Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (7)

Шеста глава

— Добро утро.

Претърколих се и усетих нещо меко в другия край на спалнята ми.

— Нали каза, че не искаш преживявания със същия пол в списъка си? — промърмори Емили.

— Дори и да стана лесбийка, няма да съм с теб — отговорих.

Но защо Емили е в леглото ми? Къде е Саймън? И защо мозъкът ми се чувства така, сякаш са го изтръгнали от главата ми, подсушили са го, а после са ми го натъпкали обратно през носа?

О!

Ясно.

— Още е много рано — промърморих във възглавницата си и се претърколих обратно. Може би ако лежа достатъчно дълго по лице, ще успея да се докарам до кома. Би било прекрасно да се отдам на един дългичък сън, нали така? Прекрасната, мечтаната кома. Но когато отворих очи, си дадох сметка, че може би трябва да се изправя и да бъда с други човешки същества, тъй като съществуваше огромна възможност да не съм особено наред психически. Да си мечтаеш да изпаднеш в кома не е много хубаво. Обикновено. — Искам да продължа да се излежавам.

— Вече е почти десет, достатъчно сме се излежавали! — отсече бодро Емили и скочи от леглото като малко кученце. — Днес е първият ден от живота ти на необвързана жена. А това е много вълнуващо! Хайде, ставай!

Усетих слънчевите лъчи върху лицето си и мислено си отбелязах да сложа на този проклет прозорец някакви дебели завеси веднага, щом беше възможно. Ето ти и първият лъч надежда.

— Чувствам се отвратително — промърморих и пуснах крака към пода с надеждата, че те по някакъв начин ще успеят да катапултират тялото ми нагоре. — И това ли е част от живота на самотното момиче?

Емили се протегна и кимна. После рече:

— Трябва да поработим върху поносимостта ти към алкохол. Аз отивам да сложа чайника и да видя дали Матю е станал.

След като заспах на фотьойла, останала част от вечерта ми е малко като в мъгла. Спомням си как към седем вечерта се събудих, поръчах пица и играх на „Познай кой ще умре?“, след което Матю включи на едно криминале. След като стана ясно, че няма да мога да заспя, изплаквайки си очите, Матю и Емили ми позволиха да се замъкна в леглото си. Все пак съботата беше по-различна от останалите, в които обикновено пусках пералнята, гледах филми от дискове и отивах до „Пица Експрес“ достатъчно навреме, за да мога да се прибера за вечерния ми сериал.

Прозях се широко, махнах косата от лицето си и я вдигнах над главата си. Не е ли странно, че вчерашната събота бе много по-забавна от всички други съботи през последните няколко години? Е, може би „забавна“ не е правилната дума. Но със сигурност бе най-интересната.

Дъсченият под на спалнята ми никога не е бил топъл, дори и при ярко слънце (както беше тази сутрин), но се оказа, че когато стъпих с два крака върху него, само единият от тях се оказа студен. Сведох поглед надолу и видях, че другият ми крак е стъпил върху нещо бяло. Нещо меко. Паднах обратно назад в леглото и видях какво е това бяло нещо — тениската на Саймън. Трябва да е паднала по време на боричкането ни в петък вечер. Затворих очи, стиснах здраво износената памучна тъкан и се опитах да дишам бавно. Основната причина, поради която снощи не си изплаках очите, бе, че просто бях много уморена. Първата линия на отбрана на моето тяло изискваше от него да се изключи и да заспи, обаче днес това не бе опция. Днес щеше да се наложи да направя нещо.

— Какво искаш първо — душ или чай? — попита Емили, като надникна от вратата. — В момента Матю е в банята, но ако искаш, ти може да си след него.

Напъхах тениската в калъфката на възглавницата и се изправих една идея по-бързо, отколкото бе препоръчително. Следобедният махмурлук определено се превръщаше в сутрешен махмурлук. Ужас!

— Душ! — Нямах търпение да се махна от тази стая, да увелича разстоянието между мен и тази тениска. — Определено душ.

Ако седна да пия чай, това неизбежно ще доведе до разговор. А разговорът неизбежно ще доведе до говорене за Саймън. А говоренето за Саймън ще доведе до избухването на мозъка ми. Имах нужда от нещо друго, нещо, което да ме разсее. Е, нямах предвид точно близо двуметров мъжага с хавлия около кръста, но точно това заварих в дневната. И предполагам, че на теория би могло да се нарече средство за разсейване. Но не толкова добро средство, колко другото, което беше в дневната. Моят списък на самотното момиче.

— Божичко, колко изпихме снощи? — простена Матю, отпусна се на дивана и облегна мократа си глава назад. — Или по-точно през целия ден. Не съм се чувствал толкова зле не помня откога.

— Както става ясно, налага се да поработим върху поносимостта си към алкохол — рекох, като се стараех да не се поглеждам в огледалото. Защото образът на рошава гарга, изпълняваща по съвместителство длъжността пазител на криптата, който зърнах, преди да се сетя да извърна очи, ми бе напълно достатъчен. — Обаче нямам представа как се прави това.

Взех намачканата салфетка от вчера и се паркирах на дивана до Матю. Кожата му бе все още гореща от душа и ухаеше на чисто. А аз вонях като прасе.

— Планираш бънджи скока си, а? — подметна той, като забеляза списъка.

— Е, може би не за днес — отговорих, докато разглеждах точките. Хммм.

— Действително ни хрумват страхотни неща, когато пийнем, нали?

Пълна промяна. Гимнастика. Бънджи скокове. Татуировка. Кавалер за сватбата.

— Въпреки всичко успяхме да ти попречим да срежеш вените си. А да знаеш, че избягването на това през първите двайсет и четири часа е от ключово значение.

Да си купя нещо. Да напиша писмо на бившия. Да отида на пътешествие. Да намеря първата си любов. Да наруша закона.

— Ще се чувстваш ли в безопасност под душа или се нуждаеш от компания? — продължаваше в същия дух Матю. — Защото оттук виждам, че краката ти имат нужда от бръснене, но не знам дали е препоръчително да те оставяме насаме с остри предмети.

— Няма проблеми — успокоих ги аз, оставих списъка на масичката и се насочих директно към банята. — Можете да ми вярвате.

Огледалото бе все още запотено от душа, който си бе взел Матю — това момче можеше да прекара в банята цял живот. Но едно плъзване на ръката ми по него бе напълно достатъчно, за да разкрие трагичното ми положение. Опашка като слама, пепелява кожа, вчерашната тениска. Като професионален гримьор, аз бях свикнала да оглеждам лица, да ги виждам под различни ъгли и да не се стремя към нищо друго, освен към съвършенството. Но никога не можех да погледна себе си по този начин.

Ако трябваше да бъда напълно обективна, какво виждах? Кожата ми бе пепелява и суха, очите ми — червени и подпухнали, ъглите на лицето ми се губеха в сенките на косата ми. А косата… Никога не бих позволила на някой модел да застане пред камерата в този вид. Беше кошмарна. Ужасна. А Саймън я харесваше. И внезапно вече не можех да понеса тежестта, която ме влечеше надолу. Без да поглеждам повече към момичето с дългата руса коса, аз отворих шкафчето над мивката, грабнах ножиците от аптечката и с един замах срязах косата си точно под ластика, който я държеше на опашка. Когато погледнах отново в огледалото, се оказах с ножици в едната ръка и с дебел сноп коса с дължина поне шейсет сантиметра — в другата.

