние и те заговорничим помежду си в поддържането на фундамента от невежество и лъжи, на който се крепи нашата цивилизация.

— Нашите майки ни зарязват — възмутих се аз.

— Зарязват ли ни? А кой ни храни, облича, кой ни дава покрив и ни плаща? Ние зависим изцяло от тях. Ако някога станем независими, може би ще успеем да изградим общество върху фундамент от истина.

Неговата визия не достигаше по-далеч от независимостта. Все пак си мисля, че умът му опипваше и по-нататък, към това, което не можеше да види, към тайнствената, неизменна мечта на тялото за взаимност.

Усилията ни гласът ни да се чуе в Съвета не дадоха резултат, освен в самия замък. Господарят Фасау почувства властта си застрашена. Само след няколко дни Рагаз беше заловен от биячите на „господарското войнство“, обвинен в многократни хомосексуални актове и предателски заговори, предаден на съд и осъден от господаря на замъка. Всички бяха свикани на игралното поле, за да видят наказанието. Навършил петдесет и с болно сърце — защото на двайсет е бил състезател и е тренирал повече отколкото трябва, — Рагаз беше завързан гол върху пейка и бит с „дългия господар“ — тежка гумена тръба, пълна с парчета олово. Господарският воин Берхед, който я размахваше, го удряше многократно по главата, бъбреците и гениталиите. Рагаз умря час или два след побоя, в лечебницата.

Същата вечер се оформи Ракедърския бунт. Кохадрат, по-възрастен от Рагаз и съкрушен от смъртта му, не беше в състояние да ни спре, нито да ни ръководи. Визията му беше за истинска съпротива, дългосрочна и без насилие, благодарение на която „господарското войнство“ в края на краищата ще се самоунищожи. Дотогава следвахме тази визия. В онзи момент се отказахме от нея. Изоставихме истината и грабнахме оръжията. „Ще спечелиш според играта си“ — казваше Кохадрат. Ние се бяхме наслушали на тези стари поучения. Повече не можехме да си играем на търпение. Трябваше да победим, веднъж и завинаги.

И го направихме. Победихме. Спечелихме победата си. Господарят Фасау, „господарското войнство“ и биячите бяха изклани, преди полицията да се добере до портата.

Спомням си как онези груби жени крачеха между нас, как гледаха стаите в замъка, които не бяха виждали никога, осакатените трупове, изкормени, кастрирани, обезглавени, господарския воин Берхед, закован за пода, с натикан в гърлото „дълъг господар“, нас, бунтовниците, победителите с кървави ръце и непокорни лица, Кохадрат, когото избутахме напред като наш лидер, наш говорител.

Той мълчеше. Преглъщаше сълзите си.

Жените се скупчиха една до друга, стискаха оръжията си, озъртаха се. Бяха ужасени, смятаха ни за побъркани. Пълното им стъписване най-накрая накара един от нас да проговори — млад човек, Тарск, чийто пръст беше пробит с нажежена до червено желязна халка.

— Те убиха Рагаз — каза той. — Всички те бяха побъркани. Погледнете.

И показа осакатената си ръка.

Шефката на подразделението нареди:

— Никой да не излиза оттук, докато не се разбере какво е станало — и изкомандва жените си да напуснат замъка, парка, да заключат портата зад себе си и да ни оставят с победата ни.

Разпитите и присъдите във връзка с Ракедърския бунт бяха, разбира се, излъчвани публично и събитието се изследва и дискутира и до днес. Моята собствена роля беше умъртвяването на господарския воин Татиди. Трима от нас го притиснахме и го бихме до смърт с тренировъчни бухалки в салона за спорт, където го спипахме.

Спечелихме според играта си.

Не ни наказаха. Изпратиха мъже от няколко замъка, които да поемат управлението на замъка Ракедр. Научиха достатъчно за поведението на Фасау, за да видят причината за бунта ни, но презрението дори на най-либерално настроените от тях беше абсолютно. Не ни третираха като мъже, а като изгубили разум, безотговорни същества, неподлежащ на опитомяване добитък. Ако се обръщахме към тях, те не отговаряха.

Не знам колко време бихме издържали този хладен режим на срам. Само два месеца след бунта Световният съвет прие Закона за отворените врати. Казвахме си един на друг, че това е наша победа, че се е случило заради нас. Но сами не го вярвахме. Окуражавахме се един друг, че сме свободни. За първи път в историята всеки мъж, който искаше да напусне замъка си, можеше да излезе през вратата. Бяхме свободни!

