Виктор Пелевин
Операция Burning Bush ^[0] (3)

2

Може би все още бях под упойка, но у дома почти не мислих за случилото се. След като отмих малкото петънце кръв на ръкава на сакото си (така и не разбрах откъде се е взело), аз се нахраних без апетит и легнах да спя.

Ужасът започна посред нощ.

— Семьон — каза изведнъж на мозъка ми задгробен глас, — готов ли си за разплата, Семьон?

Отметнах одеялото и се повдигнах на лакти.

През прозореца грееше мистична луна, вятърът полюшваше завесите — всичко беше като в немска романтична трагедия. Моментът беше много подходящ да полудееш — или поне да се уплашиш до смърт. Аз постъпих точно така: уплаших се до такава степен, че останките от коса на главата ми се размърдаха.

Работата е там, че думите се разнасяха не някъде наблизо, а идваха от самия център на съществото ми. Но това не беше така нареченият „вътрешен глас“, който ние всъщност само си представяме, а истински говор. Само че той долиташе от най-съкровеното вътрешно измерение, от което дотогава никой не беше говорил с мен. И това бе неописуемо зловещо.

— Кой си ти? — попитах аз и се огледах.

— Ти оскърби духа ми — каза гласът. — И сега аз ще ти отмъстя, у-у-у-у…

Написано на хартия, „у-у-у-у“ изглежда смешно, но когато гласът започна да вие в главата ми, това беше… Даже не знам как да го предам. Все едно бригадата затворници, строила моя одески апартамент, изведнъж възкръсна, прокара пъклен комин между носа и ухото ми — и в него забуча страдалческият вятър на ада.

Ощипах се, но не се събудих.

— Кой си ти? — попитах с трепет аз.

— Аз съм духът на говорителя Левитан — отговори гласът.

В първия момент се хванах на въдицата като шаран.

— Аз… много се радвам — казах смутен. — За мен е голяма чест. Посветил съм много време на изучаването на вашето наследство, Юрий Борисович. А като дете даже работех над дикцията си на челна стойка — четох, че вие сте правили така…

— Още от дете си се гаврил със светлата ми памет, шибана свиньо.

Тук проумях, че това е някакъв номер — един интелигентен евреин, който цял живот е работил в радиото, няма да каже такова нещо даже на пияна глава. А още повече от оня свят.

— Не съм се гаврил — казах аз, като се стараех в гласа ми да се долавя лично достойнство, и съвсем неочаквано за себе си преминах към интонациите на Левитан. — Подражавах. И го правех с голямо уважение. А вие, ще ме прощавате, не сте никакъв Левитан.

— Защо смяташ така, нищожен червей? — попита гласът и пак нададе вой.

Воят отново прозвуча много убедително, но думите ме впечатляваха все по-малко и по-малко.

— Защото Левитан никога не би казал „шибана свиньо“ — отговорих аз. — Той е бил възпитан човек с добри гени и никога не би употребил такива думи, даже ако наистина мислеше така за мен.

— Какво можеш да знаеш ти за великия Левитан, мизерни човече — продължи да вие гласът.

Сега вече разбрах кой говори с мен.

— За самия Левитан не знам много — спокойно отвърнах аз. — Но добре знам как е говорил. И съм убеден, че даже от оня свят не би тръгнал да провлачва „а“-тата като московски таксиджия. А пък и този лаф „мизерен“ няма как да го чуя точно от него. От всичките ми познати го използва само човек на име Владик Шмига.

— Разконспирира ме, а? Гледай ти — каза Шмига разстроен и изрече сложна ругатня на майка, толкова мръсна, че изведнъж си спомних колко беззащитен е човек пред лицето на природата и колко страшна е биологичната му съдба.

Това напълно ме лиши от способността да се препирам по-нататък и аз само подсмръкнах в отговор. Шмига се разсмя с цяло гърло.

Трябва да кажа, че смехът беше далеч по-ужасен от воя му. Току-що извоюваното от мен психично равновесие отново се наруши, защото аз осъзнах: даже ако с мен наистина говори Шмига, нищо не пречи гласът му по съвместителство да бъде и глас от ада. Ще избързам напред и ще кажа, че от този момент нататък това подозрение не ме е напускало.

Не знам дали Шмига разбираше какви вихри бушуват из похабената ми от френски екзистенциализъм душа. Мисля, че мъчители като него, били те от физическия или от духовния свят, не са съвсем наясно как точно техните жертви преживяват изпращаното им страдание — знаят само, че последните изпитват болка и приблизително усещат нейната интензивност.

— Добре — рече той, след като се посмя, — браво. Аз си мислех, че ще издържа по-дълго. Поне разбра ли откъде говоря с теб?