— МАТЮ!

— Какво? — надникна предпазливо той през вратата. — Гола ли си? Паяк ли има тук? Гола ли си?

Вдигнах и двете си ръце и в този момент ластичето, което бе държало косата ми, отскочи и падна на пода. Новата ми прическа се развя предизвикателно над раменете ми. Но не по добър начин.

— Божичко и всички светии! — хвана се за главата Матю с поглед, огледално отражение на моя. Ококорен, объркан и леко налудничав. — Но какво си направила?! ЕМИЛИ!

Усетих как долната ми устна започва да трепери, но не бях в състояние да пусна нито ножиците, нито косата. А сега, когато вече обърнах гръб на огледалото, не смеех да го погледна пак.

— Нямам представа — прошепнах. — Полудявам ли?

— Малко смахнато действаш, но всичко е наред — рече той и протегна ръка към ножиците. — Защо не ми ги дадеш, а?

— Толкова зле ли изглеждам? — Но вече знаех отговора.

— Рейчъл! — провикна се Емили, застанала зад Матю. — Косата ти!

— Изглежда страхотна — довърши Матю. Вдигна ножиците на рафта, така че да не мога да ги стигна, а после пое горката опашка от ръката ми. — Аз само… хммм… ще я взема.

— Вече не мога да изляза навън — простенах. Не смеех да докосна останалата си коса от страх да не падне и тя. — Приличам на момче! О, боже, изглеждам като Джъстин Бийбър!

— Той и без това си прилича на момиче — изтъкна Емили и ме прегърна през раменете, с което едновременно ме успокояваше и не ми позволяваше да се обърна към огледалото. — Готина е. Наистина. А и ти имаше нужда от промяна.

— Да, наистина имах нужда от промяна — повторих аз. Чувствах главата си толкова олекнала, че имах чувството, че всеки момент ще се надигне от врата ми и ще отлети. — И без това тази задача беше в списъка.

— В списъка ли? — прокара пръсти Емили през косата ми. — Направи го заради списъка?

Кимнах.

— Добреееее! — извика тя и дръпна триумфално ръкава на Матю.

— Но преди да се заемеш с бънджи скокове от покрива, ти предлагам да си вземеш душ, да си измиеш косата и да се облечеш! — изкомандва ме Матю, потупвайки в отговор ръката на Емили. — И всичко ще бъде наред.

— Да, всичко ще бъде наред — съгласи се Емили, опипвайки крайчетата на косата ми. — Впрочем това ще ни спести голяма част от сушенето със сешоар.

Втори лъч надежда.

* * *

След като приключих с душа, миенето на косата си и съзерцаването на отражението си в огледалото, аз се пъхнах в пухкавия си халат и се подготвих за атаката, която най-вероятно ме очакваше в дневната. Матю и Емили седяха в двата края на дивана и мълчаха. Салфетката със списъка от вчера — между тях.

— Сядай — посочи той празния фотьойл. Послушно седнах. — Значи вземаш този списък съвсем на сериозно, така ли?

— Разбира се, защо не? — свих рамене. — Нямах представа, че не трябва да го вземам на сериозно.

— И наистина ще скочиш с бънджи, така ли? Нищо, че толкова те е страх от височините, че когато Саймън го нямаше, трябваше да идвам аз, за да ти сменям крушките? — попита Емили. — И наистина ще нарушиш закона?

— Бънджи скок или нещо подобно! — напомних им аз. — И мисля, че отговорът е да, ще го направя. Така де, не смятам да планирам въоръжен грабеж, но все трябва да има нещо с леко престъпен нюанс, което може да ми се брои като изпълнение на точката. Щом е в списъка, трябва да го направя. И тъй като тъкмо ти носиш вина за повечето от тези точки, ти ще ми помогнеш!

— Рейчъл, трябва да ти кажа нещо — изрече с поверителен тон Емили, приведе се и ми хвана ръката. — Никога през живота си не съм се чувствала толкова горда да те познавам!

Матю подпря глава на ръцете си и промърмори:

— Макар напълно да одобрявам подкрепата на тук присъстващата госпожица Стивънс, длъжен съм да попитам: сигурна ли си, че идеята е добра? Така де, не е като да не знам колко трудни могат да бъдат разделите, но да се хвърлиш в нещо толкова драматично ми се струва малко прекалено.

— Смятам, че имам нужда да се хвърля в нещо драматично — отговорих. — Защото от доста дълго време не съм се хвърляла в нищо, дори и напомнящо за драматизъм.

— Стига да не подхождаш чак толкова крайно към точката за нарушаване на закона — рече той, но не изглеждаше особено убеден. — Не искам да виждам и двете ви в новините след някой провален банков обир.

— Не мисля, че бихме имали проблеми с евентуален банков обир — нацупи се Емили.

Преместих се от фотьойла на дивана и прегърнах двамата ми най-добри приятели.

— Ето защо ще имам нужда от вашата помощ за всичко това — рекох. — Но иначе искам да го направя. И двамата бяхте прави — никога досега не съм оставала сама и нямам никаква представа що е то да си сама. Не искам да се появя на сватбата на баща ми като някоя нещастница, която в продължение на две седмици е слушала баладите от 1989 година и е гледала „Дневникът на Бриджит Джоунс“ милион пъти, облята в сълзи, че на нея такива неща никога няма да се случат, и тъпчеща се със сладолед до изпадане в диабетна кома.

— Последното наистина би било твърде драматично, като се има предвид, че ти дори не си диабетик — отбеляза Матю. — А и просто можеш да не отидеш на сватбата на баща си. Не че скоро няма да има и следваща!

— Не мислите ли, че е голяма ирония дето той се жени за четвърти път, а аз дори не съм сгодена? — простенах, прокарвайки пръсти през късата си влажна коса. — Та аз съм вече на двайсет и осем, за бога! И всички ще се надпреварват да питат защо съм сама. А като познавам брат си, той сто процента ще се появи с някоя курва от предишната нощ и всички ще решат, че са много чаровна двойка.

— Ъхъм — прокашля се Емили. — Относно брат ти.

— Не сега, Стивънс! — отсече Матю и стисна за миг рамото ми. — Хубаво. Щом е така, значи ни чака много работа, не мислите ли?

— Напълно си прав — кимнах и докато се надигах от дивана, пак улових отражението си в огледалото. — Наистина ни чака много работа.

* * *

Едно от предимствата на това да си гримьор са множеството познанства в света на модата и разкрасяването — предимство, от което досега нито веднъж не се бях възползвала. Но ето че само след няколко есемеса бях успяла да събера достатъчно поддръжници, за да си уредя час в страхотен фризьорски салон, при страхотен стилист, при това след не много време. Предвид факта, че Матю не проявяваше почти никакъв интерес към прически, гримове, дрехи и каквото и да било друго, което се случва на момичетата, той бе оставен отговорник по разчистването на апартамента от влиянието на Саймън — задачи от рода на смяна на ключалките, събиране на багажа му и подготовка на жилището за малък ремонт. А аз имах мисия. Исках до края на деня да се чувствам нов човек. Щом той не ме иска в своя живот, аз също не го искам в моя. Имаше известен спор по въпроса за това дали смяната на ключалката не е малко прекалена, но дори от самата мисъл, че Саймън би могъл да влезе в апартамента ми винаги, когато си поиска, ми ставаше лошо.

