Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Bang! You’re Dead!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2016)

Разказът се публикува за пръв път на български език в „Моята библиотека“.

История

  1. — Добавяне

Раните бяха фалшиви, мъжете, проснати по земята, само си играеха, кръвта беше кетчуп — никой не можеше да те хване, ако умееш да залягаш като Джони Куайър.

Джони Куайър се зададе като хала по зелените италиански хълмове, страстно увлечен във военната игра. Той прескочи един залп куршуми сякаш бяха оградата пред дома му в Айова. Залегна и се прикри, същински пешеходец в тежкия трафик на войната. Непрестанно се смееше и беше неизтощим като някакво кенгуру във войнишка униформа; напредваше с огромни подскоци.

За Джони куршумите, снарядите и шрапнелите бяха само слухове, профучаващи наоколо. Те не бяха истински.

В един момент, докато крачеше уверено напред, някъде близо до Сан Виторе, той се закова на място, насочи оръжието си, натисна спусъка, извика: „Бум! Улучих те!“ и видя как един немски войник падна с червена орхидея, закичена на ревера му. Веднага след това Джони се втурна напред, за да избегне ответния картечен огън.

Зададе се един артилерийски снаряд. Джони се извъртя и извика: „Пропусна!“

И той наистина го пропусна, както винаги.

Редник Смит следваше Джони по петите. Само дето Смит се придвижваше, проснат на земята върху хилавия си корем, с лице омазано в италианска кал. Смит лазеше, притичваше, падаше, пак се изправяше и правеше всичко възможно да избегне вражеския огън. Често той гневно крясваше на Джони:

— Залегни, идиот такъв! Ще те надупчат целия!

Но Джони продължаваше своя танц под металните трели на куршумите, сякаш те бяха някакви ярки малки колибрита, прелитащи покрай него. Докато Смит лазеше като червей и се бореше за всеки изминат километър, Джони се изстрелваше към вражеската линия, кикотейки се диво. Голям като великан, оглушителен като базука! Смит изтръпваше само като гледаше хлапето.

Немците бягаха от Джони с крясъци. Когато го видеха да танцува лудешки, докато навсякъде около него — покрай врата му, между коленете му и дори между пръстите на ръцете му — профучаваха куршуми, немското самообладание се изпаряваше и те хукваха презглава.

Смеейки се сърдечно, Джони Куайър седна, извади парче шоколад от порциона си и го захапа, докато Смит бавно си проправяше път към него. Джони мярна задницата на пълзящата фигура и попита:

— Смит?

Непознатата задница се сниши и се появи измършавяло познато лице.

— Аха — стрелбата в района беше спряла; за момента те бяха сами и в безопасност. — Честна дума, настръхвам, като те гледам. Търчиш наоколо като хлапе в дъжда. Само дето тоя е съвсем сбъркан дъжд.

— Ще залягам — каза Джони, докато похапваше.

Той имаше голямо, красиво лице с детско сини очи, уловени в невинно учудване, и малки розови детски устни. Подстриганата му коса приличаше на четка за дрехи.

— Аз залягам — обясни той отново.

Смит беше чувал това обяснение хиляда пъти. Беше прекалено просто обяснение. Смит беше убеден, че самият Бог е намесен тук. Джони трябва да е бил изкъпан в светена вода. Куршумите го заобикаляха, сякаш не смееха да го докоснат. Да, това трябва да беше. Смит се разсмя наум.

— А какво ще стане, ако забравиш да залегнеш, Джони?

— Тогава ще се правя на умрял — отговори той.

Ти… — Смит се втренчи в него, примигвайки объркано. — Ще се правиш на умрял. Аха. Ясно. Добре. — От устните на Смит се откъсна дълбока въздишка.

Джони захвърли опаковката на шоколада.

— Ами, то аз си го мислех това. Май вече е мой ред да се правя на умрял, защото всички други, освен мен, вече си минаха реда. Така е честно. Всички други се изредиха да играят умрели, затова мисля, че днес аз ще се правя на умрял.

Смит забеляза, че ръцете му треперят. Апетитът му се беше изпарил.

