Урсула Ле Гуин
Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер (5)

5.

Посрещна я Синигер — на север от Стърчащата скала на Кон, на втората вечер.

— Не плаках — каза детето.

— Ние не плачем — отвърна Синигер. — Ела с мен, ела в къщата на Баба.

Къщата беше под земята, но много голяма, тъмна и голяма, а Баба седеше в средата пред стана си. Тъчеше килим или одеяло от хълмовете и от черния дъжд и белия дъжд, втъкаваше светкавиците. Докато говореха, тя тъчеше.

— Здравей, Синигер. Здравей, Нов човек.

— Бабо — поздрави Синигер.

Детето каза:

— Аз не съм една от тях.

Очите на старицата бяха малки и мътни. Усмихваше се и тъчеше. Совалката се мушкаше между нишките.

— Стар човек, тогава — каза тя. — По-добре се върни там, момиче. Там живееш ти.

— Живеех с Койот. Тя умря. Те я убиха.

— О, не се тревожи за Койот — каза Баба с лек, хрипкав смях. — Убиват я непрекъснато.

Детето стоеше неподвижно. Видя безкрайното тъкане.

— Тогава аз… Не мога ли да си отида у дома… в нейната къща?…

— Не мисля, че ще се получи — отговори Баба. — А ти, Синигер?

Синигер поклати глава мълчаливо.

— Там сега ще е тъмно, пусто, а бълхите… Ти излезе от времето на своите хора, дойде при нас. Мисля, че Койот е искала да те върне там, разбираш ли? По нейния начин. Ако се върнеш сега, ще можеш да живееш с тях. Баща ти не е ли там?

Детето кимна.

— Търсили са те.

— Така ли?

— О, да. Още откакто падна от небето. Мъжът е умрял, но теб не са те намерили на мястото… и продължават да те търсят.

— Така му се пада. Така им се пада на всичките! — възкликна детето. Скри лицето си с длани и се разплака ужасно, без сълзи.

— Върви, малката, върви внучке — каза Баба Паяк. — Не се страхувай. Там ще живееш добре. И аз ще съм там, нали? В сънищата ти, в мислите ти, в тъмните ъгълчета на мазето. Не ме убивай, ще направя да вали дъжд…

— И аз ще намина — обади се Синигер. — Направи ми градина.

Детето сдържа дъха си и стисна юмруци, докато риданията не престанаха и отново можеше да говори.

— Ще видя ли някога Койот?

— Не знам — отговори Баба Паяк.

Детето прие думите. След ново мълчание попита:

— Може ли да запазя окото си?

— Да. Можеш да запазиш окото си.

— Благодаря ти, бабо — каза детето. Обърна се и тръгна нагоре по склона на нощта, към следващия ден. Пред нея във въздуха на зората в продължение на дълго време летя малка птичка с черна шапчица, с леки крила.