Крис Метцен
С кръв и чест (4)

Четири
Йерархията

Следващите два дни минаха спокойно в Хартглен. Слуховете за предполагаема заплаха от орките значително утихнаха. Тириън се успокои и помисли, че може дори да успее завинаги да остави цялата случка зад гърба си. Докато Ейтриг стоеше надалеч от хората, Тириън нямаше да се притеснява за вземането на каквито и да било мерки, с които да наруши обещанието си към орка. Той остана изненадан от това, че през последните дни Бартилас също се беше укротил. Но, въпреки мълчанието на младия паладин, Тириън усещаше, че Бартилас нямаше да кротува дълго, ако подозира, че в Хартглен има орки.

След неочакваното си отсъствие, Тириън доста бързо отново влезе в ролята си на управител. Монотонните му бюрократични задължения някак успяваха да държат мислите му далеч от съдбовната му среща с Ейтриг. Свободното време, което можеше да си позволи, той прекарваше с Таелан и Карандра. Изненадващо, съпругата му като че ли също беше забравила за последния им спор. Тя се държеше приветливо, както винаги, и нито веднъж не повдигна въпроса за орките. Тириън беше благодарен за мира и спокойствието. Последната седмица го беше заредила с достатъчно вълнение и тревога.

* * *

Слънцето беше достигнало зенита си в кристално-синьото небе. Тириън седеше на широкия балкон с изглед към конюшнята на крепостта и огражденията за езда. Балконът в задната част на крепостта, предлагаше възхитителна гледка към величествените снежни върхове на Алтерак в далечината. Той наблюдаваше отвисоко как долу, в ограждението Карандра води малко бяло пони в кръг. На гърба на понито седеше Таелан, който явно много се забавляваше. Момчето се смееше и размахваше ръце, подканвайки майка си да го води по-бързо и по-бързо. Карандра се смееше със сина си и му напомняше да държи здраво и с две ръце гривата на понито.

Тириън се загледа в тях. Те бяха сърцето на неговия свят и изворът на всичката радост в живота му. Нямаше да ги предаде. Дълго беше мислил върху последните думи на Карандра от онази вечер. Може би честта му в крайна сметка беше егоистична. Но дори да беше така, тя си оставаше неотменна част от него. Тя го определяше толкова ясно, колкото и лицето му. Като паладин той не можеше и нямаше да се откаже от нея. Всичко се основаваше на нея. Той просто се надяваше честта му никога повече да не застава между него и любимите му хора.

* * *

Тежките ботуши на Ардън изтропаха по каменния под на балкона. Капитанът на стражата се появи зад гърба на Тириън и се поклони. Тириън забеляза, че Ардън е задъхан. Явно верният му капитан беше тичал до тук. Тириън се изправи и го поздрави. Тогава видя, че лицето на младия мъж е пребледняло.

— Какво има, Ардън? Защо си се разбързал така?

Капитанът се опита да си поеме дъх.

— Търсих те навсякъде, милорд — каза той насечено. — Пред портите ни чакат гости.

Тириън се напрегна. За един кратък миг той се замисли за най-лошото. Определено гостите в крепостта бяха нещо обичайно. Единственото нещо, което Тириън предположи, че може да притесни Ардън, беше, че армия орки се катери по стените.

— Какви гости? Има ли някакъв проблем? — попита строго паладинът.

Ардън поклати глава и си пое дъх.

— Пратеник от Стратхолм, милорд. Лорд командир Датроуен е дошъл лично, ескортиран от цял полк. Иска веднага да говори с теб.

Тириън се сепна. Лорд Датроуен е тук? Командирът беше не само негов пряк началник, но и един от най-старите му приятели. Датроуен беше достоен водач и славен воин. Той и Тириън неведнъж бяха спасявали живота си един на друг във войната. Поради многобройните им задължения двамата приятели не се бяха виждали от години. Но защо прочутият лорд беше бил толкова път от столицата за неочаквана среща, и то с толкова голям ескорт? Паника завладя Тириън. Датроуен е научил за орките. Това е единственото обяснение за визитата му. Тириън беше сигурен, че Бартилас го е информирал за наскорошната му среща с Ейтриг. Той издиша тежко и се съвзе. Потупа окуражително Ардън по рамото, погледна отново към съпругата и сина си долу и пое към главната порта.