Каквато беше приблизително и реакцията на Тина Морган — стилист на звездите, когато зърна косата ми.

— Хиляди дяволи, Самърс! — излая тя с цигарен дъх, докато се отпусках на стола пред нея. — Кой направи това?

— Аз — отговорих, опитвайки се да не съжалявам за решението си. Познавах Тина още от колежа и знаех, че е факир с косите на хората. Гримьорските й умения клоняха по-скоро към тези на пияна кукличка, но когато станеше въпрос за прически, нямаше равна на нея.

— Ясно. Наистина не се справяше много добре в часовете по фризьорство — промърмори, хвана кичур от косата ми и огледа връхчетата. — Не помня от кога си умирам да се заема с разкошната ти коса, а ето че ти успя да прецакаш всичко.

Беше жалко, че неподражаемият й фризьорски талант се комбинираше с пълната липса на социални умения, което сигурно обясняваше защо все още продължаваше да къдри изкуствено удължени коси на звездички в салон, доста встрани от Риджънт Стрийт, вместо да работи по косите на големите в Холивуд. За щастие обаче, днес този факт беше изцяло в моя полза. Изрусена до бяло коса, горещо розово червило, свръхтесни дънки и огромна уста. А аз се оставях в ръцете й.

— Да, прецаках се, но ето че вече ти паднах — рекох, после си поех дълбоко дъх и се насилих да изрека думите: — Искам пълна промяна. Така че прави, каквото искаш!

Тина отстъпи от огледалото и ме огледа.

— Каквото поискам ли? Всичко, което поискам?

— Всичко — кимнах и затворих очи. — Просто… Искам да изглеждам добре.

— Позволи ми да отгатна — рече тя с присвити очи. — Раздяла с гаджето, а?

Прехапах устни, но отговорих:

— Не се обиждай, но точно сега наистина не ми се говори за това. Просто искам да изглеждам великолепно.

— Сякаш ще ти позволя да излезеш оттук в по-различен вид! — засмя се тя и ме плесна през тила. — И така, боя и подстригване. Късо или дълго?

— Просто искам да изглеждам съвсем различна — отговорих, улавяйки в огледалото погледа на Емили зад мен. Обаче тя се бе впуснала в пространен разговор с другите стилисти. Само вдигна тайничко палец в знак на подкрепа и продължи да си бъбри. Срамота. — Просто ме направи различна.

— Божичко, това ще бъде много забавно! — възкликна Тина, едва сдържаща радостта в гласа си.

Един последен поглед на онова, което беше останало от дългата ми руса коса — и затворих очи.

— Сигурно. Всички ми го повтарят.

* * *

Едва след три часа и четирийсет и пет минути на истинско мъчение Тина изрече нещо, което ме накара да се усмихна.

— Готова си!

Като заклета любителка на драматизма, тя бе покрила огледалото пред мен с хавлиена кърпа, за да не виждам какво прави, докато не свърши. Предвид количеството коса, което бях изгубила днес, бях не малко ужасена да видя, че около мен пак продължаваха да падат кичури. Но този ужас въобще не можеше да се сравни с калейдоскопа от процесите по боядисване, които изгаряха скалпа ми. До този момент косата ми не бе излагана на нищо по-агресивно от слънцезащитна маска. И винаги съм била блондинка. Не от сексапилния тип блондинки като Бриджит Бардо, но определено блондинка. Не бях достатъчно загадъчна, за да се направя на брюнетка, а кичурите имаха нужда от прекалено много грижи за поддръжката им. Какво ли бе сторила Тина с мен?

— Може ли да видя? — попитах, макар не особено сигурна дали искам. Ако сега свали кърпата от огледалото и косата ми се окаже лилава, ще трябва да изпълня цялата програма на Бритни Спиърс. Обръсната глава, съсипване на колата с чадър, похапване на чипс в тоалетната — всичко.

— Та-да! — дръпна със замах тя кърпата от огледалото.

Ауууу!

Моята дълга почти до кръста руса коса бе заменена от къса червена прическа, която подскачаше около брадичката ми. Не бях имала бретон от детството си, а ето че сега два дълги червени кичура обрамчваха яркосините ми очи. Очите ми винаги ли са били в този цвят? Косата ми беше червена! Истински червена. Изглеждах като друга жена. И тази жена изглеждаше възхитително!

— Няма начин! — скочи Емили от стола, на който седеше повече от час и на който приемаше ухажванията на всички хетеросексуални стилисти в салона в свободното им време. — Но ти си червенокоса! Като мен!

— Бих казала, че ти по-скоро си кестенява — подсмихна се Тина, която продължаваше да повдига леко кичурите на косата ми и да ги пуска покрай лицето ми. — И косата ти стои малко безжизнена.

— Глупости! — отсече през стиснати устни Емили.

— Може ли да я пипна? — попитах и повдигнах неуверено ръка към новата си прическа. — Постоянна ли е?

— Можеш и да, постоянна е — потвърди стилистката. — Нали знаеш, че съм много добра в работата си!

Нямаше как да не призная, че е напълно права.

— Така си е — съгласих се, без да отлепям очи от косата си, с широка усмивка на лицето си. — Направо не мога да повярвам!

— Ще трябва да идваш веднъж месечно за поддържане на корените, за намаляване на бретона и ще ти покажа кой шампоан и балсам да използваш…

Тина продължи да изрежда грижите, от които щеше да се нуждае от този момент нататък косата ми, но аз изобщо не я слушах. Бях твърде заета да си представям как се нося с новата си прическа из града. Червенокосата Рейчъл, пиеща коктейлите си в „Бърн енд Холингсуърт“. Червенокосата Рейчъл, смееща се с приятели на Примроуз Хил. Червенокосата Рейчъл и нейният изискан кавалер, наслаждаващи се на вечеря в… ами, някъде, където не съм била досега, защото никога не съм излизала с изискан джентълмен. И докато Тина продължаваше да дебатира със себе си предимствата на шампоана за боядисана коса пред балсама за същата, аз бръкнах в чантата си и извадих оттам намачканата салфетка. Пълна промяна — чавка. Отбелязах една много голяма и много дебела чавка до думите, изписани от Матю, и се усмихнах щастливо. Бях истински щастлива. Усещането беше странно. И приятно.

— Аууу! Изглеждаш великолепно!

Ха! В огледалото зад мен се появи някакъв много красив мъж.

— Сериозно, много си красива!

Протегна ръка, за да прокара пръсти през косата ми, което ме накара да подскоча лекичко. Това също бе странно и приятно. Хей, вижте мощта на списъка! Непознат, готин мъж ме докосва без подканяне! Ами ако го прави само от професионален интерес?

— Ъхъ — излезе от устата ми нещо, което трябваше да прозвучи като смях, но заприлича по-скоро на подсмърчащо магаре. Изискана съм, нали? Никак не ме биваше да приемам комплименти. Мина доста време, откакто съм получавала комплименти от човек, различен от майка ми. Добре де, той очевидно работи тук и е длъжен да ми каже, че прическата ми изглежда добре, и все пак. — Преди изглеждах много зле.

— Е, значи сега е добре — поувехна усмивката му. Добре де, това беше само първият етап от моята трансформация. Провал.

— Мисля, че изглеждаш зашеметяващо — присламчи се до него Емили, хвана го под ръка и си сложи характерния Бамби поглед. — Нали изглежда страхотно, а? Не мислите ли, че изглежда така, сякаш е родена да бъде червенокоса?