Какво се случи със свободните мъже извън замъците? Никой не беше мислил за това.

Аз бях от онези, които излязоха от замъка още сутринта, в деня, в който законът влезе в сила. Бяхме общо единайсет.

Неколцина, мъже, които не бяха от Ракедр, отидоха в една или друга от ебалните с надеждата да им позволят да живеят там — нямаше къде другаде да отидат. Хотелите и странноприемниците, разбира се, не приемаха мъже. Тези от нас, които бяхме родени в града, се върнахме в майкодомовете си.

Какво е да се върнеш от мъртвите? Не е лесно. Нито за този, който се завръща, нито за неговите хора. Мястото, което си заемал в техния свят, вече е затворено, няма го, запълнено е с натрупани промени, навици, с делата и нуждите на другите. Заменен си. Да се завърнеш от мъртвите означава да си призрак — човек, за когото няма място.

В началото нито аз, нито близките ми разбирахме това. Върнах се при тях на двайсет и една сякаш бях единайсетгодишното момче, което ги е напуснало, и те отвориха обятия да посрещнат онова момче. Но то не съществуваше. Кой бях аз?

В продължение на много време, месеци, ние, бегълците от замъка, се криехме в майкодомовете си. Мъжете от други градове също се прибраха у дома, най-често като измолваха да ги вземе някой пътуващ отбор. В Ракедр останахме седем или осем души, но почти не се виждахме. За мъже нямаше място по улиците. В продължение на стотици години всеки мъж, заловен сам на улицата, е бил арестуван незабавно. Ако излезехме вън, жените бягаха от нас или викаха полицията, или ни обкръжаваха и заплашваха: „Връщайте се в замъка, където ви е мястото!“, „Връщайте се в ебалнята, където ви е мястото!“, „Махайте се от този град!“. Наричаха ни търтеи и наистина нямахме работа, не изпълнявахме никаква функция в общността. Ебалните не ни приемаха да обслужваме, защото нямахме гаранциите за добро здраве и добро поведение от замъка.

Това беше нашата свобода: станахме призраци, безполезни, изплашени, плашещи натрапници, сенки в ъглите на живота. Наблюдавахме живота около нас — работа, любов, износване на деца, получаване и харчене, правене и оформяне, управление и приключения — женски свят, ярък, пълен, истински свят — и там нямаше място за нас. Ние бяхме научени единствено да играем игри и да се унищожаваме един друг.

Майките и сестрите ми си блъскаха главите, знам, за да ми намерят някакво място и приложение в тяхното живо, трудолюбиво домакинство. Старите готвачки, които живееха в къщата, управляваха кухнята ни дълго преди да се родя, така че единственото практическо умение, което бях усвоил в замъка, готвенето, беше излишно. Намираха ми домашни задачи, но всички те бяха нарочно измислени и го знаехме — и те, и аз. Бях готов да се грижа за децата, но една от прабабите много държеше на тази привилегия, а и някои от съпругите на сестрите ми не искаха мъж да докосва бебетата. Сестра ми Падо заговори за възможността да стана чирак в грънчарницата и аз страшно се зарадвах на идеята, обаче мениджърките на фабриката след продължителни дискусии не успяха да постигнат съгласие, дали е допустимо да наемат мъже. Хормоните им ги правели ненадеждни работници, жените работнички щели да се чувстват неловко и така нататък.

Разбира се, холоновините бяха пълни с подобни предложения и дискусии, приказки за непредвидените последици от Закона за отворените врати, за нормалното място на мъжете, за способностите и ограниченията на мъжете, за пола като съдба. Недоволството от Закона за отворените врати беше доста сериозно и ми се струваше, че всеки път, когато гледах холо, виждах някоя жена да говори мрачно за присъщата агресивност и безотговорност на мъжа, за неговата биологична непригодност да участва във вземането на решения, социални или политически. Нерядко и мъже говореха такива неща. Противниците на новия закон бяха ревностно подкрепяни от консерваторите в замъците, които красноречиво настояваха портите да бъдат затворени и мъжете да се върнат на истинското им място — да се стремят към истинската мъжка слава в игрите и ебалните.

Славата не ме изкушаваше след годините в замъка Ракедр. За мен самата дума беше започнала да означава деградация. Недоволствах заради игрите и състезанията, с което озадачавах повечето жени от семейството ми, които обичаха да гледат игрите и борбите, и бяха недоволни единствено че майсторството на повечето отбори беше значително западнало след отварянето на замъците. Недоволствах и заради ебалните, където мъжете се използваха като добитък, бикове за разплод, не като човешки същества. Никога повече нямаше да стъпя там.