— Хайде сега, защо ти трябва да говориш такива неща? — възрази му той.

— Изморен съм — отвърна Джони простичко.

— Тогава опитай да поспиш. Ти си майстор на бързите дрeмки. Хайде, поспи си.

Джони обмисли идеята, смръщен. След това се сви на земята на кравайче.

— Добре тогава, редник Смит, щом казваш.

Смит погледна часовника си.

— Имаш двадесет минути. Не губи време. Ще се наложи да продължим, веднага щом се появи капитанът. Най-добре да не те заварва заспал.

 

 

Но Джони вече беше потънал в дълбок сън. Смит го изгледа с почуда и завист. Боже, виж го само тоя тип, да спи насред самия ад. Смит естествено трябваше да остане и да го пази да не би някой заблуден немски куршум да го докопа, докато не е в състояние да залегне. Никога не беше попадал на нещо по-странно…

Друг войник притича до тях, запъхтян.

— Здрасти, Смит!

Смит го разпозна и го поздрави без особен ентусиазъм.

— А, ти ли си, Мелтър…

— Някой да не е ранен? — Мелтър беше едър, но с нестройна, тлъста фигура и с твърде висок, пронизителен глас. — А, това е Джони Куайър. Мъртъв ли е?

— Не, спи.

Мелтър зяпна учуден.

— Спи? Мили боже, какво хлапе. Какъв пълен малоумник!

— Малоумник, друг път — отвърна му Смит тихо. — Току-що отблъсна швабите от онзи хълм. С една ръка. С очите си видях как изстреляха хиляда куршума по него. Поне хиляда, казвам ти! А той се промъкна между тях като нож през печени ребра.

Розовото лице на Мелтър придоби загрижено изражение.

— Ама откъде го вади този късмет, а?

Смит сви рамене.

— Доколкото мога да разбера, той си мисли, че всичко това е игра. Изглежда така и не е пораснал. Тяло на възрастен, но с детски ум. Изобщо не взема войната на сериозно. Мисли, че всички си играем.

Мелтър изруга.

— Де да беше така — той огледа Джони със завист. — И преди съм го виждал как търчи като последен глупак, а е още жив. Той и онзи проклет негов танц. И как само вика: „Не ме улучи“ като хлапе, а после: „Убих те!“, когато застреля някой шваба. Това как ще ми го обясниш?

Джони се размърда и тихо промълви насън.

— Мамо! Хей, мамо! Там ли си? Мамо? Там ли си?

Смит се протегна и хвана ръката на Джони. Той стисна неговата без да се събуди и с усмивка отрони: „О, мамо.“

— И ето че сега, в крайна сметка, взех, та станах и майка — каза Смит.

Тримата останаха така, смълчани, за няколко минути. Накрая Мелтър прочисти гърло нервно.

— Някой… някой вероятно трябва да обясни на Джони кое как е в живота. Че смъртта е истинска и войната е истинска и че куршумите могат да те изтърбушат. Да му кажем, когато се събуди.

Смит пусна ръката на Джони, посочи Мелтър с пръст и заговори, а лицето му ставаше все по-бледо и сковано с всяка дума.

— Виж сега, недей да ми идваш тук и да ми пробутваш тая твоя философия! Това, дето е лошо за теб, не е лошо за него! Остави го да си ходи с глава в облаците, щом му харесва. Ние с него сме заедно още от тренировъчния лагер. Аз се грижа за него като за брат и ти казвам, че има само едно нещо, което му помага да не си изгуби ума и това са всички тези негови шантави идеи и вярвания; убеждението, че войната е забавление и ние всички сме хлапета! Ако само отвориш уста, ще те пусна в реката, омотан в тежести!

— Добре де, добре, не се пали. Само си помислих…

Смит се изправи.

— Помислил си. Помислил си, значи! Майната ти на тебе, аз нали ти виждам противната физиономия! Ти искаш Джони да умре. Жлътнал си се от завист, това е то! Обаче хайде сега да се махаш. — Той яростно замахна ръка. — Отсега нататък гледай да си винаги от другата страна на хълма, на който сме ние! Не искам да плямпаш глупости. Махай се и върви по дяволите!