— Така си е.

Докосването на Емили извика отново светлината в очите на непознатия. Но как изобщо го правеше? Как жените успяваха да флиртуват? За мен беше истинска мистерия как изобщо бях успяла да сваля Саймън. А, не, чакайте малко, не е. Сватбен обяд, пиене на корем, неловка целувка, а после, преди да разбера, вече гледахме любимия му сериал в къщата на родителите му на Коледа. За някого от моите приятели е крайно време да престане да бъде такъв егоист и да се ожени колкото е възможно по-скоро, иначе цял живот ще разправям на готините фризьори колко зле съм изглеждала преди, докато някой разведен съсед на средна възраст не се съжали над мен и не ме закара в гражданското.

Насочих вниманието си обратно към жестоката си прическа, докато Емили флиртуваше с Готиния фризьор, и позволих на Тина да продължи да си играе с косата ми.

— Много ти благодаря, Тина! Невероятна си! — След близо четири часа на задник изправянето се оказа доста трудна работа. Краката ми бяха омекнали като желе. — Ако има нещо, което мога да направя за теб, само свирни.

— Всъщност има такова нещо — отговори тя, почуквайки с тъмносините си нокти по яркорозовите си устни. — Дан Фрейзър. Чувам, че сте големи дружки, нали?

Сбърчих нос. Брей, дори и този жест изглеждаше готино с новата ми прическа! По-скоро като игрива лисичка, а не като нацупено прасе.

— Не бих казала, че сме големи дружки — изрекох. — Просто работим заедно.

— Но имаш номера на телефона му, нали? По фейсбук никога не отговаря.

Вече не бях в състояние да прикрия изненадата си.

— Искаш телефона на Дан?!

— Е, искам доста повече от телефона му — отговори тя. Пфу! — Хвърлила съм му око от години, но винаги, когато съм успявала да си намеря работа заедно с него, той се е оказвал със сериозна приятелка. — Заби пръсти в гърлото си и изгъгна: — А това е подсъдимо!

Какъв беше учтивият начин да кажа на жената, която току-що бе трансформирала тотално косата ми, при това безплатно, че през шестте години, откакто го познавах, Дан Фрейзър не е имал сериозна приятелка? Най-вече защото бе твърде зает да чука всяка моделка, която бе достатъчно глупава да се връзва на номерата му. Надали е изненадващо, че това прави достатъчно много моделки.

— Да, той наистина има няколко много сериозни приятелки.

Ако не знаеш какво да правиш, лъжи.

— Ама аз просто си мислех… нали се сещаш… мамка му! Може пък да взема да му изпратя есемес, за да му опиша всичко, което предлагам. В крайна сметка нямам какво да губя, нали така?

Божичко, тази жена е отвратителна! Но може би и аз трябва да стана малко като нея.

— Аха. Въпреки неговите много сериозни приятелки?

— Чух, че в момента чукал Ана. Но това не може да се брои за сериозна връзка, нали? Че тя си е жива уличница! — отсече и дръпна покривалото от раменете ми. Тениската ми изглеждаше тъжно на фона на фантастичната ми нова коса. — Много по-голяма уличница от мен!

— Е, да, такава си е — промърморих и зачаках Тина да се обиди. Но както скоро разбрах, трябваше да чакам твърде дълго, затова продължих: — Невероятна мръсница е!

Най-сетне нещо, което да не е лъжа.

— Е, значи имаш телефона му, нали? — повдигна вежди Тина и измъкна айфона от задния си джоб. Въпреки угризенията си аз извадих моя телефон и й продиктувах номера на Дан. Знам, че не ми стана добре, дето се превърнах в посредник за всичко това, но не бях сигурна за кого точно да се чувствам виновна. За Тина ли, която няма търпение да я изчукат, или за Дан, който с най-голямо удоволствие ще я изчука? Единственото, в което бях сигурна, бе, че много ми се ще да можех да подслушам този телефонен разговор.

— Мисля обаче, че тази работа с Ана може и да се окаже малко по-сериозна, така че не се… сещаш се… не се разстройвай, ако той не ти отговори. — Това беше най-доброто, което можех да сторя, без да й изкрещя в лицето: „Заблудена крава такава!“. — А и той не си пада много по отговаряне на есемеси.

Ето че пак се върнахме към лъжите.

— Но ти винаги можеш да му кажеш някоя и друга добра дума за мен, нали? — предложи Тина. — Кажи му колко невероятна съм!

— Защо пък не?! — Червенокосата Рейчъл се оказа родена лъжкиня. И без това вече започнах с лъжите, защо да не продължа.

Готиният фризьор вече даваше на Емили визитката си — надали, за да си запази при него час за измиване и сешоар, а Тина вече беше заета да пише на Дан текстовото си съобщение, когато аз се отдалечих в ъгъла, за да ги изчакам. След като популярните момичета свършиха, аз грабнах ръката на Емили, усмихнах се неловко на Тина и промърморих:

— Е, в такъв случай чао! И много благодаря!

— Вече спокойно можеш да ми бъдеш шаферка! — отсече тя, докато за пореден път набухна косата ми. — Стига никога да не си спала с него, разбира се.

— Разбира се.

Не исках да й казвам, че дори аз имах по-голям шанс да се омъжа за Дан от нея. Дори и Матю имаше по-голям шанс да се ожени за Дан от нея.

* * *

Риджънт Стрийт в неделя. Обикновено централен Лондон през уикенда отговаряше напълно на моята представа за мъчение, но днес всеки смахнат турист по улиците беше просто поредният ми обожател, поставен на Земята, за да се загледа възхитено в прическата ми. Какъв късмет имаха тези хора, че ме виждат! Подскачах през тълпите, следвайки послушно Емили, която ме дърпаше в някаква неясна за мен посока. След още две минути в този дух тя ме завлече в доста по-тиха странична уличка, пресечна на Карнаби Стрийт.

— Хей, знаеш ли, че онзи фризьор много си падна по теб! — възкликна Емили и ме прегърна през рамо, след като открихме няколко квадратни сантиметра свободно пространство само за нас. — Не мислиш ли, че беше адски готин?

— Така си е — кимнах и вдишах дълбоко въздух в опит да прочистя дробовете си от миризмата на боя за коса. — Обаче не знаех какво да му кажа. Пък и без това той говореше с мен само за да се докопа до теб.

— Голяма работа! — извика тя и скочи на гърба ми като в онази детска игра. Което си беше живо постижение предвид факта, че беше най-малко с дванайсет сантиметра по-висока от мен. — Трябва да се сдобиеш с повече самоувереност! С тази коса не можеш просто да се изчервяваш при вида на готините типове, а после да се покриваш. С тази коса не можеш да носиш отпуснати клинове и да пиеш евтино бяло вино в „Лексингтън“!

Сведох очи към обичайната си униформа от клин и тениска. Май имаше право. Боже господи, май предстоеше шопинг терапия!

За мен ходенето по магазините не беше терапия — беше истинско мъчение. Ужас!

— Дори и само за два чифта дънки, а? — опита се да ми вдъхне кураж Емили.

А, не! Най-трудното беше с дънките! Нищо на този свят не е в състояние да ти разруши самочувствието така, както чифт нови дънки, освен ако не си висока метър и осемдесет и нямаш размер нула.

