Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)
Форматиране в SFB
maskara (2016)
Източник
choveshkata.net

Глава 1

От Критик, 1 октомври 2015, 16:42

… Току-що прочетох романа на всеизвестната авторка с псевдонима Кристина…

Г-жо, толкова ли не Ви стигна фантазията, та да си изберете и второ име? С такъв псевдоним, как да очакваме нормални заглавия от Ваша страна?

Относно самата книга… клише след клише.

Началото — представят ни се героите:

Красива и горда девойка, хубава като Слънцето и Луната, с прекрасни очи, в които можеш да потънеш, с мелодичен глас, който гали ухото, с пълни и „узрели“ гърди, чисто сърце и душа, и най-важния фактор — напълно неопетнена. Възраст около осемнадесет-деветнадесет години…

Красив и горд мъж, на не повече от тридесет и две, с широка гръд, бицепси достойни за възхищение, здрави мускулести крака, храбър, но естествено — с меко сърце, което се крие зад горда и силна натура…

Да, от такива герои ти се замотава главата чак. Къде се намериха в този широк свят? Естествено и двамата са поизстрадали малко. Девойката, достойна за Пепеляшка, има лоши настойници, които искат да й вземат паричките, наследени от починалите чистосърдечни родители. „Лошите“ постоянно й се подиграват и се гаврят с горката изстрадала душа. Но от обидите и несгодите красивата девойка все повече се извисява.

Героят, от своя страна, страда от бившата си любов към напълно отвратителната си бивша жена, която не само не ще да си ляга с него след сватбата, но и му слага рога напред-назад…

В крайна сметка, двамата се срещат. И през цялата книга, той — арогантен, тя — мила и леко непокорна, колкото да има хумор, защото без него в този жесток свят накъде?… Тоест на всички ни е ясно нали?… На края на книгата главния разбира, че е безнадеждно влюбен, и че тази чиста душа осветява неговия свят. Следват няколко банални фрази в последната глава, на последната страница и хоп — Хепи Енд.

Само докато пиша коментара си под това велико произведение на изкуството, което е историческо, но не се знае точно от кога, защото милата Кристина не си е направила труда да прочете нещо от някоя си епоха и да го вмъкне в романа. Знаем, че има замъци, рицари и крал, но кой откъде и защо би ни попречило да се вглъбим в постоянното разсъждение на героите за техните проблеми и сърдечни дилеми, та романът е от някога си и общо взето това е.

Съжалявам, че ще откажа хората да прочетат тази петстотинстраницова приказка, напомняща ми на още сто такива, но това е положението, извода ми е: Кристина, писането не е за теб!

Лидия затвори лаптопа си. Авторката с псевдоним Кристина, започна да продава романа си преди три месеца и навсякъде вече се говореше само за него. С лек скептицизъм Лидия реши да го прочете и буквално започна да й се повръща от първата глава. Естествено, младите и девствени момиченца се бяха побъркали по него, и писанията на авторката се продаваха като топъл хляб, като никой не знаеше коя е и откъде е. Беше се обвила в тайнственост, което разбира се само усили продажбите на книгата.

На Лидия й беше писнало от такива драскачи. Не че й беше работа — като инженер, практиката й нямаше нищо общо с такъв тип книги, но от известно време, тоест две години, откакто се раздели с последното си гадже, реши да види по какво са се побъркали всички и започна да чете любовни романи. После пък реши и че има достатъчно акъл, за да ги и коментира. И тук острия й език срещна успех. Нейните рецензии се четяха навсякъде и всички се съобразяваха с тях, можеше да потопи или издигне даден автор без никакво усилие. Това даде на Лидия стимул и вече нямаше книга, която да е прочела и да не се е изказала. Повечето я мразеха, други й се мазнеха, трети се правеха, че не съществува, но всички се страхуваха от това, което щеше да се напише.