Тлъстото лице на Мелтър беше зачервено като италианско вино. Той притисна оръжието си по-близо и пръстите му зашариха по приклада.

— Не е честно — отвърна той хрипкаво. — Не е честно за всички нас, дето на него така му се разминава. Не е честно той да живее, докато ние умираме. Какво, да не искаш да го обичаме? Какво като все се изплъзва от смъртта, да го разцелувам ли за това? Не става така!

Мелтър се отдалечи със странно вдървен гръб, сякаш главата му беше набита на кол върху тялото, пръстите му бяха стиснати в юмруци, а походката му беше насечена и скоклива.

Смит го наблюдаваше и усети, че веднага съжалява, задето му се е развикал. Май щеше да е по-добре да го беше изчеткал. Сега той ще каже на капитана и капитанът щеше да прати Джони за психиатрична оценка. И след това вероятно щяха да го пратят обратно в Щатите и Смит щеше да загуби най-добрия си приятел. Идеше му сам да се срита. Защо не си беше държал устата затворена?

Джони се пробуждаше и разтриваше очи с големите си фермерски юмруци. В същото време езикът му обхождаше околностите на устата за останки от изядения шоколад.

Двамата прехвърлиха още един хълм, Джони Куайър и редник Смит. Джони, танцувайки по своя си особен начин напред, Смит разумно, но не и щастливо промъквайки се отзад. Смит се страхуваше, докато Джони не познаваше страха; Смит беше предпазлив, докато Джони се вихреше лудо; Смит тихо простенваше, докато Джони се надсмиваше над вражеската стрелба…

 

 

Джони!

Беше неизбежно. Смит беше усетил картечния куршум да пробива корема му отдясно, точно над хълбока, почувствал болката да удря, блъска, препуска през него, подгонена от чудовищната сила на изстрела, напипал кръвта, изтичаща на тласъци през внезапно изтръпналите му, хлъзгави пръсти, надушил миризмата на собствената си кръв като някакъв кошмарен химикал, той знаеше, че е неизбежно.

Повика му отново.

— Джони!

Джони спря, а после дотърча обратно, широко ухилен. Усмивката му обаче изчезна, когато видя Смит, паднал и преливащ кръвта си в тялото на земята.

— Хей, редник Смит, какво става тука? — попита той.

— Аз… правя се на ранен — отговори Смит, подпрян на един лакът, без да поглежда нагоре към Джони, като само тежко засмукваше и изпускаше въздуха. — Ти продължавай напред, Джони. Мен не ме мисли.

Джони приличаше на хлапе, наказано да стои в ъгъла.

— Ама така не е честно. Ако ми беше казал и аз можех да го играя ранен. Така ще избягам много напред и ти няма да можеш да ме догониш.

Смит се насили да изкриви лице в измъчена слаба усмивка и това само засили тласъците на кръвта.

— Ти така или иначе винаги си твърде напред, Джони. Дори да тичам в кръг около теб, няма как да те стигна.

Това сравнение беше твърде сложно за Джони, който придоби объркано изражение.

— Ама аз мислех, че си ми приятел, Смит.

— Така е, абсолютно, приятел съм ти — Смит се закашля. — Обаче, виж, Джони, изведнъж осъзнах, че съм много изморен. Хвана ме изведнъж, разбираш ли, нямах време да ти кажа. И затова сега ще поиграя ранен.

Лицето на Джони се разведри и той клекна до Смит.

— Тогава и аз ще се правя на ранен.

— Нищо подобно! — Смит опита да се надигне, но болката го сграбчи в горещ, здрав юмрук и го остави безмълвен за половин минута, преди да успее да продължи. — Виж сега, не си навирай носа тук. Продължавай към Рим!

— Не искаш да се правя на ранен? — попита Джони.

— Не, по дяволите — кресна Смит, докато пред очите му притъмняваше.