— Рейчъл, тази коса просто плаче за нови дрехи! — продължи безотказно приятелката ми, като постави ръка на рамото ми. — Настоява за хубави дрехи! А сегашният ти тоалет просто трябва да замине за някоя източноевропейска държава и да похапва картофи! Приятно ли ти е с него?

— Е, май наистина се забелязва леко несъответствие — промърморих, уловила с периферното си зрение проблясък от червено встрани от лицето си. — Може би едно миниатюрно пазаруване? Но не дънки! За нищо на света!

Преди да бе успяла да ми отговори, аз забелязах един никак не лош мъж да сръгва своя никак не лош приятел и двамата да ни оглеждат от глава до пети. Боже, мъже! Мъжете ни гледаха! А и този не беше мъж, който бе задължен да ми прави комплименти за косата само защото работи в салона, където е направена прическата!

— Хубаво. Значи ще направим както казваш — кимна Емили и ме хвана под ръка. — Сигурна съм, че в онзи твой списък се говореше за пълна промяна! Защото изглеждаш възхитително! Изглеждаш като жена, достойна само за вечерни рокли, сухо мартини и на която никога не й се налага да плаща за вечерята си! Жестоко!

— Брей, кой да ти каже, че една прическа може да те промени толкова! — възкликнах, поглеждайки отражението си в близката витрина. Да, все още си беше на главата ми. Все така червена. Както и невероятната лазурносиня копринена рокля, която ме гледаше от другата страна на стъклото. — Емили, да ти кажа честно, косата ми казва, че иска точно тази рокля!

— Права е — съгласи се приятелката ми. — Че кой може да спори с косата си?!

Влизането в магазина беше като връщане назад във времето. Опитът ми с пазаруването в централен Лондон обикновено се ограничаваше с едно бързо преминаване през отдела за бельо на „Марк енд Спенсър“, скоростна обиколка на „Топшоп“ или продължително висене пред „Праймарк“, докато Емили си избираше нещо. Аз нямах квалификацията да влизам в „Праймарк“. Но това тук беше нещо друго. Редици красиви тухлички покриваха едната стена, а другата се губеше зад милиони различни модели, всеки от които в проблясваща коприна или скърцащи кринолини. Да, това действително бе раят на винтиджа, на най-доброто от миналото. Боже, та аз нямах никакъв опит с подобни места! Никакъв. Така си казах, когато едва докоснах с пръст дълга ръкавица от деликатна коприна, метната върху стар куфар. Старата Рейчъл никога не би посмяла да влезе тук. Обаче новата Рейчъл нямаше нищо против. Което се връзваше, предвид факта, че вече бях влязла, а и някой беше длъжен да държи юздите на Емили, която, като тръгнеше да харчи, не знаеше кога да спре.

— Всичко е толкова красиво! — Майка ми беше голяма привърженичка на пазаруването в стил „гледай, но не пипай“, особено когато в съответния магазин липсваха етикетчета с цените. Този тук беше точно такъв, обаче аз просто не можех да сдържа дебелите си пръсти да не пипат красивите неща. — Искам всичко!

— Даааа, косата определено ти е проговорила — отбеляза замислено Емили, вдигайки една разкошна рокля в небесносиньо. Изглеждаше копринена, с квадратно деколте, без ръкави, тясна талия и огромна, бухнала пола. Беше от онези рокли, които би облякло момиче, което винаги навива крайчетата на косата си. Момиче, чиято чанта е в тон с обувките му. С други думи момиче, което не бях аз. — Ето, пробвай това!

— Да ви приготвя ли пробна? — Пред нас се материализира момичето, което току-що си представих, и пое роклята от ръцете на Емили. Натъкмена с бухнала рокля на точки, елегантни пантофки и бели къси чорапки, тя се усмихна широко и на двете ни и ни кимна да я последваме. — Нещо конкретно ли търсите? — запита, докато ни водеше напред.

— Всичко! — възкликна Емили, преди да бях успяла да си отворя устата. — Намираме се в разгара на пълна промяна на стила!

— Току-що си боядисах косата — допълних аз. — И просто искам да пробвам разни нови неща, макар че роклите не са много в стила ми…

— Е, значи е крайно време да променим този стил! — отсече милата продавачка и ни отвори една дървена врата, зад която се показа пробната. Е, не точно пробна — приличаше по-скоро на декор за сапунка от петдесетте, с бебешко сини стени, три огромни огледала на поставки в различните ъгли и два пухкави шезлонга. Косата ми се оказа съвсем на мястото си в тази обстановка, обаче тоалетът ми ме предаде. Обърнах се и огледах отново дрехите, които висяха извън пробната. Но защо тази пробна беше по-голяма от целия магазин? — Вие просто сте родена за дрехи от старите периоди — тук всичко е малко по-дребно от обичайните днешни жени. Ако искате, мога да ви донеса някои неща. Само рокли ли да бъдат?

— Всичко, което смятате, че ще стане.

Сърцето ми се разтуптя при мисълта, че за първи път, откакто се помнех, средният ми ръст и дребното ми дупе щяха да се окажат предимство. Както и при вида на всички прекрасни цветове, които слизаха един по един от закачалките в магазина, за да дойдат при мен. За човек, който е свикнал с монохромната мода, това беше като моден кокаин. Виждаха се леденосиньо, бледожълто, нефритенозелено, ивици, точки, цветя и геометрични фигури, всички до едно пътуващи към мен!

— Повечето от тези неща са антики — отбеляза продавачката, докато закачаше тоалетите един по един в моя будоар. — Но има и едно-две нови неща. Обещавам ви, че тук няма нищо прекалено! Всичко става за носене!

Сигурно бе забелязала страха в очите ми.

— Просто досега не съм носила нищо толкова красиво — изчервих се аз. Бях засрамена от себе си. — И затова нямам представа кога бих могла да ги облека.

Продавачката изглеждаше така, сякаш ме разбра. Или сякаш много държеше да продаде нещо.

— Всяка сутрин, когато се обличам, си мисля: какво бих искала да ми се случи днес? И се обличам според желанието си. Защото никога не бих си простила, ако внезапно се появи Джони Деп и ме покани за уикенда в Монте Карло, а аз съм облечена с дънки! Или пък не бих искала да се редя на опашката за лотарийни билети с нищо друго, освен с високи токчета.

Което си беше право, право беше.

— Ще бъда отвън. Обадете се, когато сте готова — завърши момичето и затвори вратата след себе си. А двете с Емили останахме сами, за да си играем на преобличане.

— Вземай веднага тази, преди да съм я грабнала аз! — отсече приятелката ми и хвърли небесносинята рокля към мен. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала!

Скрих се зад завесата и като се опитвах да не се срамувам от старото си бельо, се напъхах в новата рокля. Усещането за хладната коприна върху кожата ми, комбинирано с гледката на моята подскачаща къса коса в огледалото, бяха достатъчни, за да ме накарат да ахна. Роклята наистина беше красива. Косата ми също бе много красива. Е, огромните тъмни кръгове под очите ми и пепелявата кожа не бяха много красиви, но подлежаха на оправяне.

— О, Рейчъл! — ахна на свой ред Емили, надниквайки иззад завесата. — Най-сетне приличаш на момиче!

— Много благодаря! — На света нямаше по-добро средство за вдъхване на самочувствие от подобен двусмислен комплимент. — И се чувствам като момиче — допълних. — Усещането е странно.