* * *

Лорд командир Сайдан Датроуен имаше внушителна фигура. Беше висок почти два метра и сияеше в бляскавата си броня. Тъмносинята му мантия с позлатени краища покриваше широките му рамене и падаше царствено зад гърба му. Чертите на застаряващото му лице бяха белязани от дългите години на битки. Равно подстриганата му коса и късата му брада сивееха, но пронизващите му сини очи блестяха ясни и не издаваха възрастта му.

Когато видя Тириън, суровото изражение на Датроуен се разчупи и той сърдечно се усмихна. Спусна се към приятеля си и го прегърна силно. Тириън усети как въздухът му свършва. Мощният Датроуен почти го вдигна във въздуха. Датроуен се засмя дълбоко и гръмко.

— Тириън, друже, радвам се да те видя. Колко време мина, четири години?

Той пусна Тириън и паладинът застана сериозно.

— Почти четири години, милорд — отвърна той.

Датроуен се усмихна дяволито, потупа го по гърба и едва не го събори.

— Да не почваме с тези „милордски“ глупости! Ти си един от малкото живи мъже, които ме помнят като сополиво хлапе. Ние сме равни — аз и ти — каза засмяно Датроуен.

Тириън се опита да се успокои и също се усмихна.

— Нека е по твоему, Сайдан.

Той потупа бронята на високия мъж и добави радостно:

— И аз се радвам да те видя.

Макар поведението на Датроуен да беше свободно и грубовато както винаги, в острия му поглед се четеше загриженост. Тириън погледна зад гърба му към редиците от бронирани мъже, които стояха на полето пред стените на крепостта. Сърцето му се сви. Въпреки че беше щастлив да види приятеля си, Тириън знаеше, че присъствието на толкова много войници е знак за голяма беда.

— Кажи ми, Сайдан, защо не ме извести за пътуването си? Можех да подготвя голямо пиршество, ако ме беше предупредил — каза Тириън, опитвайки се да поддържа ведър тон.

Датроуен кимна и разпери широко ръце.

— Извинявам се за неканените гости, Тириън, но имаме спешна работа. Затова реших да дойда възможно най-бързо. Но да оставим това за по-късно. Ще ти отнеме време да свикаш съветниците си — каза той с по-сериозен тон.

— Станало ли е нещо, Сайдан? На война ли отиваме? — попита Тириън, чудейки се какво точно да каже.

Датроуен го прониза с поглед и внимателно огледа лицето му.

— Дошъл съм да разбера точно това — отвърна той.

Не знае за Ейтриг, помисли си Тириън.

— Но сега искам да видя прекрасната ти съпруга и сина ти — каза ведро Датроуен. — Съжалявам, че не можах да дойда, когато се роди. Знаеш как е.

Тириън кимна.

— Той е добро момче. Бъдещ паладин — увери го той.

Тириън усети капчиците пот по челото си, опита се да се успокои и да се държи естествено. Имаше чувството, че Датроуен вижда през него и едва не подскочи, когато той избухна в силен смях.

— В това не се съмнявам. Подозирам, че родът на Фордринг винаги ще бъде тук, за да защитава Лордерон и народа му — каза усмихнато Датроуен.

Тириън също се усмихна и отвърна:

— Определено се надявам да е така.

* * *

Няколко часа по-късно съветниците на Тириън се бяха събрали в залата на съвета. Няколко от по-старшите офицери на Датроуен също бяха там. Бартилас, който изглеждаше особено развълнуван от идването на гостите, стоеше тихо в дъното на стаята. Лорд командир Датроуен беше седнал начело на масата до Тириън. В стаята се усещаше напрежение и всички очакваха да чуят спешния въпрос, който Датроуен беше дошъл да обсъди.

— Хайде сега — започна Датроуен, поглеждайки спокойно към Тириън. — Получих информация, че в Хартглен има орки. Каква точно е ситуацията?

Тириън преглътна с пресъхнало гърло.