Да, Лидия беше доволна. Писна й от такъв тип книги толкова много, че не можа да се стърпи и след като натисна бутона „Публикувай“ разбра, че прословутата Кристина си беше изпяла песента!

* * *

Един месец по-късно…

Лидия стана от леглото. Пак не можеше да заспи, кой ден следваше… а, да, вторник. Едва вторник… На сутринта пак щеше да е с кървясали очи. Колко ли е часът? Погледна, ужас! — два и половина, което означава, че трябва да стане след пет часа. Значи трябва да се спи… няма как. Стана, отиде до кухнята, отвори хладилника, взе бутилка с петгодишен мавруд, седна на един стол, наля си чаша вино и запали цигара.

Кога стана на двадесет и седем? Кога остана сама? Кога единственото важно нещо в живота й останаха работата, цигарите и алкохола?

— Не можеш да спиш, а?

Лидия се стресна.

— Коя по дяволите си ти, как влезе вкъщи и… май се напих!

— Сега си наля виното, как си се напила? — момичето изглеждаше учудено.

Лидия я погледна, дребна девойка на не повече от двайсетина години, тъмна коса, прекалено много грим около очите, големи гърди, и понеже Лидия нямаше почти никакви, винаги се възхищаваше на големите такива, прекалено светло червило, което едва ли не премахваше устните от лицето на девойчето, прилепнала тениска и прилепнали дънки. Абсолютно нормално момиче, без особен вкус и стил, но все пак симпатично, дори красиво. Да, Лидия никога не казваше на черното бяло, дори да бе в неин ущърб.

Сега беше времето да се стресне. Как така момиченцето бе успяло да се вмъкне в апартамента й? В два и половина вечерта? Как така седеше в кухнята й? Ако Лидия беше нервен човек, или не, не това беше думата, каква беше? Нормална! Нали нормалните хора се стряскат от такива неща? Ох, да мислиш в малките часове на нощта, след две бутилки вино и предстояща нова чаша някак не се получаваше.

— Искаш ли вино?

Сега момичето опули очи. Сигурно бе очаквала всичко друго, но не и това.

— Моля?

— Вино. Искаш ли?

— Да… мисля? Знаеш ли коя съм аз?

— Не, а в интерес на истината и не ме вълнува особено… май. Както и да е, искаш ли нещо?

— Не разбирам. Сега трябва да крещиш и кършиш ръце и да ме питаш коя съм, как съм влязла, какво искам… не те ли вълнува?

— Ами — Лидия се замисли. Всъщност изобщо не я вълнуваше. — Не.

— НЕ?

— Да, не! Да ти сипя ли?

— Да, моля, аз…

— Да кърша ръце? — Лидия се усмихна. — Ти си фен на романите нали? Винаги ми е било чудно как се кършат ръце. Сигурно боли, а?

— Ами, не знам, не съм се замисляла, всъщност — момичето изглеждаше объркано.

— Или пък фразата: „И тя завъртя очи“. Ха-ха, чувала съм, че ако човек направи физиономия и някой го стресне остава с нея завинаги, представяш ли си как ще изглежда главната героиня със „завъртените очи“?

— Ами… ти не си съвсем в ред нали? Имам предвид, цялата тази ситуация е странна, а ти се държиш… странно.

— Мила, сама ли си?

— Да.

— Та ти тежиш петдесет и пет кила най-много, два пъти по-ниска си от мен и със сигурност не си се била с разбеснели се „девици“ из дискотеките толкова често, колкото мен. Та какво можеш да ми направиш? Пък и съм минала курс по самоотбрана. Честно, не те подценявам, но нямаш шанс.

— Честно ли?

— Да, пий! — Лидия отново седна. Винаги й бяха казвали, че е прекалено спокойна, не й пукаше от нищо, и за какво всъщност да й пука? Най-страшното в човешкия живот е смъртта, а всички умираме един ден. Дам, девойката срещу нея гледаше като в транс, не такова посрещане очакваше сигурно. Жалко…

— Дойдох тук с цел…

— Не се и съмнявам.