И най-неочаквано у мен се събуди някакъв праисторически женски инстинкт, който ме накара да извия кръстче и да започна да се въртя лекичко насам-натам, при което роклята се разлюля като огромна вълна. Бях като момиченце в рокличка за рожден ден. Не че майка ми някога ме бе обличала в роклички, де — прекалено много се страхуваше да не й издера очите, за да се осмели. Макар да бях по-голямата, прекарах повечето от детството си в дрехите на Пол. Дънките бяха много по-удобни от роклите за катерене по дърветата и каране на колело. Затова всички и до днес не преставаха да се чудят как в крайна сметка започнах работа като гримьор. За мен обаче изобщо не беше чудно — години наред изживявах женствеността си чрез моделите и манекените. Обаче край с живота назаем! Време е да се сдобия със свой собствен живот!

— Много е красива — казах колкото на огледалото, толкова и на Емили. — Обаче просто не мога да си представя да я нося!

— Но какво толкова има да си представяш?! — отсече тя и натърти думите си с размахване на телефона. — Просто я обличаш и толкова! А сега сваляй тази и обличай жълтата!

Емили и най-добрата продавачка на света бяха напълно прави — само защото досега не бях носила рокля до супермаркета не означаваше, че не мога да започна да го правя. Е, вероятно до пощата не бих отскочила в смарагдовозелената копринена рокля, на която Емили се възхищаваше в този момент, но пък този слънчев разкош би бил приятно допълнение към косата ми за „Пица Експрес“.

— Божичко, вижте се само! — ахна продавачката, появявайки се неочаквано на прага. — Бети и Джоан в едно!

— Моля ви, точно сега е забранено да се говори за „Момчетата от Медисън Авеню“! — отсече Емили, като плъзна предупредително пръст през врата си. — Но иначе сте напълно права!

Бети и Джоан, събрани в едно ли? Това е твърде голям товар за момиче, което само допреди дванайсет часа не беше дори Пеги! Напрежението сигурно се бе изписало по лицето ми, защото продавачката веднага изрече:

— Защо не пробвате тази на ивиците? А ние с приятелката ви можем да ви изберем обувки.

Без да разбере, тя бе използвала вълшебната думичка на Емили. Това момиче ще ме изпържи на бавен огън, ако ме види с ниски пантофки! Останала сама за първи път след неочакваната трансформация, аз се усетих странно без успокояващото женско бъбрене около мен. И още по-странно ми бе да се наблюдавам с новата си коса, новата си рокля и новия си поглед. Време за поредния професионален комплимент. Косата наистина ми стоеше много добре, а роклята наистина ми пасваше перфектно. Бухналата пола беше милостива към коледните добавки върху бедрата ми (при мен коледните добавки оставаха най-малко до август) и придаваше на талията ми крехкост, която бе малко преувеличена. Цветът — бледо нарцисовожълто, украсено с миниатюрни лястовички, беше толкова деликатен, а стегнатият корсаж с тънките презрамки определено правеше комплимент на някой, не толкова надарен с гръдна обиколка като мен. Най-сетне нещо добро, след като в целия единайсети клас трябваше да търпя да ме наричат „Самърс с двойния гръб“. Спокойно можех да кажа, че с тази рокля изглеждах красива. И тъй като най-доброто за старите ми тоалети се заключаваше в думите „Не съм гола“, тази рокля определено означаваше, че вече съм тотално зарибена по новия си вид.

* * *

След два часа и един неловък разговор с кредитната ми компания относно „необичайното ниво на транзакции“ двете с Емили излязохме през вратата на магазина, натоварени с чанти и олекнали откъм финансови средства.

— Сега какво искаш да правим? — попита приятелката ми с очи, блеснали от собствената й разсипническа похот. — Вечеря?

— Нищо подобно! — отсякох. — Матю и чувал за боклук!

Без дори да си свалям обувките, аз се насочих право към спалнята си и с един замах отворих вратата на гардероба. Бях жена с мисия. Дънки. Тениски. Торбести гащеризони. Стари рокли, които ми бяха твърде големи, твърде малки или съвсем добре. Нито един тоалет, с който бих искала да бъда видяна, ако случайно се сблъскам с Райън Рейнолдс в пощата. Което означаваше, че всички трябва да отидат на боклука. Какъв е смисълът да си подстригвам косата, да я боядисвам в червено, да си купувам рокли, достатъчни да облекат цяла Индия, а после да се връщам към старите си навици на повлекана? Именно. С един замах събрах всичките си стари дрехи и ги напъхах в чувала, който Матю държеше разтворен. А след това се заех с чекмеджетата. Въобще не ми мигна окото. Тук нямаше абсолютно нищо, което да докосва сърцето ми и да ме моли да остане. Нищо сантиментално, нищо толкова красиво, та да заслужи втори шанс. И всеки един от старите ми тоалети при поражението с достойнство. Не беше необходимо много време за всичко торбесто, отпуснато и леко избеляло да си замине, за да бъде заменено от истинска дъга от красиви рокли, всяка от които — напълно достойна за всеки първокласен любовник. Истинско чудо!

Матю също бе сътворил свое чудо — в дневната. Докато с Емили се приберем, ключалките бяха сменени, снимките бяха свалени и всички неща на Саймън бяха натъпкани в чували за боклук и отнесени в мазето. Де да можеше и той да се озове при тях! Всичко бе впечатляващо, мястото беше безукорно. Оказа се, че съм имала и прахосмукачка. Боже, човек всеки ден научава по нещо ново за себе си.

— Наистина изглеждаш страхотно! — възкликна Матю и ме накара да се завъртя още веднъж по време на моето импровизирано ревю пред него, след което потупа мястото до себе си. Обаче на мен не ми се сядаше особено. Новата ми коса ме бе довела до състояние на хиперактивност. — Жестока си!

— Нали не е малко прекалено, а?

— Нищо подобно — увери ме той. — Добре ли се чувстваш?

— Много добре — кимнах и огледах стаята, опитвайки се да отгатна какво е било скрито. Усещането беше странно. Като онази игра, при която майка ти маха нещо от подноса и ти трябва да си спомниш кое е то; не можеш да го видиш, само си знаеш, че нещо липсва. — Наистина много добре.

— Задръж тази мисъл! — отсече той. — И така, докато ви нямаше, се обади Саймън.

И ето че изведнъж пак се почувствах отвратително.

— Говори ли с него? — промърморих и втъкнах косата си зад ушите. Майната й на роклята.

— Не мисля, че му се говореше много — отговори Матю и автоматично ми оправи косата. — Иска да му се обадиш.

— Ясно.

Вторачих се в обувките си. Трябваха ми нови обувки, които да вървят с новата ми коса. И ново гадже, което да си върви с новите ми обувки. И ние ще се влюбим безумно един в друг, ще се сгодим и ще си имаме бебе, а после ще се сблъскаме случайно със Саймън на барбекюто на общ приятел и той ще осъзнае каква огромна грешка е направил, защото аз съм толкова прекрасна, и накрая ще се хвърли от някой мост. Кого ли мога да накарам да организира барбекю?

— Не си длъжна да му се обаждаш — прекъсна фантазиите ми Матю. — Мога да му се обадя аз. Или ти можеш да му изпратиш есемес или нещо подобно.

— Или пък може да му се обадя аз, за да му кажа какво велико копеле е! — провикна се Емили от кухнята. Чайникът вече свиреше. Тя беше върховна по организирането на разни неща. — Моля ви, нека му се обадя аз!

— Няма нужда, ще го направя аз — казах и се изправих. А после седнах. После пак се изправих. — Аз ще му се обадя.