— Милорд, преди няколко дни се натъкнах на оркски воин — започна той. — Макар че го раних тежко, бях повален, преди да успея да го убия. По-късно се върнах на мястото, където се бихме, за да установя дали е още жив и дали има други от неговия вид в земите ми. Съдейки по това, което открих, смятам, че е било единичен инцидент и няма други орки с него.

Положението му беше деликатно. Той не искаше да лъже висшестоящите, а и честта му не го позволяваше.

Датроуен се облегна в стола си, потри брадичката си и се замисли върху думите на Тириън.

— И предприе това разследване сам? — попита Датроуен.

Тириън кимна.

— Да, милорд.

— Много жалко, че не имало друг с теб, за да потвърди думите ти, Тириън. Явно подчинените ти не споделят оптимистичната ти оценка за случилото се — каза мрачно Датроуен.

Тириън се намръщи. Без дори да поглежда към дъното на стаята, той усети самодоволството на Бартилас.

— Паладин Бартилас ме извести за случилото се. За разлика от теб, той явно смята, че заплахата към тези земи е далеч по-сериозна. Дойдох, за да се уверя лично, ако опасността е реална — каза строго командирът.

Тириън се обърна, за да види вглъбеното изражение на Бартилас. Опита се да сдържи гнева си от наглостта на младежа и отново се обърна към Датроуен.

— Сайдан, с теб сме приятели от години. Нали не се съмняваш в преценката ми по този въпрос? Честно казано, действията на младия Бартилас са явно оскърбление за авторитета ми в тази земя. Усърдието му е похвално, но да Ви тревожи с такава дребна работа е, меко казано, смущаващо.

Датроуен постави ръка върху рамото на Тириън, за да го успокои.

— Тириън, винаги съм се доверявал на преценката ти. Никога не съм се съмнявал в честта и авторитета ти и нямам намерение да го правя сега. При нормални обстоятелства никога не бих се месил в подобна ситуация, но се случиха определени неща, които ме принуждават да бъда по-критичен към всичко, отнасящо се за оркско нападение.

Датроуен се наведе и потърси погледите на събралите се съветници.

— От известно време получаваме доклади, че се е появил нов, новоизлюпен военачалник на орките. Явно този млад орк има намерение да обедини клановете и отново да мобилизира Ордата. Макар и малко на брой, фанатичните му воини някак са успели да нахлуят в охраняваните лагери и да съберат голям брой поддръжници. Върховното командване на Алианса счита, че се намираме в извънредно положение. Казвам ви всичко това, за да разберете мотивите ми. Ако в твърденията на Бартилас има и капка истина, то незабавно трябва да започнем да се готвим за война — каза навъсено той.

Шокираните съветници започнаха да разговарят помежду си. Датроуен се обърна към Тириън.

— Стари друже, с цялото ми уважение, не мога да се доверя само на инстинктите ти. Ситуацията е твърде критична.

Объркан, Тириън поклати глава и се подготви за това, което следваше.

— На зазоряване тръгваме да претърсим горите за други доказателства за оркско присъствие. Тириън, искам ти лично да ни заведеш до мястото, където си срещнал орка. Ако го открием, ще го заведем за разпит в Стратхолм.

Сърцето на Тириън се сви. Нямаше как да се измъкне, беше получил директна заповед. Трябваше да наруши обещанието си към орка.

— Както желаете, милорд — отвърна той със сдържан тон.

Датроуен изглеждаше доволен от разговора. Той освободи съветниците и разпореди всички да подготвят хората си. Тириън стана да си върви и видя как Бартилас го гледа от вратата. Лицето на младия паладин грееше победоносно. Тириън положи усилия да потисне желанието си да го удуши. Без да го погледне втори път, той тръгна да се подготви за утрешната експедиция.

* * *

Утрото вече беше окъпало земята с първите слънчеви лъчи, когато отрядът рицари и войници достигнаха до гористите хълмове. Тириън, Ардън и Датроуен водеха бляскавата колона надолу по ловджийската пътека, която криволичеше през гъстата гора. Бартилас яздеше зад тях, предпочитайки да си говори с ветераните от войната от полка на Датроуен. Очевидно младият паладин нямаше търпение да се докаже в битка. Тириън беше доволен, че младежът е надалеч. Беше толкова отвратен от него, че не искаше дори да вижда лицето му.