— Но, мило момче — каза накрая майка ми, когато една вечер останахме сами, — нима ще прекараш остатъка от живота си без жена?

— Надявам се, не — отговорих.

— Тогава…?

— Искам да имам брак.

Очите й се разшириха. Замисли се за момент, после предположи:

— С мъж?

— Не. С жена. Искам обикновен, нормален брак. Искам да имам съпруга и да бъда съпруга.

Колкото и шокираща да беше идеята за нея, опита да я възприеме. Замисли се, намръщи се.

— Това означава единствено — казах, защото разполагах с много време, през което нямаше какво да правя, освен да размишлявам, — че ще живеем заедно, както всяка друга семейна двойка. Ще създадем наш собствен дъщердом, ще си бъдем верни един на друг и ако имаме дете, аз ще съм негова любяща майка заедно с биологичната. Няма никаква причина да не може да стане така.

— Ами не знам… не познавам такива хора — отвърна майка ми тактично и внимателно, доста нещастна, че трябва да го каже на мен. — Най-напред ще трябва да намериш жена.

— Знам — отвърнах мрачно.

— Такъв проблем за теб е да се срещаш с хора — продължи тя. — Може би, ако отидеш в ебалнята… Не виждам защо собственият ти майкодом да не може да гарантира за теб така, както и замъкът. Можем да опитаме…

Аз обаче отказах категорично. Тъй като не бях сред подлизурковците на Фасау, рядко ми позволяваха да ходя в ебалнята и незначителният ми опит там не беше добър. Млад, неопитен и без препоръки, бях избиран от по-възрастни жени, които искаха играчка. Рутината, с която ме възбуждаха, ме оставяше унизен и ядосан. После ме потупваха, плащаха ми и си тръгваха. Тази изкуствена, механична възбуда и снизходителната им студенина за мен бяха злокобни след нежността на любовниците ми от замъка, които ме защитаваха. Въпреки всичко физически жените ме привличаха много повече, отколкото мъжете когато и да било. Красивите тела на сестрите ми и техните съпруги, които сега бяха непрекъснато около мен, голи или облечени, невинни и чувствени, чудесната тежест, сила и мекота на женските тела ме поддържаха в непрекъсната възбуда. Мастурбирах всяка нощ, фантазирах, че прегръщам сестрите си. Беше непоносимо. И пак бях призрак, бушуваща, копнееща импотентност сред недосегаема реалност.

Започнах да мисля, че ще се наложи да се върна в замъка. Потънах в дълбока депресия, някаква апатия, ледена тъма на ума.

Семейството ми, хора разтревожени и внимателни, заети с делата си, нямаха идея какво да направят за или с мен. Мисля си, че много от тях мислеха в сърцата си, че ще е най-добре, ако се върна в замъка.

Един следобед сестра ми Падо, с която бях най-близък като дете, дойде в стаята ми — бяха разчистили за мен таванско помещение, в което да спя, така че сега имах свое място в буквален смисъл. Завари ме в постоянната ми напоследък летаргия — лежах на леглото и не правех абсолютно нищо. Влезе забързано и с безразличието, с което жените често се отнасят към настроенията и сигналите на околните, седна в долния край на леглото и попита:

— Ей, какво знаеш за мъжа, който е дошъл от Екумена?

Свих рамене и затворих очи. Напоследък ме връхлитаха фантазии за изнасилване. Боях се от нея.

Тя продължи да говори за чужденеца, който, изглежда, беше дошъл в Ракедр, за да изследва бунта ни.

— Иска да разговаря с хора от съпротивата — каза ми тя. — С мъже като теб. Мъжете, които отвориха портите. Каза, че не искали да се изтъкват, сякаш се срамували от това, че са герои.

— Герои! — възкликнах аз. Думата на моя език е в женски род. Отнася се за полубожествените, полуисторически протагонисти на епосите.

— Ти си такъв — настоя Прадо и през престорената й безгрижност проби напрежението. — Пое отговорност в един велик акт. Може да си сгрешил. Сасуме греши в „Основаването на Еммо“, нали оставя Фарадр да бъде убит. Но въпреки всичко тя е герой. Поема отговорността. Както си постъпил и ти. Трябва да отидеш и да поговориш с този чужденец. Да му кажеш какво се случи. Никой всъщност не е наясно какво точно се е случило в замъка. Дължиш ни този разказ.