Джони не каза нищо. Само остана на място, висок, тих, объркан и изгубен. Този тук беше най-добрият му приятел още от първия ден в армията, още откак бяха отплавали от Ню Йорк. Заедно бяха минали през Африка, през сицилианските хълмове и през Италия, а ето че той сега си лежеше тук и му казваше да продължи сам.

През спускащия се мрак, впримчил ума му, Смит усети същото. Мисълта беше като заточено острие на чисто нов бръснач, което го разсичаше през средата. Той е ранен и Джони ще продължи сам.

Кой щеше да каже на Джони да не доближава телата, защото не е по правилата? Кой щеше да съумее, както Смит беше успял, да запази непокътнати изумителните му фантазии? Кой щеше да го увери, че раните са фалшиви, че кръвта е само кетчуп, който войниците разливат по себе си, когато искат да излязат от играта за малко? Кой щеше да укротява изблиците на Джони, както онзи път в Тунис, когато беше попитал командира кога ще си получи полагащата му се бутилка кетчуп?

„Кетчуп?“, недоумяваше командирът.

„Ами да, сър, за когато дойде моят ред да съм ранен.“

Кой щеше да се втурне и да обясни на командира:

„Виждате ли, сър, Джони пита дали трябва да вземе полагаща му се кръвна плазма от Червения кръст и да я носи със себе си. В случай че има нужда от преливане на кръв, сър.“

„О, това ли има предвид? Не, това е работа на медиците. Те ще направят преливането, когато има нужда.“

Кой сега ще спасява Джони от подобни ситуации? Като онзи случай, когато беше попитал един старши офицер:

„Ако се правя на умрял, сър, колко време трябва да лежа, преди да мога да стана?“

Кой ще обясни на офицерите, че Джони само се шегува, сър, само се шегува, ха-ха, в никакъв случай не е дете в тяло на възрастен. „Кой?“, недоумяваше Смит.

 

 

През мъглата на болката и данданията на битката наоколо чу, че някой се приближава забързано. По тежките тромави стъпки Смит разпозна Мелтър. Гласът му достигна до Смит през сгъстяващия си мрак.

— А, ти ли си, Джони? Кой е там на земята? Аха… — Мелтър се изсмя и Джони се разсмя с него, за да не остава по-назад. О, Джони, как можеш да се смееш, само ако знаеше! — Я виж ти, ами че това бил Смит. Мъртъв ли е?

— А, не, само се прави на ранен — отговори Джони енергично.

Прави се? — попита Мелтър. Смит не можеше да го види, но усети как деликатно беше произнесена тази дума. — Прави се значи? Прави се на ранен. Хм, виж ти.

Смит отвори очи, но не можеше да говори. Можеше само да примигва, докато наблюдаваше Мелтър. Той се изплю на земята.

— Я кажи, Смит, можеш ли да говориш? Не? Чудесно — Мелтър се огледа наоколо и кимна доволен. След това метна ръка през раменете на Джони. — Ела тук, Джони, искам да те питам нещо.

— Ами добре, редник Мелтър.

Мелтър потупа ръката на Джони, а в очите му гореше ехидно пламъче.

— Чувам, че си можел да избягваш куршумите?

— Абсолютно, най-добрият съм в цялата армия. То и Смит е доста добър. Малко по-бавен от мен, но аз го уча.

— А дали не можеше да научиш и мен, Джони? — произнесе Мелтър.

— Ама ти вече не си ли се научил?

— Е, да, предполагам, донякъде. Но не съм добър като тебе, Джони, ти си се усъвършенствал. Я кажи, каква е тайната?

Джони се замисли за момент, а Смит се опита да каже нещо, опита да изкрещи или поне да се размърда, но нямаше сили за нищо. Чу отговора на Джони сякаш от много далече.

— Ами, не знам. Нали знаеш, как като играеш на полицаи и апаши и другите никак не искат да падат, като ги улучиш? Номерът е да извикаш „Бум, улучен си!“, преди тях. Тогава те трябва да паднат.

— О — Мелтър го изгледа сякаш беше луд. — Я повтори?

Джони повтори, а Смит беззвучно се разсмя всред ада на болката. Мелтър мислеше, че го бъзикат. А Джони повтори още веднъж.