Лошо настроение потискаше Тириън. Беше спал малко и се събуди с присвит стомах. Искаше му се по някакъв начин да предупреди орка, за да може да избяга. Но Тириън знаеше, че дори да успее да го предупреди, действията му щяха да са в противоречие с директната заповед от висшестоящите. Знаеше, че няма как едновременно да удържи на обещанието си и да изпълни дълга си. Безценната му чест беше в опасност.

Те яздиха няколко часа през планината, водени от Тириън. Той знаеше точно къде отива. Не след дълго разрушените останки от кулата започнаха да се виждат през дърветата. Датроуен се изправи на седлото и попита Тириън дали това, което виждат, е кулата.

— Там видях орка за пръв път, милорд — каза тихо Тириън.

Датроуен кимна, усещайки притеснението му.

— Сигурен ли си, Тириън? Изглеждаш някак унил тази сутрин.

— Сигурен съм, милорд — отвърна Тириън с дрезгав глас. — Добре съм. Просто съм малко уморен.

Датроуен го потупа окуражително по рамото. Лорд командирът даде знак на хората си да се разположат по протежение на пътя. После извика няколко стражи да застанат пред колоната. Един от тях беше Ардън. Капитанът се усмихна на Тириън, но паладинът не беше в настроение да му отвърне със същото. Той потръпна, когато видя как двама от стражите издърпаха зад себе си една каруца с клетка. Паянтовата клетка беше проектирана да превозва малък брой затворници на голямо разстояние. Тириън се замоли клетката да си остане празна.

Датроуен знаеше, че е по-добре да се движат безшумно, преди да потвърдят присъствието на други орки в района и заповяда на хората си да останат да чакат.

Обладан от ентусиазъм, Бартилас се намести плътно зад лорд командира. Тириън, Ардън и още шестима войници ги последваха по пътеката към кулата.

* * *

Сечището около кулата беше тихо, но войниците се движеха бързо, въпреки тежката си броня и оръжията. Следвайки дадените им по-рано инструкции, Ардън заповяда на стражите си да наобиколят кулата. Бартилас слезе от коня си и откачи бойния си чук от примката на седлото. Ескортиран от двама мъже, Бартилас внимателно се насочи към входа на кулата. Спря на няколко крачки от разбитата врата и извика заповеднически:

— Идваме от името на Алианса! Излезте и се предайте, зверове, или ще бъдем принудени да ви убием!

Гласът му беше остър и малко несигурен. Тириън знаеше, че на неопитния паладин му треперят краката. По намръщеното лице на Бартилас се стекоха капки пот. От порутената стая на стражата в кулата се чу шум, някой се раздвижи. Двамата войници до Бартилас заеха позиция за атака. Бартилас стисна силно чука си, опитвайки се да овладее вълнението си.

От тъмната стая бавно се появи силуетът на огромен орк, който застана на вратата. Ейтриг държеше бойната си секира и изглеждаше готов за битка. Оркът огледа лицата на хората с гневни очи. Забеляза и Тириън, който седеше върху коня си, и още повече се намръщи. Тириън срещна погледа му за миг, но се принуди да се извърне. Ужасеният поглед на орка му каза достатъчно — Ейтирг беше разбрал колко е жалко чувството му за чест. Старият орк беше спасил живота му, а той му се отплати за това, като доведе враговете му право в дома му. Никога през живота си Тириън не се беше чувствал толкова разкаян и отвратен от себе си.

Ейтриг направи няколко крачки към сечището и Тириън забеляза, че той куца по-тежко от преди. Явно раната му беше лошо инфектирана. Очите на Ейтриг блестяха от омраза и ярост. Тириън виждаше, че оркът не смята да се предаде жив.

Сякаш в отговор на мислите му, Датроуен каза:

— Не го искам мъртъв. Нужен ми е жив!

Изумен, Бартилас рязко се обърна, но явно разбра заповедта. Ардън и стражите му се приближиха към кулата с намерението да хванат орка. Бартилас беше толкова нервен, че ръцете му трепереха. Той усещаше погледите на Датроуен и Тириън върху себе си. Това беше моментът, който беше очаквал. Това беше неговият славен момент.