— Аз съм Кристина…

— Да, предположих нещо такова.

— Как? — момичето отново отвори уста, доста сценично помежду другото.

Лидия се почувства като в колумбийски сериал. Точно така се държаха актрисите там, с толкова явно изразени, и най-важното — преиграни емоции, че човек да може да прочете всичко ставащо в „дълбоката“ им душа.

— Ами, коя друга ще дойде у нас посред нощ, ако не някоя обидена фея? Кристина казваш, да, сигурно си ми ядосана.

— Ами… да.

— Е, не те виня, но ако искаш извинение, няма да стане, мила.

— Защо?

— Защото имам мнение и го изказах. Ти не си съгласна с него, жалко, но е факт. Романът ти ми напомни на сто и петдесет други такива. Стереотипът запазен от начало до край. Идеални герои, срещат се, той наранен, тя толкова наивна, че чак прилича на овца, влюбват се, но и двамата не знаят. Него го води секса. Нея — първия й оргазъм… и така до раковия момент, когато тя едва не умира, това е задължително. Естествено той преди това я е наранил, а тя горката цяла книга търпяла, та накрая не издържа и тогава и само тогава, преди да я загуби той разбира, че я обича и всичко става мед и рози. Нещо пропуснах ли?

— Но, но тяхната история е красива, тя е добра и лоялна, той е…

— Абсолютен селяк, с бицепси на Скалата[1], но никога не стъпвал във фитнес зала и не приемал анаболи.

— Тренирал е във войни и…

— Първо, кои, че не ми стана ясно и второ, колкото е да е тренирал, ако не е вдигал тежести няма как да придобие такава физика, а в цялата ти книжка нито веднъж той не се погрижи за тялото си…

— Ами той го е правил, но…

— Ако ти не кажеш на хората те няма как да знаят. Едва ли не нашия се е родил здрав и корав, ха-ха. Намира си девственица, след курвата жена му, пасват си в леглото и…, ох, мила, не се получава.

— Хората харесваха романа ми преди ти да се намесиш! — Кристина се ядоса, май дори почервеня. Това в книгите винаги е сладко, или поне така го описва автора, но сега на Лидия й се видя смешно.

— Да… Ако мислиш, че моето изказване ги е накарало да разберат колко са подвластни на всеобщото мнение, значи твоите читатели не са от най-дълбоките и…

Кристина позеленя. Ето това вече изглеждаше грозно.

— Да видим ти как ще се оправиш по-добре от мен.

— Няма да пиша евтина еротика, мила…

— О, не, искам да накараш тя да се влюби в него, а той — в нея. Ако не успееш, никога няма да ти позволя да се върнеш у дома, ясна ли съм?

— Моля? Ти в час ли си, душице, защото май ти хлопа някоя от дъс…

* * *

Лидия отвори очи. Главата й пулсираше. Огледа се.

Тъмно. Не може да се е събудила преди всички будилници, защото никога не успяваше да го направи. Защо, да го вземат дяволите, е тъмно и студено?

Някой влезе в стаята й. Как?

Дръпнаха се пердетата, и една дребна и набита жена, която май Лидия виждаше за пръв път, се обърна към нея:

— Добро утро, лейди Лидия. Добре ли спахте?

Точно тук нормалните хора се паникьосват и започват да крещят и театрално да си скубят косите. Поне така става във филмите и книгите… Как не си причиняват косопад?

Вариантите на Лидия бяха два — или се е напила като свиня и в момента се намира в един много реален пиянски сън, или се е върнала назад във времето и се намира… кога точно и къде точно не е много ясно. Може пък Кристина да е вещица? Лидия затвори очи. Какво не й беше наред, че хич не я бе грижа какво, за Бога, става?…

Бележки

[1] Скалата — Дуейн Дъглас Джонсън, трето поколение професионален кечист, известен със своето сценично име Скалата (The Rock). — Б.авт.