Сред моите хора това бяха силни думи. „Неразказаната история е майка на лъжата“ — гласи поговорката. Извършителят на всеки забележителен акт се смята буквално за длъжен да го обясни на обществото.

— Че защо да разказвам на чужденец? — попитах аз, готов да защитавам апатията си.

— Защото ще те изслуша — подчерта сестра ми сухо. — Всички ние сме прекалено заети.

Това беше самата истина. Падо беше видяла врата за мен и я бе отворила. И аз минах през нея, когато ми бяха останали сили и разум само колкото да го направя.

Мобил Ноем беше мъж, прехвърлил четирийсетте, дребен, жълто-кафяв, с живи очи, с когото беше много лесно да се разговаря. В началото изобщо не ми се стори мъжествен. Непрекъснато си мислех, че е жена, защото се държеше като жена. Веднага заговори по същество, без никакви хватки за установяване на авторитет или боричкания за позиция, които мъжете от моето общество смятат за задължителни при всякакви взаимоотношения с други мъже. Свикнал бях мъжете вечно да са нащрек, да са неискрени и да си съперничат. Ноем беше прям и възприемчив като жена. Освен това беше проницателен и силен колкото всеки мъж или жена, които познавах, дори Рагаз. Авторитетът му всъщност беше огромен. Но той никога не спекулираше с това. Разполагаше се на авторитета си комфортно и канеше събеседника си да се настани до него.

Аз бях първият от бунтовниците от Ракедр, които го посетиха и разказаха историята ни. Той записа разказа ми, с мое позволение, за да го използва в доклада си за състоянието на нашето общество. Наричаше го „Въпросът за Сегри“. Първото ми описание на бунта отне по-малко от час. Мислех, че съм свършил. Тогава още не познавах неизтощимото желание за знание, за разбиране, за чуване на цялата история, които са характерни за мобилите на Екумена. Ноем задаваше въпроси, аз отговарях. Той теоретизираше и екстраполираше, аз коригирах. Той искаше подробности, аз му ги давах — около историята на бунта, годините преди това, мъжете от замъка, жените от града, моите хора, моя живот — малко по малко, парче по парче, всички фрагменти, бъркотия. Разговарях с Ноем всеки ден, цял месец. Научих, че историите нямат начало и никоя история няма край. Всичко е среда, всичко е хаос. Че една история никога не е истина, но и че лъжата наистина е дете на мълчанието.

Към края на месеца започнах да обичам и да се доверявам на Ноем, и разбира се, да разчитам на него. Разговорите ни се превърнаха в причина за съществуването ми. Опитах да осъзная факта, че той няма да остане дълго в Ракедр. Трябваше да се науча да се справям без него. Като правя какво? Мъжете също можеха да правят неща, имаха начини да живеят, което се доказваше от самото му съществуване. Можех ли обаче да ги открия?

Той ясно си даваше сметка за ситуацията ми и не ми даваше да се оттегля отново в летаргията на страха. Не ме оставяше да мълча. Задаваше ми невъзможни въпроси. „Какво би искал да станеш, ако можеше да станеш каквото и да било?“ — попита ме, както децата се питат едно друго.

Веднъж отговорих разпалено: „Съпруга!“.

Сега знам какво беше онова трепване, което премина по лицето му. Живите му добри очи ме наблюдаваха, погледнаха встрани, пак ме погледнаха.

— Искам собствено семейство — казах. — Не да живея в къщата на майка ми, където винаги ще съм дете. Работа. Съпруга, съпруги, деца, да стана майка. Искам живот, не игри!

— Ти не можеш да родиш дете — отбеляза той внимателно.

— Така е, но мога да съм майка на дете!

— При нас тази дума е от женски род — каза той. — Повече ми харесва, както е при вас… Кажи ми обаче, Ардар, какви са шансовете да се ожениш… да срещнеш жена, готова да направи семейство с мъж? Тук не се е случвало, нали?

Не беше и му го казах. Поне доколкото знаех.

— Мисля, че определено ще се случи — заяви той (увереността му винаги беше неуверена). — Личната цена в началото обаче ще бъде висока. Взаимоотношенията, оформили се в конфликт с негативния натиск на обществото, са подложени на чудовищно напрежение. Много често придобиват защитни рефлекси, стават свръхемоционални, лишени от покой. Не предлагат място за развитие.

— Място! — възкликнах. И опитах да му обясня усещането, че нямаш място на света, че нямаш въздух за дишане.

Той ме погледна, почеса носа си, засмя се.