И чак тогава най-после проумях.

— Зъбът? — попитах.

— Именно. Реших да проведа уводна беседа по секретния специален канал. И вече я провеждам. Махни си пейсите от ушите, слушай ме добре и да не си посмял да плюскаш по време на инструктажа… Готов ли си?

Аз легнах на леглото и казах:

— Готов съм.

Шмига говори около час.

Към края на това време започна да ми се струва, че в главата ми кипва чайник и че капакът му всеки момент ще изхвърчи от парата. Но смисълът стигаше до мен ясно, макар да не разбирах много от техническите подробности, с които беше изпъстрена речта на Шмига. Подозирам, че и той самият не ги разбираше — по паузите в разказа му се усещаше, че чете научните термини и цифрите от лист хартия. Аз ще пропусна всичко това, още повече че не го и запомних както трябва.

Същността обаче беше следната.

В епохата на залеза на СССР московските психиатри започнали да получават оплаквания от някои граждани за говорещи гласове в главите им. Гласовете съобщавали какво става по света, понякога пеели, понякога хулели историята на Родината, а понякога с доволно примляскване разказвали за чудесата на животворния пазар.

Най-разпространената диагноза в тези случаи била „вяло протичаща шизофрения на фона на остра информационна интоксикация“, или „перефрения“, както кръстили новата болест по аналогия с „перитонит“ и „перестройка“.

Първоначално на болните се назначавала лоботомия, но отстраняването на челните дялове на мозъка се оказало нискоефективно. Някои пациенти били успешно излекувани с помощта на други силно действащи процедури от старата съветска школа, но такива случаи били редки и след това тези хора повече не се върнали към пълноценна трудова дейност.

В опит да разберат по-добре какво става лекарите се захванали да анализират какво точно говорят гласовете. И тогава направили поразително откритие — оказало се, че те повтарят изцяло програмите на московските радиостанции. С други думи, болните по загадъчен начин ловели радиосигнали без радио.

Докторите започнали да проучват има ли нещо общо в биографиите на пациентите. Установили, че малко преди появата на гласовете те всички са посетили една и съща експериментална стоматологична клиника, където са им сложили пломби от нова биметална сплав.

Така било направено откритието, че зъбна пломба с определена форма, изработена от биметална пластина, може да работи като радиоприемник посредством минималните потенциални разлики, натрупващи се в кухината на зъба. От този феномен се заинтересували специалните служби и ограничили свободния достъп до информацията — или я заменили с дезинформация. Стоматолози излекували болните от перефрения и по-нататъшната разработка на говорещите пломби била поверена на съвсем друго ведомство.

Работата продължавала до края на деветдесетте години, като периодично спирала заради недостиг на финансиране. Постепенно успели да създадат пломба, която не само приемала сигнал и го преобразувала в звукова вълна, проникваща в слепоочната кост, но можела да извършва и обратната трансформация — да превръща речта в електромагнитен импулс, който след това да се излъчва в пространството. Предполагало се, че такива пломби ще могат да се поставят например на разузнавачи и диверсанти, за да се въоръжат с ултракомпактна система за свръзка.

Скоро станали ясни достойнствата и недостатъците на новия метод. При промяна в състава и конструкцията на пломбата тя можела да се настрои с голяма точност така, че да приема определена радиочестота, като изключва всички останали сигнали. Пломбата можела да приема предаване от голямо разстояние. Но пък заради недостатъчна мощност обратният сигнал можел да се лови само на разстояние от няколкостотин метра и дори за това било необходимо обемисто оборудване.

В крайна сметка новият тип връзка не намерил военно приложение. Службата на външно разузнаване също не проявила интерес към него — това било време на разцвет на интернета и предаването на информация по радио им се струвало отживелица.

Но наскоро разузнаването отново се заинтересувало от това съветско откритие, само че вече със съвсем други намерения.

— По-нататъшната информация — избоботи Шмига в разтопения ми мозък — е толкова секретна, че мога да ти я съобщя само на ухо при лична среща. И не се учудвай, Семьон, ако след това ти отхапя ухото и го изям.

Впрочем аз тогава не разбирах, че всичките тези негови „махни си пейсите от ушите“ и „ако ти отхапя ухото“ не са ръмжене на звяр, който постоянно ти напомня колко е страшен, а тъкмо обратното — своеобразна мечешка ласка, тромаво намигане към нашето детство. Всъщност Шмига беше много самотен човек и репресираната нежност, на която не беше намерил приложение в живота си, неволно излизаше от него на болезнени уродливи съсиреци — като сперма от монах, заспал пред олтара.