Джесика Кори
Произход (33)

Глава 33

Ейо сипе заплахи и обиди, но трима мъже го държат здраво и го пренасят през комплекса. Той се мята и се бори, кожата му е хлъзгава от дъжда и им създава значителни трудности да го удържат, но въпреки това не успява да се измъкне. Имам чувството, че са забили нож в корема ми и с всяка следваща стъпка острието влиза все по-дълбоко.

Отвеждат ни обратно в лабораторията, където Ейми се размина на косъм със смъртта. Тимоти и хората му се мъчат да удържат Ейо, докато Джейкъб и Харуто завързват с колани ръцете, глезените, тялото и врата му към масата. Сергей му запушва устата и така спира гневните му викове.

Паоло казва с ужасяващо приятен глас:

— Хайде да пробваме пак.

Насочвам поглед към калните си обувки и не казвам нищо, твърдо решена да мълча и да запазя спокойствие, докато умът ми трескаво търси изход. Но такъв няма. В главата ми са единствено думите на Ейо. Обичам те.

— Харуто! — Паоло протяга ръка и Харуто му подава спринцовка. Няма нужда да питам каква е течността в нея. Въпреки решението ми да запазя спокойствие, сърцето ми се разтуптява още по-бързо.

— Ела! — Той прави жест към Сергей и Джейкъб и те ме бутат напред. Когато отказвам да помръдна, ме вдигат и ме изблъскват до Ейо, който продължава да се съпротивлява. Бих искала да имам същия боен дух, но той, изглежда, ме е напуснал.

Паоло поставя спринцовката в ръката ми и когато продължавам да стоя с опънати пръсти, той ги сгъва насила.

— Няма да го направя. Не можете да ме накарате! — Съпротивлявам се и се мъча да пусна спринцовката на земята. Паоло вади анкерпласт и облепва юмрука ми. Сълзи изгарят очите ми, но отказвам да се предам. Трябва да мисля ясно.

Само че започвам да губя надежда.

— Мислиш си, че ако ме принудиш да го направя веднъж, ще промениш решението ми? — питам с глас между шепот и ръмжене.

— Разбира се, че не, мила моя — прошепва Паоло в ухото ми, а брадата му ме гъделичка по врата. — Ще го променя, след като те накарам да го направиш десет или петдесет пъти, или колкото пъти е необходимо. Все пак — той махва с ръка, — имаме цяло село, върху което да се упражняваме.

— Не.

— Изглеждаш странно разстроена от съдбата на хора, които дори не познаваш — казва той замислено. — Или пък ги познаваш?

Паоло кимва към отсрещния ъгъл и изведнъж виждам, че леля Хариет седи в сянката със свити ръце и гледа в земята.

— Какво искаш от нея? — питам.

— Истината, мила Пиа. И истина, каквато не си бяхме и представяли. Докато ти си беше в стаята, с доктор Фийлдс имахме интересен разговор, преди да бъдем прекъснати от опита на твоя приятел да се самоизпържи на оградата.

— Казала си му за Ейо и мен? — питам я направо. Тя не ме поглежда в очите, но кимва.

— И не само това — каза ни и други смайващи неща — добавя Паоло. — Както изглежда, сама си направила важно откритие? Искаш ли да го споделиш?

Изстинала от ужас, се вторачвам слисано в леля Хариет.

— Казала си му? За… — спирам, защото може и да греша.

Но не греша. Той се усмихва.

— Да, Пиа. Тя ни каза. През цялото това време тайната на възпроизвеждането на елизиума си била ти. Абсолютно невероятно. Това растение има толкова странен жизнен цикъл!

— Предателка — прошепвам. Тя продължава да избягва погледа ми, като се взира в обувките си. Червената й коса крие изражението й. Ако беше достатъчно близо, щях да я наплюя.

— Може ли да си ходя вече? — пита тя.

Паоло махва с ръка и я освобождава.

Когато минава покрай мен, леля Хариет прошепва:

— Съжалявам, Пиа.

Вратата се затваря зад нея и Паоло въздъхва.

— Хората са готови на всичко срещу подходяща цена, Пиа. Открий най-дълбокото им желание и ще ги подчиниш на волята си. Този чудесен принцип важи, мила моя, дори и за теб.

Той кимва към Ейо.

Поглеждам го право в очите и се опитвам да открия в този студен поглед чичото, когото познавах някога. Невъзможно е. Познавам лицето, но не и човека. Това съм аз, чичо Паоло, Пиа. Познавам те през целия си живот. Не прави това.

Докато разговаряме, другите работят над Ейо. Изчистват лицето му от боята и махат дори огърлицата с ягуара. Лишен е от всичко, което го прави Ай’оа. Прилича повече отвсякога на чичо Антонио. Дали подозират? Знаят ли кой е баща му?

Джейкъб несъзнателно отговаря на въпроса ми.

— Представяте ли си, да имаш безсмъртна красота като нейната и да си паднеш по копелето на някакъв бракониер. Какъв срам!