— В галактиката има много място, нали? — подхвърли.

— Да не искаш да кажеш… че мога… че Екуменът… — дори не знаех какъв въпрос исках да задам. Ноем знаеше. Зае се да отговори с мисъл и детайлно. Образованието ми досега бе твърде ограничено, дори по отношение културата на собствения ми народ, така че било наложително да посещавам колеж поне две или три години, преди да съм готов да кандидатствам за чуждопланетна институция, например екуменийските школи на Хаин. Разбира се, продължи той, къде ще отида и какво обучение ще избера, зависело изцяло от моите интереси, които ще открия, ако посещавам колеж, защото нито училището в детството ми, нито тренировките в замъка са ми са дали някаква представа за нещата, които биха могли да ме интересуват. Възможностите, които ми били предоставени, били невероятно ограничени и не отговаряли нито на нуждите на нормално интелигентен човек, нито на нуждите на обществото ми. Поради това Законът за отворените врати, вместо да ми даде свобода, ме е оставил „без въздух за дишане, сам в безвъздушно пространство“, както се изрази Ноем, цитирайки някакъв поет от някаква планета някъде. Главата ми се въртеше, пълна със звезди.

— Колежът в Хагка е много близо до Ракедр — каза Ноем. — Никога ли не си мислил да кандидатстваш? Дори само за да избягаш от своя кошмарен замък?

Поклатих глава.

— Господарят Фасау винаги унищожаваше формулярите за кандидатстване, когато пристигнеха в кабинета му. Ако някой от нас беше опитал да кандидатства…

— … е щял да бъде наказан. Изтезаван, предполагам. Да. Е, от малкото, което знам за вашите колежи, мога да съдя, че животът ти там ще е по-добър, отколкото този тук, но в никакъв случай няма да е приятен. Ще имаш работа, ще имаш място, но ще те карат да се чувстваш непълноценен, маргинален. Дори високообразованите, просветени жени не могат лесно да приемат, че мъжете не им отстъпват по интелект. Повярвай ми, изпитал съм го лично! И понеже ти в замъка си обучаван да се състезаваш, да искаш да си по-добър от останалите, може да ти е трудно да си сред хора, които или са убедени, че не си способен на това, или смятат идеята за състезание, за победа и загуба, за лишена от стойност. Там обаче и само там, ще откриеш въздух, който да можеш да дишаш.

Ноем ме препоръча на някои жени, които познаваше от колежа в Хагка, и ме приеха пробно. Семейството ми с радост плати обучението ми. Бях първият от нашия род, записал се в колеж, и всички се гордееха с мен.

Както предрече Ноем, не беше лесно, но там имаше достатъчно други мъже, така че намерих приятели и се освободих от парализиращата изолация на майкодома ми. И когато придобих кураж, се сприятелих и с някои от жените студентки, като открих, че много от тях са непредубедени и добронамерени. През третата ми година се появи една, в която успях неуверено и предпазливо да се влюбя. Не се получи много добре и не продължи дълго, но и за двама ни това беше страхотно освобождаване, отърваване от убеждението, че общуване между нас може да има само на сексуална основа, че единственото общо между зрелите мъже и жени са само гениталиите им. Емадр ненавиждаше професионализма в ебалнята колкото и аз, и винаги правехме любов кратко и стеснително. Истинското значение на секса беше не в удовлетворяването на желанието ни, а по-скоро във факта, че представляваше доказателство, че можем да си имаме взаимно доверие. Истинската страст помежду ни се разгаряше, когато лежахме заедно и разговаряхме, когато си разказвахме как сме живели преди, как възприемаме мъжете и жените, всеки сам себе си и взаимно, какви са кошмарите ни, какви са мечтите ни. Говорехме безкрайно, в общение, което ще ценя и помня цял живот, две млади души, откриващи крилете си, полетели заедно, не дълго, но високо. Първият полет е най-високият.

Емадр е мъртва вече от двеста години. Тя остана на Сегри, задоми се в майкодом, роди две деца, стана преподавател в колежа и умря на седемдесет и няколко. Аз заминах за Хаин, постъпих в школите на Екумена, а по-късно отидох на Уерел и Йеоуе като член от екипаж на мобилите. Подробното ми служебно досие е приложено тук. Написах това кратко описание на живота си като част от кандидатурата ми да се върна на Сегри като мобил на Екумена. Много ми се иска да живея сред моите хора, да науча кои са те, след като знам, поне с неуверена увереност, кой съм аз.