Физическата ми способност да го направя изобщо не стоеше под въпрос, но психическата? Тя се оказа нещо съвсем друго. Докато набирах номера, усетих, че започва да ми прилошава. Но все пак това трябваше да се свърши. Ако сега не му се обадя, значи това щеше да ми виси вечно в ума. В красивата ми червена глава. Да, мога да го направя. Червенокосата Рейчъл може да се справи. Емили ми поднесе чаша чай, а Матю приседна до мен на дивана и ме прегърна приятелски. Че това беше само един телефонен разговор! Само защото последните думи, които си разменихме, бяха по време на прощален секс, за който си мислех, че е секс за събиране, не означава, че ще бъде странно, нали така?

— Да — отговори той, както винаги на второто позвъняване.

— Аз съм.

Красноречива както винаги.

— Рейчъл?

Гласът ми звучеше малко по-тихо, отколкото бих искала, но поне не плачех. Защото вече имах червена коса. А червенокоските не плачат. Може би.

— Да. Матю каза, че си ме търсил.

Де да можехме да имаме видеофони! Та той изобщо не може да види колко красиво изглеждам! О, ама аз съм с айфон, значи все пак имаме видеовръзка! Дали не мога да затворя, а после пак да го набера?

— В момента не мога да говоря — изрече той уморено. — Зает сам. Обадих ти се преди цял час.

— Ако искаш, по-късно можем да излезем на кафе или нещо подобно? — предложих, преди да изгубя самообладание. Нали така правеха хората, които не смятат да си режат вените, защото гаджето им ги е напуснало след петгодишна връзка? Излизат на кафе. На кафе или на по джин. Или уиски. Ммм, уиски! — Или на по питие?

— Тази вечер ли? — изуми се той.

— Да, тази вечер. — Аз ли си въобразявам или той звучеше малко ядосано?

— Не мога. Зает съм. — Да, определено звучеше ядосано.

Брей, интересен обрат.

— Хубаво. Обадих се само защото Матю ми каза, че си ме търсил — изрекох, стараейки се да овладея надигащата се в гърдите ми ярост. Червенокоските имат огнен характер, така че вината въобще не е моя. — Какво става при теб?

— Утре ще ти изпратя имейл. Сега съм на кино — изсъска в телефона той. — И тъй като преди обед имам много работа, сигурно ще бъде следобед.

Той е на кино? Отишъл е на шибано кино? Избяга, открадна ми пастата за зъби и сега е на кино? Не можех да не се запитам какво толкова гледа.

— Не искам имейл. Искам да ми се обадиш. — Червена череша. Червена череша. — Какво става, Саймън?

— Виж какво, вече затварям! — Той премина от леко ядосан тон към тотално вбесен. — Просто исках да мина и да си взема някои неща, но вече е твърде късно! И няма за какво да говорим!

— Няма за какво да говорим ли? — Охо, това май беше леко пискливичко! — След пет години заедно, после ти внезапно решаваш да си вдигнеш чукалата и да се чупиш, и нямало за какво да говорим, така ли?

— Рейчъл, ние няма да се съберем! — отсече той. — Така че няма никакъв смисъл да се опитваш да ме подмамваш на питие, като си въобразяваш, че аз ще си променя намеренията и ще се прибера при теб! Така че престани!

Тук вече наистина не знаех какво да кажа.

Но не и Саймън.

— Аз съм на двайсет и девет! И не желая „да си поговорим за това“ — продължи, набирайки скорост. За човек, който не искаше да разговаря с мен, май имаше доста да каже. — Не искам да ходя до „Сейнсбърис“ само защото е събота! Не искам да пия чай с майка ти само защото е понеделник! И може би не искам да се женя, да ти направя две деца, а накрая да умра от тотално отегчение. А сега наистина трябва да вървя! Утре ще ти изпратя имейл, а ще поговорим, когато се върна.

Затворих, преди да му дам шанс да го направи пръв, и подадох телефона си на Матю.

— Какъв идиот — промърмори приятелят ми и ме прегърна още по-силно. — Какъв тотален и съвършен идиот!

— Спокойно, Матю! Човекът не може да приказва — на кино е! — изрекох с горчив сарказъм.

Нямах представа какво да правя със себе си. Бих могла пак да му звънна, но той сигурно е изключил телефона си. Бих могла да мина през кината в Лондон и да проверя във всеки салон, докато открия копелето, но после какво? Очевидно винаги се стига до някаква форма на физическо насилие, но съм чувала, че тя не е разрешение на проблема. Нищо, че това със сигурност ще ми достави огромно задоволство.

— Знам какво да направим! — възкликна Емили, като ми подаде нова чаша чай и бутилка „Джак Даниълс“. За миг задържах и двете неща, загледана в тях. Уискито бе последното нещо, което сега ми трябваше, но съм гледала достатъчно серии от „Момчетата от Медисън Авеню“. Не всичките, но достатъчно. И там червенокоските никога не пиеха чай, когато са бесни — пиеха уиски. — Отвори лаптопа си!

Измъкнах допотопния си „Макбук“, наследен от Пол преди цели два ъпгрейда на програмите, и го подадох на Емили, след което започнах да редувам глътките чай с глътките бърбън. Хммм, интересно. Специалитетът на Тенеси. Може пък да вземе да ми хареса.

— Матю е свършил чудесна работа с освобождаването на апартамента от нещата на онзи идиот, но вече е време за екзорсизъм.

— Ще горим нещата му ли? — запитах обнадеждено.

— Точно сега няма да се правим на пиромани — отговори Емили, отвори лаптопа и влезе във фейсбук. — Само ще го изтрием!

— Ще го убиеш?

— Не съвсем — отговори тя. — Просто ти ще го изтриеш от дигиталното му съществуване. Нали не искаш да виждаш лицето му на всеки две секунди, когато се включиш? Аууу!

— Какво има? — Чаят с бърбън си вървяха много по-добре, отколкото очаквах.

— Той май ме е изпреварил — каза тя и обърна екрана към мен.

Саймън Мичъл вече не се водеше като обвързан.

Саймън Мичъл вече се водеше като необвързан.

Не можех да отлепя очи от екрана.

— Сменил е статуса си във фейсбук? — възкликнах накрая. — Този човек да не би да е тийнейджър?

— А ти имаш доста съобщения — отбеляза Матю и посочи към малката червена иконка в горната част на екрана. — Може би трябва да преминем в малко пиар отбрана.

— Не! — отсякох. Нова глътка. — Няма да се унижавам толкова. Просто го искам вън от живота си.

— Веднага! — отсече Емили и пръстите й полетяха по клавишите.

Беше едно той да иска да скъса с мен и съвсем друго — да го разгласи на целия интернет. Беше твърде крайно, твърде публично. Не трябва ли да се позволи и на мен да съобщя на хората тогава, когато си реша? А ето че сега 417 човека вече знаеха, че съм зарязана, без да знам. Че още не съм успяла да кажа дори на майка ми! Проклетият фейсбук! И като си помисля, че някога съм обичала „Социални мрежи“! Няма съмнение, че Марк Цукерберг е истински дявол. Защо няма официални правила по този въпрос? Или поне нарочен епизод в „Сексът и градът“? Имаше епизод за това какво да правиш, когато забележиш по кожата на гаджето си белези от смукане, но за това никой не бе написал нищо. Не че във втория филм постигнаха нещо особено — все пак можеха да отделят поне десетина минути, за да изяснят какво става, когато гаджето ти съобщи на целия интернет, че е приключило с теб. Кари Брадшоу, егоистична крава такава!

