Маги Стийвотър
Балада (7)

Ноала

И тази златна песен на езика ми —

топи се като зимен скреж.

И тоз език от злато —

дарява ме със песен и копнеж.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

Наистина не разбирах какво чувствах в момента. Песента, която Джеймс изсвири, изпълваше съзнанието ми и беше толкова красива, че бях като пияна от нея. Почти бях забравила колко е хубаво вдъхновението ми да се сдобие с плът дори без да съм взела енергия от Джеймс в замяна. Внезапно се усетих изтощена и вече ми беше трудно да поддържам човешката си форма.

— Тръгвам си — казах на Джеймс, измъкнах се изпод ръцете му и се изправих.

Той все още гледаше втренчено клавишите, раменете му бяха стегнати, като че ли абсолютно втвърдени.

— Чу ли какво казах? — попитах го аз. — Тръгвам си.

Джеймс ме погледна и враждебността в очите му ме изненада.

— Направи ми услуга — каза. — Не се връщай.

Изгледах го продължително и наистина се замислих дали да не го ослепя, за да го накажа. Знаех, че притежавам силата да го направя. Бях виждала една фея да го прави преди; изплю се в очите на някакъв мъж, когато забеляза, че той може да я вижда, докато тя вървеше по улицата. Беше нужна само секунда. А и Джеймс гледаше право към мен.

Но тогава се вгледах в лешниковите му очи и си го представих как се взира към света с празни, невиждащи зеници като онзи сляп мъж.

И не можах да го направя.

Не знам защо.

Затова просто си тръгнах, ставайки невидима, преди да затворя вратата зад себе си; за миг се препънах леко по пътя си през коридора. След като излязох от репетиционната, исках толкова светкавично да се озова навън, че почти се блъснах в някаква жена, вървяща пред мен. Допрях се до стената, а тя извърна глава, боядисаните й в розово нокти се вдигнаха във въздуха като на диво животно. Кълна се, че тя подуши въздуха в моя посока, което беше малко необичайно поведение — бих го очаквала от феи, но не и от хора.

Вече ми се искаше този странен ден да свърши. Измъкнах се от обсега й и потънах в есенната вечер, опитвайки се да забравя погледа на Джеймс. И най-вече да се престоря, че не ме заболя, когато ме помоли да не се връщам.