— Не ми ги разправяй тия! — сопна му се Мелтър нетърпеливо. — Има нещо повече! Ами че ти бягаш и скачаш наоколо като някакво добиче и никой не може да те пипне!

— Ами, аз залягам — обясни Джони простичко.

Смит продължи да се смее. Старите шеги са най-добри. Тъкмо тогава коремът му се превърна в кълбо от болка.

Лицето на Мелтър беше сбръчкано в съмнение и омраза.

— Добре тогава, умнико, щом си толкова добър, защото не се отдалечиш на стотина крачки, пък аз ще пробвам да те улуча.

— Ами добре, защо не — усмихна се Джони.

Той се отдалечи и остави Мелтър зад себе си. Измина сто крачки и застана там, висок, рус, млад и чистичък като масло. Пръстите на Смит се свиха, отвътре той крещеше: „Джони, не го прави, Джони! Боже, господи, прати някоя мълния да порази Мелтър!“

 

 

Намираха се в някаква малка падина между хълмовете, закътано местенце, където можеше да си правиш каквото искаш, без някой да те види. За всеки случай Мелтър се подпря на ствола на едно маслиново дърво и вдигна оръжието си.

Мелтър обходи оръжието си с пръсти, внимателно го намести пред очите си, откри Джони в полезрението си, погали спусъка и нежно го натисна.

„Къде, по дяволите, са всички?!“, чудеше се Смит.

Мелтър стреля.

Джони избягна куршума.

— Не улучи! — извика той, развеселен.

Нямаше и драскотина по него. Мелтър изруга. Прицели се отново, още по-внимателно. Насочи мерника точно към сърцето на Джони. Смит продължаваше да крещи безгласно. Мелтър облиза устни и стреля!

— Пак не улучи! — подвикна Джони.

Мелтър стреля още четири пъти, по-рязко, по-бързо, по-ядно и по-гневно, вратът му пламна в яркочервено, очите му се изпълниха с бяс, ръцете му затрепериха. И при всеки изстрел, пронизал топлия следобеден въздух, Джони подскачаше, въртеше се, танцуваше и подритваше, докато пълнителят на Мелтър остана съвсем празен.

Той яростно започна да го зарежда отново, лицето му беше смъртно бяло, коленете му трепереха.

Джони дотърча при него. Мелтър прошепна боязливо.

— Как, за бога, го правиш?

— Е, нали ти казах.

Последва дълго мълчание.

— Аз дали мога да се науча?

— А, всеки може да се научи, стига да иска.

— Научи ме. Научи ме, Джони. Не искам да умра, не искам! Мразя я тази проклета война. Научи ме, Джони. Научи ме и аз ще ти бъда приятел.

Джони сви рамене.

— Ами нали ти казах как, то няма друго.

— Сега вече се шегуваш — произнесе Мелтър бавно.

— Не, не се шегувам.

— О, да, мисля, че се шегуваш — повтори Мелтър, пребледнял от гняв. Остави оръжието си на земята, обмисли каква нова тактика да предприеме и накрая реши. — Я слушай, умнико, имам да ти казвам нещо. Нали знаеш всички онези мъже, покрай които мина в полето? Те не си играят. Те са съвсем наистина, действително, окончателно мъртви! Мъртви, да, мъртви са, чуваш ли! Мъртви! Не си играят, не се правят, не се майтапят, мъртви са! Мъртви, мъртви и изстинали! — той забиваше думата като юмрук в Джони, удряше самия въздух с нея, докато в деня се промъкна леден студ. — Мъртви!

Смит трепна и си помисли: „Не го слушай, Джони, не му позволявай да те нарани. Продължавай да вярваш, че светът е добър, продължавай да живееш без страх. Страхът ще те съсипе.“

— Какви ги приказваш? — попита Джони.

— Смърт! — изрева Мелтър диво. — За това говоря! Смърт. Ти можеш да умреш и Смит може да умре, и аз също мога да умра. Куршумите убиват! Гангрената убива! Стига си се заблуждавал, отвори си очите, преди да е твърде късно. Вземи да пораснеш!