— Какво можем да направим? — попита тихо Матю.

Отне ми няколко секунди, за да си дам сметка, че странният стържещ звук, който се чуваше, идва от собственото ми дишане.

— Нищо особено, не мислите ли? — прехапах устни аз. — Просто трябва да продължа напред. — Още една глътка. — И да се напия.

Преди четирийсет и осем часа бях блондинка със сериозно гадже. А сега бях червенокоса с проблем с алкохола. Сигурно до края на седмицата ще съм плешива наркоманка.

Чудничко!

Докато успея да се успокоя, Емили беше премахнала всички следи от Саймън в моя компютър. Матю беше блокирал номера му в мобилния ми телефон, а аз бях пияна. Емили пак повтори, че трябва да поработя върху поносимостта си към алкохола.

— Отивам да лягам! — обявих някъде по средата на третия епизод на „Вечеряй с мен“. — Утре имам работа.

— Аз също — разтри чело приятелката ми с доста изтощен вид. Тя наистина бе дала всичко от себе си, споделяйки с мен моя „Джак Даниълс“. — Имам делова среща. Някъде. За кутии за сандвичи „Кити Кити“. И май трябва да се прибера у дома, за да се преоблека.

Междувременно Матю четеше текстовите съобщения в телефона си и ставаше все по-угрижен. Знаех, че не е препоръчително да питам от кого са и за какво са. Рядко съм се чувствала добре след графичните подробности, с които той ме е запознавал.

До този момент не ми беше хрумвало, че Емили не се бе отделяла от мен от събота сутринта. Както и Матю. Ако не ми беше толкова зле, щях да се чувствам много щастлива с такива приятели.

— Няма нужда да оставате — изревах в лицето й, като я прегърнах. — Ще се оправя.

— Аз нямам работа. И щом тя си тръгва, аз оставам! — отсече Матю, погледна към телефона си, а после пак към мен. — Така че няма да се отървеш от мен и тази нощ.

— Много ви обичам! — затрополих непохватно към него аз и го прегърнах. — И двамата сте невероятни!

— Така си е — усмихна се той и разроши косата ми. — Но за теб наистина е време за лягане, червенокоске.

— Да, аз имам червена коса — изломотих, изхлузих се от скута му и се озовах на купчинка на пода. — И е много хубава.

— А утре ще имаш махмурлук — пак се усмихна той, вдигна ме на ръце и ме отнесе в спалнята. Де да беше моето прекрасно гадже, а не просто гей гигант! Въздиш! — В колко часа трябва да ставаш?

— Дан ще ме вземе в десет. — Хълцук. — Няма проблеми.

— Значи аз ще стана в девет — заяви той, постави ме нежно на леглото и ме целуна по челото. — Хайде, до утре!

— Лека нощ — прошепнах на празната си спалня аз.

Единственото, за което си мечтаех в момента, бе да заспя. Да заспя и таванът над главата ми да престане да пада. Претърколих се по корем и зарових лице във възглавницата. Пръстите ми докопаха меките ръбове на изоставената тениска на Саймън и се свиха около тях. Това щеше да бъде първата нощ, в която щях действително да спя сама. Така де, преди петък Саймън не бе спал в това легло седмици наред, но все пак не се бе изнесъл официално. Нещата му си стояха там, където винаги са били, нищо, че него го нямаше. И аз не се бях чувствала сама. Никога до този момент не бях чувствала леглото толкова голямо, студено и празно. Но това бе едно от нещата, с които щеше да се наложи да свикна. Да си лягам сама. Да ставам сама. Да не забравям да купувам тоалетна хартия, защото никой друг нямаше да се сети. Всички мои самотни приятели се оплакваха от подобни неща, но до този момент никога не им бях обръщала внимание. Внезапно пазаруването на храна се оказваше не количка, пълна с продукти, нетърпеливи да се превърнат в прекрасни споделени ястия, а малка кошничка на срама, чието дъно е покрито с готови и полуготови продукти. Внезапно вече нямаше кой да те кара на лекар. И се налагаше да пропуснеш един куп филми, защото нямаше с кого да отидеш да ги гледаш. Не че необвързаността бе попречила на Саймън да отиде сам на кино.

След като си дадох сметка, че сънят няма да дойде много лесно, аз включих нощната лампа и грабнах чантата си от обичайното й място на закачалката на вратата. През осемдесетте тази чанта е била на майка ми. Беше електриково синьо, изкуствена кожа, с безкрайно много джобчета и абсурдно дълга дръжка, което означаваше, че отскачаше от коленете ми, докато вървях. Емили я ненавиждаше. Матю веднъж я нарече „намордник на транссексуален кон“. Аз пък много си я обичах. Обичах я още от мига, в който татко я беше подарил на мама за една Коледа, когато бях на четири. След развода тя бе отишла на тавана, заедно с всичко останало, навяващо лоши спомени, но преди две години, по време на едно епично прочистване, тя най-сетне се бе сетила да ми я подари и оттогава насам нито за миг не бях я губила от погледа си. Нямаше да е зле, ако точно в този момент можех да я фиксирам по-добре. Дръпнах чантата от закачалката малко по-рязко от необходимото и успях не само да я сваля, но и да се нокаутирам в носа, с което да се запратя обратно в леглото. Май е крайно време да престана да нося в нея по три книги едновременно, след като не четях нито една от тях.

— Мамка му! — промърморих и натиснах лекичко окото си.

Болката отшумя бързо — или защото ударът не беше толкова силен, колкото си мислех, или защото бях изпила половин бутилка бърбън. Както и да стояха нещата, важното бе, че скоро отворих очи и надникнах в чантата. А вътре, скрит на безопасно място в едно от многобройните джобчета с цип, се мъдреше списъкът ми. Доколкото можех да преценя, имах два варианта за действие. Можех да си лежа в тъмното, пияна и депресирана, и в крайна сметка да заспя със сълзи на очи, или можех да си напомня, че съм безнадеждна, досадна неудачница. Или най-малкото — че не е необходимо да бъда такава.

Имаше нещо леко перверзно в това да променяш живота си, изхождайки от бележки, надраскани върху салфетка с винени петна, но точно в този момент алтернативата беше проста — или тениската на Саймън, или списъкът на Рейчъл. И ако трябва да бъда честна, вече знаех, че животът ми е достатъчно променен. Оттук нататък ставаше въпрос единствено за поемането на нещата под контрол. Днес косата, утре — целият свят.

Грабнах телефона си от нощното шкафче и бързо си направих снимка в цялата ми червенокоса хубост. Бог да благослови айфона и неговата фронтална камера! Но защо толкова се тормозех? Нали днес си бях подстригала косата?! Нали я бях боядисала в червено? Нали се бях обадила на Саймън, без да се пречупвам и без да го моля да се върне при мен? Значи не бях отегчителна. Не бях онази, за която той ме мислеше. След поредното хълцане аз изтръгнах тениската на Саймън от калъфката на възглавницата си и я захвърлих в другия край на леглото. Утре отива на боклука с всичко останало, което бе негово. Притиснала списъка към гърдите си, аз се отпуснах назад и затворих очи. Знаех си, че все в някакъв момент ще заспя. Просто трябва да си лежа кротко и…