— Не ме карай да го убивам, чичо Паоло. — Опитвам се да звуча разкаяно и благоразумно. — Ще направя каквото ми кажеш, обещавам. Заклевам се, само го пусни! Подложи ме на тест, ако искаш! — Това, разбира се, е лъжа, но няма нужда да знаят това, докато Ейо не бъде свободен и далеч оттук.

— Не разбираш ли — казва Паоло, — това е тестът.

Те ме избутват до Ейо и вече съм само на сантиметри от него. Усещам аромата на джунглата по кожата му, влажна, уханна и жива.

В гърлото ми засяда буца колкото топка за тенис. Сълзите ме заслепяват, но не потичат, а стомахът ми се държи сякаш съм погълнала титановия бръмбар на чичо Уил жив и той се опитва да си пробие път през кожата ми.

— Създадена си с определена цел — заявява Паоло с глас от стомана, коравосърдечен глас, който рядко съм чувала досега. В рамките на часове Паоло се е превърнал в абсолютно непознат и ужасяващ човек. — Да създадеш други като себе си. Не възнамерявам да бъда запомнен като единствения учен от Литъл Кеймбридж, който се е провалил. Ти си моят успех, независимо дали това ти харесва или не, и ще се подчиниш или ще бъдеш заставена да го направиш насила. Кое си избираш?

Затварям очи и мълча.

— Много добре — въздъхва той.

Грабва ръката ми и въпреки съпротивата ми комбинираната тежест на тримата мъже — всеки от които може да ме надвие — е прекалено много. Паоло вдига ръката ми пред лицето ми. Иглата сочи надолу. Ейо се взира в мен и съм изумена колко е спокоен. Просто ме гледа и виждам цялата джунгла в очите му. Сякаш почти иска да го направя.

— Само помни — прошепва Паоло и усещам как мускулите му се напрягат за движението надолу, — че не трябваше да става по този начин.

Той започва да натиска ръката ми и иглата се плъзга малко над бедрото на Ейо. Той не издава звук, но мускулите на корема му потръпват от болката. Мъча се да задържа палеца си вдигнат, като отказвам да натисна спринцовката и почти не виждам от сълзите, бликнали в очите ми. Паоло натиска палеца ми с неговия, за да инжектирам елизиума в Ейо. Съпротивлявам се и пак си мисля как всичко се свежда до едно — проклетата ми слабост. Единственото, което стои между Ейо и смъртта, е моят крехък пръст. Усещам, че не мога да издържа — Паоло е много силен, прекалено силен — и в този момент вратата на лабораторията изскача от пантите си. Всички се раздвижват и залягат, а по тавана точно над главите ни се посипват куршуми. Паоло продължава да ме държи, за да не се измъкна.

— КЪДЕ Е СИНЪТ МИ? — изревава чичо Антонио и насочва към нас два автомата АК-47. — Махайте се от него, копелета!

Искам да изръкопляскам. Вместо това ухапвам силно ръката на Паоло, той започва да сипе проклятия и ме пуска за миг — достатъчно, за да успея да се прехвърля от другата страна на масата. Разкъсвам анкерпласта и махам спринцовката от ръката си. Разчитайки, че чичо Антонио ще се разправи с учените, грабвам скалпел и започвам да режа коланите, с които е вързан Ейо.

— Здравей, Антонио — казва любезно Паоло, сякаш са се срещнали на опашката за закуска. — Син? Брей, брей… има ли още тайни, които искаш да споделиш с класа? — Погледът му е ясен, твърд и гневен — толкова гневен, че очите му ще изскочат от орбитите.

— Казах назад! — Очите на чичо Антонио пламтят и изглеждат точно толкова опасни, колкото и оръжията в ръцете му. Откъде ги е взел? Сигурно от тайния арсенал на Тимоти. Чичо Антонио знае неподозирани тайни за Литъл Кейм.

Учените бавно тръгват към ъгъла, където преди седеше леля Хариет. Вдигат ръце на тила и гледат единствено към оръжията.

— Нямаме много време, Пиа — предупреждава ме чичо Антонио — Другите скоро ще са тук.

Последният колан е срязан едва наполовина, но Ейо го разкъсва и скача на крака. Двамата изтичваме и се крием зад него, докато той започва да отстъпва към вратата.

— Пиа! — вика Паоло. — Върни се, Пиа. Моля те. Ще намерим изход. Все още има шанс. Все още можеш да бъдеш учен, да сбъднеш мечтата си…

— Тази мечта никога не е била моя — отговарям. — Беше твоя. Ти ме накара да си мисля, че е моя. Е, имам нова мечта и повярвай ми — поглеждам го право в очите, — ти не си включен в нея.

— Паоло! — казва чичо Антонио — Ела тук! Веднага!

Той бавно се надига и после, след като чичо Антонио нетърпеливо изръмжава, бързо идва до нас. Чичо Антонио подава единия автомат на Ейо, хваща Паоло под ръка и го държи пред себе си като щит. Паоло е неподвижен като статуя, но очите му ме изгарят като двойка лазери.

Оставяме останалите свити в ъгъла.

И бягаме с всички сили.