Джони остана на място дълго време, а после започна да полюшва ръцете си, свити в огромни фермерски юмруци, като две махала.

— Не, лъжеш ме — каза той инатливо.

— Това е война, тук куршумите убиват!

— Лъжеш.

— Можеш да умреш, Смит също може да умре. Той дори в момента умира. Може да му помиришеш кръвта! Откъде мислиш се взема онази воня в окопите? Всички сме гроздове, смачкани от пресата за вино на войната. Да, всичко е смърт и кости!

Джони се огледа нерешително.

— Не. Не искам да ти вярвам — той прехапа устни и затвори очи. — Няма пък. Ти си гаден, ти си лош, ти си…

— Можеш да умреш, Джони, да умреш!

Джони започна да плаче. Като хлапе, изоставено в някой пущинак и Смит изви рамо в опит да се надигне. Джони плачеше и плачът му беше нов, малък звук в големия свят.

Мелтър бутна залитащия Джони към огневата линия.

— Хайде де, върви там, върви и умри, Джони. Върви да ти забодат сърцето на някой каменен зид като кървав медал!

„Не отивай, Джони!“, виковете на Смит се губеха в червената, болезнена пещера, в която се беше свил, изгубени, безполезни и беззвучни. „Не отивай, хлапе. Стой тук, не го слушай този! Стой си тук, момче!“

Хлипайки, Джони се отдалечи с нерешителни крачки към тъпото стакато[1] на картечниците, към пищенето на снарядите. Държеше оръжието в едната си дълга отпусната ръка, така че прикладът му влачеше камъчета, които сякаш издаваха сух каменен смях.

Мелтър го изпрати с поглед, изпълнен с истеричен триумф. След това вдигна оръжието си и се отдалечи на изток, където се изгуби от поглед зад друг хълм.

Смит остана да лежи, мислите му ставаха все по-бледи и далечни, а Джони не спираше да върви. Ако само можеше да му извика: „Джони, пази се!“

Артилерийски снаряд долетя и се взриви. Джони падна на земята, без да издаде и звук и остана на място, без да мърда някога чудодейните си крайници.

„Джони! Нима вече не вярваш? Джони, стани! Мъртъв ли си, Джони?“

След това мракът милостиво обгърна Смит и го потопи.

 

 

Скалпели се надигаха и падаха като малки, хищни гилотини, изрязвайки смрад и разложение, обезглавявайки нещастието и премахвайки острата метална болка. Куршумът, измъкнат от раната на Смит, беше изхвърлен, малък и тъмен, в метално легенче. Наоколо и над него лекарите разиграваха трескава пантомима. Смит дишаше по-леко.

Отвъд полумрака на палатката, тялото на Джони лежеше на друга операционна маса, с други доктори надвесени над него в същински стерилен барелеф.

— Джони? — гласът на Смит се беше завърнал.

— Полека — предупреди го лекарят и Смит видя как устните му се раздвижват под бялата маска. — Онзи там приятел ли ти е?

— Да, как е?

— Не е добре. Рана в главата. Шансовете му са петдесет на петдесет.

Операцията на Смит приключи — шевове, тампони, превръзки и прочее. Смит видя как раната му изчезва под бялата марля, а после погледна струпаните медици.

— Нека да ви помогна с него, може ли?

— Как можеш да помогнеш ти, войнико, все пак…

— Аз го познавам. Той е малко особен. Но ако това ще помогне да запази живота му, защо не?

Лицето над маската се смръщи и Смит усети, че сърцето му потъва.

— Не мога да рискувам — реши докторът. — С какво изобщо можеш да помогнеш?

— Закарайте ме до него. Казвам ви, мога да помогна. Ние сме си страшно близки приятели. Не мога да го оставя да се предаде. Няма начин!

Докторите се посъветваха помежду си. Прехвърлиха Смит върху ръчна носилка и двама санитари го пренесоха в другия край на палатката, където други лекари се занимаваха с голия обръснат череп на Джони. Той изглеждаше като да спи и да сънува кошмар. Лицето му беше изкривено, тревожно, изплашено, разочаровано и удивено. Един от хирурзите въздъхна.