С приглушен вой Бартилас се хвърли върху орка, замахвайки с чука… с намерението да му нанесе смъртоносен удар, въпреки заповедта на Датроуен. Със сигурност никой звяр не можеше да се мери със силите, дадени му от Светлината, помисли си той.

Тириън потрепна, когато Ейтриг умело избегна тромавия удар на младия паладин и засили юмрука си в лицето му. Уплашен, Бартилас изпусна чука си, когато Ейтриг го изрита в корема. Младият паладин, останал без въздух, се стовари на земята и се преви от болка. Ейтриг изсумтя подигравателно към Бартилас и неговата слабост и непохватност.

Двамата войници се втурнаха към орка, замахвайки с оръжията си. Ейтриг парира атаката на първия и уцели втория в гърдите, разрязвайки го на две. Щом видя явната безпощадност и ловкост на орка, първият войник избяга ужасен. Ардън и стражите му, разярени от внезапната смърт на другаря си, бясно се втурнаха напред. Тириън видя, че ако можеха, щяха да го убият.

— Не го убивайте! — изкрещя Тириън, докато войниците се нахвърляха върху орка.

Датроуен усети притеснението на Тириън и се обърна въпросително към приятеля си.

— Изглежда се тревожиш за сигурността на орка, Тириън. Това е просто рутинно залавяне. Добре ли си?

Тириън стисна зъби. Не можеше просто да седи и да гледа как посичат гордия орк. Но не можеше и да се моли да го пуснат. Това щеше да го изобличи като предател. Той беше виновен за всичко.

Ейтриг се биеше смело с войниците, но беше лесно надвит от маневрите им заради ранения си крак. Шестимата войници успяха да го притиснат на земята. Ардън премаза ръката му и Ейтриг изпусна секирата си. Войниците веднага започнаха да го налагат.

Всяка частица от тялото на Тириън се изпълваше с ярост, докато войниците се опитваха да подчинят орка. Той слезе от коня и тръгна към тях, за да ги разтърве. Когато войниците изправиха окървавения орк на крака, намерението на Тириън да спаси съществото се изпари и той се спря. Какво си мислеше, че прави? Не можеше да позволи това да се случи, но не можеше и да се обърне срещу собствените си хора. Всяко мускулче в тялото му се напрегна и той застана объркан.

Бартилас изохка силно и се вдигна от земята. Ардън му помогна да се изправи и го поизтупа. Жестоко засрамен от висшестоящите, Бартилас яростно се засили към орка. Ардън и Тириън хванаха младия паладин и го спряха. Размениах си погледи и задържаха Бартилас, докато се укроти.

— Проклетото същество се би непочтено! — извика Бартилас. Трябва бъде убито тук и сега! Пуснете ме!

Той продължаваше да се бори с Ардън и Тириън.

— Заповядах да бъде оставен жив, Бартилас — каза Датроуен. — Накърнената ти чест не е по-важна от информацията, която можем да получим от него. Вържете звяра — заповяда той.

Моментално се появиха войниците, които дърпаха каруцата с клетката. Те хванаха Ейтриг и го набутаха вътре.

Тириън се обърна към Датроуен.

— Милорд, този орк със сигурност не е заплаха за никого.

Датроуен го изгледа изумен.

— Какво има, Тириън? Да не би да предлагаш да го пуснем?

Бартилас и Ардън също се вторачиха в него, изумени от думите му.

Тириън се обърна към пребития орк. С подуто и окървавено лице, Ейтриг също го погледна. Толкова беше честта ти, казваше погледът му. Войниците продължаваха да го налагат и мушкат през решетките на клетката. Те плюеха и ругаеха стария орк.

Най-накрая Тириън не издържа. Той се втурна напред и сграбчи стража, който шибаше орка с камшик. Грабна камшика от ръцете му и започна да го шиба.

— Какво е чувството? — изрева Тириън на ужасения страж, който се опита да се предпази от яростните удари на паладина.

Датроуен гледаше с пълно недоумение. Ардън също. Той се втурна и хвана ръката на господаря си.

— Тириън, моля те! Какво правиш? — извика Ардън.

Тириън се отскубна от него и се изправи с лице към Датроуен, а очите му блестяха гневно.