Смит докосна лакътя му.

— Не се отказвайте, докторе. О, боже, не се отказвайте — а после се обърна към Джони. — Джони, слушай ме, момче. Забрави какво ти каза Мелтър, забрави всичко, което каза, чуваш ли? Той говори само глупости!

Лицето на Джони все още беше разтревожено, вълнуваше се като бурна вода. Смит пое дъх и продължи.

— Джони, трябва да продължиш да играеш, както винаги. Продължавай да залягаш, както преди. Ти винаги си знаел как, то е част от теб. Не се е налагало го учиш, идва ти отвътре. Не оставяй Мелтър да ти дава идеи. Неговите идеи може да са приемливи за хора като него и мен, и другите, но на теб не ти вършат работа.

Един хирург направи нетърпелив жест с ръката си в гумена ръкавица.

— Главата му зле ли е ранена, докторе? — попита го Смит.

— Вътречерепното налягане притиска мозъка и може да причини временна загуба на памет.

— Ще помни ли, че е бил ранен?

— Трудно е да се каже. Вероятно не.

Смит толкова се развълнува, че едва го удържаха.

— Чудесно, браво! Виж сега — прошепна той поверително на Джони, — ти само си мисли за детството и как е било тогава и не мисли за това, което се случи днес. Мисли как си бягал през долини и потоци и как си мятал камъчета по водата, как си играл с въздушни пушки, и как си се смял, Джони!

Вътре в себе си Джони помисли за всички тези неща.

 

 

Някъде жужеше комар и безкрайно дълго описваше кръгове във въздуха. Отнякъде се чуваше грохотът на огнестрелни оръжия.

Някой най-после произнесе: „Дишането се подобрява.“ Някой друг добави: „Сърдечния ритъм се усилва“.

Смит продължи да говори, въпреки болката, изпълнен с надежда и с тревога, свила гърлото му, и със страх, от който сякаш щеше да получи мозъчна треска. Струваше му се, че грохотът на войната приближава, но всъщност чуваше само бученето на кръвта, препускаща през сърцето и главата му. Мина половин час. Джони слушаше, както дете слуша търпелив учител в училище. Слушаше и лицето му постепенно се изглаждаше, ужасът полека изчезваше от изражението му, увереността, младостта и спокойната му вяра се възвръщаха.

Хирургът махна гумените си ръкавици.

— Ще се оправи.

На Смит му се щеше да запее.

— Благодаря, докторе, благодаря!

— Вие сте от 45-ти батальон, нали? — попита докторът. — Ти и Куайър и един друг, Мелтър?

— Да. Какво за него?

— Смахната работа. Втурнал се направо срещу изстрелите на немските картечници. Търчал надолу по хълма и крещял, че пак бил дете — докторът почеса брадичката си. — В тялото му имаше към петдесет куршума.

Смит преглътна, отпусна се и усети, че го облива леденостудена пот.

— Такъв си беше той Мелтър. Просто не знаеше как. Беше пораснал твърде бързо, като всички нас. Не знаеше как да остане млад, като Джони. Затова не се е получило. Трябва поне да му се признае на лунатика, че е опитал, обаче няма друг като Джони Куайър.

— Вие май сте в делириум — отговори докторът. — Най-добре да ви дадем успокоително.

Смит поклати глава.

— А ще ни върнат ли вкъщи? Двамата с Джони ще се приберем ли заради тези рани?

Хирургът се усмихна под маската.

— И двамата заминавате обратно в Америка.

— Май вие сте в делириум, докторе! — отвърна Смит и си позволи един предпазлив радостен възглас. Извърна се, за да погледне Джони, който спеше толкова мирно и спокойно и му каза: — Чуваш ли, Джони? Отиваме си вкъщи! Ти и аз! Вкъщи!

А Джони тихо отговори:

— Мамо? О, мамо.

Смит хвана ръката му.

— Това е то. Ето че сега съм майка. Можете да раздадете пурите!

Бележки

[1] Стакато — музикален термин. — Бел. moosehead

Край