— Този орк трябва да бъде освободен! — изкрещя той. — Това е въпрос на чест!

Тириън изблъска Ардън и заудря ключалката на клетката с дръжката на камшика.

— Тириън, да не си изгуби ума? — изрева Датроуен с дълбок глас.

Зяпнал, Бартилас едва се държеше на краката си. Тириън продължи да троши ключалката. Датроуен поклати уморено глава и заповяда на войниците си да хванат и укротят разгневения паладин. Хората на Ардън сграбчиха Тириън за ръцете и го повалиха на земята. Тириън се опита да се противи с всичка сила, но по-младите мъже лесно го надвиха.

Ардън го умоляваше да се подчини.

— Милорд, моля Ви, спрете! — Какво, по дяволите, Ви става?

След кратка борба стражите изправиха Тириън на крака. Паладинът погледна към Ейтриг, но в отговор срещна по-скоро празния му поглед.

— Тириън, какво, в името на Светлината, те прихваща? Действията ти са предателски! Кажи ми, че имаш обяснение за всичко това! Кажи ми, че не опитваш просто да освободиш това същество! — извика Датроуен.

Тириън се опита да се съвземе.

— Този орк спаси живота ми, Сайдан! — изрева Тириън. — По време на битката ни част от тавана на кулата се срути. Бях приклещен и безпомощен. Оркът ме издърпа и ме освободи, преди таванът да се сгромоляса отгоре ми. Знам, че звучи невероятно, но е истина.

Датроуен остана втрещен. Шокиран, Ардън само стоеше и гледаше към господаря си. Със сигурност Тириън не вярваше, че оркът наистина го е спасил. Той се загледа в очите му и разбра — наистина го вярваше.

— Заклех се и му обещах мир и с честта си ще се боря да бъде така!

Тириън поднови съпротивата си срещу войниците, опитвайки се да освободи ръцете си. Бартилас явно се окопити от първоначалния си шок.

— Предател! — извика младия паладин. — Той е предател на Алианса! През цялото време е заговорничил с този звяр!

Датроуен не можеше да повярва на ушите си. Винаги беше смятал Тириън за почтен и разумен мъж. Но ето сега той се беше изправил срещу висшестоящия, съюзявайки се със смъртния си враг.

— Тириън, опитвам се да бъда търпелив. Очевидно си много объркан заради това същество. Независимо от това, което смяташ, че се е случило, трябва да престанеш. Иначе ще бъда принуден да те задържа и да те дам под съд за измяна! Веднага престани с това безумие!

Тириън не се отказваше.

— По дяволите, Сайдан! Това е въпрос на чест! Не разбираш ли? — изръмжа през зъби той.

— Ще свидетелствам за измяната му, милорд — заяви гордо Бартилас.

Явно младият паладин се опитваше да компенсира поражението си, подмазвайки се на развълнувания лорд командир.

— Млъкни, Бартилас! — изрева Датроуен.

С посърнало сърце той даде знак на войниците да арестуват Тириън.

— Не ми оставяш друг избор, Тириън. Осъждам те за измяна срещу Алианса! Капитан Ардън, вържете престъпника и го качете на коня му. Ще бъде отведен на съд в Стратхолм заедно с орка му.

Изпълнен с мъка, Ардън наведе глава. Той бавно завърза ръцете на Тириън и го поведе към коня му.

— Съжалявам, милорд — каза Ардън, поглеждайки Тириън в очите.

Тириън се намръщи и се обърна към верния си другар.

— Аз съжалявам, Ардън. Аз съм виновен за всичко. Това, което направих, беше от чувство за чест — каза спокойно Тириън.

Ардън поклати въпросително глава.

— Тириън, каква чест има в предателството? — прошепна той.

— Аз съм паладин на Светлината, Ардън. Ти не би ме разбрал.

Ардън му помогна да се качи на коня си. Датроуен се приближи до Тириън и се взря в лицето му.

— Никога не съм вярвал, че ще доживея такъв ден — каза лорд командирът.

Тириън отбягна погледа на стария си приятел. Гневен и натъжен, Датроуен ядосано се обърна и даде знак на хората си да потеглят.